Иван Кръстев
Преследвачи

Братовчед един — Младен

ни събра на имен ден.

Пихме оранжада. Пяхме.

Свечери се, закъсняхме.

 

— Хайде, какичко Светлано,

да се връщаме дома,

че излязохме отрано,

а и мама е сама!

 

Тръгваме към къщи пеш.

А след нас… върви младеж!

 

Кака в кърпичка се киска:

— Този пък какво ли иска?

Но… слова са тук излишни,

че не сме ни стогодишни,

ни сме грозни при това.

Трябва да се действа срочно! —

каза кака и нарочно

кърпата си изтърва.

 

Момъкът — и миг не чака,

а подаде я на кака.

 

После тръгна редом с нея

в здрачината късна.

От градинската алея

нарцис бял откъсна.

Подари го на Светлана,

даже подръка я хвана…

 

На рожденния си ден

пак покани ни Младен.

Песни. Оранжада. Смях.

Аз отново закъснях.

 

Бях без кака. И сама

се запътих към дома.

Бързах, че ме чака мама,

а и времето тече.

Изведнъж видях през рамо,

че след мен… върви момче!

 

Кърпичка в дланта си стискам:

„Този пък какво ли иска?

Но… слова са тук излишни,

че не сме ни стогодишни,

ни сме грозни при това.

Трябва да се действа срочно!“

Кърпичката си нарочно

пуснах в сухата трева.

 

Изтъних гласа си плах:

— Аз ли нещо изтървах?

 

Тези думи много значат.

Но не трепна преследвачът.

А с душа надменна рече

след призивния въпрос:

— Тая сополанка вече

кърпа имала за нос!