Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (25)

XXV.
Матю настоява за буфан ръкави

Матю изживя десет лоши минути. Беше влязъл в кухнята в полумрака на студената сива декемврийска вечер и седнал в ъгъла с дървата, за да събуе тежките високи обувки, без да разбере, че Анн и рояк нейни съученички репетират „Царицата на феите“ във всекидневната. След малко те минаха всичките накуп през коридора и влязоха в кухнята със смях и весело бърборене. Момичетата не видяха Матю, който се дръпна свенливо назад в сянката отвъд сандъка с дърва с обувка в едната ръка и с обувалка в другата, и остана да ги наблюдава стеснително през споменатите десет минути, докато те си слагаха шапките и палтенцата и си говореха за диалога и концерта. Анн стоеше между тях със светнали очи и оживено лице, както всичките. Но Матю изведнъж си даде сметка, че тя се отличава някак от другарките си. Това, което тревожеше Матю, беше, че разликата му правеше впечатление с нещо, което не би трябвало да съществува. Анн имаше по-светло лице и по-големи, по-лъчисти очи, по-нежни черти на лицето, отколкото другите; дори и стеснителният, ненаблюдателен Матю беше научил да забелязва тези неща; обаче разликата, която го безпокоеше, не се състоеше в някоя от тези подробности. Тогава къде се криеше тя?

Този въпрос измъчва Матю дълго след като момичетата си бяха отишли, хванали се под ръка, надолу по дългата замръзнала пътека, а Анн беше се върнала при своите книги. Не можеше да се обърне с този въпрос към Марила, която, той си мислеше, положително щеше да изсумти и да забележи, че единствената разлика, която има между Анн и другите момичета е тази, че те понякога си държат езика зад зъбите, а Анн — никога. Матю отсъди, че това мнение няма много да му помогне.

Тази вечер, за голямо възмущение на Марила, той пак прибягна за помощ до своята лула. Подир два часа пушене и усилени размишления, Матю стигна до решението на своя проблем. Анн не беше облечена както другите момичета.

Колкото повече мислеше Матю по този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че Анн никога не е била облечена както другите момичета — никога, откакто бе дошла в „Зелените покриви“. Марила я обличаше с прости тъмни рокли, всичките ушити съвършено еднакво. Ако Матю знаеше, че има такова нещо, като мода в дрехите, знанията му стигаха само дотам; но беше съвсем сигурен, че ръкавите на Анн по нищо не приличаха на ръкавите на другите момичета. Спомни си рояка момичета, които беше видял около нея тази вечер — всичките с пъстри роклички в червено, синьо, розово и бяло — и се зачуди защо Марила винаги я държи толкова просто и тъмно облечена.

Разбира се, това трябва да е правилно. Марила знаеше най-добре и тя се грижеше за възпитанието й. Може би в това се криеше някаква мъдра, неразгадаема подбуда. Но положително нямаше да има нищо лошо да се позволи на детето да има една хубава рокличка, подобна на тия, каквито винаги носеше Дайана Бари. Матю реши да й подари рокля — това положително не би могло да се сметне, че е намеса, където не му е работа. До Коледа оставаха само две седмици. С въздишка на задоволство Матю отвори всички врати и прозорци да проветри къщата.

Още на другата вечер Матю замина за Кармоди да купи роклята, решил да се отърве от най-лошото и да свърши работата. Това щеше да бъде, той предчувствуваше, не малко изпитание. Имаше неща, които Матю умееше да купува и да се покаже не много лош купувач; но си знаеше, че ще бъде напълно в ръцете на търговците, когато се стигнеше до купуването на рокля за момиче.

След продължително размишляване Матю реши да отиде в дюкяна на Самуел Лосън, вместо при Уилям Блер. Разбира се, братът и сестрата винаги бяха отивали при Блер: то беше почти същото в съзнанието им, както да посещават презвитерианска черква и да гласуват за консерваторите. Но двете дъщери на Уилям Блер често обслужваха купувачите и Матю изпитваше истински страх пред тях. Би могъл да се справи с тях, но по такъв въпрос като сегашния, който изискваше обяснения и обсъждане, според Матю трябваше да бъде сигурен, че зад тезгяха има мъж. Затова щеше да отиде при Лосън, където щеше да го обслужи Самуел или синът му.

