Ясунари Кавабата
Снежната страна (2)

2

Когато Шимамура тръгваше, жена му го предупреди да следи за дрехите си — да не ги сгъва в кошница, да не ги окачва по стените, защото точно по това време молците снасяха яйцата си. И наистина, в хотелската стая около лампата, която висеше на корниза, се бяха насъбрали пеперуди. В другата стая също летеше някаква жълтеникава пеперуда с издуто коремче. Кацна на плетения абажур.

Мрежите против насекоми, опънати през лятото, още стояха на прозорците. От външната страна на една такава мрежа също беше кацнала пеперуда, с бледозелени, почти прозрачни крилца и тънки като пух пипалца с цвят на кипарисова кора. Планините в далечината бяха залети от вечерното слънце. Есента бе ги обагрила в своите цветове и зеленикавото петънце на пеперудата изглеждаше като мъртво на този фон. Там, където над телцето крилцата се застъпваха, зеленият цвят беше по-тъмен. Подухна есенен ветрец и крилцата затрептяха като тънки листчета хартия.

„Дали е жива?“ Шимамура се надигна и чукна с пръсти по вътрешната страна на мрежата. Пеперудата не помръдна. Тогава той блъсна с юмрук мрежата. Пеперудата падна като отбрулен лист от дърво, но в следващия миг излетя с лекота и затрептя във въздуха.

Като се вгледа внимателно, Шимамура видя как в далечината, на фона на криптомериевата гора, лети огромно ято водни кончета. Те бяха много — като летящ във въздуха пух от глухарчета.

Реката в подножието на планината сякаш извираше направо от клоните на криптомериите. Шимамура бе очарован от сребристия блясък на буйно разцъфтелите храсти по склоновете на невисоката планина.

На излизане от общата баня Шимамура видя до изхода една рускиня — продавачка на дребни стоки. „Гледай ти, дошла чак до това затънтено място!“ — помисли Шимамура и се приближи да погледне стоката. Имаше обикновена японска козметика и украшения за коса.

Жената беше вече над четиридесетте. Лицето й беше покрито с гъста мрежа от ситни бръчки, но кожата на пълната й шия беше ослепително бяла и гладка.

— Откъде сте? — попита Шимамура.

— Аз ли?… — сепна се тя и се замисли, сякаш не знаеше какво да отговори.

Полата й съвсем овехтяла, беше като че ли ушита по европейски. Тя заприбира стоката си и като преметна през рамо съвсем по японски маниер големия вързоп, направен от фурошики^[1], си тръгна. Беше с обувки.

Собственичката на хотела, която заедно с Шимамура гледаше как си отива търговката, го покани в кантората. До огнището седеше някаква жена с гръб към тях. Щом те влязоха, тя стана. Беше с официално черно кимоно, с фамилни гербове.

Шимамура позна гейшата. Той я беше виждал на рекламен афиш в ски базата. На снимката те бяха заедно с Комако — и двете на ски, с хакама и черни вечерни кимона. Жената не беше много млада, но красива и с горда осанка.

Собственикът печеше кръгли кифлички със сладко. Те бяха сложени на железни щипци над хибати.

— Моля, опитайте една, кифличка по случай радостното събитие. Поне една хапка, дори просто така, за развлечение.

— Да не би жената, която току-що беше тук, да е оставила професията си?

— Да.

— Известна гейша.

— Да, но срокът й свърши и сега обикаля по този случай всички познати. Тя се ползуваше с голям успех.

Като подуха малко горещата кифличка, Шимамура отхапа едно парченце и усети в устата си малко кисловатия вкус на немного прясната коричка.

Навън под прозореца, в лъчите на вечерното слънце, ярко аленееха узрели фурми. Те хвърляха червени отражения върху извитата бамбукова пръчка над огнището.

— Какво е това? Толкова дълъг мискант^[2]? — възкликна изумен Шимамура, като погледна към пътя.

По пътя се изкачваше някаква жена, която мъкнеше на гърба си сноп от растения, чиито стъбла бяха два пъти по-дълги от самата нея и завършваха с нещо като метлички накрая.

— Извинете, какво казахте? А, да. Това е мискант.

— Мискант значи?!…

— На изложбата за реклама на топлите извори, организирана от Министерството на железниците, има някакъв павилион, за чай ли, за почивка ли не знам, покривът му бил покрит с тези растения. Казват, че някой си от Токио купил целия този павилион.

— Значи, мискант?… — повтори замислено Шимамура. — Излиза, че тук, в планината, това растение доста вирее. А пък аз помислих в първия момент, че е леспадеза^[3].

Белите цветове на тези храсти по планината му бяха направили впечатление още, щом като беше слязъл от влака. Целият склон, особено в по-високата си част, беше потънал в сребристи цветове. Струваше му се, че те не бяха растения, а искрящи лъчи на щедрото есенно слънце и той беше замрял от възхищение.

Но отблизо мискантът не изглеждаше така пленителен.

Огромните снопове съвсем скриваха от погледа фигурата на жената, която ги носеше. Те от време на време се удряха в каменните огради от двете страни на стръмния път.

Шимамура се прибра в стаята си. Пеперудата с тлъстото коремче пълзеше по черната лакирана купа във втората стая и навярно снасяше яйцата си. Под корниза летяха още няколко и се удряха в декоративния фенер.

Скакалците и щурчетата бяха започнали своя концерт още през деня.

Комако дойде с малко закъснение.

Още от коридора тя се спря на вратата и го погледна втренчено.

— Защо пристигна? Защо пак дойде тук?

— Защо ли? Дойдох, за да се видя с теб.

— Не си искрен. Вие от Токио всички лъжете! Не мога да ви понасям.

Тя седна и гласът й стана по-мек.

— Вече няма да те изпращам. Изпитах някакво ужасно чувство тогава.

— Е, добре, този път ще си замина тайно.

— О, не, какво говориш! Исках да кажа, че на гарата няма да те изпращам.

— А с онзи човек какво става?

— Умря, разбира се.

— Докато ти ме изпращаше ли?

— Това няма никакво отношение към твоето изпращане! Никога не съм си мислила, че е толкова трудно да изпращаш някого!

— Хм.

— А къде беше на четиринадесети февруари? Пак ме излъга, нали? А аз толкова чаках. Не, вече никога няма да ти вярвам.

Четиринадесети февруари — „Ториой“ — „Прогонване на птиците от полята“ — е ежегодният детски празник в Снежната страна. Десет дни преди празника всички селски деца се събират и обути в ботуши от оризова слама, отъпкват снега в полето. После изрязват от него буци — широки около два сяку, със същата височина и строят от тях снежен храм. Всяка стена е с ширина около три кена^[4] и с височина повече от едно дзьо. На четиринадесети февруари вечерта пред храма се пали огън от събраните по къщите сьоме^[5]. В това село празнуват Нова година на първи февруари, така че до четиринадесети февруари украшенията все още се пазят. Децата се качват на покрива на храма, боричкат се и лудуват, като пеят песента „Ториой“. След това всички влизат в храма, палят свещи и прекарват там цялата нощ. Рано сутринта на петнадесети февруари изпиват песента още веднаж върху покрива на храма.

По това време в Снежната страна има вече много сняг. Шимамура беше обещал на Комако да дойде за този празник.

— Аз през февруари ходих при родителите си. Прекъснах работа. А на четиринадесети се върнах — мислех си, че ти непременно ще дойдеш. Ако знаех, щях да остана повече, да помогна…

— Да не би някой да се е разболял?

— Да, моята учителка замина за пристанищния град и се разболяла там от възпаление на белите дробове. Получих от нея телеграма, когато бях в къщи и веднага заминах да я погледам…

— Оздравя ли?

— Не…

— Да, наистина, получи се лошо — отвърна Шимамура, сякаш се извиняваше за това, че не беше сдържал обещанието си и едновременно изразяваше съболезнованията си по повод смъртта на учителката.

— А, остави! — изведнаж съвсем спокойно произнесе Комако и размаха носната си кърпичка над масата, за да прогони налетелите насекоми. — Ужасни гадинки.

Навсякъде по масата и по татами пълзяха дребни крилати буболечки. Около абажура кръжаха пеперуди.

Отвън по мрежата на прозореца също бяха се полепили безброй разни пеперуди. Техните телца ясно се очертаваха при лунната светлина.

— Боли ме корем! Ох, боли ме! — изпъшка Комако, пъхайки ръцете си в пояса и сложи глава върху колената на Шимамура.

Силно напудрената й шия се показа от кимоното и по нея се полепиха дребни мушици.

Шията й беше станала по-закръглена и по-гладка в сравнение с миналата година. „Тя е вече на двадесет и една“ — помисли си Шимамура.

Почувствува как по коленете му пълзеше приятна топлина.

— Започнаха да ми се подиграват. Иди, казват ми, Кома-тян в стаята „Камелия“. Неприятни хора! Веднаж изпращах една гейша с влака. Като се върнах, ми се искаше да си почина хубаво, но тъкмо се прибрах в къщи и ми съобщават, че оттук са ме търсили. Не ми се искаше да идвам, защото се чувствувах преуморена от предната вечер — на изпращането на приятелката ми доста пихме. Не ми се искаше, но дойдох. А тук, в кантората, като започнаха да ми се смеят. Но нали не съм те виждала цяла година! Ти се явяваш само по веднаж в годината.

— А аз вече ядох от кифличките на тази твоя приятелка гейша…

— Така ли?…

Комако се изправи. Лицето й, зачервено там, където го беше притиснала в колената на Шимамура, изведнъж придоби детски израз.

Тя каза, че изпращала тази гейша чак до селището на три спирки с влака оттук.

— Лошо стана тук при нас. По-рано с всяка можеше да се разбереш. А сега всички са станали такива егоистки — всяка гледа само себе си! Много неща се измениха. Новите гейши не си подхождат по характер. Без Кикую, без нея ще ми бъде много тежко. Тя винаги беше инициаторка на всичко. И клиентите много я обичаха — беше най-популярната гейша. И я канеха най-често от всички и най-много получаваше. А стопаните просто на ръце я носеха.

Шимамура попита какво смята да прави сега Кикую — ще се омъжи ли или ще отвори ресторантче. Той чул, че тя се готвела да замине в родното си място, след като договорът й изтече.

— О, знаеш ли колко е нещастна? Дойде при нас след несполучлив брак — отговори Комако, запъвайки се, сякаш размисляше дали си струва да говори по-нататък. Тя погледна терасираните по планинския склон градини, осветени от луната.

— Виждаш ли оная съвсем новата постройка? По склона…

— Малкото ресторантче „Кикумура“ ли?

— Да, същото. Кикую можеше да го притежава. Но има опак характер, и всичко изпусна. Тя застави своя покровител да й го построи, но когато трябваше да й го прехвърли, се отказа, заради новия си любовник, който беше обещал да се ожени за нея. Но я излъга. А тя съвсем беше хлътнала по него. Свърши се с това, че тоя любовник избяга, а тя не се върна при първия, може и да е искала, но не е могла да го стори. И ресторантчето не взе. Повече не можеше тук да остава — срам я беше. Затова и реши да замине и да започне другаде отначало. Изобщо, тя е нещастна и не й върви. Ние не сме знаели, но тя е имала доста мъже.

— Мъже? Навярно са били цял полк.

— Може би… — Сподавяйки смеха си, Комако изведнаж се извърна. — Тя е малко слабохарактерна и мекушава.

— Е, какво й е оставало да прави?

— Как какво? Малко ли мъже могат да се влюбят в жената. Ако с всеки… Не, това не е хубаво, така не трябва. — Комако вдигна глава и почеса косата си с шнолата. — Тъжно ми беше да я изпращам.

— А какво стана с ресторантчето?

— Пристигна съпругата на покровителя, който го построи. И сега тя е стопанката.

— Съпругата? Интересно?

— Разбираш ли, всичко беше вече построено и готово. Какво да го правят. И жена му заедно с децата се настаниха там.

— А с предишната им къща какво стана?

— Оставиха там бабата. Сега тя живее сама. Те са селяни. Но мъжът е с широка душа — обича веселието… Много е забавен.

— Гуляйджия, значи. Навярно вече е на възраст.

— Не, млад е още. На около трийсет и две-три, не повече.

— Кикую по-стара ли е от жена му?

— Връстници са — по на двадесет и седем.

— Но ресторантчето вероятно е наречено „Кикумура“ заради името на Кикую. Как жена му се е съгласила с това име?

— А какво да направи? Няма да сменя вече окачената фирма.

Шимамура се сгуши по-плътно в кимоното си и Комако тутакси стана и затвори прозореца.

— Кикую знаеше всичко за теб. Ето и днес — тя ми съобщи, че си пристигнал.

— Видях я в кантората. Беше дошла да се сбогува.

— Каза ли ти нещо?

— Не, нищо не ми каза.

— А ти разбираш ли какво ми е? — тя издърпа току-що затворените сьоджи и седна на перваза.

След кратко мълчание Шимамура проговори:

— Тук звездите сияят по друг начин, отколкото в Токио. И сякаш висят в пустотата.

— Тази нощ блестят не така силно — има луна. А тази година падна страшно много сняг.

— Изглежда, влаковете често са засядали по линиите?

— Да, просто страшно да ти стане. Колите започнаха да се движат по улиците месец по-късно от обикновено — през май. Навярно помниш магазина до ски базата — двуетажната къща. Лавина проби покрива. Хората на първия етаж отначало нищо не разбрали. Чули шум, но решили, че плъхове са съборили нещо в кухнята. А кога да видят — никакви плъхове — вторият етаж отнесен. Снежното свличане беше само повърхностно — само отделни пластове, но въпреки това по радиото по едно време само за това се приказваше. И туристите — скиори се уплашиха — престанаха да идват. А аз тази година бях решила да не карам ски и ги продадох. Но все пак няколко пъти се пързалях. Изменила ли съм се?…

— А с какво се занимаваше, когато умря учителката?

— Не се тревожи за другите. През февруари бях тук, чаках те.

— Защо не ми писа, като замина за пристанищния град?

