Калоян Манолов
Велики химици (4) (Том втори)

Фридрих Вьолер

1800 • 1882

Доктор Вьолер беше спокоен и уравновесен човек. Той много рядко се нервираше, но днес всичко се случи съвсем неочаквано. Като се връщаше у дома си, срещна учителя по математика, който му се оплака от Фридрих. Не внимавал в час, идвал без домашни упражнения, не отговарял на въпросите му, защото не знаел.

— Ще си поговорим с този развей прах. Така ще му изтегля ушите, та да станат още по-големи!

Доктор Вьолер крачеше тежко. Остави пътната врата да се тръшне сама зад гърба му и заизкачва стълбите. Стаята на Фридрих се намираше на втория етаж. Той бутна рязко вратата и хвърли поглед върху безредието, което цареше тук. Няколко дървени сандъчета се подаваха изпод кревата. Други, пълни с най-разнообразни скални късове, руди и минерали, стояха в безредие до стената. Всевъзможни кристали и кристални друзи се търкаляха по земята. До срещуположната стена се виждаха струпани различни стъклени съдове, буркани, цилиндри, колби, чаши, една счупена реторта, бронзови хавани…

Фридрих се изправи сепнат и погледна плахо баща си. Дългите му и слаби ръце висяха отпуснати и стигаха почти до коленете, а големите кръгли уши стърчаха полузакрити от къдравата коса.

— Защо не учиш, Фридрих? С какво се занимаваш?

— Подреждам минералите си, татко.

— Минералите! А домашното по математика написа ли?

— Но утре нямаме математика.

Доктор Вьолер замълча за минута. Той обичаше прекалено много сина си и въпреки строгото решение, с което дойде, почувствува, че волята му да се кара отслабва. Все пак той стоеше намръщен и оглеждаше сина си, като си придаваше сърдит вид.

— Учителят ти ми се оплака. Бил си неприлежен. Не си учел. Е добре, знам, че не обичаш математиката, но все пак трябва поне малко да учиш. Та ти ме срамиш пред цял Франкфурт. Баща му известен лекар, уважаван не само във Франкфурт, а той — лентяй.

Фридрих погледна обидено баща си. Веждите му, които и без това лежаха ниско над очите върху силно изпъкналите челни кости, сега се свиха и образуваха две малки рогчета над носа му.

— Не съм лентяй. Непрекъснато чета и се занимавам в стаята си.

— Занимаваш се с глупости — почти извика баща му. — Щом не искаш с добро, ще трябва да те заставим. Дай си веднага учебника по химия!

Фридрих се поколеба, но този път баща му изглеждаше по-решителен от всякога. Той с неохота изпълни заповедта му. Доктор Вьолер сви на руло остарялата и полускъсана книга. Това беше учебникът на Хаген „Експериментална химия“. От него той учи някога като студент в Марбург.

— Ще ти го върна през лятото, ако завършиш успешно годината.

По-голямо наказание за Фридрих не можеше да се измисли. Страстта му да събира и изучава минерали и да прави химични опити беше изключителна. Когато откри всред книгите на баща си този учебник по химия, той попадна в стихията си. Стаята му постепенно се превърна в лаборатория. Всеки ден там попадаха нови прибори и химикали. Откъде и как ги намираше любознателното момче, никой не можеше да узнае. Фридрих изпитваше върховно удоволствие даже от най-елементарния опит — например да запали късче сяра и да наблюдава бледото синьовиолетово пламъче, без да обръща внимание на задушливия газ, който го давеше. А сега изведнаж — да му отнемат учебника! Не, той не би могъл да живее нито един ден без него. За него този учебник беше най-скъпото нещо на земята. Фридрих се отпусна на стола. Ушите му станаха сякаш още по-големи, а в ъгъла на устата му се появи малка отвесна бръчица. Той трябва да остане верен на любимата си химия! Изведнаж стана и почти тичешком излезе. Доктор Буш живееше далеч — от другата страна на реката. Фридрих спря задъхан и почука.

— Може ли да вляза при доктор Буш?

— Моля!

Баща му и доктор Буш бяха големи приятели, но в къщата на Буш Фридрих влизаше за пръв път. Той знаеше, че доктор Буш е човек с много широки интереси, че знае извънредно много и има голяма библиотека, но никога не допускаше, че може да има толкова много книги. Грижливо подредени върху етажерките, книгите покриваха изцяло стените на просторния му кабинет. Шкафове с книги имаше и в коридора. Фридрих гледаше в захлас.

— Какво? Харесва ли ти? — заговори доктор Буш.

Той беше висок, строен мъж на около 40–45 години. Косите му, едва започнали да посивяват, падаха свободно назад и откриваха високото му чело. От погледа му лъхаше мъдрост и спокойствие.

— Толкова много книги! — промълви Фридрих. — Тъкмо затова идвах при Вас, доктор Буш. Имате ли химически книги? Дайте ми да прочета нещо!

