Аксел Линдстрьом
Канук, синът на ветровете (13)

Не ще намериш снегоходките ми, Тарроу!

Две нощувки след раздялата с Тарроу се намираме горе на прохода Импор. Дългото пътуване протече добре и благодарение на твърдата диря кучетата не са преуморени, а показват все още сила и голяма охота за теглене. Времето е все така студено и ясно, но горе на превала студът се чувствува по-силно, отколкото долу в гората, защото тук пронизващият вятър мете из планинските урви и няма нищо, което би могло да ни запази от него.

Снегът е толкова корав и стегнат от вятъра, че зад нас не остава никаква диря и на кучетата им е леко. Обаче понякога, когато преминаваме косо по планинския склон, става опасно да не се обърне шейната и това ми струва големи усилия — трябва да тичам покрай товара и да го подпирам. Кучетата теглят с желание, а мен ми е трудно да поддържам тяхната бързина. Ето защо понякога се налага да им подвикна да спрат, за да си поема дъх. Въздухът е толкова студен, че в гърдите боли, даже кучетата го понасят зле. Те скимтят и щом спрем, напират напред, с което си обяснявам, че надушват буря. Моля се на бога само тя да не ни връхлети в тесния проход. Това би било несправедливо и по отношение на Тарроу, защото тук никъде не мога да окача снегоходките си…

Ето, човек може да казва каквото си ще за ума на Тарроу и за начина му да преценява доктор Спенсер, но той не е бил лош пророк за времето. Защото там, където проходът се отваря и започва да се снишава на север, бурята е застанала като черен, демон и ни дебне.

Какво, дебне ли ни? Не, тя ни връхлита и преди още да съм разбрал ясно какво става, бурята е обърнала шейната, аз лежа на земята и виждам кучета и товар да изчезват под мен всред вихрушката. Аз викам, но кой може да надвика този страшен шум? Тогава напрягам последните си сили и се хвърлям срещу бурята, надолу по склона, където изчезна впрягът. Макар че смрачаването трябва да е още далеч, около мен става почти тъмно, но това е без значение, защото снегът, който се върти под виещите напори на бурята, и без това не ми позволява да гледам. Опипвам слепешком и приведен напред си пробивам път, готов всеки момент да пропадна в някоя пропаст. Понякога съм хвърлен на земята и се чувствувам така лек, като че ли бурята би могла пак да ме отвлече нагоре по планината. Но аз се стремя надолу и понеже нищо друго не помага, продължавам да пълзя срещу вятъра. Трябва да намеря кучетата. Но къде да ги търся, като нищо не виждам и нищо не чувам, освен воя на бурята?

Студът прониква през дрехите ми и парализира тялото ми, скоро не ще мога вече дори да пълзя. Аз, който съм преживявал толкова много бури, който съм се борил с бурята още когато съм се учил да ходя, скоро ще легна тук безпомощен и охкащ и ще се предам на съдбата. Ако не намеря кучетата, това ще означава, че е настъпил краят. А как да ги намеря, като не мога вече дори да пълзя?

Дали земята на белите ме е направила слабоволен и ми е изсмукала мозъка от костите? Вече не съм в състояние дори да се изправя. Ветровете си прибират сина. Та аз нали винаги съм обичал ветровете…

Там до главата ми нещо се движи близо, струва ми се, че чувам скимтене на куче, но това сигурно е бурята, какво друго би могло да бъде? Искам да заспя, искам ветровете да ме отнесат със себе си… Не, сега усещам ухапване по ръката, чувам да лае куче… Това не може да е бурята… това… това е Сатана, който е застанал над главата ми и лае!

Откъде се вземат сега сили в мен? Изпълзявам покрай кучетата и като достигам шейната, изправям я и подкарвам впряга. Право надолу, отново срещу бурята. Хайде, дръж, Сатана, още малко надолу и ще достигнем гората… Ха, ха, Тарроу, ти не ще намериш снегоходките ми… ти ще намериш само пепелта на един бял човек…

Когато се събуждам, мислите ми се възвръщат бавно, с нежелание… Какво е станало? Къде съм? Откъде идва тази топлина? Изгаснала ли е светлината на очите ми?

Около мен е тъмно като нощ. Опипвам с ръце и откривам, че лежа в моя собствен спален чувал. Топлата еленова кожа гали кожата ми, обаче дишам с усилие, имам усещането, че някой е седнал върху гърдите ми. А когато опитвам да се изправя, напипвам само сняг, много сняг, който навлиза през отвора на спалния чувал. Изравям се и излизам на светло — слънцето почти ме заслепява, а студът щипе влажното ми лице. Времето е ясно, но бурята още бушува из гората и извива дърветата като гъвкави лъкове.