— А защо да ти пиша. Някакви жалки наивни писъмца, които ти да можеш да показваш дори на жена си? Нима е нужно някому? А аз нямам от какво да се срамувам! И да лъжа не умея.

Комако говореше бързо и думите й действуваха на Шимамура като плесници в лицето.

— Да беше загасил лампата, а то виж колко мушици се събраха.

На силната лунна светлина се очертаваха ясно всички линии на профила й, а татами придобиха студено — синкав цвят. Устните на Комако бяха гладки и влажни.

— Недей, пусни ме!… Ще си ходя!

— Все си същата. Не си се изменила никак. — Шимамура се вгледа в нейното лице с едва изпъкнали скули.

— Всички казват, че не съм се изменила, откакто дойдох тук като седемнадесетгодишно момиче. А и как да се изменя, когато водя постоянно еднообразен живот!

По бузите й се беше запазила руменината, свойствена на момичетата от север. Но кожата й беше изтъняла и блестеше като седефена раковина.

— Нали знаеш, че сега аз живея на друго място.

— След смъртта на учителката ли? Значи няма я вече стаята, гдето са развъждали буби? Сега къде си, в истински „Дом за гейши“?

— Какво значи „Дом за гейшите“? Не живея в специално жилище, а в магазинче за евтини сладкиши и цигари. Там съм единствената гейша. Имам си вече договор и съм на обикновена служба… Като се върна по-късно, чета на свещ.

Шимамура се засмя и я прегърна.

— Не мога да хабя електричество! Те имат електромер.

— А, ето каква била работата!

— Но стопаните са добри хора. Отнасят се грижливо и добре с мен. Даже понякога си мисля: „Нима това може да се нарече — да бъдеш слугиня на някого?“… Ако някое дете заплаче, хазайката веднага го изнася, да не ми пречи. Всичко ми е осигурено, живея добре. Само едно нещо малко ми пречи — не застилат леглото хубаво. Като се връщам късно, леглото ми вече е приготвено, но дюшекът^[6] е поставен малко накриво, а и чаршафите също. Да го оправям — не върви — неудобно е. Все пак са се старали, за да ми доставят удоволствие.

— Тежко ще ти бъде, ако се омъжиш.

— Всички така казват. Но какво да направя, такъв характер имам. Ето, в къщата има четири деца. Страшен безпорядък, разбира се. Само ходя след тях и прибирам, но тъкмо нещо подредя, и те пак всичко обръщат наопаки. Просто напразно се мъча, но все пак се старая да сложа някакъв ред. Иска ми се да има уют, доколкото е възможно да го създавам при моето положение.

— Разбира се.

— А ти разбираш ли ме?

— Разбирам те.

— Щом е така, казвай! Хайде, говори де! — нахвърли се изведнаж върху него Комако. Напрежението в гласа й растеше. — Лъжеш, нищо не ти е ясно. И какво можеш да разбереш ти — ти, който си толкова лекомислен, ти, който живееш в разкош!…

Гласът й секна и тя само тихо добави:

— Тъжно е всичко това… Глупачка съм аз!… А ти още утре си иди!

— Но какво искаш от мен, кажи ми. Нима аз мога да ти обясня всичко ей така изведнъж. Не е така просто всичко, както си го представяш!

— А какво сложно има тук… Работата е там, че ти не можеш сам да разбереш себе си.

Дали от отчаяние, но гласът на Комако отново бе сподавен. Постепенно тя започна да се държи така, сякаш бе уверена, че Шимамура я разбира, макар и посвоему.

— Идвай. Нека да е поне веднаж в годината, но идвай при мен, докато съм тук — заговори му тя с молба в очите.

Обясни му, че договорът й е за още четири години.

— Когато заминах при родителите си и през ум не ми минаваше, че пак ще сключа договор, за да работя като гейша. И ските си продадох, преди да замина. У дома се отказах и от пушенето. Мислех си: „Все пак това е някакъв успех!“

— Да, по-рано ти наистина много пушеше.

— Аха. Когато клиентите ме черпеха с цигари, аз си взимах и тайно ги пусках в ръкава си. Случваше се, като се прибера в къщи и ги изсипя, да се съберат цяла купчина разни видове.

— Още четири години, казваш. Доста време…

— Ами, бързо ще се изнижат.

— Колко си топла! — Шимамура я привлече на коленете си.

— Такава съм по рождение.

— Струва ми се, че тук, при вас сутрин и вечер става студено.

— Аз живея тук вече пет години. Отначало ми беше много тежко… Нима — мислех си — ще трябва да живея тук… И наистина, докато да прокарат линията тук, у нас беше много глухо и скучно. А ето, вече три години откак ти започна да идваш…

За тези три години Шимамура беше идвал три пъти и му се струваше, че всеки път с Комако ставаха някакви изменения. Щурчетата засвириха своя концерт.

— Ох. Не мога да ги понасям! — възкликна тя и стана от коленете му.

Духна северен вятър и всички мушици, накацали по мрежата на прозореца, се разхвърчаха.

Шимамура вече добре знаеше, че черните мигли правят очите й да изглеждат полузатворени и въпреки това се взря в тях, като лицето му почти докосваше нейното.

— Напълнях, щом престанах да пуша.

Коремът й наистина беше станал по-гладък и мек.

И всичко, забравено от раздялата, възкръсна с нова сила.

Комако леко докосна гърдите си.

— Едната е станала по-голяма…

— Глупости! А, всъщност, при него може това да е навик — само едната…

— Не е вярно! Престани! Какво говориш, та ти си ужасен човек!

Изведнаж Комако рязко се измени и Шимамура отново почувствува тази промяна.

— А ти му кажи… и двете еднакво…

— Да кажа и двете еднакво ли! Така ли да кажа? — Комако бавно приближи лицето си…

Стаята се намираше на втория етаж, но въпреки това ясно и отчетливо се чуваше квакането на жабите. Жабешкият концерт дълго не спираше.

Като се върнаха от басейна в стаята, вече успокоена, сякаш нищо не се бе случило, Комако отново заразказва преживелиците си.

Тя даже му довери, че на първия медицински преглед всички са се смели, защото се съблякла само до кръста, като ученичките — гейши.

— При мен е редовно… всеки месец — два дена по-рано от миналия.

— Навярно това не ти пречи да приемаш покани и да посещаваш клиенти?

— Да, а ти как разбра?

Комако, която всеки ден се къпеше в топлите минерални лековити извори, която ходеше пеша от стария извор до новия на около един ри, която живееше в този затънтен край, където обикновено не си лягаха много късно, имаше здраво, гъвкаво и силно тяло, но с тесни бедра, характерни за гейшите. Беше дребна, но достатъчно пълна. И все пак тя така привличаше Шимамура, че той идваше в тази глуха провинция всяка година. Кой знае защо той я съжаляваше в дълбините на душата си.

— Дали такива като мен могат да имат деца? — със сериозен вид проговори Комако. — Та нали, като общуваш постоянно с един и същ човек, все едно че сте мъж и жена — разсъждаваше тя по-нататък.

След смъртта на първия си покровител, който я откупил от подготвителната школа за гейши, Комако пристигнала от Токио при родителите си в пристанищния град. Там веднага й предложили друг покровител. Той отначало не й харесал. Причина за това навярно били всичките й преживявания, но и досега тя не изпитвала симпатия към този човек — никога не се чувствувала свободна с него.

— Не е хубаво, че отношенията ви продължават вече пет години.

— На два пъти се случва така, че можехме да се разделим с него. Когато дойдох тук като гейша и тогава, когато се преместих да живея от дома на учителката в сегашния си дом. Но аз съм много слаба духом. Нямам никаква воля!

Той живеел в пристанищния град, разказваше по-нататък Комако. Понеже му било неудобно да живеят заедно, я изпратил тук, в дома на учителката. Той бил добър човек и Комако даже съжалявала, че не го е допуснала до себе си нито веднаж. Той бил вече на възраст и рядко идвал тук, при нея.

— Бих скъсала с него съвсем, но не зная как. Понякога си мисля да се отдам на лек живот. Не, наистина съм си мислела.

— Лекият живот не е хубаво нещо.

— Но аз и не мога. Въпрос на характер. Харесвам здравото си тяло. Наистина, ако започна с всекиго да гуляя, мога да приключа четиригодишния си контакт само за две години. Но защо да се насилвам? Аз се грижа за себе си. Разбира се, ако тръгнех по този път, сигурно щях да спечеля и много пари. Сумата, за която са ме наели, е разпределена горе-долу по месеци. Във всяка месечна сума влизат процентите, данъците и разходите по изхранването ми, така че разбираш ли, не ми е нужно да изработвам повече от това. Изобщо, не мога да се оплача: ако някъде не ми хареса атмосферата или компанията, мога бързо да се махна, а и в хотела не са ме викали късно вечер. Освен ако някой познат клиент не ме покани. Изкарвах хляба си, като се занимавах с това, което аз желаех. Ако бях прахосница, парите никога не биха ми стигали, а аз вече погасих повече от половината сума, за която са ме наели, пък няма още и година откак работя. Въпреки това, както и да смятам, по тридесет йени на месец все отиват за разни дреболии.

Комако с увлечение продължаваше да разказва, че за нея е достатъчно да изкарва на месец по сто йени. Миналия месец една от гейшите, която най-малко изработвала, спечелила за месеца шестдесет йени (от триста възможни). Тя разказваше, че нея — Комако — клиентите я канят най-често. Тя получавала най-много покани от посетители — средно около деветдесет на месец. И въпреки че от всяко едно посещение печелела, за хазаина това не било изгодно. Но тя не се изморявала и всяка вечер обикаляла и правела различни посещения. Комако каза също, че тук, в курорта, няма нито една гейша, която да задлъжнее на стопанина си и поради това да й бъде увеличен срокът по договора.

На сутринта, както винаги, тя стана рано.

— Тъкмо сънувах, че заедно с една учителка по икебана^[7] подреждахме тази стая и се събудих…

В огледалото, което тя придърпа към прозореца, се отразяваха планините, облечени в пурпурна премяна. Есенното слънце светеше ярко дори в огледалото. Едно момиченце от магазинчето за сладкиши донесе лека рокля за преобличане.

Не, това не беше Йоко, чийто кристалночист, мъчително прекрасен глас беше извикал тогава иззад фусума: „Кома-тян!“.

— А какво стана с онова момиче? — попита Шимамура. Комако го стрелна с поглед.

— Все ходи на гроба. Ей там, виждаш ли, там вляво, малко по-ниско от ски базата, до елдовото поле, покрито с бели цветове, там е гробището.

След като Комако си отиде, Шимамура тръгна да се поразходи из селцето.

Момиченце, обуто с новички алени хакама, играеше с гумена топка до една бяла стена. Есента беше дошла.

Наоколо имаше много къщи, построени в стар стил, които изглежда бяха още от онова време, когато по този път са пътували японските феодали. Покривите им бяха с големи стрехи. Прозорците по вторите етажи представляваха здраво опънати в ширина сьоджи, не по-високи от един сяку, от чиито корнизи висяха мискантови завеси.

По горната част на оградите бяха засадени сусуки^[8], чиито буйни цветове приличаха на черничевите цветове. Тънките изящни листчета на всяко храстче бяха разпилени на всички страни като фонтанчета.

До пътя едно момиче белеше фасул върху разстланата на земята рогозка. Беше Йоко.

Малките бобчета изхвръкваха от сухите шушулки като слънчеви зайчета.

Йоко беше приклекнала. Обута беше в хакама. Беше забрадена с кърпа и Шимамура не можеше да види лицето й под забрадката. Тя белеше фасула и пееше с кристалночист, прекрасен глас:

Пеперуди, скакалци и водни кончета

в планините пърхат и цвърчат

и щурчета — щурчета — звънчета…

Има песни, в които се разказва колко големи изглеждат сред вихъра на нощния вятър гарваните, излетели от клоните на криптомериите. А пред криптомериевата гора, която се виждаше от прозореца, продължаваше да се движи въздушният поток от водни кончета. С настъпването на нощта вихърът на техния танц изглежда се усилваше.

Преди да тръгне за насам, Шимамура беше си купил от гарата последното издание на пътеводителя по тукашните планини. Прелиствайки го разсеяно, той прочете на едно място, че около върха на една от планините между двете провинции, същите тези планини, които сега се виждаха от стаята му, има едно кътче с живописна планинска пътечка, покрай красиво езеро. И там, в този приказен свят, сред избуялата високопланинска растителност, е царството на червените водни кончета. Водни и доверчиви, те кацали по шапките, по ръцете, дори по очилата на туристите, за разлика от своите наплашени и изтерзани събратя в градовете.

А онези водни кончета там, пред гората, се носеха с всичка сила, като че ли ги гонеше невидим враг. Може би те не бяха уплашени, а просто се стремяха да запазят очертанията си върху фона на потъващата в здрача криптомериева гора?

Когато залязващото слънце обля с последните си лъчи върховете на далечните планини, техните склонове пламнаха с алените багри на есента.

Шимамура си спомни думите на Комако тази сутрин. „Човекът е толкова крехко създание! Падне и си счупва глава, крака, ръце. А ето, една мечка, например — от каквато и височина да падне, няма дори и да се одраска.“ Тя беше посочила с ръка планината. Там, до една скала, пак се беше случило нещастие.

Ако и човекът като мечката имаше здрава и дебела козина, то други биха били и чувствата му… Ние, хората, харесваме тънката и гладка кожа… Като размишляваше така, Шимамура гледаше към залетите от вечерното слънце планини й изведнаж у него се събуди отново страстта към женското тяло.

„Пеперуди, скакалци и водни кончета…“ — се чуваше отнякъде глас на гейша, която свиреше на разстроен сямисен. Идваше време за вечеря.

В пътеводителя имаше кратки данни за различните маршрути, разделени по дни с хотелите и разноските, свързани с пътешествието. Това подтикваше въображението. И Шимамура си спомни как за първи път се срещна с Комако, след като бе ходил и обикалял по планинските пътеки, а след това бе слязъл в курортното село. И сега отново планинските масиви го мамеха и привличаха. Тогава, рано пролетта, младата зеленина едва бе започнала да пробива през неразтопилата се снежна покривка. А сега беше есенният сезон за алпинистите.