— Само да прочетеш? Баща ти ми разказваше, че си се опитвал да правиш и опити. Добре, момчето ми, ще ти дам. — Доктор Буш отиде до прозореца и посочи рафта вдясно от него. — Това тук са само химически книги. Можеш ли да прочетеш всички?

Фридрих гледаше с голямо изумление, като че ли той беше Али Баба в пещерата с несметни богатства. От този ден Фридрих започна да посещава все по-често дома на доктор Буш. Постепенно между тях се завърза сърдечно приятелство. Мечтите на доктор Буш да стане химик останали несбъднати, защото той не намерил сили да скъса с медицината, но сега те се пробудиха отново, разпалени от неизчерпаемата любознателност на Фридрих. Учебниците по химия на Лавоазие, Клапрот, Бертоле, издания на академиите на науките от Берлин, Лондон, Стокхолм. Книги, книги, книги… Фридрих четеше неуморно, разискваше с доктор Буш и знанията му ставаха все по-пълни, все по-сигурни. Особено впечатление му направи статията на Дейви, в която се описваше получаването на два нови метала — калий и натрий.

„Калий. Това наистина е нещо изключително! Метал, който при контакт с водата я разлага и полученият водород се възпламенява! Навярно гледката е удивителна!“ Тези мисли не даваха покой на Фридрих. Той реши на всяка цена да получи този метал. Преди всичко обаче трябваше да си направи електрическа батерия.

Идеята за електрическата батерия постави всичко друго в сянка. И тук пак доктор Буш му помогна. Представи го на майстора от Франкфуртската монетарница, господин Бунзен.

— Медните плочки ще намерим лесно — каза майстор Бунзен. — Я ела с мен! — Той бутна една малка желязна врата и те се озоваха в ниско, полутъмно подземие.

— В това сандъче има стари руски рубли. Направени са от чиста мед. Колко искаш?

— Може ли 10 или 15 броя? — каза плахо Фридрих.

— Мога да ти осигуря, ако искаш, и 20. Само че за цинковите плочки не знам как ще уредим.

Фридрих се чувствуваше безкрайно щастлив. Големите, тежки монети издуха джобовете му. Сега го чакаше работа. След няколко дни майстор Бунзен му намери и цинкови плочки. В кратък срок батерията заработи. Глинените съдове, наредени в сандъка, Фридрих скри под кревата си. Само двата края на проводниците излизаха навън. Всички опити за получаване на калий останаха безрезултатни. Опитваше се да стопи основата в различни съдове. Пропускаше тока продължително време, но напразно.

„Изглежда, токът не е достатъчно силен“, мислеше си той, разочарован от неуспеха. „И все пак, батерията действува!“ Ако се хванат двата проводника, силен ток разтърсваше цялото тяло и караше ръцете конвулсивно да се свиват. Фридрих изпита това случайно, когато хвана с две ръце електродите на батерията, а после реши да се пошегува и със сестра си.

— Ще ти покажа нещо изключително. Ела с мен!

— Добре, но ако обещаеш, че няма да получаваш задушливи газове — каза сестра му и изтича пъргаво по стълбите.

Няколко минути след това ужасни крясъци се разнесоха от стаята му. Електричеството разтърсваше сестра му и въпреки усилията тя не можеше да отвори ръце, за да се освободи от проводниците. Тя викаше ужасена, а Фридрих се смееше. Той дръпна проводника и сестра му седна пребледняла на леглото. В очите й се четеше безумен страх. Няколко минути след това тя се опомни и се развика разярено:

— Убиец! Садист! Вече няма да ти помагам! Ти не си ми брат. Ти си…

— Какво се е случило? — долетя изплашеният глас на майка им. Чула страшния писък, тя влезе запъхтяна в стаята и потърси с поглед децата си.

— Нищо, мамо. Нищо страшно. Показах само каква чудна сила има електричеството.

— Той искаше да ме убие, мамо. Ръцете ми още треперят, а лактите ме болят. Тази проклета батерия щеше да ми изтегли жилите на ръцете!

— Фридрих! Засрами се! Голямо момче си, а вършиш глупости! Баща ти не ще ти прости!

Баща му наистина се сърди много, но Фридрих го уверяваше, че не е толкова опасно и страшно.

— Ако искаш да се увериш, можеш и сам да опиташ.

— Как не! Ще се водя по твоя ум.

— Жените са страшно страхливи! — мърмореше Фридрих под носа си. — Толкова пъти съм опитвал.

Като не искаше да се покаже страхлив пред сина си, доктор Вьолер се съгласи и двамата се качиха в стаята. Фридрих подаде на баща си края на проводниците и включи батерията. Електричеството сякаш скова ръцете на доктор Вьолер и колкото и да се опитваше, не можеше да ги отвори. Някакви невидими куки изтягаха мускулите на ръцете му и той цял се тресеше.

— Фридрих! Стига! Спри!

Като размахваше дългите си ръце, Фридрих се смееше, приведен над сандъчето. Огромните му уши се тресяха, а слабите му дълги крака сякаш се огъваха от удоволствие. Най-после той протегна ръка и дръпна проводника.