След това повиквам кучетата. Едно след друго те изскачат изпод снега и недоволно отърсват кожусите си, прозяват се към слънцето и ме заглеждат въпросително, така, както съм застанал гологлав и с открити рамене на снега. Значи, все пак съм отпрегнал кучетата! Не мога вече да си спомня ясно — всичко е минало като сън от момента, в който бурята ни връхлетя горе на височината на прохода.

Даже не съм последвал съвета на Тарроу — не съм окачил снегоходките си. И нужно е дълго да търся, докато открия товара, макар че той се намира съвсем близо до мястото, където съм лежал в спалния си чувал. Когато след дълго ровене го освобождавам от снега, обзема ме дълбоко задоволство. Истинско чудо е, дето всичко е още тук. Снегоходките и пушката стоят пъхнати под обвивното въже и нищо не се е повредило.

След много усилия и дълго газене из снега намирам сухи дърва и запалвам огън. Кучетата лакомо дъвчат сушените риби, които им подхвърлям, и на мен самия отдавна не ми е била така вкусна топлата храна, както сега. Изпивам няколко чаши чай и усещам как студът напуска тялото ми и отново си мисля, че е удоволствие да се живее, макар да съзнавам, че този сняг ще направи пътуването ни по-уморително, отколкото съм очаквал.

Сега трябва три пъти да отъпквам пъртина, та кучетата да могат да напреднат с товара си. Първо отивам на два-три пушечни изстрела разстояние, през което време кучетата седят, скимтейки, на задните си лапи, след това се връщам при тях, помагам им да откъснат шейната и после вървя пред впряга, докато се свърши отъпканият път. Бавно се върви и нощувките следват гъсто една след друга. Изведнаж стана три пъти по-далеч до Латулук.

Дирята ни лъкатуши бавно през безкрайни безименни гори и изглежда, че студът е парализирал всичко живо. Малобройни са дирите, които пресичаме, и по тях не виждам да има животни, годни за ядене. Макар че скоро ще трябва да считаме всички животни годни за ядене, независимо дали имат нокти или лапи, защото това, което влачим с шейната за храна, не ще стигне още за дълго. Истинска мъка е да се мисли какво ще стане после.

Не ми е много ясно докъде сме стигнали, картите ми оказват незначителна помощ, защото гъста гора ни заобикаля през цялото време и понякога преминаваме широки реки, без да зная имената им.

Ето вече четири дни са изминали, откакто съм раздал последните риби на кучетата, а и аз самият имам само още малко чай, захар и няколко хляба. Сатана увисва глава и се олюлява мъчително по дирята зад мен. На него му е най-тежко, но и на другите не е много по-леко. Една от предните лапи на най-задното куче е замръзнала и всяка сутрин, като потегляме, то куца и скимти на три крака. Ако не попаднем скоро на населено място или ако не ми се удаде да застрелям нещо за ядене, та да напълним празните си стомаси, ще достигнем края на пътешествието много по-рано, отколкото съм предполагал.

Престанах да моля бога за помощ, откакто той пусна върху нас бурята на прохода Импор. Тогава го бях помолил да ни предпази от подобно нещо. Вместо да ме послуша, той отприщи най-ужасната буря, която човек може да преживее, и натрупа такива грамади сняг по пътя ни, че заради тия беди вероятно и ще загинем.

Наистина вярата на Оле в бога ми се струваше особена. Толкова често той ми бе казвал, че господ, който е създал света и всичко, което е на земята, бил дал също така на човека и неговия разум. И той му го бил дал, за да го ползува сам и да не досажда на всевишния при всеки подходящ и неподходящ случай, да не го кара да се занимава с неща, за които господ няма време. Ако хората биха използували по-разумно даровете, които той им е дал, и ако биха разхищавали по-малко време за молитви и стълкновения помежду си, каквото име и да им слагат, те биха били по-щастливи. И тогава господ би могъл може би понякога да хвърли по един поглед към хората и да каже, че творението му е добро.

И затова може би не е редно, да се изисква божията грижа за такива дреболии, като някаква си буря в планините или някакъв си снеговалеж в горите, когато бог има да върши по-големи и по-важни неща.

Човек има много време да размишлява и да си спомня, докато лежи върху боровите клони и гледа към звездите, докато огънят гори и кучетата леко скимтят в съня си. И понякога ми хрумва, че може би там горе над звездите седи белият бог заедно с Канук и с бързоногия Маниту и се съвещава приятелски с тях. Може би те седят точно сега там и гледат надолу към мен и искат да разберат дали ще приложа разума и силите си, за да намеря изход от опасното положение, в което сме попаднали, или ще събера длани за безполезна молитва към онези, които нямат време да ми помогнат.