На него, чийто живот беше доста безсъдържателен, му се струваше глупаво да се катери по стръмнини и чукари. Според него то беше излишен труд, но въпреки всичко това го привличаше, именно защото нямаше реална ценност.

Щом Комако си идеше, Шимамура мислеше само за нея. Но той не можеше да разбере, дали нейното присъствие му носи спокойствие или пък го вълнуваше тялото й, станало му съвсем близко. И когато тя си отиваше, той започваше да мечтае за женското тяло и в същото време планината започваше да го привлича със своите красоти. Но тези чувства бяха еднакво мимолетни и смътни, като сън. Може би защото днес, например, Комако беше нощувала при него и още не бе изминало много време откак си беше отишла… Шимамура седеше сам в тишината и не му оставаше нищо друго, освен търпеливо да чака тя пак да дойде, без той да я извика. За да убие времето, Шимамура реши да си легне още по светло. Навън се чуваха веселите звънки гласове на група млади гимназистки, тръгнали на поход по тия места.

Като че ли заваля ситен дъждец.

На сутринта, когато се събуди, Шимамура съзря Комако, която, седнала чинно на масата, четеше някаква книга. Беше облечена с обикновени всекидневни кимоно и хаори^[9].

— Събуди ли се? — тихо попита тя, като извърна глава към него.

— Какво става?

— Събуди ли се?

Сега той вече се разсъни и си помисли, че Комако може би е нощувала при него, а той не беше я усетил. Погледна леглото и посегна към часовника до главата си. Беше още шест и половина часът.

— Толкова е рано още…

— Да, но прислужничката вече донесе горещи въглени за хибати^[10].

От чугунения чайник излизаше пара.

— Ставай — каза Комако, като дойде и седна до възглавницата му.

Тя се държеше като истинска стопанка. Съвсем като омъжена жена. Шимамура се протегна блажено, едновременно хвана ръката на Комако, която тя беше поставила върху коленете си. Като си играеше с мазолите, които перцето на сямисена беше оставило по пръстите й, тя каза:

— А ти все още не си пуснала мустаци.

— Спи ми се. Още е много рано — едва се е разсъмнало.

— Добре ли спа сам?

— Аха… Ах, да, вярно, нали последния път, като се разделяхме, ти ме посъветва да си оставя мустаци.

— Е, щом си забравил — нищо. Затова пък винаги си идеално избръснат — чак до синьо.

— И на теб лицето ти изглежда като току-що избръснато, щом си свалиш пудрата.

— Като че ли си понапълнял в бузите, а? А като спиш лицето ти изглежда толкова бяло и кръгло, че просто ми се иска да му лепна едни мустаци.

— А нима не е по-приятно едно лице да е гладко!

— Да, но… Твоето някак си не внушава доверие…

— Значи разглеждала си ме, докато спях? Това не е хубаво.

— Да, разглеждах те — кимна Комако и изведнаж се разтресе в бурен смях, а ръцете й неволно стиснаха пръстите на Шимамура. — Скрих се в гардероба и прислужничката нищо не забеляза.

— В гардероба ли? — И… колко стоя там?

— Само докато прислужничката донесе въглените.

Тя продължаваше да се смее, като си припомняше своята лудория, но след това изведнаж се изчерви чак до ушите и, за да скрие смущението си, започна да дърпа края на одеялото.

— Стани! Хайде, моля ти се!

— Студено ми е! — вкопчи се Шимамура в одеялото. — А в хотела другите станаха ли вече?

— Не зная. Аз дойдох отзад.

— Отзад ли?

— Ами да, от гората, направо тук се покатерих.

— А нима там има път?

— Път няма, но затова пък е близко.

Шимамура я погледна с учудване.

— Никой в хотела не знае, че съм при теб. Може би само в кухнята са ме чули, когато минавах оттам. А главният вход навярно още е заключен.

— Толкова ли рано ставаш сутрин?

— Днес дълго не можах да заспя.

— През нощта валя дъжд, усети ли?

— Така ли? Ето защо са били толкова мокри листата на камъша. Хайде, аз ще си вървя сега, а ти спи.

— Не, не, аз ставам вече — скочи Шимамура като още продължаваше да държи ръката на Комако.

Погледна през прозореца надолу — натам, откъдето тя каза, че е дошла. Хълмът с криптомериевата гора до средата на склона беше покрит с гъсти бодливи храсталаци. Точно под прозореца, в градината, растяха зеленчуци — най-обикновени — ряпа, батати и лук. Огрени от утринното слънце, те сякаш се надпреварваха да учудват Шимамура с най-разнообразните оттенъци на листата си. По-рано той не беше ги забелязал.

От коридора към къпалнята един служител от хотела хвърляше храна на шараните в езерцето.

— Започнаха лошо да се хранят — може би, защото застудя — каза той на Шимамура, като се загледа надолу, където разтритите на прах сушени личинки плуваха по повърхността на водата.

Когато той се прибра от къпалнята, Комако седеше в строга поза.

— При такава тишина добре е човек да шие — каза Комако. Стаята беше току-що оправена. Есенното слънце бе напекло малко поизтърканите татами.

— А ти умееш ли да шиеш?

— Как не те е срам да ме питаш за такива неща? В къщи почти всичко беше оставено само на моите ръце. За семейството ми годините, когато аз бях вече достатъчно голяма, за да помагам, по всяка вероятност са били години на тежки изпитания… — замислено като че ли на себе си каза тя и изведнаж се оживи. — Ама да беше видял лицето на слугинята, като ме видя в стаята! Така се учуди! „Че кога — вика — Ко-тян дойде?…“ А аз мълча и не зная какво да кажа. Но не можех пак да се скрия в гардероба нали?… Днес нещо не ми се спеше. Мислех си — ще стана по-рано и ще си измия главата, а като ми изсъхне косата, ще ида да си направя прическа. Поканена съм днес на дневен банкет. Страх ме е дори, че вече закъснявам. Довечера и в този хотел ще има банкет. Канеха ме и вчера, но късно, бях вече приела другата покана. Така че няма да мога да дойда. Днес е събота — доста съм заета и надали ще мога да открадна малко време за теб.

Комако каза всичко това на един дъх, но изглежда не мислеше да си тръгва.

Съобщи на Шимамура, че няма да си мие косата и го поведе навън към задния двор на хотела. В началото на коридора — там, откъдето Комако беше влязла в хотела, бяха оставени мокрите гети и със сложени отгоре им таби^[11].

Храстите, през които беше се изкачвала Комако, изглеждаха непроходими и той се спусна покрай градините. Долу шумеше реката. Брегът тук свършваше със стръмен сипей. Горе, сред гъстите листа на един кестен, се чуваха детски гласове. На тревата в краката им се търкаляха непочистени бодливи кестени. Комако ги настъпваше, грапавата им черупка се пукаше и кестенчетата изхвърчаваха навън. Те бяха още дребни.

Стръмният склон на планината отсреща беше обрасъл целият с мискант. Растението се полюшваше от вятъра и образуваше бляскави сребърни вълни, чието ослепяващо сияние изглеждаше като нещо ефимерно, като призрачна пустота, изпълваща въздуха.

— Да отидем ей там. Там, струва ми се, е гробът на годеника ти…

Комако се изправи, погледна го право в очите и неочаквано хвърли шепа кестени в лицето му.

— Подиграваш ли ми се?!

Шимамура не успя да се отдръпне и кестените го удариха в лицето. Заболя го.

— На тебе за какво ти е да ходиш на този гроб?

— А ти защо се сърдиш толкова?

— За мен това беше нещо много важно. Аз не съм като теб — всичко да ми е безразлично и да си живея безгрижно.

— Аз съвсем не съм безразличен към всичко и съвсем не живея безгрижно! — не много уверено рече Шимамура.

— Тогава какви ги говориш за годеници? Нима тогава не ти обясних, че този човек никога не ми е бил годеник? Сигурно си забравил.

Не, Шимамура съвсем не беше забравил. Той помнеше как Комако тогава беше му казала:

„Добре, сега ще ти обясня по-ясно. Може би по едно време госпожа учителката имаше намерение да ме жени за сина си, но тя не каза нито дума за това. Ние и двамата само се досещахме за мечтите й. А между нас никога нищо не е имало. Това е всичко.“

Онзи човек беше на смъртно легло, а Комако остана през това време при Шимамура в хотела и каза: „Постъпвам така, както ми харесва и никой, дори умиращият, не може да ме спре!“

Онзи болен човек умираше точно в момента, когато Комако изпращаше Шимамура на гарата. И тогава дотича Йоко и съобщи, че на болния му е зле, но Комако не отиде с нея. Навярно не е могла да се прости с болния преди смъртта му.

Комако упорито избягваше разговорите за Юкио. Може и да не й е бил годеник, но щом като заради него тя е станала гейша, за да изкара пари за лечението му, значи отношенията им са били достатъчно сериозни.

За миг Комако го гледаше в пълно недоумение за това, че не се беше разсърдил, а след това се хвърли на шията му:

— Колко си, добър все пак ти! Мъчно ли ти е?

— Децата ни гледат от дървото…

— Не мога да те разбера аз тебе… Вие от Токио сте с едни сложни характери… Живеете заобиколени от суета, затова и пилеете бързо чувствата си.

— Да, наистина. Аз целият съм един разпилян!…

— Внимавай да не си пропилееш живота. Е, какво, ще идем ли да погледнем гроба?

— Ами-и.

— Виждаш ли. На теб съвсем не ти се е искало да видиш този гроб.

— Но ти самата също се колебаеш.

— Е, и какво от това! Аз не съм ходила там нито веднаж досега. Вярно е, нито веднаж. Неудобно и съвестно ми е за учителката. Та нали двамата сега лежат там един до друг. Струва ми се, че ще проявя лицемерие…

— Ти самата имаш сложен характер, още по-сложен и от моя.

— Че защо пък? С живите не можах да се оправя, но затова пък с мъртвите ще мога.

Като минаха през криптомериевата гора, където надвисналата тишина сякаш всеки момент можеше да се посипе на ледени капки, те излязоха в подножието на ски пистата и тръгнаха по железопътните линии. Гробището се намираше в края на една височина, разделяща полята. Тук на тази межда, където имаше само няколко надгробни камъка, се издигаше и статуята на Бодисатва^[12] — покровителя на децата и пътниците. Наоколо беше голо и пусто. Не се виждаше нито едно цветенце.

И изведнаж, зад статуята, в сянката на дърветата, неочаквано изплува фигурката на Йоко. Лицето й беше както винаги неподвижно и сериозно като маска. Но очите й трескаво горяха и погледът, който тя отправи към Комако и Шимамура, ги прониза. Шимамура се поклони неловко и застина на мястото си.

— О, Йоко-сан. Толкова рано! — възкликна Комако. — А аз отивам при фризьорката…

В този миг и тя, и Шимамура потръпнаха, сякаш с бучене ги беше връхлетял някакъв черен ураган.

Съвсем близко покрай тях мина с оглушителен грохот товарен влак.

Изведнаж сред трясъка на вагоните и колелата се чу: „Се-стро-о-о“. От вратата на черен товарен вагон някакво момче махаше с фуражката си.

— Саичиро-о-о! Саичиро-о-о! — завика Йоко.

Нейният глас! Пак същият глас, който призовава началника на станцията в сигналната гара. Този до болка прекрасен глас се разнесе като далечен, нечут зов.

След като влакът отмина, пред погледа им с поразяваща яснота се откриха ширналите се полета, потънали в цвят — море от цветове, полюляващи се на червеникавите стъбла на елдата^[13].

Срещата с Йоко беше толкова неочаквана, че те не бяха и забелязали приближаващия се товарен влак. С преминаването си влакът сякаш беше грабнал и отнесъл със себе си онова, което още малко и щеше да възникне между тях тримата.

Във въздуха се носеше не шумът от колелата, а ехото от гласа на Йоко, което не заглъхваше, а все се връщаше и връщаше отново отнякъде, като отзвук на кристалночистата любов.

Йоко гледаше след влака.

— Може би трябва да изтичам до гарата? Във влака е брат ми…

— Но влакът няма да чака, докато ти идеш на гарата — усмихна се Комако.

— Вярно…

— Ти нали знаеш… аз не ходя на гроба на Юкио-сан.

Йоко кимна и малко объркано коленичи до гроба и скръсти ръце пред гърдите си, като за молитва.

Комако остана права.

Шимамура погледна към статуята на Буда. Божеството имаше три лица и трите бяха някак силно удължени. То също държеше ръцете си скръстени на гърдите. Имаше още един чифт ръце от двете страни на тялото си.

— Отивам на фризьор — подхвърли Комако и тръгна към селото по пътечката върху синорите.

Минаха покрай някакви селяни, които връзваха хате. Така наричаха на местния диалект оризовите снопи. За да се изсушат, те трябва да бъдат окачени на дървени пръти, закрепени между две дървета. Няколко реда от закачените снопи образуват нещо като параван.

Едно момиче, обуто в хакама, хвърляше снопите нагоре. Високо на дървото един мъж ловко ги поемаше, разреждаше ги и ги нахлузваше на пръта. Тези привични, ловки и ритмични движения се повтаряха с автоматична монотонност.

Комако взе в длан провисналите от снопа класове, сякаш претегляше някаква скъпоценност.

— Какъв урожай, а! Приятно е дори само да се докосне човек до такива класове.

Тя беше леко примижала. Вероятно, докосването й до хубавите оризови класове наистина й доставяше голямо удоволствие. Ниско над главата й прехвърчаха десетина врабчета.

На една стена беше закачена обява: „Договор за размера на надниците при саденето на ориза: деветдесет сена дневно и обяд. Жените — работнички получават шестдесет процента от посочената сума“.