Уви! Матю не знаеше, че при сегашното разширяване на дюкяна си Самуел беше взел и една продавачка; тя беше племенница на жена му и извънредно изискана личност — с коса, сресана в огромен помпадур над челото, големи, живи кафяви очи и широка зашеметяваща усмивка. Беше облечена изключително елегантно и носеше няколко гривни, които блестяха, тракаха и звънтяха при всяко движение на ръцете й. Матю се изпоти от смущение, още когато я видя в дюкяна, а тези гривни напълно го побъркаха с един замах.

— Какво мога да направя за вас тази вечер, господин Кътбърт? — запита госпожица Люсила Харис живо и подкупващо, като потупваше тезгяха с двете си ръце.

— Имате ли някое… някое… някое… ами, да кажа някое градинско гребло? — измънка Матю.

Госпожица Харис доби донякъде изненадан вид, и с право, като чу да я питат за градинско гребло по средата на декември.

— Струва ми се, че има едно-две останали — отговори тя, — но те са горе в килера. Ще отида да видя.

Докато я нямаше, Матю съсредоточи обърканите си мисли за ново усилие.

Когато госпожица Харис се върна с греблото и приветливо го попита „Нещо друго тази вечер, господин Кътбърт?“, Матю събра цялата си смелост и отговори:

— Ами, понеже ме подсещате, бих могъл също… да взема… тоест… да видя… да купя малко… семе за трева.

Госпожица Харис беше чувала да наричат Матю Кътбърг смахнат. Сега тя реши, че е напълно луд.

— При нас има семе за трева само напролет — отвърна тя надменно. — В момента нямаме никакво.

— О, да, разбира се… разбира се… вие сте права — запелтечи нещастният Матю, грабна греблото и тръгна към вратата. На прага се сети, че не го е платил и смутено се върна. Докато госпожица Харис броеше рестото, повика на помощ остатъка на силите си за последен отчаян опит:

— Ами… ако не ви затруднявам твърде много… бих могъл още… тоест… бих искал да видя… да взема… малко захар.

— Бяла или кафява? — търпеливо попита госпожица Харис.

— О… ами… кафява — пророни едва чуто Матю.

— Ей там има едно каче — размаха гривата си към ъгъла госпожица Харис. — Имаме само това.

— Аз ще… ще взема двайсет фунта — каза Матю с избили на челото му капки пот.

Матю беше изминал половината път към къщи, преди да дойде на себе си. Това беше ужасна преживелица, но така му се падаше — мислеше си той, — щом се поддава на отстъпничеството да влиза в непознат дюкян. Когато стигна вкъщи, той скри греблото в помещението за сечива, но захарта занесе на Марила.

— Кафява захар! — възкликна тя. — Какво си се побъркал да вземаш толкова много? Нали знаеш, че никога не я употребявам, освен за овесената каша на ратая или за черна пита с плодове. Джеро го няма, а черната пита съм я направила отдавна. А тази захар и не е добра: едра и тъмна. Уилям Блер обикновено не държи такава захар.

— Аз… аз си помислих, че може да ти стане нужда някой път — каза Матю, някак да се измъкне.

Като се позамисли по въпроса, Матю реши, че това е положение, с което трябва да се занимае жена. За Марила не можеше да се мисли. Матю беше сигурен, че тя веднага ще отхвърли неговото намерение. Оставаше само госпожа Линд, защото Матю не би посмял да се обърне за съвет към някоя друга жена в Ейвънли. И така, той отиде при госпожа Линд и тази добра жена мигновено пое цялата работа от ръцете на изтормозения човечец.

— Да ви избера рокля за подарък на Анн? Разбира се! Утре отивам в Кармоди, ще се осланяме на моя личен вкус. Струва ми се на Анн, ще й подхожда хубав, наситен кафяв цвят, а при Уилям Блер има един нов плат, който е наистина хубав. Може би бихте желали и да я ушия за нея, че като я прави Марила, не е изключено Анн да разбере нещо, преди да е дошло времето и да развали изненадата. Добре, аз ще я направя по мярката на племенницата ми Джими Гилис, защото тя и Анн са като две грахови зрънца, що се отнася до фигурата.

