Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (20)

XX.
Добро въображение с лоши последици

Пролетта пак беше дошла в „Зелените покриви“ — красива, капризна, сякаш без желание, канадска пролет, проточила се през април и май в поредица от ясни, свежи, хладни дни с розови залези и чудеса на възкръсване и растеж. Кленовете по пътеката на влюбените се покриха с червени пъпки и дребни, къдрави папрати поникнаха около Бълболенето на дриада. Далече горе в пустотите, зад имота на Сайлас Слоун, разцъфтяха канадските момини сълзи, розови и бели звездички, дъхави под кафявите си листа. Всички ученички и ученици прекараха един златен следобед да ги берат и се върнаха у дома в безоблачния, еклив здрач с цели наръчи и кошници, пълни с разцъфтяла красота.

— Много ми е жал за хората в страни, където няма момини сълзи — рече Анн. — Дайана казва, че у тях може да има нещо по-хубаво, но не би могло да има нищо по-хубаво от момини сълзи, нали, Марила? А Дайана казва, че щом не ги познават, те не им липсват. Обаче аз мисля, че това е най-печалното нещо. Аз мисля, Марила, че би било трагично да не знаеш как изглеждат момините сълзи и да не ти липсват. Знаеш ли какво са според мен момините сълзи, Марила? Аз мисля, че те трябва да са душите на цветята, умрели миналото лято и това е техният рай. Но ние прекарахме великолепно днес, Марила. Обядвахме долу в големия мъхест дол до един стар кладенец — такова романтично кътче. Чарли Слоун подстори Арти Гилис да го прескочи, защото Арти не се плаши като го подсторват. Никой друг нямаше да го прескочи. Да подсторваш е много модно. Господин Филипс даде всичките момини сълзи, колкото беше набрал, на Приси Андрюс и аз го чух да казва „сладките на сладката“. Той го е взел от една книга, аз зная; но това показва, че има малко въображение. И на мен ми предложиха момини сълзи, но аз отказах с презрение. Не мога да ти кажа кой беше, защото съм се зарекла устните ми да не изричат името му. Направихме венци от момините сълзи и ги сложихме на шапките си; а когато стана време да се връщаме у дома, наредихме се в процесия по пътя, двама по двама, с букетите и венците и запяхме „Моят дом на хълма“. О, беше тъй вълнуващо, Марила! Цялото семейство на господин Сайлас Слоун наизлезе, за да ни види, и всички, които срещнахме по пътя, спираха и ни заглеждаха. Направихме истинска сензация.

— Нищо чудно! Такива глупави измишльотини! — бе отговорът на Марила.

След момините сълзи дойдоха теменужките и Теменуженият дол стана целият виолетов. Анн минаваше оттам на път за училище с благоговейни стъпки и боготворящ поглед, сякаш стъпваше на свята земя.

— Някак си — довери тя на Дайана, — когато минавам там, става ми всъщност все едно, дали Гил… дали някой ме надминава в класа или не. Но когато ме вдигнат в клас, всичко е съвсем друго и то е най-важното нещо за мене. Има толкова много разни Анн в мене! Понякога си мисля, че затова създавам толкова неприятности. Ако бях само една-единствена Анн, щеше да бъде много по-спокойно, но тогава пък нямаше да бъде и наполовина толкова интересно.

Една юнска вечер, когато овощните градини бяха пак потънали в розови цветчета, когато жабите сладко пееха със сребристи гласчета в блатата край Езерото на сребристите води и въздухът бе напоен с дъха на детелиновите ливади и балсамовите гори, Анн седеше до своя тавански прозорец. Беше учила уроците си, но беше станало вече твърде тъмно за четене и тя се беше задълбочила с широко отворени очи в блянове, устремила поглед край клоните на Снежната царица, пак обсипана с кичури цвят.

Таванската стаичка не беше се променила твърде. Стенете бяха все тъй бели, игленикът все тъй твърд, столовете с прави облегалки все тъй сковани и жълти. И въпреки това целият характер на стаята се беше променил. Тя беше изпълнена с нова, жизнена, пулсираща индивидуалност, която като че ли беше твърде далече от учебниците, роклите и панделките на една ученичка и дори от пукнатата синя кана на масата, пълна с ябълков цвят. Сякаш всичките мечти и сънища на обитателката бяха приели видима, макар и безплътна форма и бяха украсили голата стая с разкошни прозрачни тъкани от слънчева дъга и лунна светлина. По едно време пъргаво влезе Марила с няколко току-що огладени училищни престилки на Анн. Тя ги окачи на един стол и седна с къса въздишка. Следобеда я беше измъчило едно от нейните главоболия и макар болката да беше стихнала, усещаше се отпаднала и „останала без душа“, както се изрази тя.