В къщата на Йоко, която беше навътре в градината, малко по-настрана от пътя, също бяха закачени оризови снопи. Те висяха на пръти в левия ъгъл на двора, между фурмите, покрай бялата стена на съседния двор. Между двора и зеленчуковата градина, под прав ъгъл с дърветата, също имаше снопи. Между тях беше направен проход. Всичко това приличаше на дълга колиба, само че не от слама, а от оризовите снопи. В градината, върху фона на прецъфтелите гергини и рози, лежеше разперило могъщите си листа таро^[14]. Хате скриваха от погледа малкото езерце за отглеждане на лотоси, където плаваха червени шарани. Скриваха и прозорчето на онази стаичка, където по-рано се отглеждали буби и в която миналата година живееше Комако.

Йоко се сбогува с тях не особено приветливо и тръгна към къщата през тунела между оризовите снопи.

— Сама ли живее тук! — попита Шимамура, като гледаше след леко приведения гръб на Йоко.

— Може и да не е съвсем сама! — троснато отговори Комако. — Колко неприятно! И къде ли съм тръгнала по фризьори! Само дето й попречихме да си постои на гроба. Но за всичко ти си виновен! Винаги ще предложиш точно това, което не трябва.

— Аз ли? Та нали не аз, а ти беше тази, която не пожела да поседи с нея заедно до гроба, защо аз да съм виновен тогава?

— Ти просто не ме разбираш… Все пак трябва да направя косата си… после, ако намеря време. А при теб ще дойда може би по-късно, но непременно ще дойда.

* * *

Беше три часът през нощта. Стресна го шумът от рязко издърпване на сьоджи и в същия миг на гърдите му се стовари Комако.

— Като ти казах, че ще дойда, значи ще дойда… Казах ти, че ще дойда и ето, дойдох!

Дишаше тежко.

— Колко си пияна!

— Като съм казала, че ще дойда, значи ще дойда…

— Виждам, виждам, че си дошла.

— Едва се изкачих дотук. Нищо не мога да разпозная — като че ли за първи път виждам всичко наоколо. Казвам ти, пътя не можах да различа… Ох, колко ми е лошо да знаеш!…

— И как си успяла да се изкачиш до склона?

— Не зная. Вече нищо не зная.

Тя се надигна, но не успя да се задържи и отново се строполи върху гърдите му.

Шимамура също се опита да стане, защото му беше трудно да диша, но може би защото още беше сънен, не успя и се отпусна обратно на постелята. Главата му се опря в нещо топло.

— Глупаво момиче, та ти цялата гориш.

— Така ли? Огнена възглавница. Гледай да не се опариш!

— Да, наистина…

Шимамура притвори очи. Топлината на тялото й замъгли главата му. Изведнаж му се стори, че е изпълнен с истинско щастие. Рязкото дишане на Комако доказваше, че всичко беше действителност. Обливаха го вълни на някакво разкаяние, сякаш не му оставаше нищо друго, освен мирно и тихо да чака мига на отмъщението.

— Казах, че ще дойда и дойдох… — съсредоточено повтаряше Комако. — Дойдох, а сега — да се прибирам вкъщи. Ще си мия косата.

Тя се надигна и шумно пи вода.

— Къде ще ходиш в такова състояние! Няма да можеш да си идеш до вкъщи.

— Ще успея… Не съм сама… Къде са се дянали тоалетните ми принадлежности?

Шимамура стана и запали лампата. Комако закри лице с ръце и се сви на пода.

— Не искам… светлина…

Тя беше в ярко нощно кимоно, гарнирано около врата с черен атлас. Ръкавите бяха в стил „генроку“, а поясът около кръста й — в „датемаки“. Яката на долното кимоно не се виждаше. Краката й бяха боси и дори те също изглеждаха пияни. Свила се на пода, сякаш да се скрие от нещо, тя все пак беше много трогателна.

На рогозката се търкаляха сапун и гребен. Сигурно и останалите бански принадлежности бяха също разпилени наоколо.

— Отрежи, ако обичаш. Нося ножици…

— Да отрежа ли? Какво да отрежа! — не разбра в първия момент Шимамура.

— Ей това — посочи Комако лентата около врата си. — Лентите исках да отрежа, но ръцете ми не ме слушат. Затова и реших да се отбия при теб, да ми помогнеш.

Шимамура започна внимателно да прерязва лентичките. Комако освобождаваше една по една сплетените с тях кичури коса и постепенно ставаше все по-спокойна.

— Колко е сега часът?

— Вече три.

— Боже мой! Кога стана толкова! Внимавай, да не ми отрежеш някой кичур коса.

— Колко са тия ленти на главата ти? Нямат ли край?

Той хващаше с ръка всеки кичур коса и усещаше топлия дъх на кожата около всеки косъм.

— Вече е три часът, а? Като се върнах в къщи от банкета, изглежда съм заспала като мъртва. Добре че още от вечерта се бяхме договорили с приятелките ми — да се отбият и да ме вдигнат. Сега сигурно се чудят къде съм изчезнала?

— Те чакат ли те?

— Да. И трите. В обществената къпалия са. За днес получих шест покани, но успях да отида само на четири места. Другата седмица съм страшно заета. Есента съвсем ще обагри листата по всички дървета и храстчета. Ще има много посетители. Благодаря ти, но…!

Тя вдигна глава, разресвайки косите си и се опита да се усмихне.

— Ох, не знам защо, но ми е смешно! Е, тръгвам, че не е удобно пред момичетата. На връщане вече няма да се отбивам при теб.

Тя разсеяно прибра косите си.

— А ще намериш ли пътя сама?

— Ще се оправя.

Но като ставаше, тя застъпи края на кимоното си и залитна.

Издебвайки удобен момент, беше дошла при него два пъти в един и същи ден и съвсем в необичайно време — сутринта в седем и в три посред нощ. Това озадачи Шимамура.

* * *

Вместо с елови клонки и бамбук като за Нова година, сега служителите от хотела украсяваха вратите със златисти есенни листа в чест на туристите, които пристигаха по тия места, за да се полюбуват на есента и нейните багри.

Един от тях нагло и самоуверено даваше разпорежданията си. Той беше постъпил на работа в хотела временно и беше от тези, които се подсмиваха под мустак и сами наричаха себе си „прелетни птици“. Този род хора работеха при изворите от ранна пролет до късна есен, а през зимата заминаваха да печелят в другите топли курорти Атами, Нагаока или Идзу. Като се върнеха отново тук пролетта, те не постъпваха на работа непременно в един и същи хотел. Обичаха да разказват за своя опит, за отличната организация на големите курорти като Идзу, например, и често злословеха по повод на тукашните порядки и отношението към клиентите. Когато разговаряха с посетителите на хотелите, тези хора се държаха угоднически, мазно се усмихваха и потриваха ръце. И цялото това раболепно държание бе изява на нищожните им души.

— Господине, опитвали ли сте някога плодовете на акеби? Ако пожелаете, аз с най-голямо удоволствие ще ви набера — обърна се онзи към връщащия се от разходка Шимамура.

Отсечени очевидно от планината, клонките бяха високи почти до самата стряха, с такива едни големи листа и толкова ярки на цвят, че сякаш обагряха цялата централна врата.

Като опитваше студените плодове акеби, Шимамура случайно погледна към кантората на хотела. Там, край огнището, седеше Йоко.

Съдържателната наблюдаваше едно медно котле, в което се подгряваха бутилчици със саке. Йоко беше седнала насреща и послушно кимваше всеки път, когато нещо говореха. Тя беше облечена в току-що изпрано и изгладено тънко кимоно.

— Това нова слугиня ли е? — сякаш между другото запита Шимамура.

— Да, скоро е взета, може да се каже, благодарение на вас! Голям наплив на клиенти имаме, и затова са я взели.

— Също както и вас — не се сдържа Шимамура.

— Е, да, само че тя е селско момиче… Има разлика, ваша милост.

Йоко не се виждаше по стаите, вероятно работеше в кухнята. Когато в хотела се съберяха много посетители, в кухнята ставаше доста оживено, чуваха се гласовете на слугите, но досега Шимамура не бе познал сред тях прекрасния глас на Йоко. По думите на дежурната в хотела Йоко често пеела в басейна, където редовно се къпела преди сън. Но Шимамура не беше чул досега и песните й.

И все пак присъствието на това момиче в хотела започна да го смущава. Той даже започна да се колебае дали да кани при себе си Комако или не. Нейната любов към него му се струваше „безполезна“ поради склонността му за безсмислени разсъждения. От друга страна, поради същата тази склонност, той добре разбираше пустотата на този живот, който се стараеше да води Комако. Като съжаляваше нея, той съжаляваше и самия себе си. Йоко беше друга. Тя сякаш притежаваше удивителното свойство да разбира човека само с един пронизващ като лъч поглед. Това момиче също привличаше Шимамура.

* * *

Комако често идваше при него и без покана.

Един ден Шимамура тръгна по планинския път в дерето на реката да се порадва на есенната природа. Като минаваше покрай къщата на Комако, тя веднага изтича навън. Чула шума на колата, тя беше разбрала, че това е Шимамура. Но той дори не се обърна… По-късно тя му се сърдеше за тази случка. Наричаше го дори безсърдечен, но винаги, когато получеше покана от някой в хотела, се отбиваше при Шимамура по пътя за къпалнята. Когато я канеха на банкети, тя идваше с един час по-рано и седеше в стаята му, докато не дойде някоя от прислужниците да я повика. Често дотичваше и по време на вечерите, сядаше пред огледалото и червеше лицето си.

— А сега отивам на работа. Имам работа, разбираш ли? — обясняваше му тя, като ставаше от огледалото. — Вчера, като се прибрах вечерта в къщи, гледам — в чайника ни капка вода. Отидох в кухнята и полях ориза с остатъците от сутрешната супа. Хапнах и умебаши^[15]. Оризът беше студен като лед… Сутринта не ме събудиха и се успах — събудих се в десет, а ми се искаше да стана в седем. Всичките ми планове се провалиха…

Тя споделяше с него в кой хотел отишла отначало, в кой след това, какви са били клиентите и т.н., накратко докладваше всичко до най-малките подробности.

— Пак ще дойда — казваше тя, като си тръгваше, изпивайки няколко глътки вода, и тутакси прибавяше: — А може и да не се отбия. Много сме заети. Само три гейши сме на тридесет души. Човек няма време да се огледа, камо ли да се откъсне дори и за малко.

Не се минаваше много време обаче и тя пак идваше.

— Ужасно е трудно. Само три сме и аз съм най-натоварена, защото едната от другите две е най-старата от тукашните гейши, а другата — най-младата… Сигурна съм, че онези там трийсетимата са любители — туристи. Тая компания трябва да бъде обслужвана най-малко от шест гейши! Като ще ида — ще се напия и ще ги изпоплаша всичките!…

Така минаваше ден след ден. На Комако понякога й се искаше да потъне в земята от срам. Беше й тежко на душата. Мислеше си докъде ли може да се стигне, ако продължава все така. В нейната любов имаше някаква сянка на уединеност, което й придаваше особена прелест.

— Подът в коридора скърца при всяка стъпка. Колкото и да се старая да стъпвам тихо, все се чува. Като мина покрай кухнята започват закачките. „Ти Кома-тян пак май в стая «Камелия» си тръгнала, а?“ Не съм си и представяла, че ще ми бъде така неудобно.

— Е, да, курортът е малък, няма как да се скрие.

— Да, всички моментално научават за всичко.

— Неприятно, нали.

— Така е. Цялата работа е именно в това. Достатъчни са няколко клюки в малкия район и с тебе е свършено — каза Комако, но изведнаж вдигна поглед към Шимамура. — Но нищо, за нас работа навсякъде може да се намери.

Това за Шимамура беше неочакван изблик на абсолютна искреност.

— Че какво пък? Наистина е така. Не е ли все едно къде ще печелиш пари? Няма какво да се отчайва човек.

Тя каза това колкото се може по-безразлично, но Шимамура лесно усети в тези думи женската душа.

— Разбира се — всичко е наред… И изобщо сега вече само жените могат истински да обичат…

Тя се изчерви и наведе глава. Яката на кимоното й се отдели от врата и леко преоткри белите й рамене, които изглеждаха като разперено ветрило. Силно напудрено, тялото й беше закръглено, но някак печално. Изглеждаше мъхесто и наподобяваше малко с нещо тялото на животно.

— Да, в сегашния свят — измърмори Шимамура и тутакси потръпна от безсмислието и глупостта на собствените си думи.

— Винаги е било така! — рече Комако и като вдигна глава, добави разсеяно: — А ти нима не знаеше?

Като изправи главата си, под яката на връхното се скри прилепналото до тялото й долно кимоно.

* * *

Шимамура се занимаваше с безполезни неща и често се надсмиваше над самия себе си за това. Той превеждаше статии на Валери, Алан и други френски автори за разцвета на руския театър във Франция. Смяташе да издаде преводите като разкошно издание в малък тираж и със собствени средства. От тази негова работа нямаше никаква практическа полза, но това вероятно го задоволяваше, тъй като създаваше неговия малък и жалък свят на ограничените мечти. Накратко казано — той нямаше за къде да бърза, още повече сега, когато се бе отправил в пътешествие…

Шимамура с голямо внимание наблюдаваше как умират малките пеперуди.

Есента вече си отиваше. Застудя и насекомите всеки ден все по-често влитаха в стаите и падаха мъртви на татами. Щурчетата се преобръщаха нагоре с коремчетата си и повече не се помръдваха. Пчеличките падаха настрана, пропълзяваха донякъде с последни сили и замираха. Тяхната смърт беше нещо естествено, също като смяната на годишните времена.

На нас се струва, че насекомите умират безболезнено и тихо, но ако се вгледате внимателно, лесно бихте забелязали тяхната агония. Крилцата, пипалцата и мустачките — всичко трепти и искрицата живот загасва. За смъртта на всяко едно от тези малки същества пространството от осем рогозки беше гигантско.

Понякога, като хващаше с два пръста мъничкото трупче и го хвърляше през прозореца, Шимамура си спомняше за децата в къщи.

