Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (30)

Тридесета глава
Урежда се академичен клас

Марила остави плетивото на скута си и се облегна назад на стола. Очите й бяха уморени и през ума й мина, че трябва да се погрижи да си смени очилата, когато отиде пак в града, защото напоследък очите й започнаха да се уморяват много често.

Беше почти тъмно, защото мъгливият ноемврийски полумрак вече се беше спуснал около фермата „Грийн Гейбълс“ и единствената светлина в кухнята идваше от танцуващите червени пламъци в печката.

Анн беше приседнала по турски с подвити крака на килимчето пред огнището, загледана във веселите отблясъци, където слънчевата светлина на стотина лета се дестилираше от кленовите дърва. Беше чела, ала книгата й се беше хлъзнала на земята и сега мечтаеше с усмивка на притворените устни. Пищни замъци в Испания се открояваха в мъглите и слънчевите дъги на живото й въображение; тя изживяваше приключения, чудни и омайващи в безоблачно царство — приключения, които винаги завършваха всепобедно и никога не я въвличаха в злополучия, както тези в действителния живот.

Марила я загледа с нежност, която никога не би могла да се прояви в светлина, по-ясна от тази смесица на блясъка от огъня и сянката. Урокът за любовта, която можеше лесно да се прояви в изговорени думи и открит поглед, беше нещо, което Марила никога нямаше да научи. Но беше се научила да обича това стройно, сивооко момиче с привързаност, толкова по-дълбока и по-силна, тъкмо поради липсата на нейната показност. Тази обич я караше да се страхува да не се отпусне да го глези прекалено много. Тя изпитваше смущаващо чувство, че е грешно да се привърже с цялото си сърце към някое човешко същество толкова много, както се беше привързала към Анн, и може би търсеше някакво подсъзнателно изкупление за това, като се държеше по-строго и по-критично, отколкото ако това момиче не й беше тъй скъпо. Разбира се, самата Анн нямаше представа колко я обича Марила. Понякога си мислеше тъжно, че на Марила е много трудно да се угоди, че тя не й съчувства, не я разбира. Но винаги се упрекваше за тази мисъл, като си спомняше какво дължи тя на Марила.

— Анн — изведнъж се обади Марила, — госпожица Стейси идва тука следобед, когато ти беше излязла с Дайана.

Анн се стресна и с въздишка се върна от другия свят, в който се беше унесла.

— Така ли? О, много съжалявам, че не бях у дома. Защо не ме повика, Марила. Ние с Дайана бяхме отишли само до Омагьосаната гора. Много е хубаво в гората сега. Всичките тия дребосъци — папратите, и копринените листа, и ягодките — са се прибрали да спят, сякаш някой ги е завил до пролетта под одеяло от листа. Аз мисля, че е била малка сива фея с шал от слънчева дъга, дошла на пръсти през последната лунна нощ, и ги е сложила да спят. Дайана още не е забравила как майка й се накарала, че си е представяла духове в Омагьосаната гора. Това много зле се е отразило на нейното въображение и го е потиснало. Госпожа Линд казва, че Мъртъл Бел е потиснато същество. Попитах Руби Гилис защо Мъртъл е потисната, и Руби каза, че е такава, защото нейният приятел се отказал от нея. Руби Гилис не мисли за нищо друго, освен за приятели, и колкото по-голяма става, толкова е по-лоша. Приятели е добре да имаш, където им е мястото, но не е добре да се занимаваш само с тях, нали? Дайана и аз сериозно мислим да си обещаем една на друга, че никога няма да се омъжим, ще останем мили стари моми и ще живеем винаги заедно. Обаче Дайана още не е съвсем решила, защото мисли, че може би ще е по-благородно да се омъжи за някой буен, лош, зъл млад мъж и да го превъзпита. Знаеш ли, Дайана и аз сега говорим много на сериозни теми. Ние чувстваме, че сме толкова по-големи от едно време, че не ни прилича да говорим за детински неща. Да си почти четиринайсетгодишна е толкова сериозно нещо, Марила. Госпожица Стейси ни заведе всичките нас, момичетата, долу на поточето миналата сряда и ни говори за това. Тя каза, че трябва да бъдем извънредно внимателни какви навици ще придобием и какви идеали ще си изградим на тази възраст, защото, когато станем на двайсет, характерът ни ще бъде оформен и ако основите не са устойчиви, ние никога не ще можем да изградим на тях нещо свястно. Дайана и аз разсъждавахме по този въпрос на връщане от училище. Чувствахме се крайно сериозни, Марила. И решихме, че ще се мъчим да бъдем извънредно внимателни и да си създадем почтени навици, и ще научим всичко, каквото можем, и да бъдем колкото е възможно по-разумни, та като станем двайсетгодишни, да сме се развили както трябва. То е направо ужасно да мислиш, че си двайсетгодишна, Марила. То подсказва, че си страшно стара и пораснала! Но защо е идвала госпожица Стейси тук следобед?