— Ами, много ще съм ви задължен — каза Матю, — и… и… не знам… но бих искал… мисля, че сега ръкавите ги правят по-инакви, отколкото едно време. Ако не прекалявам с тази молба, аз… аз бих искал да са като сегашните.

— Буфани? Разбира се. Няма защо ни най-малко да се тревожите за това сега, Матю. Аз ще ги направя по най-последна мода — каза госпожа Линд. На себе си, когато Матю си отиде, тя каза:

— Ще бъде истинско удоволствие да видя това бедно дете да бъде най-сетне облечено с нещо сносно. Начинът, по който я облича Марила, е направо смешен, това е то! И на мене до болка ми се е искало да й го кажа без заобикалки. Задържах си езика обаче, понеже ми е ясно, че Марила не иска съвети и мисли, че знае повече за гледане на деца, отколкото аз, макар и да е стара мома. Но то винаги си е така. Хора, които са отгледали деца, знаят, че няма неизменен метод на света, който е подходящ за всяко дете. Но ония, които никога не са гледали деца, смятат, че всичко е просто и лесно като просто тройно правило — само подреди твоите три величини в този ред и отговорът ще излезе верен. Но плътта и кръвта не са аритметични величини и точно там Марила Кътбърт допуска грешка. Предполагам, че се мъчи да насади у Анн дух на скромност, като я облича така, но е по-вероятно да породи завист и недоволство. Сигурна съм, че детето не може да не вижда разликата между своите дрешки и облеклото на другите момичета. Обаче само като си помисля, че Матю вижда това! Този мъж се събужда, след като е спал повече от шейсет години.

Целите тези две седмици Марила знаеше, че Матю го тревожи някаква мисъл, но не можа да се досети каква ли е тя до Бъдни вечер, когато госпожа Линд донесе новата рокля. Марила се държа общо взето добре, макар много вероятно да не бе повярвала на дипломатичното обяснение на госпожа Линд, че роклята е ушила тя, понеже Матю го било страх Анн да не разбере за нея много рано, ако я прави Марила.

— Значи затова Матю имаше такъв тайнствен вид и се подсмиваше под мустак цели две седмици, а? — рече тя малко рязко, но с търпимост. — Знаех си аз, че е намислил някаква глупост. Е, трябва да призная, че според мен Анн няма нужда от нови рокли. Аз й направих три добри, топли, трайни рокли през есента и всичко друго в повече е чисто разточителство. Само в тия ръкави има плат колкото за цяла блуза, честна дума! Ти просто подхранваш у Анн суетността, Матю, а тя е суетна като паун отсега. Както и да е, надявам се, че сега ще е доволна, защото зная, че е копняла за тези глупави ръкави, откакто са станали модни, макар и да не е казала нито дума, след като ги спомена за първи път. Буфаните непрекъснато стават все по-големи и по-смешни: сега са вече колкото балони. Идущата година всяка жена, която ги носи, ще трябва да влиза през вратите странешком.

На Коледа денят се сипна в прекрасен бял свят. Декември беше много мек и хората очакваха зелена Коледа, но през нощта беше тихо навяло точно толкова сняг, колкото да преобрази Ейвънли. Анн надзърна от своя заскрежен тавански прозорец с възторжен поглед. Смърчовете в Омагьосаната гора бяха пухкави и чудни; брезите и дивите вишни изглеждаха бисерни; разораните ниви се простираха като снежни бразди; във въздуха имаше нещо свежо, което бе възхитително.

Анн изтича долу с песен, която отекна навред в „Зелените покриви“.

— Честита Коледа, Марила! Честита Коледа, Матю! Не е ли това прекрасна Коледа? Толкова се радвам, че е бяла. Всяка друга Коледа не изглежда истинска, нали? Аз не обичам Коледа, която е зелена. Такива Коледи не са зелени, те са само в неприятно повехнало кафяво и сиво. Какво кара хората да ги наричат зелени? Ч… я… Матю! Това за мен ли е? О, Матю!