Анн я изгледа с очи, овлажнели от съчувствие.

— Наистина бих искала да имам главоболието вместо тебе, Марила. С радост бих търпяла зарад теб.

— Предполагам, че си свършила своя дял от работата, за да мога аз да си почина — каза Марила. — Изглежда, че си се справила доста добре и си допуснала по-малко грешки, отколкото обикновено. Разбира се, не е било съвсем необходимо да колосаш носните кърпи на Матю! И повечето хора, когато слагат във фурната пита да се притопли за обед, я изваждат и нарязват, когато се сгорещи, вместо да я оставят да стане на въглен. Но ти очевидно го правиш иначе.

След главоболията Марила винаги ставаше малко саркастична.

— О, много съжалявам — каза Анн с разкаяние. — За тая пита изобщо не съм се сетила от момента, когато я сложих във фурничката досега, макар и да чувствувах инстинктивно, че на трапезата нещо липсва. Бях твърдо решила, когато ми нареди отзарана да шетам, да не си въобразявам нищо и да мисля само за реалното. Всичко вървеше доста добре, когато сложих питата и тогава ме обзе непреодолимо изкушение да си въобразя, че съм омагьосана принцеса, затворена в самотна кула и красив рицар препуска на вран кон да ме избави. Ето тъй стана, че забравих за питата. Аз не съзнавах, че съм колосала носните кърпи. Цялото време докато гладех, мъчех се да измисля име за новия остров, който открихме с Дайана нагоре по потока. Това е направо очарователно местенце, Марила. Има два клена и потокът го обикаля от всички страни. Най-после ми хрумна, че ще бъде великолепно да го наречем остров Виктория, защото го намерихме на рождения ден на кралицата. Двете с Дайана сме верни поданички. Но много съжалявам за питата и за кърпите. Исках да бъда особено добра днес, защото е годишнина. Помниш ли какво се случи в този ден миналата година, Марила?

— Не, не мога да се сетя за нищо особено.

— О, Марила, това беше денят, в който аз дойдох в „Зелените покриви“. Никога няма да го забравя. Това беше повратна точка в моя живот. Разбира се, то не ти се вижда толкова важно на теб. Аз съм била тука цяла година и съм била много щастлива. Разбира се, имала съм неприятности, но човек може да забрави неприятностите. Съжаляваш ли, че си ме задържала, Марила?

— Не, не мога да кажа, че съжалявам — отговори Марила, която понякога се чудеше, как е могла да живее преди Анн да дойде в „Зелените покриви“, — не, не точно да съм съжалявала. Ако си свършила с уроците, Анн, искам да изтичаш горе и да питаш госпожа Бари, дали би ми дала кройката на Дайанината престилка.

— О… то е… много е тъмно! — извика Анн.

— Много тъмно ли? Ами че то е едва здрач! И, бога ми, ти си ходила там достатъчно често съвсем по тъмно!

— Ще отида рано сутрин — припряно отвърна Анн. — Ще стана по изгрев и ще отида, Марила.

— Какво ти е влязло сега в главата, Анн Шърли? Кройката ми трябва, за да ти скроя нова престилка тази вечер. Върви веднага и да не се бавиш.

— Тогава ще трябва да обиколя по пътя — рече Анн и без желание взе шапката си.

— Ще вървиш по пътя и ще загубиш половин час! Само да те видя, че обикаляш!

— Не мога да мина през Омагьосаната гора, Марила — изплака с отчаяние Анн.

Марила я изгледа с изумление.

— Омагьосаната гора! Да не си полудяла? Каква е, за бога, тая омагьосана гора?

— Смърчовата гора оттатък потока — отговори шепнешком Анн.

— Дрън-дрън! Такова нещо като омагьосана гора никъде няма. Кой ти е разправял такива глупости?

