Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (9)

IX.
Госпожа Рейчъл Линд е безкрайно ужасена

Анн прекара в „Зелените покриви“ две седмици преди госпожа Линд да дойде да я огледа. Госпожа Рейчъл, да й признаем, не беше виновна за това. Остър и ненавременен пристъп на грип беше задържал тази добродетелна дама в дома й от деня на последното й посещение в „Зелените покриви“. Госпожа Рейчъл не боледуваше често и се отнасяше с твърдо определено презрение към хората, които боледуваха, обаче грипът, твърдеше тя, не прилича на никоя друга болест на земята и може да се приеме за едно от най-тежките изпитания на провидението. Веднага щом лекарят й позволи да стъпи вън от къщи, тя забърза към „Зелените покриви“, готова да се пръсне от любопитство да види сирачето на Матю и Марила, за което какви ли не истории и предположения бяха плъзнали из Ейвънли.

Анн беше използувала без остатък всеки буден миг от тези две седмици. Тя вече познаваше всяко дърво и храст по тези места. Беше открила, че една пътека започва под ябълковата градина и отива нагоре през горист пояс; беше я изследвала до самия край с всичките й възхитителни капризни подробности — поток и мостче, елова горичка и извивка, обрасла с диви ягоди, кътчета с гъсталаци от папрат и разклоняващи се пътечки с клен и офика. Беше се сприятелила с извора ниско в долчинката — този чуден, дълбок, бистър, леденостуден извор; той беше заграден с гладък червен пясъчник с големи, подобни на палми купчинки водна папрат, а отвъд имаше мост от дървени трупи през потока.

Този мост изведе Анн с танцовите й стъпки през гористия хълм оттатък, където цареше вечен полумрак под гъстите прави ели и смърчове; единствените цветя там бяха безбройните нежни най-скромни и най-благоуханни горски камбанки и по някое и друго подобно на звезда цвете, сякаш останки от миналогодишния цвят. Паяжинки просветваха като нишки сребро между дърветата, а еловите клонки и снопчета игли сякаш отправяха дружески думи.

Всичките тези прехласнати изследователски блуждения ставаха през случайните получасови почивки, които й се даваха за игра, и Анн докарваше Матю и Марила до оглушаване със своите открития. Не че Матю се оплакваше, положително — той изслушваше всичко с безмълвна усмивка на наслада; Марила допускаше „дърдоренето“, докато сметнеше, че започва да се интересува от него твърде много; тогава винаги незабавно пресичаше Анн, като й заповядваше рязко да си затвори устата.

Анн беше в овощната градина, когато дойде госпожа Рейчъл, и блуждаеше свободно на воля сред буйните трепетни треви, озарени на петна с червеникава вечерна светлина, тъй че любезната съседка имаше прекрасна възможност да разкаже най-подробно за болестта си и да опише всяка болка и всяко пулсиране с такова явно удоволствие, че според Марила и грипът се отплаща с известно удовлетворение. След като изчерпа подробностите, госпожа Рейчъл спомена истинския повод за посещението си.

— Дочувам някои изненадващи неща за вас и Матю.

— Не вярвам да сте повече изненадана, отколкото самата аз — отговори Марила. — Сега вече се съвземам от изненадата си.

— Жалко, че беше станала такава грешка — продължи съчувствено госпожа Рейчъл. — Не сте ли могли да я върнете?

— Предполагам, че сме могли, но решихме да не го правим. Тя се хареса на Матю. Трябва да кажа, че и самата аз я харесвам, макар да признавам, че тя си има своите недостатъци. Къщата вече изглежда съвсем друга. Тя е наистина слънчево дете.

Марила каза повече, отколкото бе възнамерявала да каже, когато започна, защото бе прочела неодобрение в чертите на госпожа Рейчъл.

— Много голяма отговорност сте поели — мрачно изрече тази дама, — особено след като не сте имали никакъв опит с деца. Вие знаете много малко за нея и за истинския й характер, предполагам, пък то не може да се отгатне какво ще излезе едно такова дете. Но аз положително не искам да ви обезкуражавам, Марила.

— Не се чувствувам обезкуражена — беше сухият отговор на Марила. — Когато решавам да направя нещо, то си остава решено. Мисля, че бихте искали да видите Анн. Ще я повикам.

Анн дотича след малко с лице, светнало радостно от обикалянето на овощната градина. Но смутена от неочакваното присъствие на непозната жена, спря объркана на вратата.

Тя действително правеше впечатление на чудновато създанийце с късата тясна поличка, която беше донесла от сиропиталището, под която мършавите й крака изглеждаха неугледно дълги. Луничките й бяха се умножили и биеха на очи повече от друг път; вятърът беше разрошил непокритата с шапка коса в блестящо безредие: тя никога не беше изглеждала по-червена, отколкото в този миг.

