Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (7)

Прави, каквото искаш, Канук

Това е земята на белите, където никога не пада сняг и тревата расте по всяко време. Където покривите на къщите могъщо се издигат чак до облаците на небето и където всички хора винаги така бързат, като че ли търсят спасение от някаква голяма опасност. Върху лицата им е изписано безпокойство, а усмивката им е безрадостна и нетрайна. Макар въздухът да е топъл и мек, те имат вид, сякаш носят зимата в себе си и аз съм убеден, че сърцата им мръзнат. Всичко, което съм чувал някога за тази земя, ме е изпълвало с учудване. И често ми се е струвало, че разказват само онова, което прави впечатление на нас, които нищо не сме видели и нищо не знаем там горе съвсем на север, и като че ли невинаги са се придържали към истината. Може би са изпитвали известно удоволствие, виждайки очите ни да се разширяват от учудване. Не знаех нищо със сигурност, но съмнението ми нарастваше, колкото разказите ставаха по-многообразни.

Когато напускам заедно с Джибсън разменния кораб в шумното пристанище на Сийтл и изкачвам улиците на града, изведнъж ми става ясно, че нищо, което съм чул, не е било преувеличено — че не могат да се намерят думи, за да се опише изцяло онова, което виждам. Не съм имал никаква представа за него, ето защо ми е липсвала и всякаква възможност да го повярвам или разбера.

Шумът по гъмжащите от движение улици и силната миризма, която пари носа ми, разбъркват главата и потискат сърцето. Джибсън ме държи за ръка при пресичане на улиците и говори спокойно за маловажни неща, докато се промъкваме през навалицата.

Цялото ми тяло трепери от някакъв ужас и едва мога да следя думите на Джибсън. Отначало мисля, че шумът, който ни връхлита от всички страни е, което ме плаши и кара тялото ми да трепери, обаче след това разбирам, че всъщност очите на тези хора ми вдъхват страха. Тези хора, които бързат около нас, които са построили всички тези къщи до небето, които са създали всички тези чудни неща с техните сръчни ръце и с тяхната запъхтяна бързина, намират все пак време да обърнат лице към мен и да ме изгледат с изпитателни очи.

Защо оглеждат те някакъв си незначителен ескимос, щом като за очите им има толкова далеч по-забележителни неща? Та нали въпреки всичко те не могат да разберат по моята парка и по моя пояс, че това е вождът на Латулук, който стъпва със своите мокасини по твърдата улица? Даже и в Номе не всички хора са в състояние да разберат подобни знаци. А въпреки това мнозина се спират и се взират подире ми, побутват придружаващите ги, сочат към мен и ме следят с техните ледени очи.

Джибсън ме въвежда в голяма къща, където ме представя на един мъж, който се нарича Тревор. Седим в голяма, светла стая, по средата на която се намира дълго писалище, а покрай стените — много етажерки, изпълнени с книги и документи. Столовете, на които седим, са ниски и меки като тревата в тундрата, но въздухът в стаята е задимен и топъл. Джибсън и Тревор дълго разговарят за много неща, които едва разбирам, но все пак схващам, че всичко се върти най-вече около моржови зъби и ескимоски резби. Преди всичко Джибсън има думата и прави впечатление, че другият жадно се вслушва в думите му. Когато се изправят и си подават ръце, чувам как Джибсън моли Тревор да се отнася любезно с мене. След това той подава и на мен ръка, пожелава ми благополучие и щастие в работата и си отива.

Тревор е по-нисък от Джибсън и не говори така шумно. Движенията му са гъвкави като на лисица, а гладко избръснатото му, тлъсто лице е загадъчно и притворено. По всяка вероятност той е доста по-млад от Джибсън и дрехите му са по-чисти и по-скъпи. Очите му са студеносини, но се отнася към мен любезно и няма за какво да му се сърдя.

Той ми показва една стая, в която ще живея съвсем сам. Едно легло с вълнени одеяла и бял чаршаф ми напомнят за Талмик, също и една лавица с книги и едно писалищно бюро, но изгледът от прозореца е съвсем друг. Тук не виждам нито тундри, нито море, а само хаос от къщи, преплетени улици и хиляди димни стълбове, които се издигат към небето.

Тревор ме извежда в града и ми купува нови дрехи. След това ме придружава до моята стая и ми показва как се обличат и как се нарича всяко парче. Той се шегува с мен и се опитва да прикрие гърления си смях, когато вижда учудването ми, че трябва да се изкъпя, преди да облека новите дрехи. А след като съм се изкъпал, в стаята влиза един друг човек и аз трябва да седна гол на един стол, докато той ми подстриже косата и ме избръсне.