По мрежата на прозореца бяха кацнали като залепени много пеперуди. Те дълго не мърдаха от местата си и изведнаж се оказваше, че някои от тях вече са мъртви. Падаха като повехнали листа. Други падаха от стените, където бяха кацнали за последен път в живота си. Като вдигаше мъртвите им телца, Шимамура си мислеше защо природата е направила толкова прекрасни тези същества.

След известно време мрежите от прозорците бяха свалени. Вече не се чуваше жужене на мушици и бръмбарчета.

По планините наоколо червеноръждивите багри на късната есен се сгъстяваха. Далечните склонове проблясваха смътно в лъчите на залеза, сякаш бяха от някакъв студен минерал. А хотелите се пълнеха — идваха туристите — любители на късната есен в планината.

* * *

— Днес сигурно не ще мога да дойда при вас. Нашите местни големци устройват банкет — каза една вечер Комако, отбивайки се за малко в стаята му.

Скоро в залата се разнесоха звуци от барабан и се чу пронизителен женски писък. Изведнаж сред този шум, някъде съвсем близко, прозвуча ясният, прозрачен глас:

— Извинете!… Извинете! Ето… Кома-тян ме помоли да ви предам това.

Както стоеше на вратата, Йоко протегна към Шимамура ръката си, но в същия миг учтиво коленичи на пода до прага и чак тогава му подаде сгънатото няколко пъти листче хартия. Шимамура едва успя да го разгъне и Йоко вече я нямаше. Така и не можа да й каже нищо.

„Развеселих се, разбуйствувах се. Напих се с водка.“ — пишеше с разкривени йероглифи Комако.

Не минаха и десет минути, когато се появи и самата Комако. Тя стъпваше несигурно — краката й се преплитаха.

— Момичето донесе ли ти нещо?

— Да.

— Донесе, значи? — весело му намигна Комако. — Уф, много добре! Казах им на онези, че отивам да поръчвам саке и тихичко се измъкнах. Барманът ме спипа и ме навика. Но да вървят всички по дяволите — нека ме ругаят, на мен пък ми е хубаво! Нека стъпките ми да ехтят по целия хотел!… Ох, прилоша ми изведнаж. Ето на… дойдох при теб и веднага се почувствувах пияна! А колко работа ме чака!

— Та ти си мъртво пияна!

— Мене още работа ме чака! А какво ти каза момичето? Знаеш ли, тя е ужасно ревнива.

— Кой?

— Внимавай, и да те пречука може!…

— И тя ли прислужва на банкета?

— Поднася бутилчици с топло саке. Стои в коридора и гледа, наблюдава. А очите й блестят ли, блестят! На теб ти харесват такива очи, нали?

— Сигурно ви гледа и се чуди колко сте жалки.

— Написах бележката, дадох я и помолих да ти я донесе… Пие ми се! Дай ми вода! А коя жена е жалка и коя не, можеш да разбереш само след като я склониш… Кажи ми честно, много ли съм пияна?

Тя се огледа в огледалото, политна и едва се задържа да не падне, като се хвана за края му и излезе с горда походка и развяващи се поли на кимоното.

Внезапно настъпи тишина. Отдалече се донасяше само шумът от съдове. Очевидно, банкетът беше вече свършил. Шимамура си мислеше, че гостите са придумали Комако и тя, заедно с тях, е отишла в някой друг хотел, за да продължат веселбата. Но Йоко пак дойде и му подаде сгъната бележка от Комако: „Отказах се от планинската хижа «Сан-пукан», отивам в стая «Сакура». На връщане ще мина. Лека нощ!“

Малко смутеният Шимамура се усмихна.

— Благодаря ви! Извинете, вие тук помагате да се сервира, нали?

— Да — кимна Йоко, като го стрелна с пронизващия поглед на красивите си очи.

Той съвсем се смути.

Тази девойка, която често беше виждал, от която всеки път толкова се бе възхищавал, сега седеше спокойно пред него.

Обхвана го необяснима тревога. Тя се държеше извънредно сериозно и строго, като че се намираше в центъра на някакво изключително важно събитие.

— Изглеждате много заета.

— Да, въпреки че изобщо аз нищо не умея.

— Срещам ви често. Така се случва. И тогава във влака… Помните ли, вие пътувахте заедно с един болен? Грижехте се за него във вагона. Тогава помолихте началника на една гара, където спря влакът, да се погрижи за малкия ви брат. Помните ли?

— Спомням си.

— Чух, че обичате да пеете в басейна преди сън.

— Как не ги е срам! Какви приказки разправят само! — Гласът й беше поразително прекрасен.

— Струва ми се, че вече много добре ви познавам.

— Така ли? Кома-тян ли ви е разказвала за мен?

— Не, тя нищо не ми е говорила за вас. Даже избягва да го прави.

— Нима? — Йоко извърна глава на другата страна. — Кома-тян е добра, но е много нещастна. Моля ви, не мислете за нея нищо лошо.

Тя изрече това много бързо и гласът й потрепери.

— Но аз с нищо не мога да й помогна!

Йоко изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да трепери цялата.

Изтръгвайки погледа си от чудното й лице, което го заслепяваше, Шимамура рече:

— Може би за нея ще е по-добре, ако по-скоро замина за Токио, а?

— Аз също мисля да отида в Токио.

— Кога?

— Когато и да е.

— В такъв случай, ако нямате нищо против, можем да пътуваме заедно.

— Да, нека пътуваме заедно!…

Това беше изречено между другото, но с такъв сериозен тон, че Шимамура се стресна.

— С удоволствие. Ако близките ви нямат нищо против…

— Близките!… Какви близки имам аз — един по-малък брат, който работи в железниците. Мога да постъпвам така, както намеря за добре.

— А в Токио имате ли някаква работа предвид?

— Не.

— Тя ли ви посъветва да пътувате?

— Кома-тян ли? Тя никога не ме е съветвала за нищо, а и да беше, аз не бих я послушала. Противна жена!…

Дали защото беше развълнувана, но Йоко каза това, като го погледна с леко овлажнени очи и Шимамура изведнаж почувствува към нея странно влечение. Но това като че ли още повече разпали страстта му към Комако. Стори му се, че това пътуване до Токио с непознатото момиче би било сурово наказание, изкупление за вината му пред Комако.

— А не се ли страхувате да пътувате с мен сама?

— А защо трябва да се боя?

— В Токио нямате при кого да идете. Вие дори и не сте мислила с каква работа ще се заемете…

— Една жена винаги ще се оправи сама — изрече Йоко с прекрасния си мелодичен глас и като погледна Шимамура в очите, добави: — А вие не бихте ли ме взели за слугиня у вас?

— Какво говорите, нима желаете да станете слугиня?

— Не особено.

— А какво работехте в Токио?

— Медицинска сестра.

— В болница или в някой институт?

— Не… Просто ми се искаше да бъда медицинска сестра — това е…

Шимамура още веднаж си спомни Йоко във влака и нейния спътник, сина на учителката. Как се грижеше Йоко тогава за него! Това навярно беше реално въплъщение на мечтите й.

— А иска ли ви се да учите за медицинска сестра?

— Не, вече няма да бъда такава.

— Но вие все пак трябва да имате някаква професия! Да имате собствена опора в живота…

— Какво говорите! Каква опора?! — разсмя се Йоко, сякаш отхвърляше от себе си някакво тежко обвинение.

Този смях, ако не звучеше толкова звънливо и прекрасно, би изглеждал глупав. Той не смути Шимамура, а само леко засегна някаква струна в сърцето му.

— Не разбирам какво смешно има?

— Та аз съм се грижила през живота си само за един болен!

— Така ли?…

— Повече не мога!

— А, ето какво било… — промълви тихо Шимамура като зашеметен. — И сега… казват, че всеки ден ходите на гроба му… там на полето…

— Да, ходя.

— И навярно си мислите, че занапред вече за никого другиго не бихте могли да се грижите и повече на ничий гроб не бихте ходили така, както сега?

— Мисля, че не бих.

— Тогава как ще изоставите този гроб, за да заминете в Токио?

— О, простете ми. Господи! Не говорете повече за това. Моля ви, вземете ме със себе си в Токио!

— Комако ми е разправяла, че сте ревнива. Нали той… онзи човек не е бил неин годеник?…

— Юкио сан? Не е вярно! Това е лъжа!

— А защо тогава мразите Комако?

— Кома-тян?… — Тя изрече това име сякаш самата Комако беше тук, наблизо. Очите й ослепително заискриха и тя погледна Шимамура: — Моля ви, погрижете се за нея, нека всичко с нея да е наред!…

— Но какво мога да направя аз за нея?

В очите на Йоко блеснаха сълзи. Тя замахна с ръка към един кацнал на татами молец и изхълца.

— Кома-тян казва, че аз не съм на себе си. — Тя скочи и избяга от стаята.

Шимамура почувствува, че го тресе. Той отвори прозореца, за да изхвърли убитото от Йоко насекомо, и съзря Комако, която играеше кен^[16] с един клиент. Тялото й беше леко приведено, като че се готвеше за спринт.

Небето беше мрачно и навъсено. Шимамура отиде в къпалнята. Там, в съседното дамско отделение, бяха вече Йоко и детето на собствениците.

Беше истинско удоволствие да слушаш как Йоко, когато разсъбличаше и къпеше момиченцето, топло и нежно разговаря с него, сякаш му беше майка. А след това с прекрасния си глас запя:

Зад къщата на двора

дръвчета шест растат

три ябълкови, три бора — погледни:

по долните им клони са сврачите гнезда.

Врабчетата ги правят

по-отгоре — на върха.

А щурчетата в гората

песни пеят на приятеля си,

спящ под купчинката пръст.

Йоко пееше тази детска песничка така игриво и по детски закачливо, че той се запита дали пък онази девойка, с която малко преди това разговаряше в стаята си, не беше само сън?

Йоко излезе от къпалнята, бърборейки неспирно с детето. Те се отдалечиха, но нейният глас все още трептеше наоколо като звук от флейта. Кой знае защо, но един калъф на сямисен, оставен на лъскавия под, привлече вниманието му. Калъфът беше до главния вход и се очертаваше върху фона на тихата есенна нощ. Шимамура се приближи и се наведе, за да прочете името на притежателя, написано върху капака и в този момент отнякъде, оттам, където се чуваше шум от прибиране на чинии и прибори, изникна фигурата на Комако.

— Какво разглеждаш?

— Тази тук ли е останала да спи?

— Кой? А-а… Мислиш, че е леко всеки ден да влачиш такова тежко нещо? Понякога гейшите оставят своите инструменти тук и по няколко дена. Самите те нощуват по домовете си…

Комако се разсмя и закри с ръце очите си, като задиша тежко. Олюля се, настъпи края на кимоното си и се облегна на Шимамура.

— Изпрати ме до вкъщи.

— Нима трябва непременно да се върнеш в къщи?

— Не, не, ще си вървя. След банкета всички отидоха да продължат веселбата в по-тясна компания. Само аз се отказах. Не ми се иска с местните… Добре че имах друга покана за тук — в хотела. Но ако приятелките ми на път за къпалнята минат да ме вземат от къщи и не ме сварят там, ще се получи много неудобно.

Комако беше пияна, но стъпваше твърдо по стръмния склон и внезапно попита:

— А ти как можа да доведеш до сълзи момичето, а?

— Между другото, тя наистина прави впечатление на малко ненормална.

— И на теб ти прави удоволствие да възприемаш всички хора по този начин?

— Но нали ти самата си й казвала, че не била на себе си? Тя сигурно затова и заплака!…

— Е, това е вече друго нещо…

— При това само след десет минути я чух да пее в къпалнята. Хубав глас!…

— Тя си има тоя навик — да пее в басейна.

— И знаеш ли колко сериозно ме молеше да се отнасям добре към теб?!

— Боже, това момиче! Да не приказваме повече за това! Няма какво да изясняваме!

— Че аз да не би да изяснявам нещо? Притрябвало ми е! Прави ми просто впечатление, че само като спомена за това момиче, ти веднага си разваляш настроението и не знам защо започваш да се дразниш!

— Слушай, кажи ми честно — иска ти се да я притежаваш ли?

— Ето на, виж се какво приказваш!

— Аз не се шегувам. Като я наблюдавам, все ми се струва, че доста ще си патя с нея. Не мога да си обясня защо, но имам такова чувство. Ти може би щеше да го разбереш, ако я обичаше и наблюдаваше по-добре.

Комако сложи ръце на раменете му. Тя бе силно развълнувана.

— Може и да не е така! — простена тя, като клатеше глава, сякаш за да се отърси от някаква тежка мисъл. — Това дете може би няма да пропадне, ако попадне на човек като теб например! Може би ти ще ме освободиш от това бреме, а?

— Хайде стига! Престани вече!

— Съвсем сериозно ти казвам. Не ми ли вярваш? Смяташ, че съм пияна и говоря глупости? Ако бих могла да бъда сигурна, че това момиче е до теб и ти го обичаш… Тогава без всякакво угризение на съвестта бих се впуснала в разгул… и щеше да ми е хубаво… Хубаво, като в мъртва тишина!

— Но слушай…

— Остави!

Комако затича. Както се беше засилила, тя се блъсна в стената на някаква къща. Това беше нейният дом.

— Помислили са си, че вече няма да се прибереш днес.

— Да, неприятна работа — измърмори Комако блъсна с гръб изсъхналата, скърцаща врата, отвори я и прошепна:

— Да влезем.

— По това време!…

— Е, хайде, всички в къщата вече спят.

Шимамура стоеше нерешително.

— Щом като не искаш, ще дойда да те изпратя.

— Да, това вече е добра идея.

— Или, не!… Ти все още не си видял новата ми стая. Да вървим.

Те влязоха през задния вход и първото нещо, което Шимамура видя, бяха налягалите навсякъде обитатели на дома. По дюшеци от същата груба материя, както и планинските хакама, бяха заспали в различна поза — стопанинът, стопанката и техните пет-шест деца. Доколкото можеше да се забележи в полумрака, най-голямата от дъщерите беше около осемнадесетгодишна. От всичко лъхаше бедност, поразяваща със силата на своята нерадост.