В мен стават големи промени. И сега много неща ми подсказват, че вярата на Оле е правилна. Това е вяра в божеството и същевременно вяра в самия себе си. И тя ми донася голямо облекчение, макар червата ми да куркат в празния корем.

Задъхани, кучетата лежат върху дирята. Днес те почти не напредват, а и аз самият чувствувам главата си празна и тялото безсилно. Ще бъда ли сега принуден да пожертвувам Теди с болната лапа, та да мога да напълня малко коремите на останалите?

Теди, който има такава хубава глава! Сега той я повдига и се ослушва. То е най-бдителното от моите кучета. Не, не е леко…

Теди се изправя на крака и леко заръмжава, като се взира през голямото блато встрани от дирята. Там виждам четири тъмни животни, които си пробиват път в снега на отвъдния бряг на блатото. Никога не съм виждал лос, затова не съм съвсем сигурен, но смятам, че това са лосове. Сграбчвам разтреперан уинчестърката и се облягам за упор на товара. Разстоянието е голямо, но аз съм изпитал пушката и зная, че тя стреля сигурно. Най-предното животно е най-голямо и аз се целя в муцуната му.

След изстрела то се хвърля с главата и предните крака във въздуха, прави няколко бързи скокове и пада на земята, а останалите животни изчезват в гората. Кучетата лаят и искат да се впуснат натам, изглежда, че те разбират какво се е случило. Защото, когато сега се отделям от тях, изведнъж намират сили да теглят товара и ме следват без подкана по едва отъпканата от снегоходките диря. Разбирам ги. И аз не чувствувам вече никаква умора.

Животното е по-голямо, отколкото съм предполагал, и чаталестата лопатовидна корона има страшен вид. С един замах изваждам вътрешностите и ги разпределям на кучетата, след това запалвам огън и пека месо и ям, докато усещам, че от това ми се приспива. Тогава ставам, одирам цялата кожа и изрязвам толкова от най-доброто месо, колкото предполагам, че кучетата ще могат да влачат. Приготвям бивак за нощуване до пътеката, прокарана от лосовете, защото смятам за разумно кучетата да смелят една част от погълнатото, преди да потеглим по-нататък. Те се клатушкат наоколо като кучки, на които предстои раждане, и силно пъшкат, когато лягат на снега.

Намирам, че би било жалко да изоставя такова голямо количество добро месо в плячка на лисиците, затова, преди да продължа пътя си, го окачвам на един прът помежду две дървета. Ако някой мине край това място, не ще се наложи да продължи гладен нататък.

Промъкваме се бавно през горите, но тъй като местността сега отново се снишава, кучетата вървят, без да е нужно да отъпквам пътя повече от един път, а това е голямо облекчение. Снишаването на пътя ме кара да мисля, че скоро ще преминем пак през някоя река или езеро, и когато забелязвам, че между дърветата започва да се виделее, разбирам, че съм размишлявал правилно. Това е река и покрай реката се вижда диря от шейна. Тръгваме по нея, защото изглежда, че реката тече почти в посоката, която следваме.

Сега мога пак да седна върху товара и да си почина, докато кучетата напредват с големи крачки по твърдата диря. Сатана отново е вдигнал високо глава и Теди не куца вече така зле, както преди. Вижда се, че прясното месо им е подействувало добре.

Точно на залез-слънце достигаме едно село, чиито колиби са пръснати близко около брега на реката. Това са горе-долу двадесет ниски дървени къщи, струпани около една по-голяма, която прилича на църква, макар че няма камбанария. Но има големи прозорци и е единствената къща, боядисана отвън.

Дирята води към селото и аз решавам да продължа по нея.

Глутница лаещи кучета ни посреща още от брега на реката и трябва да прибягна до камшика, за да осигуря спокойствие за моя впряг. Няколко мъже изскачат от къщите и извикват кучетата си, но някои от тях са опърничави и не се подчиняват. Един голям звяр се нахвърля върху Сатана и аз се изплашвам, че ще го захапе, защото Сатана не може да се брани, както е впрегнат в тегличите и въжетата. Затова издебвам удобен момент и го плясвам с камшика през кафявите очи. То освобождава Сатана и побягва с подвита опашка, скимтейки от болка.

Питам един от мъжете как се казва селото.

— Казва Витлеем — отговаря той.

— Витлеем?

— Да, казва Витлеем сега. По-рано, преди отец Келли дойде, казва Витка.

Този, който ми отговаря, прилича на индианец и ми напомня донякъде на Тарроу, само че има по-весели очи и нито зяпа, нито се чеше.

— Може ли да намеря подслон в селото? — питам аз.

— Аз пита отец Келли — отговаря той и се изкачва към голямата варосана къща.