Баща му дишаше тежко. Той скочи гневно, грабна сандъка с батерията и го захвърли през прозореца.

— Това е върхът на безобразията ти! Ти надмина всички граници!

Фридрих не чуваше. Той гледаше с насълзени очи купа от разтрошените части на батерията.

И все пак той трябва да получи калий. Тази мисъл не му даваше покой. Той непрекъснато прелистваше книгите на доктор Буш и старателно преглеждаше всичко. Веднаж откри една статия, в която се говореше за метода на Гей-Люсак и Луи-Жак Тенар за добиване на калий. Тук той прочете, че електролизният метод на Дейви е много труден и дава нищожни количества метал. Методът на двамата френски учени се оказал по-добър, затова Фридрих реши да опита с него. Отново на помощ му дойде майсторът от монетарницата — Бунзен. Той му даде един голям, вече остарял и ненужен, графитов тигел. Даде му и меха за раздухване на огъня, но с условие да го върне. Тъкмо в това време майка му замина при сестра си в малкото селце Ешерсхайм, близо до Франкфурт. Сега Вьолер можеше да се разположи в кухнята, необезпокояван от никого. Той стри грижливо късовете калиева основа, смеси ги с прах от дървен въглен и постави сместа в тигела. Покри я с дебел пласт от дървен въглен и постави тигела върху силно разпалените въглища в камината. С разрошени коси и капки пот по лицето сестра му дърпаше усилено веригата на меха.

— Винаги се заричам да не ти помагам и после винаги отстъпвам — изпъшка тя изморена от горещината.

— Но това е чуден метал — каза Фридрих. — Мек е като восък.

— Само говориш. Почакай да го получим, че тогава ще видим.

Въглищата горяха с пълна сила. Сините пламъчета съскаха и загряваха тигела. Сместа в него се нажежи и малки мехурчета газ започнаха да се пукат по повърхността на въглищния пласт, като издухваха нагоре фини прашинки, които мигом се възпламеняваха. Като че ли малки вулканчета изригваха от повърхността.

Този път усилията му се увенчаха с успех. След като тигелът изстина, те разтрошиха внимателно съдържанието му и намериха няколко малки капковидни късчета калий. Фридрих ги отдели старателно и изпълнен от трепетно вълнение, започна незабавно да прави опити с този толкова дълго време очакван метал. Методът на Годешон (видоизменен метод на Гей-Люсак и Тенар), по който той получи калия, се оказа по-лесно изпълним. Успехът се дължеше, разбира се, и на вече твърде обширните му познания по химия. Няколкогодишната му дружба с доктор Буш даде първите си резултати. Тази дружба се отрази благотворно и върху учението му в гимназията. Макар че не обичаше математиката, Фридрих започна да се готви по-системно, защото доктор Буш успя да му внуши, че за да станеш пълноценен човек, трябва да знаеш много, „трябва да знаеш всичко“, както обичаше да казва той. Тази година Фридрих навършваше 20 години и същевременно завършваше гимназия. Той вече не беше смешното дългокрако момче с големи уши. Фридрих стана висок, елегантен мъж. Изпъкналите му напред вежди засенчваха красивите му очи, в които блестеше проницателността на големия експериментатор.

Двадесетгодишния му рожден ден отпразнуваха в Ешерсхайм — неговото родно селце. Тук преди 20 години — на 31 юли 1800 г., се роди дребничкото момченце, което нарекоха Фридрих. Майка му бе избягала от задухата и горещината на Франкфурт при сестра си. Двете приготвяха усилено дрешките за очакваното бебе. Къщата на зет й, пасторът на Ешерсхайм, беше много удобна и прохладна.

— И това лято е пак така горещо, както тогава — каза леля му.

— Розалина, иди и провери дали виното е охладено!

Големият дъб в градината скриваше трапезата в прохладната си сянка. Двете семейства разговаряха весело и главната им тема, разбира се, беше бъдещето на Фридрих. Всички се съгласиха с доводите на баща му. Той ще учи медицина в Марбург. Там все още са останали някои от старите приятели и колеги на доктор Вьолер. Те ще се грижат за Фридрих, ще го контролират.

Два месеца по-късно, през есента на 1820 г., Фридрих вече живееше в Марбург. Занятията в университета бяха интересни и той работеше съвестно, но щом се прибереше у дома, отново го завладяваше страстта му към химията. Той не можеше да заспи спокойно, ако не извърши поне един опит, ако ще и най-простият да е. Изгладената покривка на масата и идеално опънатото легло просто не му даваха покой — дразнеха го, пречеха му. Скоро той преобрази стаята си в химическа лаборатория. Там всичко беше разхвърляно в страшен безпорядък. Фридрих прекарваше по цели нощи над колбите и чашите, забравил за околния свят. В тази скромна студентска стая Фридрих Вьолер проведе първото си научно изследване. Сега вниманието му се спря на сулфоцианидите. Той започна да изучава свойствата на неразтворимите във вода сулфоцианиди на среброто и живака.