Топлото дихание на спящите като че ли блъсна Шимамура в гърдите и той неволно отстъпи, но Комако затвори вратата зад него и като затропа по дъсчения под, без всякакво стеснение закрачи към стаята си. Шимамура тихо тръгна след нея, като се стараеше да не настъпи нечия постеля. Сърцето му се сви, като си помисли за предстоящото доста съмнително удоволствие.

— Почакай тук, докато светна горе.

— Не, не, няма нужда, аз мога — смотолеви той и пипнешком се заизкачва по стълбата. Огледа се. В дъното зад стаята се виждаше малкото помещение на магазинчето, където спяха хората.

На втория етаж имаше четири стаи, постлани, както във всеки селски дом, със стари, изтъркани татами.

— Виж колко е широко. Всичко това е само на мое разположение.

Помещенията обаче бяха запълнени с разни вехтории. Старите опушени сьоджи, тясната постеля на Комако и закаченото на един пирон вечерно кимоно създаваха впечатлението, че си попаднал в някаква лисича бърлога.

Комако седна на постелята си, като внимаваше да не я измачка и предложи на Шимамура единствения дзабутон^[17].

— Стана ми горещо, зачервила съм се. Нима чак толкова съм била пияна! — завайка се тя, като се огледа в огледалото.

След това порови в чекмеджето на тоалетката и се обърна към Шимамура:

— Това са дневниците ми.

— Толкова много!

Комако извади малка кутийка, облепена с цветна хартия. Тя беше пълна с най-различни цигари — по една от всеки сорт. Опря се на лакът и замислено започна да ги разбърква с ръце.

— Всичките са изпомачкани, защото ги мушкам или в ръкава на кимоното или под колана. Като ме поканят, не е удобно да откажа. Смачкани са, но не са мръсни. Има почти всички видове. А кибрит нямам. Нали се отказах от пушенето и вече не ми е необходим.

— Това е добре. Виждам, почнала си да шиеш нещо?

— Да, но все не ми стига времето. Сега посетителите станаха твърде много. Привлича ги златната ни есен.

Комако набързо прибра това, което бе започнала да шие.

Красивата дървена тоалетка с разкошна резба, останала на Комако още от Токио, и лакираното шкафче, още по-рязко подчертаваха мизерната обстановка наоколо.

От лампата над възглавницата висеше тънък шнур.

— Оттук си гася лампата.

Комако си играеше с него. Защо ли изглеждаше така смутена? Седеше чинно и строго, като омъжена жена.

— Ти си като някаква магьосница, която има намерение да се омъжи.

— Ох, да, вярно! — усмихна се тъжно тя.

— Значи предстои ти да живееш тук още цели четири години?

— Е, половин година мина вече и останалото ще мине някак.

Разговорът никак не вървеше. Отдолу се чуваше тихо похъркване.

Шимамура стана да си върви.

На входа Комако вдигна поглед към небето.

— Облачно е… Да, на златните листа идва краят.

Живеем в планината

и знаем ний

как златни още са листата,

а вече сняг вали.

— Е, аз да вървя. Лека нощ.

— Почакай, ще те изпратя. Само до хотела…

Щом стигнаха обаче, тя влезе заедно с него. Пожела му лека нощ и изведнаж изчезна някъде. След няколко минути се втурна в стаята му с две препълнени чаши изстудено саке и грубо нареди:

— Хайде, наздраве! Пий де!

— Откъде намери това? Та всички в хотела вече спят!

— Е, стига де! Знам едно скришно място.

Тя очевидно вече бе успяла да си сръбне, докато беше наливала водката в чашите от онова „скришно място“. Очите й бяха леко премрежени. С тежък поглед тя изучаваше ръба на чашките.

— Неприятно е да пиеш в тъмнина…

Шимамура изсипа в гърлото си чашата, която Комако му беше тикнала направо под носа.

Друг път нищо не би усетил, но сега, вероятно защото беше поизмръзнал, изведнаж го удари в главата. Струваше му се, че чувствува как лицето му бледнее. Притвори очи и легна. В първия момент Комако се стресна, но веднага след това се втурна да му помогне да си легне. Скоро, от топлината на женското тяло, душата му се изпълни със спокойствие и облекчение.

А и самата Комако се държеше към него някак си плахо и нежно, сякаш той беше дете, а тя — малко момиченце. Опряла ръка на лакътя си, тя ласкаво го гледаше в очите.

— Добро момиче си ти! — прошепна той.

— Така ли? А защо?

— Хубава жена си!…

— О, това ли било? А пък ти си лош човек! Противен си, като започнеш така да говориш! Ела на себе си! — тя сърдито го раздруса за раменете и рязко се обърна с гръб.

— Нищо хубаво няма в мен! Мъчно ми е! Моля те, махай се по-скоро оттук! Аз вече нямам дори какво да облека пред теб. Иска ми се всеки път да ме виждаш в ново кимоно, а вече нямам нови. Ето, това съм взела на заем от приятелката си — други нямам. А старите ми — всичките си ги виждал вече. Е, сега пак ли ще кажеш, че ме харесваш, а?

Шимамура лежеше безмълвен.

— Ето ме каква съм! Не съм ти никакво „добро момиче“! — зашепна почти тя. — Когато за първи път те срещнах, първото ми впечатление от теб беше лошо. Струваше ми се, че си неприятен човек. Та ти се държеше толкова дръзко! На мен наистина ми беше противно!

Шимамура кимна с глава.

— Искам да разбереш защо досега нито веднаж не съм ти говорила за това. Знаеш, че щом като една жена заговори такива неща, значи, че всичко е свършено!

— Какво говориш! Недей!…

— Недей ли?…

Комако дълго стоя неподвижна, потънала в своите мисли. Нейните вълнения — женските й преживявания и тревоги като топли вълни обливаха и Шимамура.

— Ти си прекрасна жена!

— Какво значи това прекрасна жена?

— Ами, така… истинска жена.

— Колко си смешен — сгуши се тя до рамото му, но отново рязко се подпря на ръката си и отметна с глава косата от лицето си.

— Слушай, обясни ми, какво искаш да кажеш! Какво!

Шимамура я погледна учудено.

— Кажи ми най-сетне защо идваш при мен? Само защото съм ти нужна като жена? Значи, ти все пак през цялото време си се подигравал с мен! Подиграваш ми се!

Тя го гледаше зачервена и настръхнала, сякаш очакваше той да потвърди думите й. След това лицето й побледня, раменете й гневно затрепериха и от очите й бликнаха сълзи.

— Такъв позор! Такъв позор!

Тя се измъкна от постелята и седна с гръб на края на дюшека.

* * *

На сутринта Шимамура се събуди от мелодията на „Утай^[18]“. Той остана да лежи тихо и се заслуша. Комако седеше при тоалетната масичка. Обърна се и му се усмихна.

— Свирят в „Сакура“. И мен ме каниха там вчера след банкета, но…

— Нещо като сбирка на любителите на „Утай“ ли?

— Да.

— Сняг ли има навън?

— Да. Дойде краят на есенните багри.

Комако стана и издърпа сьоджи. През открития прозорец в стаята нахлу светлина. От сивия небосвод зад прозореца, като в екран, падаха големи снежни парцали. Тих, спускащ се от висините поток от сняг като някаква спотаена измама!

Шимамура наблюдаваше тази картина разсеяно и уморено. Не беше си доспал. Изпълнителите на „Утай“ забиха с барабана.

Шимамура си спомни как миналата година се беше загледал в утринния сняг и се обърна към огледалото. Плуващите в него студени пухкави парцали изглеждаха още по-големи. Те падаха около образа на Комако, която мажеше с крем разголената си шия.

Кожата на Комако беше чиста и блестяща, сякаш току-що измита. Чудно е защо тази жена беше изтълкувала превратно думите му, казани просто така от него тази нощ. В тях той не бе вложил никакъв лош умисъл, но тя ги изтълкува неправилно и това й достави огромна мъка.

Далечните планини, от които есенният листопад бе започнал да изтрива ярките алено — златисти багри, сега сякаш наново оживяха от целувките на първия сняг.

Дърветата в криптомериевата гора мълчаливо издигаха върхове към небето. Сред рояка от снежинки се очертаваше всяко дърво.

* * *

… Всичко се върши, щом падне сняг. В снега предат, тъкат, изпират платното в снежна вода, избелват го върху снега — цялата работа от първото влакънце прежда до готовото изтъкано платно е все сред снега. И в древните книги е написано: ако има сняг, има и креп. Снегът би трябвало да се нарича бащата на крепа.

Селянките от снежния край усъвършенствуваха своя занаят, като изготвяха крепа през дългите зимни вечери.

Шимамура харесваше този плат. Той често го търсеше из магазинчетата на продавачките на стари дрехи и го купуваше, за да си шие летни кимона. Платът толкова му харесваше, че дори се беше уговорил с търговците на старинни театрални костюми от театъра „НО“ (той имаше връзки с тях още от времето, когато се увличаше по националните танци) да му заделят, ако им попадне хубаво качествено парче от този плат. Той шиеше дори и долното си кимоно от ленен креп. Казват, че в миналото, щом като снегът започнел да се топи и хората да махат бамбуковите капаци от прозорците си, организирали и първите събори на крепа. Имало даже специални хотели за търговците на едро, дошли за тая цел в снежния край от трите далечни столици — Киото, Осака и Токио. На тези събори идвали хора от всички околни села, където работливи девойки цяла есен и зима седели над становете, за да изтъкат крепа за събора. Тези панаири се славели с бурна търговия и веселие. Навсякъде имало пъстри магазинчета, лавки и лодки. Към всеки топ плат били прикачени хартиени етикетчета с името на тъкачката и селото, от което била тя. На панаира се определяло и качеството на тъканта. На тези празненства се избирали и невести. Обикновено, най-хубаво било платното, изтъкано от младите жени, на възраст от петнадесет-шестнадесет до двадесет и пет години. Очевидно, с годините става все по-трудно да се тъче и платното излиза все по-несъвършено. А момичетата навярно се стараеха с всички сили да бъдат първи в конкуренцията за званието „най-добър майстор“ — звание, с което дори в този отдалечен край се славеха малцина. Започваха да предат през октомври, по стария лунен календар, а цялата работа по изтъканото платно се свършваше чак някъде в средата на февруари следващата година. Жените се занимаваха с тази работа като затворнички сред снега, влагайки в труда си цялата си душа и умение, посвещаваха й цялото си време, още повече че през зимата тук не можеше да се върши почти нищо друго.

Сред летните кимона на Шимамура може би имаше и дори такива, които бяха изтъкани от креп още в края на епохата Едо или в началото на Мейджи^[19]. Шимамура също избелваше своите кимона на снега. Наистина, доста грижи изискваше ежегодното изпращане на дрехите по тези места, където някога е било изтъкано платното. Но той с вълнение си представяше усърдието, с което момичетата са работили в снежните вечери и му се струваше, че като изпрати своите кимона (неизвестно кому принадлежали някога) — струваше му се, че по този начин ще подчертае своето уважение към ценния плат. Само като си помислеше как проснатото на снега кимоно попива алените багри на утринната и вечерната зора, как ленената тъкан се очиства от лятната пот и става снежнобяла, на него му се струваше, че самият той се очиства и „избелва“. Той обаче никога не беше виждал как става избелването на дрехите му — с това се занимаваха токийските търговци — и естествено не можеше да знае с увереност дали те правят това по стария традиционен начин.

Тази професия съществуваше отдавна. Самите тъкачки на платното рядко се занимават и с избелване. Те предават или самия плат, или преждата на хората, които се занимават специално с избелването. Процесът на избелване трае някъде от края на януари до към средата на февруари, направо по покритите с дълбок сняг поля и градини. Белият креп се избелва, след като вече е изтъкан, а цветният — още във вид на прежда, която се опъва на специални рамки.

Отначало се затопля във вода и се оставя така една нощ. На сутринта се изплаква няколко пъти, изстисква се и се разстила върху снега. И така — няколко дни подред. Старите хора казват, че с нищо не може да се сравни красивата гледка, когато първите лъчи на слънцето падат върху вече окончателно избеления креп и че си струва тази красота да бъде показана и на жителите от южните провинции. В снежната страна по-рано са считали времето, когато се приключва с избелването на крепа, за празник на първата пролет.

Мястото, където се произвежда крепът, се намира близо до горещите извори — някъде там, в долната част на реката, където дефилето постепенно се разширява и преминава в равнината. И може да се съзре и от стаята на Шимамура. През всички стари градчета, които се славят с производството на креп, тук неотдавна беше прекарана железопътна линия и сега те бяха станали известни центрове на текстилната промишленост.

Но Шимамура не беше идвал тук нито през лятото, когато докарват крепа, нито в разгара на зимата, когато го тъкат. Нито веднаж още не му се беше случвало да поговори и с Комако за производството на крепа, а никак не му се искаше да ходи специално за това из районите, където се занимаваха с този стар занаят.

Но сега, щом чу песента на Йоко от къпалнята, той си помисли, че ако това момиче беше живяла тогава, то същият този глас хармонично би се сливал с бръмченето на вретеното или с тракането на тъкачния стан.

Не е така лесно да се обработва без естествената снежна влага ленената прежда, която е по-тънка и капризна от вълнената. За това за лена зимният сезон е просто необходимост.

Още в миналото са казвали, че изтъканият в студовете лен държи хладно през лятната жега и е приятен за носене. Той е израз на мрачния студ и светлата топлина. Този мрак и светлина, студ и топлина сякаш бяха втъкани и в Комако, която притискаше Шимамура в прегръдките си. Нейното тяло едновременно го караше ту да тръпне от студ, ту го обливаше с топлина, която предизвикваше тъга в душата му.

Но едва ли това пламенно влечение на Комако ще трае дълго. Ето че и крепът се износва… Дори да е произведение на едно своеобразно изкуство, дори да е дълговечно (може да се носи пет-десет години, а при повече грижи и по-дълго), но и крепът овехтява постепенно. А за любовта няма такива срокове. Тя не е дълговечна, нейният век е къде-къде по-кратък!… И изведнаж Шимамура си представи една друга Комако — Комако, която е родила син от някакъв друг човек. Шимамура потръпна и се огледа. Да, изморен беше, много изморен.