Когато след това, вече облечен, стоя пред голямото огледало на вратата на гардероба, не вярвам на собствените си очи. Къде е отишъл Канук? Там стои и ме гледа от огледалото един съвсем чужд човек. Наистина човек обгорял от слънцето, но той е облечен с добре изгладени дрехи като белите, носи бяла риза, червена вратовръзка, лъскави обувки, има добре вчесана коса и пули кръгли, учудени очи. Не, това не може да бъде вождът на Латулук!

Аз съм объркан и радостен, удрям се по коленете и се смея. Толкова лесно ли е било да се превърна в бял човек?

И това особено чувство в новите дрехи. Те са леки и така прилепнали към тялото ми, сякаш съм гол. Единственото, което ми създава затруднение, са обувките. Те ме стискат и издават дразнещ шум, щом тръгна из стаята. Но Тревор казва, че скоро ще свикна с това. А когато излизаме на улицата, никой не извръща очи, хората минават край мен, без да обръщат глава, и никой вече не ме сочи.

Тревор ме отвежда на едно място, където мога да се храня, и жените, които обслужват, ми говорят точно както на всички наоколо. В Талмик се бях научил да се храня по начина на белите, което тогава ми изглеждаше мъчително и смешно, но сега се радвам, че мога да се справям.

Вкусът на храната е като в Талмик, силната миризма на подправките се изкачва в носа и раздразва глада ми, а Тревор се поусмихва на моя благословен апетит. Той не яде много, но приказва почти през цялото време по своя спокоен, бавен начин. Изглежда, че той схваща кои точно неща е необходимо да ми се изяснят, защото приказва повечето именно за такива неща, и почти не мога да му задам въпрос, той вече говори за онова, което бих искал да зная. Сигурно е много умен човек. След като сме се нахранили, той става, подава ми вестник и ми казва, че мога спокойно да поседя още малко. До утрешния ден не било нужно да мисля за работа, казва той и ме оставя с любезно кимване. Изглежда, че и той както всички останали бели носи същото безпокойствие в тялото си. Дано не ме обхване и мен тая суетня, докато живея в тяхната страна.

Вестникът мирише така силно, че ми иде да кашлям — вестниците, които четяхме в Талмик, никога не са мирисали така, и си мисля, че миризмите ще ме измъчват най-много в страната на белите. Опитвам се да чета, но съдържанието на вестниците никога не ме е интересувало особено и затова скоро започвам да наблюдавам тълпата през прозореца.

Накъде тичат всички тези хора? Дали бързат толкова, защото искат да строят къщи, които да стърчат още по-високо в небето? Или са загубили радостта си и бързат сега отново да я намерят? Зная ли! Обаче суетенето им продължава и аз се питам кога ли собствено имат време за живеене.

Облечени в бели престилки, стоим в една голяма, светла зала и работим от сутрин до вечер. Ние сме много мъже, не познавам още всички по име. Навсякъде по дългите маси лежат моржови зъби и лъщят под светлината на много лампи.

На първо време заниманието ми се състои в това, да изрязвам различни фигури, които сега се използуват като модели за работата на останалите. Тук не се изрязва много с нож и длето, само най-фините детайли изрязвам с инструментите си. Иначе шумни машини придават на твърдите моржови зъби формите, за които са определени.

Купове от готови фигури растат върху масите и цялата ми дейност се състои в това, да ги оглеждам подробно, преди да изгравирам на всяка фигура моя инициал. Струва ми се, че е нередно да поставям моя инициал върху всички онези предмети, които са изработени от машините и от другите работници. Но Тревор най-строго изисква да го върша. Та нали аз съм бил този, който е изработил моделите и е следял всичко да бъде изработено добре и редовно, преди да се полира и опакова, твърди той. И аз искам да вярвам, че това, което казва Тревор, е правилно.

През работно време Тревор е рядко между нас, но понякога идва, оглежда работните, маси, брои касите с готовите резби и ми задава въпроси. Когато му отговарям, често пъти разбирам по беглата му усмивка, че е доволен от мен. Но намирам, че е доста странно аз да бъда отговорник в ателието; когато Тревор го няма; та нали всички други са бели хора и повечето са по-възрастни от мен. Все пак, щом желанието на Тревор е такова, то едва ли може да се промени.