Матю беше стеснително отвил роклята от книжната й опаковка и я протегна напред с умолителен поглед към Марила, която с презрителен вид се преструваше да пълни чайника, но въпреки това с доста голям интерес наблюдаваше под око сцената.

Анн взе роклята и я загледа с благоговейно мълчание. О, колко хубава беше тя — прекрасен мек кафяв плат с истински копринен блясък, пола с изящен волан и набор; блузката с нежно ситно плисе по най-последна мода и малък рюш от прозрачна дантела на врата. Но ръкавите — те бяха върхът на великолепието! Дълги маншети до лактите, а над маншетите — разделени с редици набор и ленти с кафяви копринени фльонги, прекрасни двойни буфани.

— Това е коледен подарък за теб, Анн — каза стеснително Матю. — Ами… ами… Анн, не ти ли харесва? Ами… ами сега.

Защото очите на Анн изведнъж се наляха със сълзи.

— Да я харесвам! О, Матю! — Анн преметна роклята върху един стол и сключи ръце. — Матю, тя е съвършено изключителна. Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно. Виж тия ръкави! О, струва ми се, че това трябва да е някакъв щастлив сън.

— Добре де, добре, хайде да закусваме — прекъсна я Марила. — Трябва да ти кажа, Анн, аз не мисля, че си имала нужда от тази рокля, но щом Матю я е взел за тебе, погрижи се добре да я пазиш. Ето и една панделка за косата, която госпожа Линд остави за теб. Тя е кафява, за да подхожда на роклята. Ела сега, сядай.

— Не виждам как ще мога да закуся! — възкликна възторжено Анн. — Закуската ми се вижда нещо твърде всекидневно в такъв вълнуващ момент. Предпочитам да се нагледам на тази рокля. Толкова се радвам, че ръкавите буфан са още на мода! Все ми се струваше, че никога няма да се помиря, ако остареят, преди да съм имала рокля с буфани. Никога нямаше да се почувствувам задоволена, разбираш ли? А и от госпожа Линд е било много мило да ми подари панделката. Чувствувам, че наистина трябва да стана много добро момиче. Ето, в такива моменти съжалявам, че не съм образцово момиче и винаги решавам да стана добра в бъдеще. Но трудно е някак си да изпълняваш решенията си, когато срещнеш непреодолими изкушения. Все пак, сега ще направя извънредно усилие.

Когато всекидневната закуска свърши, появи се Дайана: тя минаваше по бялото мостче в долчинката — хубава фигура с яркочервеното си палтенце.

Анн се понесе надолу по склона да я пресрещне.

— Честита Коледа, Дайана! Тази Коледа е чудесна! Имам да ти покажа нещо великолепно. Матю ми подари много красива рокля с такива ръкави! Не бих могла дори да си представя по-хубави.

— И аз имам нещо за тебе — каза задъхано Дайана. — Ето, тази кутия. Леля Джоузефин ни изпрати голям колет с не знам колко неща в нея… и това е за тебе. Щях да я донеса снощи, но колетът пристигна чак по тъмно, а аз никога не се чувствувам спокойна сега като минавам през Омагьосаната гора след стъмване.

Анн отвори кутията и надзърна вътре. Първо видя картичка с надпис: „За мойто момиче Анн за честита Коледа“, а под нея — чифт чудно хубави шеврови пантофки с мъниста на бомбетата, със сатенени фльонги и лъскави катарами.

— О! — изтръгна се от Анн. — Дайана, това е твърде много! Сигурно сънувам.

— Аз ще го нарека „пръст на провидението“ — каза Дайана. — Сега няма да има нужда да взимаш назаем пантофите на Руби и това е цяло щастие, защото нейните ти са с два номера по-големи: щеше да бъде ужасно да се чува фея да влачи краката си. Джоузи Пай щеше да бъде възхитена. Знаеш ли, завчера вечер Роб Райт изпрати от репетицията Гърти Пай. Чувала ли си някога нещо подобно?

Всичките ученици от Ейвънли бяха обзети от треска в този ден, защото трябваше да се украси залата и да се проведе генералната репетиция.