— Точно това искам да ти кажа, Анн, ако изобщо ми дадеш възможност да река и аз някоя дума. Тя ми говори за теб.

— За мене ли? — Анн имаше доста уплашен вид. После се изчерви и възкликна:

— О, зная какво е разправяла. Аз исках да ти го кажа, Марила, честна дума исках, но забравих. Госпожица Стейси ме хвана вчера да чета в училището „Бен Хур“, когато трябваше да уча канадската история. Джейн Андрюс ми го даде. Четях го през обедната почивка и тъкмо бях стигнала до надбягването с колесниците, когато часът започна. Бях просто полудяла да разбера как е свършило то, макар и да бях сигурна, че Бен Хур трябва да победи, защото нямаше да бъде справедливо поетически, ако загубеше. Тогава отворих учебника си по история върху чина, а „Бен Хур“ на коленете си отдолу. Изглеждаше като че ли уча история, докато през цялото време се наслаждавах на „Бен Хур“. Беше ми толкова интересно, че не забелязах госпожица Стейси да идва между чиновете, докато изведнъж вдигнах глава и я видях да ме гледа надолу един вид с укор. Не мога да ти опиша колко се засрамих, Марила, особено когато чух Джоузи Пай да хихика. Госпожица Стейси ми взе „Бен Хур“, но не каза нито дума тогава. Тя ме повика в междучасието и ми говори. Каза ми, че съм постъпила много погрешно в две отношения. Първо, пропилявала съм времето, което е трябвало да посветя на ученето; второ, мамила съм учителката си, като съм се преструвала, че уча история, а то с било книжка за четене. До този момент не бях помисляла, Марила, че това, което върша, е измама. Бях поразена. Горчиво заплаках, помолих госпожица Стейси да ми прости и казах, че никога вече няма да правя такова нещо пак. Обещах да изкупя грешката си, като оставя „Бен Хур“ за цяла седмица, без да погледна дори как е завършило надбягването с колесници. Но госпожица Стейси каза, че не иска това и е готова да ми прости. Затова мисля, че не е постъпила добре да дойде в края на краищата горе тук при теб и да го каже.

— Госпожица Стейси не ми спомена нито думичка за това, Анн, и на тебе ти пречи само виновната ти съвест. Ти не бива да носиш прочетни книги в училището. Без друго четеш прекалено много романи. Когато бях малка, на мен не ми позволяваха дори да погледна роман.

— О, как можеш да наречеш „Бен Хур“ роман, когато той е всъщност такава религиозна книга? — протестира Анн. — Разбира се, той възбужда малко повече, за да бъде подходящо четиво за неделя, и затова аз я четях само в делници. И никога не чета никоя книга, освен ако госпожица Стейси или госпожа Алан смятат, че е подходяща за едно момиче на тринайсет и три-четвърти години. Госпожица Стейси ме накара да й обещая това. Един ден ме видя да чета книга, която се казваше „Трагичната мистерия на къщата с призраци“. Нея ми я даде Руби Гилис и, о, Марила, тя беше толкова увлекателна и тайнствена. Да ти кажа, кръвта ми изстиваше в жилите. Но госпожица Стейси каза, че е много глупава и вредна книга и ме помоли да не чета повече нито нея, нито друга такава. Нямах нищо против да обещая, че няма да чета други като нея, но беше цяла агония да върна тази книга, без да зная как свършва. Но обичта ми към госпожица Стейси издържа изпитанието и устоях. Наистина, чудно е, Марила, на какво е способен човек, когато от сърце желае да угоди на някого.