Никога по-рано не би ми се и присънило, че бели хора ще се съгласят един ескимос да ръководи работата им, още повече в тяхната собствена страна. Почти всички се отнасят любезно към мен и нито веднъж не съм срещнал противоречие от когото и да било, дори когато намеря за нужно да обърна внимание за някоя погрешно или несръчно издялана фигура. Наистина, няма нищо, от което да се оплача.

През обедните почивки се храним общо в едно по-малко помещение до ателието. Тогава езиците се отпускат и от моите другари по работа бликат шеги. Не всякога разбирам смешките им, но когато; ги разбера, намирам, че животът е весел и се смея от сърце.

Повечето пъти мълчаливо слушам другите, но понякога те пожелават да им разправям за нашия живот там горе, в леда, и всред тундрите на Севера.

С удоволствие правя това и виждам как те жадно, се вслушват в моите истории. Езикът не ми причинява вече съществени затруднения, все по-леко намирам думи за мислите си. И когато им разказвам за пътуванията при бурно море на лов за моржове, и аз самият изпитвам известна радост. Струва ми се тогава, като че ли пак се люлея със Со-ку и Мега и с всички останали в някоя риболовна лодка. Тогава човек лесно може да забрави, че се намира в земята на белите и че има само половин час обедна почивка, защото притеснението още не ме е обхванало.

Веднъж разказвам за онзи лов на моржове през лятото, когато Огарес завърза крака ми и бях повлечен в морето. По израза върху лицата на моите другари можеше да се установи как те със затаен дъх следят страшното ми пътуване под водата, как ми се удаде да се освободя и как екипажът на Со-ку ме намери застанал върху убития морж. Тогава Фергюсън, който е само няколко години по-възрастен от мен, се изсмива и казва:

— Ти лъжеш така умело, че почти сам си вярваш, Канук!

Червеният дявол на гнева избухва в мен, удрям с юмрук по масата и му изсъсквам:

— Такова нещо не се казва на ескимос. Вземи си думите назад!

Отначало той поглежда учудено, но после ми се изсмива подигравателно право в лицето. Това е премного за мен — удрям го с юмрук по устата. Презрителното му хилене веднага престава и той се нахвърля върху мен, като разкървавените му устни бълват проклятия срещу мен и всички въшливи ескимоси. Но моите мускули са изопнати за отбрана и се защищавам без усилия. Не му се удава да ме удари или да ме сграбчи. В разпалеността си той скоро показва непредпазливост и се открива, засилвайки се да нанесе силен удар върху главата ми. Това е случаят, който очаквам. Навеждам се бързо под издигнатата му ръка, обхващам шията му с ябленска хватка и го изхвърлям във въздуха през гърба си. Той се строполява със страшен плясък върху коравия каменен под и остава така да лежи неподвижно.

В това време вратата се отваря и влиза Тревор. Той застава за малко и спокойно ни изглежда, след което праща другите на работа и ме замолва да остана. Изливам вода върху главата на Фергюсън, и когато той най-сетне отваря учудено очи, чувам Тревор да издава въздишка на облекчение.

След като Фергюсън се свестява до там, че вече може да се отправи, накуцвайки, до ателието, Тревор затваря вратата и ми показва часовника си. Отдавна е минало времето за обедна почивка. Историята за лова на моржове бе дълга и сложна, боят с Фергюсън също трая доста време, а след това и свестяването му със студена вода отне също няколко минути. Очаквам Тревор да ми даде добър урок.

Но гласът му е спокоен както обикновено, докато обяснява, че не е позволено да се предизвикват такива караници на работното ни място и че аз не бива да занимавам другите с моите истории повече от половин час, определен за почивка. След това той излиза и говори с Андерсън, един от по-старите резбари. Не мога да чуя какво си говорят, но зная много добре, че се отнася до мен и до сбиването.

От този ден вече Андерсън е отговорник в ателието, когато Тревор отсъствува. Аз не съжалявам много за тази промяна и извършвам работата си, както и преди. Струва ми се обаче нередно, дето Тревор не е вече така любезен с мен както беше преди и дето не разговаря вече с мен за нищо извън работата и за ония неща, които не може да не бъдат обсъдени. Та нали аз не съм излъгал и при това не Тревор хвърлих на земята.

Тази несправедливост ме направи самотен и мрачен.

Когато самотата ми дотежи твърде много, пиша вечер дълги писма до Унгало. Разказвам й за живота си в страната на белите, за работата и за всичко забележително, което съм видял или чул. И се старая да съчинявам писмата в шеговит и закачлив дух, за да не би тя да си помисли, че живея тук с помрачено сърце и че тая копнеж в кръвта си.