Концертът се състоя вечерта и завърши с подчертан успех. Малката зала бе претъпкана, всичките участници се показаха изключително добре, но Анн бе изпъкващата ярка звезда на събитието, което дори самата завист в лицето на Джоузи Пай не посмя да отрече.

— О, не беше ли това блестяща вечер? — въздъхна Анн, когато всичко свърши и двете с Дайана се прибираха заедно у дома под тъмното звездно небе.

— Всичко мина много добре — забеляза практично Дайана. — Смятам, че трябва да сме изкарали не по-малко от десет долара. Знаеш, господин Алан щял да изпрати дописка до вестниците в Шарлоттаун.

— О, Дайана, нима наистина ще видим имената си във вестниците? Изтръпвам, като си го помисля. Твоето соло беше превъзходно, Дайана. Аз се чувствувах по-горда от самата теб, когато го повтори на бис. И си казах наум: „Това е скъпата ми сърдечна приятелка, която бе тъй почетена.“

— Че твоите декламации предизвикаха буря в залата. Тая тъжната беше направо великолепна!

— О, аз бях толкова нервна, Дайана. Когато господин Алан съобщи моето име, не мога изобщо да ти кажа как излязох на сцената. Усещах се така, сякаш милион очи гледат в мен и през мен, и за един ужасен миг бях сигурна, че няма да мога да започна изобщо. После си помислих за прекрасните си ръкави буфан и събрах смелост. Разбрах, че не бива да посрамя тия ръкави, Дайана. Така започнах и гласът ми като че ли идваше отнякъде далече-далече. Чувствувах се като папагал. Добре е било, че съм ги упражнявала тези декламации толкова често горе на тавана, иначе никога нямаше да мога да ги изкарам. Стенех ли добре?

— О да, ти стенеше чудесно — увери я Дайана.

— Видях старата госпожа Слоун да си бърше сълзите, когато седнах. Беше великолепно да мисля, че съм трогнала някого. Да участвуваш в концерт е толкова романтично, нали? О, това беше незабравимо събитие наистина!

— Не беше ли диалогът на момчетата отличен? — попита Дайана. — Гилбърт Блайт беше направо блестящ. Анн, мисля, че не е честно да се държиш така с Гил. Чакай да ти кажа. Когато ти слезе бегом от сцената след диалога с феите, една от розите падна от косата ти. Аз видях Гил да я вдига и да я слага във вътрешния си джоб. Ето на! Ти си толкова романтична, че според мене би трябвало да бъдеш доволна от това.

— За мене няма никакво значение какво прави тази личност — каза високомерно Анн. — Аз просто никога не се спирам да мисля за него, Дайана.

 

 

Тази вечер Марила и Матю, които бяха отишли на концерт за първи път от двадесет години, поседяха малко край кухненския огън, след като Анн си беше легнала.

— Ами да, аз мисля, че нашата Анн се показа не по-зле от никоя от тях — каза гордо Матю.

— Да, вярно — призна Марила. — Тя е умно дете, Матю. А и изглеждаше много добре. Аз бях един вид против това нещо с концертите, но ми се струва, че в края на краищата в тях няма нищо лошо. Както и да е, бях горда с Анн тая вечер, макар че няма да й го кажа.

— Ами, аз бях горд с нея и й го казах, преди да се качи горе — рече Матю. — Трябва да видим какво можем да направим за нея, Марила. Струва ми се, че тя скоро ще има нужда от нещо повече от училището в Ейвънли.

— Има още достатъчно време да мислим за това — отговори Марила. — Тя ще навърши само тринайсет през март. Макар че тази вечер ми направи впечатление, че става вече доста голямо момиче. Госпожа Линд й направи тази рокля мъничко по-дълга и това прави Анн да изглежда тъй висока. Тя лесно учи и смятам, че най-доброто, което можем да направим за нея, ще бъде след известно време да я изпратим в Кралската академия. Но няма нужда да се казва нищо за това още за една или две години.

— Ами няма да е зле да мислим сегиз-тогиз за това — откликна се Матю. — Такива неща стават по-добре с много обмисляне.