— Е, май ще запаля лампата и ще си гледам работата — каза Марила. — Ясно ми е, че ти не искаш да знаеш какво е имала да ми каже госпожица Стейси. Тебе повече те интересува звукът на собствения ти глас, отколкото нещо друго.

— О, не, Марила, аз много искам да го чуя — възкликна разкаяно Анн. — Няма да кажа нито думичка повече, нито една! Зная, че говоря прекалено много, но уверявам те, че се мъча да го преодолея, и макар да говоря много повече, отколкото трябва, само да знаеш колко много други неща искам да кажа и не ги казвам, ще оцениш усилията ми. Моля ти се, кажи ми, Марила!

— Добре, госпожица Стейси иска да събере в един клас по-напредналите си ученици, които желаят да учат за приемните изпити в Кралската академия. Има намерение да им дава по един час след училищната програма. И беше дошла да пита Матю и мен дали не бихме искали ти да влезеш в него. Какво мислиш за това самата ти, Ани? Би ли искала да влезеш в Академията и да следваш за учителка?

— О, Марила! — Анн се изправи на колене и сключи ръце. — Това е било най-голямата ми мечта в живота… по-правилно, от шест месеца насам, откакто Руби и Джейн започнаха да говорят за приемните изпити. Но аз не казвах нищо, защото мислех, че ще е съвсем безполезно. Много бих искала да стана учителка. Но няма ли да е ужасно скъпо? Господин Андрюс казва, че му е струвало сто и петдесет долара да подготви Приси, макар че Приси не беше тъпачка по геометрия.

— Мисля, че няма защо да се тревожиш за тази страна на въпроса. Когато Матю и аз те взехме да те отгледаме, ние решихме да направим за тебе всичко най-добро, каквото можем, и да ти дадем добро образование. Аз смятам, че едно момиче трябва да бъде годно само да припечелва за съществуването си, независимо дали това някога ще му се наложи, или не. Докато Матю и аз сме тука, ти винаги ще си имаш дом в „Грийн Гейбълс“, но никой не знае какво може да се случи в този несигурен свят и съвсем не е лошо човек да бъде готов. Така, ти можеш да влезеш в подготвителния клас за Академията, стига да искаш, Анн.

— О, Марила, благодаря ти! — Анн прегърна Марила през кръста и я загледа сериозно в лицето. — Аз съм безкрайно благодарна на теб и Матю. Ще се старая колкото мога и ще положа всичките си сили, за да можете да се гордеете с мене. Предупреждавам ви да не очаквате много от геометрията, но мисля, че няма да се посрамя по нищо друго, ако залягам здраво.

— Не се съмнявам, че ще изкараш успешно. Госпожица Стейси казва, че си способна и прилежна — за нищо на света Марила не би повторила на Анн какво е казала госпожица Стейси за нея: то би значело да подхранва суетността й. — Няма защо да стигаш до крайности и да се пресилваш над книгите си. Няма причина да се бърза. Ти няма да си готова за опит да влезеш още цяла година и половина. Но е добре да започнеш навреме и да имаш добра основа, казва госпожица Стейси.

— Отсега нататък ще влагам повече интерес в учението — отговори й изпълнената с щастие Анн, — защото имам цел в живота. Господин Алан казва, че всеки трябва да има цел и да я преследва всеотдайно. Само, казва той, първо трябва да се уверим, че целта го заслужава. Аз бих казала, че целта да станеш учителка като госпожица Стейси заслужава, а ти как мислиш, Марила? Аз смятам, че това е много благородна професия.

Класът за Кралската академия се учреди веднага. В него влязоха Гилбърт Блайт, Анн Шърли, Руби Гилис, Джейн Андрюс, Джоузи Пай, Чарли Слоун и Муди Спърджън Макфърсъц. Дайана Бари не влезе, тъй като нейните родители не възнамеряваха да я изпращат в Академията. Това се стори цяло бедствие на Анн. Никога от нощта, когато Мини Мей бе имала круп, двете с Дайана не се бяха разделяли. Вечерта, когато подготвителният за Академията клас за първи път остана за извънредния урок и Анн видя Дайана бавно да излиза с другите и да си отива у дома сама по Брезовата пътека и Теменужения дол, единственото, което можеше да направи, беше да остане на мястото си и да се въздържи да се втурне импулсивно подир неразделната си дружка. В гърлото й заседна някаква буца и тя побърза да се наведе зад страниците на повдигнатата латинска граматика, за да скрие сълзите си. За нищо на света не би искала Гилбърт Блайт или Джоузи Пай да видят тези сълзи.