— Да, не са те избрали зарад твойта хубост, това си личи! — отсъди недвусмислено госпожа Линд. Госпожа Рейчъл бе една от тези очарователни и популярни личности, които се гордеят с това, че изказват мнението си без страх и пристрастие. — Тя е ужасно мършава и грозна, Марила. Ела тука, дете, ела да те погледна. Божичко, дали някой е виждал някога такива лунички? А косата й червена като моркови! Ела тука, дете, казвам ти.

Анн „дойде там“, но не точно тъй, както бе очаквала госпожа Рейчъл. С един скок тя прекоси кухнята и се изправи пред госпожа Рейчъл с лице, алено от гняв, устните потръпващи и цялото слабо телце разтреперано от глава до крака.

— Аз ви мразя — извика тя със задавен глас и тупна с крак. — Мразя ви! Мразя ви! Мразя ви!!! — като тупаше с крак все по-силно при всяко потвърждаване на омразата. — Как смеете да ме наричате мършава и грозна? Как смеете да казвате, че съм луничава и червенокоса? Вие сте груба, неучтива, безсърдечна жена!

— Анн! — възкликна Марила, обзета от ужас.

Но Анн продължаваше да стои пред госпожа Рейчъл, безстрашна, с вдигнатата глава, очите пламнали, ръцете стиснати в юмруци, с лъхащо от нея страстно възмущение.

— Как смеете да казвате за мен такива неща! — повтори тя буйно. — Как би ви се видяло да кажат такива неща за вас? Как би ви се видяло да ви кажат, че сте дебела и недодялана и вероятно нямате капка въображение в главата си? Пет пари не давам като го казвам! Надявам се, че ви оскърбявам. Вие ме оскърбихте повече, отколкото съм била оскърбявана преди от пияния мъж на госпожа Томас. И аз никога няма да ви го простя, никога!

Туп! Туп!

— Дали някой е виждал някога такъв гняв! — възкликна ужасената госпожа Рейчъл.

— Анн, върви в твоята стая и остани там, докато се кача горе — изрече Марила, възвърнала с усилие способността си да говори.

Анн избухна в сълзи, втурна се към вратата за хола, затръшна я така, че ламарините на входната врата задрънчаха от съчувствие, и мина като вихър през хола и нагоре по стълбите. Приглушено хлопване горе подсказа, че вратата на източната таванска стая е била затворена със същия устрем.

— Да, не ви завиждам за задачата да го възпитате това, Марила — каза госпожа Рейчъл с неописуема тежест.

Марила отвори уста да каже, че не знае как да се извини и да осъди Анн. Това, което действително каза, беше изненада за нея тогава и през целия й живот.

— Не трябваше да я осмивате за външността й, Рейчъл.

— Марила Кътбърт, да не искате да кажете, че я поддържате в такава страхотна проява на гняв, каквато видяхме току-що? — запита с възмущение госпожа Рейчъл.

— Не — бавно отговори Марила. — Аз не се мъча да я извиня. Тя се държа много лошо и ще трябва да я нахокам за това. Но трябва да бъдем снизходителни към нея. Нея никога не са я учили как трябва да се държи. И вие бяхте твърде безмилостна към нея, Рейчъл.

Марила не можа да се въздържи и наблегна на това последно изречение, макар да се изненада пак от себе си, че го направи.

Госпожа Рейчъл стана с вид на уязвено достойнство.

— Е, виждам, че след това трябва да съм много внимателна в приказките си, Марила, тъй като нежните чувства на докарани бог знае откъде сирачета трябва да се вземат под внимание преди всичко друго. О, не, не съм се ядосала, не се тревожете. Съжалявам ви твърде, за да мога и да ви се сърдя отгоре на всичко. Вие ще си имате достатъчно грижи с това дете. Но ако се вслушате в моя съвет, което, предполагам, няма да направите, макар че съм отгледала десет деца и погребала две, трябва да го направите със здрава брезова пръчка. Бих казала, че това ще бъде най-подходящият език за такова едно дете. Нейният нрав е лика-прилика с червената коса. Е, приятна вечер, Марила. Надявам се, че ще ме спохождате честичко, както обикновено. Но не можете да очаквате аз да дойда тук пак скоро, щом има вероятност да се нахвърлят отгоре ми и да ме оскърбяват по такъв начин. Това е нещо ново в моя житейски опит.

С тези думи госпожа Рейчъл се понесе към вратата и навън, ако за една дебела жена, която почти винаги се клати като гъска, би могло да се каже „понесе се“. А Марила с много строг вид се запъти към източната таванска стая.

Докато се качваше горе, тя размишляваше с притеснение какво би трябвало да направи. Беше поразена от разигралата се току-що сцена. Колко лошо стана Анн да се покаже толкова несдържана не пред друга, а пред госпожа Рейчъл Линд! Тогава Марила изведнъж си даде сметка, че изпитва повече унижение, отколкото съжаление след откриването на такъв сериозен недостатък в характера на Анн. А как трябва да я накаже? Дружелюбното предложение за брезовата пръчка — от въздействието на която всичките собствени деца на госпожа Рейчъл биха могли да покажат болезнени доказателства — не се харесваше на Марила. Тя не вярваше, че би могла да набие едно дете. Не, трябваше да намери някакъв друг начин за наказване, който да накара Анн добре да разбере колко голямо е било провинението й.