Вьолер получи живачен сулфоцианид от разтвор на амониев сулфоцианид и живачен нитрат. Той отфилтрува бялата утайка, остави я да съхне и легна. Сънят бягаше от очите му.

„Не мога да чакам до утре. Ще изсуша още сега една част от утайката.“

Вьолер стана, запали свещта, постави част от живачния сулфоцианид върху глинена плочка и я доближи до жарта в камината. След малко, когато плочката се нагря, белият прах започна леко да пука. Веществото започна да се издува и да се разстила по плочката като някакво чудовище, което променя цвета си от бял в жълт и същевременно увеличава многократно обема си. Вьолер гледаше със затаен дъх! Когато пращенето спря, той взе ново количество от белия прах, притисна го между дланите си, навлажни го още малко, и направи нещо подобно на голям, бял, дъждовен червей. Започна отново да го суши и после силно загря единия му край. Изведнаж веществото започна да пука. Горещият край силно се изду и образува голяма топка, която започна да пълзи бавно, защото реакцията се разпространяваше към другия край и уголеменият обем на новообразувалото се вещество я избутваше напред. „Червеят“ започна да се издува и гърчи като истинска змия. Най-после реакцията спря и пред възхитения Вьолер остана само неподвижната, жълта маса. Тази нощ той не можа да заспи. Откритието, което направи, не му даваше покой. Термичното разпадане на живачния сулфоцианид протичаше по един толкова удивителен начин. Изследванията на Вьолер продължиха още няколко месеца, след което той описа подробно явлението в първата си научна статия. Отпечатаха я в „Летописите на Жилберт“, по препоръка на доктор Буш. Статията беше малка, но тя обърна вниманието дори на Берцелиус и той се изказа твърде благоприятно за нея в издаваните от него „Годишни доклади“.

Това окуражи младия Вьолер и той реши да се премести в Хайделберг. В Марбург нямаше професор по химия, докато в Хайделберг работеше прочутият Леополд Гмелин. Вьолер дойде в Хайделберг през есента на 1822 г. Освен Гмелин в университета работеха и други изтъкнати учени. Между тях се открояваше особено много фигурата на физиолога професор Тидеман. Като бъдещ лекар, Вьолер заработи главно под ръководството на Тидеман, но идеята, която го доведе тук, оставаше все още недостигната. Трябваше да посети лекциите на професор Гмелин. За голяма изненада обаче Гмелин отказа да го пусне в аудиторията.

— Там няма да чуете нищо интересно, господин Вьолер. Това, което сте научили сам, е много повече от това, което искаме от нашите студенти. Статията ви в „Летописите на Жилберт“ говори съвсем ясно за твърде солидните ви познания по химия. Не искам да играя ролята на гадател, но изглежда имате и много добър експериментаторски дар.

— Но аз не съм слушал през живота си нито една лекция по химия — каза със сподавен глас Вьолер.

— Това не е беда. Важното е, че знаете. Вижте какво, господин Вьолер, в аудиторията няма да ви пусна, но в лабораторията — моля, заповядайте. Ще се радвам, ако в моята лаборатория направите нови, интересни открития. Винаги можете да дойдете при мен, за да потърсите съвет или просто да си поговорим.

За такова благоволение Вьолер не смееше да помисли дори! Той може да работи в лабораторията на Гмелин!

Започваше нова, светла страница от живота на младия учен. Лабораторията на Гмелин съвсем не приличаше на студентската му стая. Тук имаше всичко: и прибори, и апарати, и химикали. Вьолер започна да изучава циановата киселина и солите й. След като Гей-Люсак установи състава на циановодородната киселина и цианогена (дициана), изучаването на свойствата на последния показаха, че той прилича твърде много на хлора. С основи той образува соли, които не са изучени добре. Вьолер получи дициан по метода на Гей-Люсак и го абсорбира с разтвор на бариева основа. Образува се безцветен разтвор, от който след време успя да изолира две кристални вещества — едното сол на циановодородната киселина, а другото — на циановата. Съгласно анализите, циановата киселина се състоеше от въглерод, азот, водород и кислород. Тази нова киселина всъщност беше изучена недостатъчно. Вьолер успя да получи и сребърната, и калиевата сол на циановата киселина. Той изследва новите вещества най-старателно. Ценни съвети му даваше Леополд Гмелин, въпреки че по това време той работеше съвместно с професор Тидеман и сложните изследвания поглъщаха изцяло времето му. Резултатът от изследванията Вьолер публикува в две статии. Те излязоха през 1822 и 1823 г.

В същото време върху подобни съединения работеше и Юстус Либих в лабораторията на Гей-Люсак в Париж. Като прочете статията му, Вьолер остана силно изненадан от противоречията, които се забелязваха още от първите редове. Анализът на живачния цианат даваше състав съвсем еднакъв с този получен от Либих, но той наричаше последния „гърмящ живак“, защото солта притежаваше много силни експлозивни свойства. Живачният цианат, получен от Вьолер, въобще не експлодираше. Нима има някаква грешка?