Шимамура прекара тук вече доста дълго време. Толкова, че като че ли беше забравил за семейството си, а рано или късно трябваше да се връща при него. Разбира се, той би могъл да си тръгне, да се раздели с Комако. Но вече беше свикнал да я очаква!… Очевидно, този навик обясняваше и цялото му поведение. Колкото по-неудържимо и бурно се стремеше Комако към него, толкова повече той не можеше да се справи с вцепенението, което го беше обхванало. Струваше му се, че я наблюдава отстрани с едно жестоко безразличие и хищническа безжалостност. Шимамура не можеше да си обясни, защо Комако го обича толкова силно, защо се стреми да завладее душата му!… Тя идваше, отдаваше му се изцяло, а той — той не й отвръщаше с нищо, нищо не й даваше от себе си. Не можеше дори да споделя с нея!… Стори му се, че чува глухи звуци, като че ли Комако удряше в отчаяние главата си в дървената стена. Завладя го странното усещане, че е затрупан със сняг и този сняг прониква чак до самото му сърце… Нима жената може вечно да издържа на такъв егоизъм като неговия?!

Не, той почувствува, че щом си замине, вече никога не ще посмее отново да се появи тук, в тези топли извори. Опря се на хибати и се заслуша в свистенето на старинния чугунен чайник, изработен в Киото. Този звук сякаш предвещаваше настъпването на суровата зима. Собственикът на хотела сам донесе чайника в стаята му. По него има инкрустирани сребърни птици и цветя. Чайникът свиреше като далечен вятър сред боровете, но сред тази мелодия се долавяше и друг звук, като далечен звън на камбанка. Шимамура се наведе и се заслуша в тази преливаща се камбанна мелодия. И неочаквано, там, в далечината, сред нестихващия звън, той съзря малки крачета, които игриво подскачаха в такта на музиката. Те бяха на Комако. Шимамура се сепна и реши, че трябва вече да си замине оттук.

Тогава именно реши, че трябва да обиколи местата, където произвеждаха креп. Тази екскурзия може би щеше да му помогне в решението му да се прости завинаги с курорта при топлите извори.

Но кое от градчетата в долината да избере? Не му се искаше да ходи в най-големия център на текстилната промишленост.

Нарочно слезе на една глуха и безлюдна гара и изведнаж се отзова на типична за старите градчета главна улица.

Покривите на къщите бяха с големи стрехи, които сякаш висяха над улицата. Дебели греди като стълбове ги подпираха в края. Този вид издадени покриви на времето са се наричали танашита, а сега им казват просто стрехи. През снежните месеци под тях се вървеше като по покрита улица. От едната страна на улицата всичките къщи имаха такива стрехи. Те почти се допираха една до друга и изглеждаха като един непрекъснат навес. Когато чистеха покривите, снегът падаше по средата на улицата. След това го сриваха на една страна. Натрупваха се огромни купчини сняг и много често трябваше да се пробиват нещо като тунелчета в тях, за да се мине на другата страна на улицата. „Гмуркане в преспите“ — така изглежда наричаха тук това преминаване през улиците.

Селцето на Комако също се намираше в снежната страна, но къщите там нямаха такива общи стрехи. Шимамура за първи път виждаше това тук и то беше за него нещо интересно. Той даже се поразходи по този своеобразен сумрачен тунел. Някои от гредите, които подпираха покривите, бяха прогнили и изкривени. Стори му се, че надзърта в мрачната печал на тези домове, от векове погребани под снега.

Животът на тъкачките, чиито ръце в снега даваха живот на крепа, не е бил така приятен и светъл като този чудесен плат. Още древният тански поет Изоу Тао-юй е писал за тежкия непосилен труд на тъкачките. В старите книги, в които пише за производството на креп, се казва, че нито един дом не наемал тъкачка отвън, защото било неизгодно — трябвало много време да се изтъче дори едно малко парче креп.

Много неизвестни майсторки са починали отдавна и само прекрасният креп е останал да напомня за майсторството им. И Шимамура, и много други се обличат сега с разкошните кимона от старинен креп, който е така приятен за носене през лятото. И макар че в това нямаше нищо неестествено, Шимамура се развълнува. Защо страданието съпътствува всяко нещо, сторено от човека с любов и саможертва?

Шимамура излезе от сянката на навеса и се оказа на средата на улицата. Тя беше дълга и права като всяка стара пощенска магистрала. Започваше навярно от селото при горещите извори.

Подпорните греди под стрехите хвърляха бледни сенки. Свечеряваше се.

Като се увери, че нямаше повече какво да види тук, Шимамура отново се качи на влака и слезе на другата гара. Градчето по нищо не се отличаваше от предишното. Той се шля из улиците, а после, за да се постопли, поръча супа в една закусвалня на брега край реката. И тази река навярно извираше в района на горещите извори. Напред и назад по моста, по две, по три минаваха някакви монахини. Те бяха обути с варадзи^[20], а по гърбовете на някои се поклащаха широкополи сламени шапки. Сигурно се връщаха от събиране на милостиня.

— Много монахини имате по тези места — обърна се Шимамура към жената, която му сервира супата.

— Да, тук наблизо в планините има манастир. Като падне големият сняг, пътят оттам дотук става труден и опасен.

Зад моста, сред вечерния здрач се издигаше планината, побеляла вече от снега. Веднага след като листата окапят от дърветата, тук, в снежната страна, започват да духат студени ветрове и настъпват мрачни облачни дни — предвестници на снеговете. Планините и близки, и далечни — стават бели. Наричат го „планински прибой“. В крайморските области през пролетта шуми морето, а в планинските — планините. „Планинският прибой“ и неговата песен са двете най-неоспорими доказателства, че скоро ще падне големият сняг. Шимамура си спомни, че беше чел за това в едно от древните писания.

Първият сняг беше паднал онази сутрин, когато го събуди мелодията на „Утай“ в хотела. Интересно дали са отшумели вече морският и планинският прибой тази година?

Може би слухът му беше силно изострен от това, че толкова дълго беше прекарал сам, общувайки единствено с Комако? Само като си помислеше за шума на морето и планината, струваше му се, че слухът му улавя някакви далечни въздишки, далечни стонове.

— Значи, тези монахини отсега ги чака зимно затворничество. А колко са на брой?

— А, много навярно.

— И какво правят през цялото това време на заточение сред снеговете?! Наоколо им няма жива душа — само сняг и те сами в манастира. Защо не се заемат с производство на креп, например. Та нали с тоя занаят и без това се слави от векове целият този край?

Жената само се усмихна.

Шимамура почака на гарата около два часа влака, с които трябваше да се върне при топлите извори.

Денят постепенно угасваше. Въздухът беше свеж, но студен и звездите блестяха на небето като полирани парчета метал. Краката му се вкочаниха.

Шимамура седеше в таксито, което го отнасяше към топлите извори. Измъчваха го тежки мисли. Той не знаеше какво щеше да прави, като пристигне.

Колата мина железопътния прелез и като се изравни с криптомериевата гора, където се намираше храмът, Шимамура съзря една силно осветена самотна постройка. Позна ресторантчето „Кикумура“ и въздъхна облекчено. Около входа стояха и разговаряха няколко гейши.

Тъкмо помисли, че между тях може да е и Комако и я видя.

Колата изведнаж забави ход. Шофьорът, който вероятно беше осведомен за отношенията на Шимамура и Комако, като че ли без да иска, намали скоростта.

Но Шимамура се обърна и се загледа назад — по снега оставаха ясно очертани следи от колела. При светлината на звездите всичко в далечината се виждаше удивително ясно.

Бяха вече съвсем пред Комако, която мигом, с присвити очи, се вцепи в колата, но тя не спря, а продължаваше бавно да пълзи нагоре по склона. Застанала на стъпалото, Комако здраво се държеше за вратата и с цялото си тяло се притискаше в нея, като че беше залепена. Поведението й не му се стори нито неестествено, нито опасно. Почувствува някаква топлина и лека, приятна вълна заля душата му, когато зърна през дебелото стъкло на колата показалия се цветен ръкав на долното й кимоно. Замръзналото му от студа лице сякаш пламна.

— Къде ходи? Кажи, къде беше — викаше Комако, залепила чело в стъклото.

— Внимавай, ще паднеш! Опасно е! — завика й той в отговор, въпреки че сам съзнаваше своята неискреност и че това беше само една забавна игра от негова страна.

Комако успя да отвори вратата, мушна се в колата и почти падна на седалката до него. В този момент колата спря. Бяха пристигнали до самото подножие на планината.

— Хайде, кажи ми сега — къде ходи?

— А, така, поразходих се малко…

— Къде?

— Просто така — без определена цел.

С жест на професионална гейша Комако опъна полата на кимоното си. Това, кой знае защо, учуди Шимамура.

Шофьорът мълчеше. Шимамура се сепна, почувствува, че е неудобно да седят в кола, която вече никъде по-нататък не може да ги закара.

— Да слезем — опря се тя с ръце на колената му. — Колко си измръзнал! А защо не ме взе със себе си?

— Права си, защо ли не го направих?

— Какво каза? Не, ти наистина си странен човек!

Комако крачеше нагоре по каменните издатини на стръмната пътечка и весело се смееше.

— А пък аз те видях, като заминаваше. Да, да, видях те. Беше два или два и нещо.

— Хм.

— Чух шума от колата. Излязох. А ти, струва ми се, дори и не се обърна.

— Така ли?…

— Да. Защо не се обърна — щеше да ме видиш?…

Шимамура се смая.

— Значи, ти не си видял, че те изпращам?

— Не съм знаел!…

— Ето на — моля — виж се какъв си! — тя пак се разсмя весело и се облегна на рамото му.

— Защо не ме взе със себе си, защо? Беше ми така самотно и студено без теб!…

Тревожен камбанен звън разцепи тишината. Комако и Шимамура стреснати се обърнаха и почти едновременно възкликнаха:

— Пожар!

Комако отчаяно завика нещо и го грабна за ръката. Лицето й всеки миг менеше цвета си. То ту посивяваше, ту побеляваше като снега, ту запламтяваше, озарено от огнените езици, които играеха сред черния дим на пожара в селото. Пламъците вече лижеха стрехите на къщите и бързо се разрастваха.

— Къде гори? Да не би да е къщата на учителката, където живееше ти?

— Не.

— А къде ще е тогава?

— Малко по-нагоре, към гарата…

Огнен стълб, пробил покрива на горящата постройка се устреми към небето.

— О, ужас! Та това е постройката, където отглеждат буби — тя гори! Горят бубите! Гори! Гори! — тя притисна отчаяно лице на рамото му. — Гори домът на бубите! — хлипаше тя в изнемога.

Огънят бушуваше. И макар че от високото, под ясното звездно небе, пламъците му не изглеждаха много големи, пожарът всяваше в душите им необясним страх. Той им приличаше на мираж, но всеки миг сред напрегнатата тишина щеше да се чуе пращенето на огнената стихия.

Шимамура прегърна Комако.

— Успокой се! Недей, успокой се!…

— Не, не, не! — заплака тя.

Шимамура държеше лицето й между дланите си. То му са струваше толкова малко — по-малко, отколкото беше в действителност — като пулсиращо сърце. Комако се беше разплакала, като видя пожара, но Шимамура не се заинтересува за причината — той просто я беше прегърнал.

Изведнаж тя престана да плаче и го погледна.

— Днес има кино в Дома на бубите, разбираш ли? Там ще е пълно с хора.

— Да, това действително е голямо нещастие!

— Ох, ще пострадат хората, ще изгорят!…

Отгоре се дочу глъчка и те хукнаха по каменните стълби натам. Бяха махнати всички сьоджи от прозорците на хотела и по осветените веранди бяха наизлезли много хора, които също гледаха пожара. В двора сред лехите от повехнали хризантеми също се бяха струпали хора. Силуетите на цветята отчетливо изпъкваха сред сиянието на звездите и електричеството и отразяваха пламъка на пожара. Няколко прислужнички изплуваха от тъмнината пред Комако и Шимамура.

— Домът на бубите ли гори?

— Да, той.

— А хората? Има ли пострадали? — извика тя с неспокоен глас.

— Все още може да се спасят. Сега това и правят… Отначало се запалила филмовата лента, а след това и всичко останало пламнало… Съобщиха ни по телефона… Гледайте, гледайте! — заръкомаха един от служителите в хотела. Казват, че хвърляли деца направо от втория етаж. — Мъжът заслиза надолу по стъпалата.

— Ох, трябва нещо да се направи! — и Комако се спусна надолу по стълбата, като се стараеше да догони хотелиерския служител. Подхваната от потока на хората, които тичаха надолу, Комако се понесе заедно с тях. Шимамура я последва.

От каменната пътека, по която бягаше тълпата, пожарът не можеше да се види изцяло. Съзираха се само издигащите се от време на време пламъци над покривите. Колкото повече се приближаваха до мястото, толкова по-силно се чуваше звънът на камбаните, толкова повече нарастваше и тревогата. Хората тичаха все по-бързо.

— Заледено е! Внимавай да не се подхлъзнеш! — обърна се запъхтяна към него Комако и неочаквано спря. — Слушай, а ти можеш и да не идваш. За мен е по-друго — хората от селото са ми близки и аз се вълнувам за съдбата им.

Думите й го разколебаха. Май наистина беше така. Шимамура се огледа и съзря железопътните релси. Бяха стигнали прелеза.

— Млечният път!… Красиво, нали? — вдигна глава тя към небето, но в същия миг трепна, опомни се и отново се спусна да тича.

„А-а… Млечният път!“ — и Шимамура погледна нагоре. Обзе го усещането, че тялото му се разтваря сред това множество от звезди. Млечният път го привличаше с яркостта и близостта си. Той сякаш изсипваше в далечината своя поток от звезди на земята. Беше тук — над главата му, съвсем близък и безкрайно примамлив, толкова прозрачен, че се чувствуваше трептенето на всяка звезда, виждаше се всяка сребриста прашинка. Дали и Басьо^[21] през време на дългите си странствувания е наблюдавал над бурното море същата тази величава безбрежност?!