— Знаеш ли, о, Марила, аз наистина почувствах, че съм вкусила горчилката на смъртта, както господин Алан каза в проповедта си миналата неделя, когато видях Дайана да излиза сама — каза тя печално тази вечер. — Помислих си колко великолепно щеше да бъде, ако и Дайана беше останала да учи за конкурса. Но не може всичко да бъде съвършено за нас в този несъвършен свят, както казва госпожа Линд. Госпожа Линд понякога не е точно от тези, които могат да те утешат, обаче без съмнение казва доста много съвсем верни неща. И аз мисля, че класът за Кралската академия ще бъде извънредно интересен. Джейн и Руби ще учат само за да станат учителки. Това е върхът на тяхната амбиция. Руби казва, че щяла да преподава две години, след като завърши, и после възнамерява да се омъжи. Джейн казва, че щяла да посвети целия си живот на учителстване и никога, никога нямало да се омъжи, защото ти плащат за учителстването, а един съпруг няма да ти плаща нищо и ще ръмжи, ако му поискаш да плаща своя дял от домакинските пари. Предполагам, че Джейн има печален опит, защото госпожа Линд казва, че баща й бил ненадминат стар скъперник и с клещи да го стискаш, нищо не можеш изстиска. Джоузи Пай казва, че отива само заради образованието, понеже няма да има нужда да си изкарва хляба; тя казва, че положението е, разбира се, съвсем друго при сираците, които живеят от благотворителност — те трябва да се блъскат. Муди Спърджън ще става свещеник. Госпожа Линд казва, че с име като неговото не би и могъл да стигне до нещо друго. Надявам се, че не съм много проклета, Марила, но наистина самата мисъл за Муди като свещеник ме кара да се смея. Той е толкова смешно наглед момче — с това дебело лице, със сините очички и тия щръкнали уши. Но може да добие по-интелектуален вид, когато порасне. Чарли Слоун казва, че щял да се занимава с политика и да стане член на парламента, ала госпожа Линд казва, че никога няма да напредне там, защото те, цялото семейство, са честни хора, а в политиката днес напредват само мошениците.

— Какъв ще стане Гилбърт Блайт? — заинтересува се Марила, като видя Анн да отваря своя „Цезар“.

— Не ми се е случило да чуя какви са амбициите на Гилбърт Блайт… ако изобщо има някакви — рече с пренебрежение Анн.

Между Гилбърт и Анн сега имаше открито съперничество. Преди съперничеството беше доста едностранно, ала сега вече нямаше съмнение, че Гилбърт е толкова твърдо решил да бъде пръв в класа, колкото и Анн. Той беше съперник, достоен за нейните възможности. Другите членове на класа мълком признаваха тяхното превъзходство и дори не мечтаеха да се опитат да се състезават с тях.

След деня на езерото, когато тя бе отказала да приеме неговата молба за прошка, Гилбърт, освен в току-що споменатото съперничество, отказваше да прояви някакъв интерес към съществуването на Анн Шърли. Той приказваше и се шегуваше с другите момичета, разменяше с тях книги и ребуси, обсъждаше уроци и планове, понякога изпращаше една или друга от тях след молитвеното събрание или Клуба за дебати, но Анн Шърли за него просто не съществуваше, а Анн откри, че не е приятно да те отминават. Напразно уверяваше себе си с тръсване на глава, че това не я засяга. Дълбоко в своето опако женско сърчице тя съзнаваше, че я засяга и че ако й се предложеше отново тази възможност от Езерото на бляскавите води, щеше да отговори съвсем другояче. Неочаквано като че ли, за свое тайно изумление, тя разбра, че старото негодувание, което бе хранила против него, бе изчезнало — изчезнало, тъкмо когато имаше най-голяма нужда от подкрепящата му сила. Напразно си припомняше всяка подробност и чувство, изживяно при това паметно събитие и се мъчеше да възкреси стария си гняв. Този ден на езерото бе свидетел на последното му предсмъртно припламване. Анн си даде сметка, че е простила и забравила, без да го разбере. Но беше вече твърде късно.