Първият случай на изомерия стана достояние на учените. Вьолер изучи съединенията на циановата киселина, а Либих — на изомерната с нея фулминова (гърмяща) киселина. Десет години по-късно, след откриването и на други изомерни съединения, Берцелиус въведе понятието изомерия.

Изключителното прилежание на Вьолер, високата му интелигентност, спечелиха благоразположението не само на Гмелин, но и на Тидеман. По съвета на Тидеман, той се зае с изучаване на една твърде важна физиологична проблема — преминаване на веществата от организма в урината. Вьолер провеждаше опитите с кучета, но понякога и върху самия себе си. В резултат на жизнената дейност от организма се изхвърлят много отпадъчни продукти, първо място между които се пада на карбамида. Той образува хубави, безцветни кристали, разтворими във вода. Вьолер го изолира в чисто състояние и го подложи на подробен анализ. Установи най-важните му свойства и показа кои храни водят до увеличение на съдържанието му в урината. Тидеман остана много доволен от постигнатото.

— Опитите ви са проведени великолепно, господин Вьолер. Можете да започнете да пишете темата. Ще излезе чудесна докторска дисертация.

— Не е ли по-добре да ги отпечатаме като статия във вашето списание по физиология, професор Тидеман? — каза Вьолер с известно стеснение.

— Както желаете — отговори Тидеман. — Можем и да ги отпечатаме.

На 2 септември 1823 г. Вьолер положи последния си изпит и получи титлата доктор по медицина — хирург. Сега не оставаше нищо друго, освен да се върне във Франкфурт, за да заработят заедно с баща си. Той отиде в химичната лаборатория, за да прибере нещата си.

Имаше вече титлата „доктор“, а не се радваше. Влезе тихо и не забеляза седналия в ъгъла до прозореца Гмелин.

— Какво, ще се сбогуваме ли? — запита го Гмелин.

Вьолер се сепна и вдигна глава.

— Извинете, не ви видях. Дойдох да си прибера нещата.

Гмелин се приближи до него.

— Виждам, че не сте весел. Нямате желание да се върнете във Франкфурт или причината е друга?

— Ще ми липсва лабораторията ви и вашите съвети, професор Гмелин — каза Вьолер. — Една част от сърцето ми принадлежи на химията.

— А защо не го отдадете изцяло на нея? Вземете за пример мен. Аз също се учих за лекар, но сега съм професор по химия.

— Да се отдам на химията? Но аз не съм учил системно!

— Вие знаете достатъчно, Вьолер. Ако искате, може да пишем писмо на Берцелиус и да го помолим да ви приеме в лабораторията си.

Вьолер не се колеба дълго. Окончателното решение взе, когато получиха положителен отговор от Берцелиус. През зимата на същата 1823 г. той вече работеше в частната лаборатория на големия шведски учен в Стокхолм. Само преди 3 години в тази лаборатория провеждаха изследванията си Мичерлих и братята Розе. В лабораторията работеха само Берцелиус и Вьолер. Големият шведски изследовател се намираше в разцвета на творческите си сили. Откритията, които той правеше, следваха едно след друго. Всеки ден му носеше нови успехи. Огромните му познания, ненадминатата сръчност при провеждане на опитите представляваха този чудотворен извор, от който години наред младите учени идваха да пият до насита. От него с пълни шепи загреба и Вьолер.

По това време Берцелиус изучаваше съединенията на флуора, силиция, бора… Много нови методи за получаване на елементите, много методи за анализ научи Вьолер, а успоредно с това продължаваше изследванията си върху циановата киселина. Противоречието с резултатите на Либих все още не му даваше покой. Проблемата заинтересова твърде много и самия Берцелиус, но времето минаваше бързо и преди да успее да извърши изследванията, Вьолер трябваше да се връща в родината си. Определеният едногодишен срок измина много бързо и неусетно. На 17 септември, 1824 г. Фридрих Вьолер се сбогува с Берцелиус и веднага замина за Франкфурт. Изморен от напрегнатата работа в Стокхолм, той имаше нужда от почивка. Майка му го обгради с нежни грижи, баща му го остави на спокойствие. Но бездействието измъчваше младия, ентусиазиран Вьолер повече, отколкото изтощителната работа в лабораторията. Още на другия ден след пристигането си той посети доктор Буш. Старото приятелство между тях отново се възобнови и те започнаха ежедневно да се срещат и да разискват върху различни въпроси на химията. С течение на времето стаята на Вьолер пак се превърна в лаборатория, но сега тя съвсем не приличаше на някогашната му ученическа лаборатория. Приборите бяха по-малко, но всеки имаше своето предназначение. Вьолер продължи работата върху циановата киселина. Искаше да получи и амониевата й сол и да изучи свойствата й. Най-просто амониев цианат може да се получи, ако се смесят разтвори на амоняк и цианова киселина и след това се изпарят, за да може да кристализира образувалата се сол. Вьолер постъпи именно така. Голямото порцеланово блюдо, където постави водните разтвори на амоняка и циановата киселина, отделяше леки па̀ри. Водната баня под него клокочеше шумно. От време на време Вьолер разбъркваше прозрачния разтвор и отново се връщаше към масата, отрупана със ситно изписани листа. Той прие предложението на Гмелин да превежда на немски език „Годишните доклади“ на Берцелиус и сега използуваше всяка минута, за да пише.