Марила завари Анн, проснала се по очи на леглото, горчиво да ридае, без да обръща никакво внимание на калните обувки върху покривката.

— Анн — промълви тя сурово.

Никакъв отговор.

— Анн — много по-строго, — веднага да станеш от това легло и да чуеш какво имам да ти кажа.

Анн се смъкна от леглото и седна сковано на стола до него. Лицето й беше подуто и мокро от сълзи, а очите заковани упорито в пода.

— Чудесен начин да се държиш, Анн! Не те ли е срам?

— Тя нямаше никакво право да ме нарича грозна и червенокоса — уклончиво и непокорно се тросна Анн.

— Ти нямаше никакво право да изпаднеш в такава ярост и да й говориш по такъв начин, Анн. Ти ме засрами… ужасно ме засрами. Аз исках да се държиш добре с госпожа Линд и вместо това ти ме изложи. Съвсем не разбирам какво те е накарало да загубиш така самообладанието си, само защото госпожа Линд каза, че си червенокоса и грозна. Самата ти го казваш достатъчно често.

— О, но има такава разлика, когато кажеш нещо сама и когато чуеш да го казват други — ридаеше Анн. — Може да знаеш, че нещо е така, но неволно все се надяваш, че другите хора не са съвсем уверени, че е. Ти сигурно мислиш, че имам ужасен характер, но аз не можах да се сдържа. Когато тя каза всичко това, нещо просто се надигна у мене и ме задави. Аз трябваше да се нахвърля върху нея.

— Да, чудесно се представи, трябва да ти кажа. Госпожа Линд ще има чудесна история за тебе да я разправя навред, и ще я разправя като нищо. Беше ужасно нещо за тебе да загубиш така самообладанието си, Анн.

— Представи си само как би се почувствувала, ако някой ти каже в лицето, че си мършава и грозна — защищаваше се със сълзи Анн.

Един стар спомен възкръсна изведнъж пред Марила. Била е много малко дете, когато бе чула една леля да казва на друга за нея: „Колко жалко, че е такова черно и грозно дребосъче.“ Много дни трябваше да минат, докато жилото се загуби в този спомен.

— Не искам да кажа, че госпожа Линд беше съвсем права да каже това, което каза, Анн — призна тя с по-мек тон. — Рейчъл е прекалено пряма. Но това не оправдава такова държане от твоя страна. Тя беше непозната, възрастна жена и моя гостенка — и трите са сериозни основания да се държиш спрямо нея с уважение. Ти беше груба и безочлива, и — и тука на Марила дойде спасителното вдъхновение за подходящо наказание — ти ще трябва да отидеш при нея и да й кажеш, че много съжаляваш за лошото си държане и да я молиш да ти прости.

— Това никога не мога да го направя — решително и мрачно каза Анн. — Можеш да ме накажеш както искаш, Марила. Можеш да ме затвориш в тъмно и влажно подземие, пълно със змии и жаби и да ми даваш само хляб и вода, и аз няма да се оплаквам. Но не мога да се моля на госпожа Линд за прошка.

— Ние нямаме навика да затваряме хора във влажни тъмници — каза Марила сухо, — особено пък защото те са много малко в Ейвънли. Но да се извиниш на госпожа Линд си длъжна и ще останеш тука, в твоята стая, докато ми кажеш, че си съгласна да го направиш.

— Тогава ще трябва да остана тука завинаги — отговори печално Анн, — защото не мога да кажа на госпожа Линд, че съжалявам за това, което съм й казала. Как мога? Аз не съжалявам. Съжалявам, че съм ядосала тебе, но се радвам, че й казах на нея точно това, което казах. Дори съм много доволна. Не мога да кажа, че съжалявам, щом не съжалявам, нали? Не мога дори да си представя, че съжалявам.

— Може би въображението ти ще работи по-добре утре сутрин — рече Марила и стана да си отиде. — Имаш на разположение нощта да прецениш своето поведение и да оправиш настроението си. Ти обеща да бъдеш много добро момиче, ако те задържим в „Зелените покриви“, но трябва да ти кажа, че съвсем не приличаше на такова нещо тази вечер.

Изпратила тази сетна стрела да смъди в бурната душа на Анн, Марила слезе в кухнята с мъчително разтревожен ум и с болка в душата. Беше я яд на себе си толкова, колкото и на Анн, защото колчем си спомнеше втрещеното изражение на госпожа Рейчъл, устните й се присвиваха в доволна усмивка и изпитваше осъдително желание да се изсмее.