— Никой — призна Анн. — Дайана и аз само си представихме, че гората е омагьосана. Всички други места наоколо са толкова… толкова… обикновени. Ние само измислихме това, за да се позабавляваме. Започнахме го в април. Омагьосана гора е толкова романтично нещо, Марила! Избрахме смърчовата гора, защото е толкова мрачна. О, ние измислихме най-потресаващи неща. Има бяла жена, която броди около потока точно по това време, нощем, кърши ръце и надава ридаещи писъци. Тя се появява, когато ще умре някой в семейството. А духът на убито малко дете обикаля горния ъгъл до Райския кът; той се примъква отзад и слага студените си пръсти на твойта ръка… о! О, Марила, аз се разтрепервам само като помисля за това. А има един обезглавен мъж, който дебне нагоре-надолу по пътеката и скелети се зъбят между клоните. О, Марила, за нищо на света не бих минала през Омагьосаната гора вече, след като се стъмни! Все ще мисля, че тия бели сенки ще посегнат иззад дърветата и ще ме грабнат.

— Чул ли е някога някой такова нещо! — възкликна Марила, която изслуша всичко това, онемяла от изумление. — Анн Шърли, нима искаш да ми кажеш, че вярваш всичките тия грозни рожби на собственото си въображение?

— Не точно вярвам — запъна се Анн. — Поне не ги вярвам денем. Но като се стъмни, Марила, всичко е по-друго. Искам да кажа, когато духовете излизат.

— Няма такова нещо, духове, Анн!

— О, разбира се, има, Марила! — извика Анн припряно. — Аз познавам хора, които са ги виждали. И те са почтени хора. Чарли Слоун разправя, че баба му видяла неговият дядо да прибира у дома кравите една вечер цяла година, след като е бил погребан. Ти знаеш, че бабата на Чарли Слоун не би разправяла приказки току-така. Тя е много религиозна жена. А бащата на госпожа Томас го гонило до тях огнено агне с глава, отрязана и увиснала на парче кожа. Той казал, че познал духа на брат си и това било предупреждение, че щял да умре след десет дена. Той не умрял тогава, а след две години, но както виждаш, то наистина се сбъднало. А Руби Гилис казва…

— Анн Шърли — решително я прекъсна Марила, — да не съм те чула да приказваш пак така! Все си имах съмнения за това въображение от самото начало и ако последствията бъдат такива, аз няма да го търпя. Сега веднага ще отидеш при госпожа Бари и ще минеш през тази смърчова гора, това да ти послужи за урок и предупреждение. И никога вече да не съм чула от устата ти да излиза нито дума за омагьосана гора.

Анн можеше да се моли, да плаче колкото си иска — и го направи, защото ужасът й бе съвсем непресторен. Въображението никога не беше я завладявало така и тя изпитваше смъртен страх от смърчовата гора след смрачаване. Но Марила бе неумолима. Тя отведе свилото се от страх пред привидения момиче до извора и му заповяда да продължи направо през мостчето в сумрачните свърталища на пискащи жени и обезглавени призраци отвъд.

— О, Марила, как можеш да бъдеш толкова жестока? — хлипаше Анн. — Как ще се чувствуваш, ако нещо бяло ме грабне и отнесе?

— Ще рискувам — отговори Марила безсърдечно. — Ти знаеш, че винаги искам да се направи каквото кажа. Ще те излекувам да не измисляш духове тук или там. Тръгвай сега!

Анн тръгна. По-правилно, запрепъва се през мостчето и разтреперена пое нагоре по страшната тъмна пътека. Анн никога не забрави тази разходка. Тя се каеше горчиво за свободата, която бе дала на въображението си. Таласъмите, родени от нейната фантазия, се спотайваха във всяка сянка наоколо и посягаха със студените си безплътни ръце, за да грабнат ужасеното момиче, което им беше дарило живот. Бяла ивица брезова кора, прехвъркнала от долчината върху кафява пръст в гората накара сърцето й да спре. От проточеното стенание на два стари клона, които се търкаха един в друг, на челото й избиха капки пот. Полетът на прилепи в мрака над нея будеше образи на свръхестествени твари. Когато стигна ливадата на господин Уилям Бел, тя хукна през нея, сякаш беше преследвана от цяла армия бели същества и стигна кухненската врата на госпожа Бари така запъхтяна, че едва можа да изрече молбата за кройката на престилката. Дайана я нямаше, тъй че нямаше и предлог да се забави. Предстоеше й ужасното завръщане. Анн тръгна обратно със затворени очи, понеже предпочиташе да си разбие главата в клонаците, отколкото да види нещо бяло. Когато най-сетне се заспъва по дървения мост, тя пое на пресекулки дълъг дъх на облекчение.

— Е, значи нищо не те е хванало? — каза Марила без съчувствие.

— О, Мар… Марила — с тракащи зъби изрече Анн, — аз ще б-б-бъда доволна от п-по об-б-бикновени места след това.