Изпаряването на разтвора вървеше бавно, така че нямаше смисъл да стои над блюдото и да се чака. Надвечер по повърхността на течността се появи тънка корица. Това показваше, че разтворът се е концентрирал достатъчно, Вьолер сне блюдото и го остави да изстине. На другия ден той намери в него хубави прозрачни, безцветни кристали. Отдели ги от останалия разтвор, изсуши ги и незабавно започна анализа. Преди всичко водният разтвор на новото вещество трябваше да дава характерните реакции за амоняк и за цианова киселина. За голяма изненада обаче кристалите не даваха реакция нито за амоняк, нито за цианова киселина. Колкото и да нагряваше разтвора с калиева основа, миризма на амоняк не се появяваше. Въпреки многократните проби, той не можа да наблюдава характерните реакции и за циановата киселина, в които тя участвува с някои метални йони.

— Какво ли се е получило? Трябва да се направи анализ на кристалите — мислеше той, облакътен на масата.

Да се направи анализ. Да се каже това, е лесно, но да се направи? Той имаше нужда от лаборатория, където ще може да провежда опитите си. Решение на въпроса можеше да се намери само ако постъпи на работа като преподавател по химия. Но къде? В Хайделберг работеше Леополд Гмелин, в Гьотинген — Фридрих Щромайер, в Берлин — Айлхард Мичерлих. Ако не във висше учебно заведение, поне в някакво специално училище… Възможности има много… Трябва само да се открият.

И Вьолер отпътува за Берлин. След няколко безрезултатни срещи той се свърза с директора на училището за занаяти и изкуства — господин Кльоден. Вьолер прие предложението му веднага — 400 талера годишна заплата, скромен апартамент и най-важното — лаборатория. За Вьолер това беше повече от мечта.

Той изпълняваше учителските си задължения съвестно. Съгласи се дори да изнася вечер лекции за възрастни занаятчии и индустриалци, които се интересуваха от някои въпроси на химията, свързани с ежедневната им практика.

Най-същественото обаче оставаше лабораторията. Тя беше изцяло на негово разположение. Щом свършеше лекцията, той потъваше в нея. Опити, опити! Колко много опити чакаха реда си, чакаха да се докоснат до тях сръчните ръце и острият ум на големия експериментатор.

Започнал с получаване на волфрамов триокис в лабораторията на Берцелиус, Вьолер приложи същия метод към съединенията на хрома и получи хромен триокис. Като използува редукционния метод на Берцелиус, той получи и редица нови елементи. Сместа от алуминиев хлорид и калий за пръв път в ръцете на Вьолер даде необикновено лекия, сребристобял метал — алуминий. През следната, 1828 г., той получи в свободно състояние още два елемента — берилий и итрий.

През тази година Вьолер направи и едно от най-великите си открития. Кристалите от „амониев цианат“, които получи още преди 4 години във Франкфурт и които проявиха съвсем неочаквани и твърде необикновени свойства, се оказаха карбамид. Сега анализите, извършени със съвсем модерни средства, недвусмислено сочеха, че веществото е карбамид. Отново се намеси това необяснимо явление — изомерията. Теоретичните изчисления показваха, че процентният състав на амониевия цианат и карбамида е съвсем еднакъв. Опитът го потвърждаваше. Но изходните продукти — амоняк и цианова киселина — образуваха по един необясним начин карбамид вместо амониев цианат. Вьолер познаваше карбамида още от студентските си изследвания под ръководството на професор Тидеман. Това е продукт на жизнената дейност на човека и животните, а той го получи в лабораторията си от неорганични изходни продукти.

„Щом едно органично вещество може да се синтезира по лабораторен път, защо да не е възможно да се получат и други? Ясно е, че съвсем не е необходимо наличието на «жизнена сила» («вис виталис»). Учението на виталистите е неправилно. С понятието «жизнена сила» те само скриват неспособността на учените да вникнат в сложните процеси на синтеза на органичните съединения.“

Вьолер се чувствуваше безкрайно щастлив. Неговият опит нанесе първия удар върху една толкова продължително господствуваща заблуда. Наистина органичните вещества се образуват в живите клетки, но ако животът все още е неразгадана тайна, защо трябва да се мисли, че и това огромно разнообразие от вещества е продукт на тази тайна? Не! „Вис виталис“ не съществува! Органичните вещества могат да се синтезират в лабораторията, но трябва да се намерят необходимите за това условия.

Статията на Вьолер предизвика истинска сензация. Работили цял живот с мисълта за „жизнената сила“, учените не искаха да се откажат от нея. Те рязко се противопоставиха на смелия Вьолер, но постепенно мнението му печелеше все повече привърженици, за да се стигне до многобройните синтези на Марселен Бертло и теорията на Александър Бутлеров, които отхвърлиха напълно виталистичната теория и откриха една нова ера — ерата на органичната химия.