Написал съм вече много писма до Унгало, но досега не съм получил никакъв отговор. Все пак това не ме обезпокоява, защото пътят до Талмик е дълъг, а зная, че сега, когато зимният лед е заключил морето на Севера, пощата трябва да пропътува последните хиляди мили до Номе и Талмик няколко седмици на кучешки шейни. А след това писмото на Унгало трябва да измине също такъв дълъг път обратно. Но, когато пиша на Унгало, аз намирам голяма разтуха в усамотението си, а и писането на езика на белите ми се удава все по-лесно.

В неделните дни обикновено излизам с влака извън града, сред горите и планините. Гората е най-хубавото нещо, което намерих в страната на белите. Та аз никога не бях виждал живо дърво, преди да дойда тук, а само онези изгладени от водата трупи без външна кора, които западният сибирски вятър изхвърляше от морето.

Ала тук те стоят изправени, устремени към небето, и клоните им са зелени и красиви. Понякога лежа на гръб върху мъха под дърветата и наблюдавам как облаците плуват по небето над люлеещите се върхари. Гората е като живо същество, корените на дърветата се люлеят под мъха и ми навяват сън и мечти. Клоните ми заприличват на ръцете на отец Ригор и като че разпростират длани за благословия над мен и над потъналата в зеленина земя. Вятърът шуми из гората и ми напомня за псалмите под черковния купол в Талмик, а дъхът на смола и елхови игли изпълва ноздрите ми с благоговение, както тамянът. Тогава дишам дълбоко и ми става чудно леко на душата.

Скитам далеч из околностите и гледката на пасбищата гали очите ми, а носът ми се радва на приятен аромат, излъчван от цветята и горите. Изпълвам бележника си със скици на множество цветчета и дървета и си мисля колко хубаво ще бъде, когато покажа всичко това на Унгало.

Един ден заговарям на Тревор за това, което ми е обещал Джибсън. Нали той бе казал, че ще мога да се уча, за да стана скулптор и голям художник. Както върви сега работата, не мога да забележа, че изучавам нещо ново. Тези резби, с които се занимаваме в ателието, по никакъв начин не са достатъчни, за да ме направят по-сръчен. По-скоро обратното, защото Тревор не ме оставя да влагам толкова труд над фигурите, колкото искам аз. Изглежда, че за него най-важно е количеството. И понякога, когато гравирам инициала си на готовите фигури, имам чувството, че върша нещо нередно.

Зная, че Джибсън пак е на път по море и че не мога да говоря с него. Затова сега искам отговор от Тревор, какво собствено са възнамерявали те.

Докато говоря, очите на Тревор стават тесни като чертички, а лицето му се изчервява и придобива по-затворен вид от обикновено. Когато ми отговаря, гласът му е груб и висок, и думите му текат по-бързо от друг път.

— А, значи ти не си доволен, Канук? — казва той. — Да не би да не е достатъчно за един беден ескимос, че е могъл да дойде тук, да живее, да се храни и да ходи облечен като бял човек? Работата ли не ти харесва? Ти трябва да си доволен, че не те изхвърлих тогава, когато преби до смърт Фергюсън и се държа като див звяр. В такъв случай ти щеше да умреш от жалка гладна смърт. Защото сигурно не си толкова глупав да мислиш, че може да си намериш друга работа, когато улиците гъмжат от хора, които нямат нито храна, нито работа? Не, ти си най-неблагодарната мърша, която някога съм вземал на работа при мен! Прави, каквото искаш, Канук! Или отивай да си гледаш работата и ще бъдеш спокоен и задоволен, или се качвай в стаята си, навличай старите парцали и да те няма!

Тревор явно ме държи в ръцете си. Искам да изкарам до настъпване на пролетта, след това ще си замина при Унгало и в Латулук. И затова се покорявам мълчаливо. Но като виждам гримасите по лицето на Фергюсън, чувствувам как омразата пламва като огън в мен.

Идвам вече до извода, че майка ми и Пана, в края на краищата, все пак са били прави — разбирам, че белите не ми желаят доброто. Те само лицемерят и си дават вид, като че ли желаят доброто, докато сърцата им са изпълнени с хитра пресметливост. Те търсят само своята собствена полза. Сигурно са имали на ум да извлекат някаква полза за себе си и тогава, когато са убивали собствения си бог. И може би оттогава ги е налетяла тази припряност, караща ги постоянно да гонят радостта, която вече никога не ще намерят.

Исках да се науча да обичам белите, но сега ги мразя. Нека белият бог и отец Ригор ми простят! Не мога да се променя.