Погледът на Шимамура потъна в бездънната дълбочина на Млечния път.

— Е-е-й, почакай! — завика той Комако.

— Наса-а-м! Идва-а-й!

Комако тичаше към чернеещата се под Млечния път планина. Тя бе прихванала с ръце кимоното си и отдолу се виждаха развяващите се в светлината на звездите алени поли на долното кимоно.

Шимамура тичаше с всички сили. Когато я настигна, Комако забави крачка, пусна кимоното си и го хвана под ръка.

— И ти ли реши да дойдеш?

— Да.

— Значи, любопитството ти надделя? — и като отново прибра влачещия се по снега край на кимоното си, тя добави: — По-добре е да се върнеш. Ще ми се присмиват.

— Добре, само още малко ще повървя с теб — хей дотам.

— Няма ли да е неудобно? Вярно, отиваме при пожара, но все пак… всички от селото ще ни видят заедно.

Шимамура кимна и се спря, но Комако продължи бавно да върви, като го държеше за ръката.

— По-добре ме почакай някъде. Аз веднага ще се върна. Къде ще ти е най-удобно?

— Където и да е.

— Е, добре. Още малко ще повървим и там някъде наоколо ще ме почакаш.

Тя го погледна в очите, поклати глава и поривисто го прегърна.

— Не, не мога повече така, не мога! — завика отчаяно тя.

Шимамура се олюля. Покрай пътя над снега стърчаха стъбълца лук.

— Това е жестоко!… — сподавено стенеше тя. — Ти каза веднаж, че съм хубава жена, помниш ли? Защо трябваше да го казваш ти — човекът, който ще си замине и всичко ще свърши?…

Той си спомни как тя тогава бодеше с иглата рогозката, замислена и тъжна…

— Тогава аз заплаках, помниш ли? И в къщи като се върнах, пак плаках. Страшно ми е да се разделя с теб. И въпреки това, иди си по-скоро… Не мога да забравя как плаках тогава от твоите думи, не мога!

Неговите думи! Той си спомни тези думи, врязали се така дълбоко в душата на тази жена, която отначало ги бе изтълкувала неправилно. Сърцето му се сви. В този миг от мястото на пожара се чуха викове. Нови огнени пламъци се издигаха нагоре, съпроводени от бурен фонтан огнени искри.

— Майчице! Отново! Отново се разпалва! Какви ужасни пламъци!

И двамата отново побягнаха стремглаво, сякаш това щеше да помогне…

Комако тичаше бързо. Гетата й едва докосваха втвърдения от студа сняг. Тя като че ли летеше. Ръцете си не размахваше, а само леко ги бе присвила в лактите. Шимамура през цялото време я гледаше и докато тичаше, се възхищаваше на стройната й напрегната фигура. Това му пречеше да тича и той скоро започна да се задъхва. Изведнаж Комако, също загубила сили, се спря, олюлявайки се, и се облегна на него.

— Очите ми се насълзиха от студа.

Бузите й пламтяха, а очите й пареха от студа. Неговите очи също сълзяха. Премигна и погледна Млечния път. Видя му се мъглив и разлят. Той се постара да не се остави сълзите му да потекат.

— Всяка нощ ли е такъв Млечният път?

— Млечният път ли? А-а, да. Наистина е красив. Не, навярно не е такъв всяка нощ. Небето сега е много ясно, затова…

Струваше им се, че Млечният път сякаш започваше, откъдето те бяха тръгнали и незабелязано протичаше успоредно на пътя им като голяма небесна река. Лицето на Комако сякаш плуваше в тази река — устните й бяха загубили цвета си, а носът й — правилните си очертания. На Шимамура просто не му се вярваше, че наоколо може да бъде толкова тъмно, въпреки яркото сияние, което заливаше небето. Светлината на звездите вероятно е по-бледа от светлината на луната в новолуние, но Млечният път е по-ярък от най-пълната луна и беше странно, че в този момент, когато на земята няма нито една сянка, лицето на Комако се очертаваше в тъмнината загадъчно, като старинна маска, а той — Шимамура чувствуваше до себе си жена.

Погледна Млечния път и пак му се стори, че огромната звездна река се приближава към земята, подобна на огромно северно сияние тече и обгръща тялото му, а той самият стои на края на земята и Млечният път го изпълва с вледеняваща, смразяваща го скръб и в същото време го привлича и мами…

— Щом като си заминеш, ще заживея честно — промълви Комако, като вървешком поправяше с ръце разрошените си коси.

След няколко крачки отново се обърна към него.

— Какво стана?… Ех, ти!…

Шимамура стоеше все така неподвижно.

— Е, почакай ме тук. След това ще отидем двамата в хотела ти, нали?

Тя му махна с ръка и затича. Фигурата й се разтвори в черната сянка на планината. Вълнистите контури на планината изтласкваха разлятата по тях звездна лава на Млечния път и я караха да разнася по цялото небе безбрежното си сияние, планината потъваше в собствения си мрак.

Шимамура закрачи, но в този миг зданията край шосето скриха Комако от погледа му.

— Още малко, още малко, давай! — раздадоха се дружни гласове и на пътя се появиха група хора, които влачеха голяма помпа. След тях се виждаха все повече фигури на хора. Шимамура побърза да излезе на шосето. Улицата, по която бяха вървели с Комако, се пресичаше с шосето под формата на буквата Т. Докараха още една помпа. Шимамура изчака да го задминат и затича след тях.

Това беше малка, стара дървена ръчна помпа. Теглеха я с дълго въже няколко човека, а отзад я бутаха цяла тълпа пожарникари.

Комако беше се дръпнала отстрани на пътя, за да им направи път. Като зърна Шимамура, тя побягна заедно с него. Хората, забързали се към местопроизшествието, правеха път на помпата, а след това, като привлечени от магнит, всички вкупом се спуснаха да бягат след тях. Комако и Шимамура вече бяха станали частица от този развълнуван поток.

— Идваш, значи, все пак! Не издържа.

— Аха! Ами тая помпа! Та какво би могла да помогне тя — толкова е стара, навярно още от епохата на Мейджи.

— Вярно! Ей, внимавай да не паднеш!

— Много е хлъзгаво…

— Разбира се, че е хлъзгаво. Ако поне веднаж беше дошъл тук, когато започват бурите! Но ти няма да дойдеш! Зайците и фазаните гледат да са по-близо до хората… — оживено и дори весело говореше Комако. Подействували й бяха навярно общата възбуда, виковете на пожарникарите и тропотът на тълпата. А и Шимамура сега не чувствуваше умора от тичането.

Чу се пращенето на пожара. Изведнаж пред тях лумна огромен огнен стълб и се изви към небето. Черните, ниски покриви на къщите около пътя изведнаж засияха, озарени от ослепителна светлина и само след миг отново угаснаха, подобно на дълбока въздишка. Водата от помпата течеше направо под краката им. И двамата спряха, угнетени от гледката. Във въздуха, освен на изгоряло, миришеше и на нещо друго, като на варени пашкули.

Всички наоколо говореха едновременно за това как пожарът започнал от възпламенилата се кинолента, как са спасявали децата, като ги хвърляли направо от втория етаж, радваха се, че никой не бил сериозно пострадал, а за щастие в сградата нямало нито буби, нито обществен ориз… И макар хората да говореха високо и развълнувано, някаква особена тишина цареше на това поразено от бедствието място — тишина, която обединяваше всички насъбрали се. Сред тази ужасна картина на нещастието, нарисувана от същата тази тишина, като реалност изглеждаха само огънят и пожарните помпи.

От време на време притичваше някой и отчаяно извикваше името на близък човек и оттук-оттам се раздаваха появили се отнякъде високи гласове. Камбаните бяха престанали да бият.

За да не привлича вниманието, Шимамура незабелязано беше се отдръпнал от Комако и застана зад някаква групичка деца. Те плахо отстъпваха, изблъсквани от горещата вълна на огъня. Снегът постепенно се размекваше, топеше се от водата и от огъня, като се превръщаше в мръсна каша под краката на хората, които тъпчеха на едно място.

Шимамура стоеше в градината пред запалената къща заедно с всички притекли се на пожара селски жители.

Огънят беше унищожил вече стените и покрива на половината сграда и там, където прогнилият покрив и дървените стени бяха пропаднали, се бяха образували дупки и димът беше по-малко. Гредите и подпорите все още не бяха рухнали, но продължаваха да горят. Другата страна на покрива беше облята с вода и на пръв поглед вече не гореше, но от време на време огънят припламваше най-неочаквано тук-там. Трите помпи веднага насочваха водните си струи към тези места и към небето се издигаха черни кълба дим, примесени с фонтан от искри.

Те се разпръскваха сред звездите на Млечния път и гаснеха, а на Шимамура му се струваше, че отново се понася и потопява в небесната река. Щом като димът докоснеше Млечния път, той сякаш потичаше с шум надолу — към земята. Струята вода от маркуча се разпиляваше върху покрива като фантастичен фонтан, който отразяваше сиянието на Млечния път.

Комако, която неусетно се бе приближила до Шимамура, го хвана за ръката. Той извърна глава към нея, но не каза нищо. Тя гледаше сградата. По възбуденото й сериозно лице играеха огнените отблясъци на пламъците. В душата на Шимамура се надигна някаква необяснима мъка. Косите на Комако бяха разчорлени, тя бе изпънала шия напред. Шимамура изпита силно желание да я докосне. Пръстите му потръпнаха. И неговата ръка беше топла, но ръката на Комако просто гореше. Странно защо, но точно в този миг той почувствува, че часът на раздялата им е съвсем близко.

Огънят обхвана гредата пред входа. Обляха я с вода от маркуча. Гредата запука, задимя… Подпорите и дъските на покрива започнаха да се накланят…

И изведнаж!… Живата стена от насъбрали се хора в ужас затаи дъх! От развалините на втория етаж — неслен и паянтов, който напомняше по-скоро балкон и се използуваше за трибуна на масови тържества, се сгромоляса на земята тялото на някаква жена. Всичко стана за миг, но на хората им се стори цяла вечност. Дали защото жената падаше странно вдървено, като кукла, но гледката с поразяваща сила се запечата в съзнанието на всички. Още от пръв поглед стана ясно, че жената е била в безсъзнание. Тялото падна точно между една овъглена и една горяща греда. Не се чу никакъв звук. Наоколо всичко беше потънало във водата. Тялото лежеше в нея.

Шимамура се вцепени, но всичко беше станало така неочаквано, че той не успя дори да почувствува уплаха. Гледката беше така призрачна и нереална. Тялото, някак вдървено и в същото време меко и еластично по време на падането, изглеждаше безжизнено. Като че ли никога не е било живо, а никога нямаше и да бъде мъртво. Завладян от напрежение, Шимамура мислеше само за това, няма ли да се отметне главата й, да се извият краката и да се свият колената!… Но, въпреки че така и би трябвало да се случи — жената падна в същата поза, в която летеше във въздуха — изпъната съвсем хоризонтално.

— А-а-а!… — изкрещя Комако сърцераздирателно и закри лицето си с ръце.

Замръзнал на мястото си, Шимамура гледаше като вцепенен.

Кога, в кой момент Шимамура разбра, че жената, която беше паднала, беше Йоко!

Всичко стана в един миг — и изплашеният възглас на тълпата, и сърцераздирателният вик на Комако, и слабите спазми, преминали по краката на падналата — всичко!

Викът на Комако сякаш преряза тялото на Шимамура. Спазмите в краката на Йоко го удариха като електрически ток и го разтърсиха от глава до пети. Сърцето му биеше бясно и преливаше от непреодолима болка и мъка.

Спазмите на Йоко бяха едва забележими и само след миг престанаха.

Преди още да ги забележи, Шимамура беше видял лицето и кимоното й с рисунки на червени летящи стрели. Тя падна, кимоното й леко се отметна и разголи едното й коляно. Тялото падна на земята. Йоко остана в безсъзнание, само лека тръпка премина по краката й. Шимамура не почувствува смъртта, а само някакво странно усещане, сякаш животът на Йоко излетя от тялото й и се вля в неговото тяло.

От балкона на втория етаж, откъдето беше паднала Йоко, се наклониха няколко горящи греди и ярко запламтяха над лицето й. Прекрасните й очи бяха затворени. Главата й беше отметната назад и лебедовата й шия изглеждаше някак издължена. Огнена заря, трептейки, премина по бледото й лице.

И изведнаж в съзнанието на Шимамура изплува споменът за първата му среща с Йоко тогава във влака, с който той пътуваше, за да иде при Комако. Тогава, когато върху лицето на Йоко, отразено в стъклото на прозореца, бе запламтяла далечната светлина от някакъв фенер нейде в полето. И този спомен изведнаж изтри всички онези години и месеци, които бе прекарал с Комако. Шимамура отново почувствува силата на мъката в душата си.

Комако се спусна като луда към горящите развалини. Миг след като бе извикала, тя вече се хвърли към пламъците. Препъна се в дългото си кимоно сред купищата черна от водата пепел, олюля се, вдигна тялото на Йоко, хвана ръцете й и пристъпи напред. Главата на мъртвата безсилно висеше под напрегнатото до болка лице на Комако. В този момент това лице бе лице на светица! Комако я носеше на ръце така, сякаш носеше своята жертва и своето наказание.

Човешката стена потръпна, оживя, избухна във викове и обкръжи Комако.

— Път! Дайте път!…

До Шимамура долетя стонът на Комако.

— Това момиче!… То не е на себе си! То не е на себе си.

Шимамура чу в този стон гласа на безумното отчаяние. Той се спусна като луд към нея, но залитна, изблъскан от група мъже, които се опитваха да вземат Йоко от ръцете на Комако. Едва успял да се задържи на краката си, Шимамура вдигна очи към небето — Млечният път с грохот връхлиташе право върху него.