Вьолер реши да посрещне новата 1829 г. във Франкфурт и да прекара зимната ваканция там. Искаше му се да поговори с близките си, с приятелите си. В Берлин работата му го поглъщаше изцяло. Душата му жадуваше за истински задушевен разговор.

Старите приятели във Франкфурт го посрещнаха с отворени обятия. Толкова много интересни неща имаше да си кажат! Освен у доктор Буш, Вьолер ходеше у колегата си от Хайделбергския университет — доктор Шпийс, у приятеля си Фридман…

Една вечер, в края на декември, когато той и Шпийс седяха до камината, унесени в разговор, при тях влезе висок мъж на около 25 години. Шпийс скочи от изненада.

— Юстус! Какво те носи насам? — Той се спусна към новодошлия и те сърдечно се ръкуваха. — Ела да те представя на приятеля ми Вьолер, учител по химия в Берлин. Фридрих, това е Юстус Либих, професор в университета в Гисен.

— Каква приятна изненада! — каза Либих и леко се усмихна. — Ето с кого ще спорим тази вечер.

— Наистина, професор Либих, може би спорът по вашата гърмяща киселина и моята цианова киселина ще се разреши тук — каза Вьолер, като се приближи и кимна приветливо.

— Въпросът е извънредно интересен. Тук или един от двама ни греши, или има нещо друго, което се изплъзва от погледите ни. Я ми разкажете, колега Вьолер, как точно получавате сребърния цианат, както вие го наричате.

Двамата учени се впуснаха в оживен разговор и така се вдълбочиха, че забравиха приятеля си Шпийс, който стана причина за запознаването им. Още тук те разбраха, че са работили с две различни по свойства съединения, които имат еднакъв качествен и количествен състав. Още по време на този пръв разговор двамата учени почувствуваха, че те могат взаимно да си помагат, че те имат нужда един от друг. Тази паметна нощ сложи началото на едно голямо приятелство, което трая до края на живота им. Те решиха да започнат веднага съвместни изследвания.

Единият работеше в лабораторията си в Берлин, другият — в лабораторията в Гисен. Между тях се завърза оживена кореспонденция. Всеки резултат, получен от единия, ставаше достояние на другия. Те започнаха с циановата киселина, но скоро след това насочиха вниманието си към амигдалина. Това е веществото, което се съдържа в ядките на горчивите бадеми и им придава характерна миризма. Още първоначалните им изследвания показаха, че амигдалинът съдържа известно количество циановодород.

Успоредно с тези изследвания Вьолер не престана да се занимава с изучаване на неорганични вещества. Така през следната 1829 г. той предложи нов метод за получаване на фосфор. Вьолер установи, че този елемент се получава много лесно, ако се загрее смес от калциев фосфат, въглен и пясък. И днес фосфорът се получава по метода, предложен от Вьолер.

Близкото сътрудничество на двамата учени страдаше от значителната им отдалеченост. Трябваше да се съберат наедно или поне да са по-близо. През 1831 г. с помощта на Либих Вьолер успя да заеме професорското място в техническото училище в Касел. Успехът зарадва и двамата, но особено много Вьолер, защото с това се изпълни една от мечтите му — да работи във висше учебно заведение. Стотината километри между Гисен и Касел им се виждаха нищо пред седемстотинте до Берлин. Освен писмено сега те имаха възможност и за личен контакт. Изследванията върху амигдалина наложиха да се изучат бензалдехида и бензоената киселина. Трябваше да се анализират и тези вещества, да се определят формулите им.

Сега пред Вьолер се разкри широко поле за работа. Наред с експерименталните изследвания, той отделяше време и за литературна дейност. Още със заемането на професорското място той запоена да подготвя материали за учебник по химия. „Основите на неорганичната химия“ излезе от печат още същата година и има огромен успех. До края на живота му той претърпя 15 издания и го преведоха на много езици. Освен това Вьолер преведе учебника на Берцелиус и продължи работата си по издаването на немски на „Годишните доклади“. Големият експериментатор се интересуваше и от практически въпроси. В металургичните фабрики в Касел се получаваше много неприятен отпадък — никелов арсенид. Като не можеха да го използуват, индустриалците го трупаха на огромни купове край заводите, но това им създаваше големи затруднения главно поради силното му отровно действие. Вьолер изследва подробно този отпадъчен продукт и успя да получи от него по сравнително евтин начин метален никел. Тъй като производителите на стомана започваха все повече да търсят този метал, приятелите му го посъветваха да се заеме с производството му. Вьолер прие предложението, но само частично. Те образуваха малко съдружие — приятелят му Холт и индустриалецът Вайнерт дадоха средства, а той организира производството. Никелът, който произвеждаха, се отличаваше с високи качества и намери добър прием. Години наред те продаваха големи количества от този метал в Бирмингам.

В началото на 1836 г. Вьолер получи предложение от университета в Гьотинген да заеме мястото на починалия преди една година професор Фридрих Щромайер. Университетът в Гьотинген се ползуваше с името на един от най-добрите в Германия. Вьолер не се поколеба и прие предложението. Той зае новата си длъжност още същата пролет. В Гьотинген остана до края на живота си. И тук двамата приятели продължиха съвместните си изследвания. От 1838 г. Вьолер стана съредактор на Либих на издаваното от него списание „Летописи по химия и физика“. Въпреки многостранните задължения Вьолер намираше време и за самостоятелни изследвания. Убеждението му, че е възможно да се синтезират и най-сложните органични съединения, го караше да обръща погледа си към редица ценни природни вещества. Знаеше се, че хининовите кори съдържат хининова киселина. Руският изследовател Воскресенский получи чрез окисляване на хининовата киселина с калиев бихромат и сярна киселина ново, кристално вещество, което нарече хинон. При нагряване на хининовата киселина в затворен съд обаче се получаваше и дестилат, подобен на катран. В него Вьолер откри бензоена, карболова и салицилова киселина, бензол и едно ново, лесно кристализиращо вещество. Основната съставна част на дестилата представляваше всъщност това ново вещество. То стоеше в твърде тясна близост с открития от Воскресенский хинон и затова Вьолер го наименова хидрохинон. След алкалоидите от корите на хининовото дърво Вьолер изучи продуктите, които се получават при окислително разпадане на веществата на опиума. По-късно той изучи и веществото с наркотично действие, което се съдържа в листата на тропическото растение кока. Вьолер го екстрахира от листата с топла вода и го утаи с оловен нитрат. Утайката обработи с натриев сулфат и сода и извлече чистото вещество с етер. Новото вещество образуваше прозрачни, призматични кристали. Вьолер го нарече кокаин. Той изучи само частично свойствата му. Цялостното изучаване на кокаина извърши по-късно друг изследовател — Вилхелм Лосен.

Дългогодишната дейност на Вьолер, многобройните му открития в областта на органичната и неорганичната химия го направиха много известен в цяла Европа. Почти нямаше научно общество, университет или академия, в чийто списък на почетни членове да не се чете и името на професор Фридрих Вьолер. Академиите и университетите в Берлин, Гисен, Гьотинген, Бон, Лайден, Стокхолм, Упсала, Париж, Петербург, Лондон и Торино се гордееха, че професор Вьолер е техен доктор хонорис кауза. Но тази слава, това голямо уважение, с което го посрещаха навсякъде, не го главозамаяха. Вьолер си остана скромен и предан на работата си човек. Ето какво писа на Либих в писмото си от 26 април 1849 г.:

„Скъпи приятелю,

Изпращам ти малко селенов шлам и желязна руда, съдържаща ванадий. Рецептите за разработването им ще намериш в приложената към тях книжка, която съставих неотдавна. Тя е предназначена за студентите от лабораторията ми с цел да ми спести труда да повтарям едно и също нещо по хиляда пъти.“

Четири години по-късно като изпрати второто издание на „Практикум по аналитична химия“, Вьолер писа на Либих:

„5 май, 1853 г. Гьотинген

Скъпи приятелю,

Наложи се да преработя изцяло тази малка книжка. Тя и този път е отпечатана без моето име, защото всеки би могъл да напише такава книга.“

Въпреки изключителната скромност на този талантлив учен неговото име стана широко известно на цялата общественост в Европа във връзка с осъществяване на индустриалното производство на алуминия. Като използува метода на Вьолер, френският изследовател Анри Сент-Клер Девил успя да осъществи производството в големи количества на този ценен метал. За да се ознаменува това голямо събитие, решиха от първата отлята пръчка алуминий да се изработи медал. Той беше показан на голямото изложение в Париж през 1855 г. На едната му страна беше отпечатано името на Вьолер и годината 1827, а на другата — ликът на император Наполеон III. Независимо от огромните заслуги, които Сент-Клер Девил направи за това производство, той великодушно остави да се отдаде уважението на Вьолер, защото той за пръв път в скромната си берлинска лаборатория, даде метода за получаване на алуминия.

Висока оценка на изследователската си дейност Вьолер получи и от Лондонското кралско дружество. През 1872 г. той беше награден със златния медал „Копли“.

Единадесет години по-късно — на 31 юли 1883 г., се състоя едно изключително задушевно тържество. В Гьотинген се събраха най-близките негови приятели, за да чествуват в интимен кръг осемдесет и третия му рожден ден.

Благопожеланията за дълъг живот, за нови успехи нямаха край. Фридрих Вьолер имаше много добро настроение и в една от речите си той каза с полушеговит тон:

— Скъпи приятели, много избързахте с юбилея ми. Трябваше да се съберем да чествуваме моята 90-годишнина.

Желанието му не можа да се осъществи. Два месеца след това мило тържество в Гьотинген, на 23 септември 1883 г., смъртта сложи край на живота му, изпълнен с труд и велики открития.