И нито Гилбърт, нито някой друг, дори и Дайана, не биваше никога да подозрат колко съжаляваше тя и колко много й се искаше да не е била тъй горделива и отвратителна! Тя реши „да предаде чувствата си на най-дълбоко забвение“ и можем да отбележим още сега, че го направи толкова сполучливо, щото Гилбърт, който вероятно съвсем не беше чак толкова безразличен, колкото изглеждаше, не можеше да се утешава с предположението, че Анн усеща отмъстителното му презрение. Единствената му оскъдна утеха беше, че тя безмилостно, непрекъснато и незаслужено срязваше Чарли Слоун.

В друго отношение зимата минаваше в редица приятни задължения и учене. За Анн дните се плъзгаха като златни мъниста в огърлицата на годината. Беше щастлива, нетърпелива, с изострен интерес; имаше уроци за научаване и почести за получаване; чудесни книги да чете и нови пиеси да репетира за хора на Неделното училище; приятни съботни следобеди с госпожа Алан в дома на свещеника; а после, почти преди Анн да го усети, във фермата „Грийн Гейбълс“ настъпи пролетта и целият свят бе отново разцъфнал.

Ученето мъничко поомръзна тогава; докато другите се пръснаха по зелени пътеки, листати просеки и тесни пътища през ливади, академичният клас, останал в училището, поглеждаше тъжно през прозорците и откриваше, че латинските глаголи и френските упражнения са някак загубили своя дъх и вкус, който бяха притежавали през мразовитите зимни месеци. Дори Анн и Гилбърт изоставаха, обзети от безразличие. Учителката и обучаваните си отдъхнаха еднакво, когато срокът свърши и те видяха пред себе си безгрижните розови дни на ваканцията.

— Но вие свършихте добра работа през тази отминала година — каза им госпожица Стейси последната вечер — и заслужавате хубава, весела ваканция. Желая ви най-хубаво прекарване сред природата и да натрупате достатъчно здраве, жизненост и амбиция, за да изкарате следващата година. Това ще бъде решаващата схватка, нали знаете, — последната ви година преди конкурса.

— Ще се върнете ли тук идущата година, госпожице Стейси? — запита Джоузи Пай.

Джоузи Пай никога не се свенеше да задава въпроси; в това отношение всички други от класа й бяха благодарни. Никой друг не би посмял да зададе на госпожица Стейси този въпрос, макар всички да искаха да го знаят, защото от известно време из цялото училище бяха плъзнали тревожни слухове, че госпожица Стейси нямало да се върне следващата година, че й било предложено място в редовното училище на родното й място и тя щяла да приеме. Академичният клас затаи дъх в очакване на отговора й.

— Да, ще се върна — каза госпожица Стейси. — Мислех да взема друго училище, но ще се върна в Авонлий. Да си призная, тукашните ученици са ми станали толкова интересни, че не мога да ги напусна. Затова ще остана тук да довърша с вас курса.

— Ура! — възкликна Муди Спърджън. Муди Спърджън никога не се беше отдавал толкова на чувствата си и почти цяла седмица се изчервяваше от стеснение, колчем си спомняше за това.

— О, толкова се радвам! — каза Анн с блеснали очи. — Щеше да е съвършено ужасно, ако не се върнехте. Струва ми се, че не бих имала никакво желание да продължа учението, ако тука дойдеше друга учителка.

Тази вечер, когато се върна у дома, Анн струпа всичките си учебници в един стар куфар на тавана, заключи го и хвърли ключа в кутия с разни дреболии.

— Няма дори да погледна учебник през ваканцията — каза тя на Марила. — Не бих могла да уча повече, отколкото съм учила целия този срок и съм седяла над тая геометрия, докато не научих всяка теорема още от първите страници наизуст така, че не ги бъркам, дори да им сменят буквите. Дошло ми е направо до гуша всичко разумно и ще дам воля на въображението си през лятото. О, няма защо да се тревожиш, Марила. Аз ще му дам воля само в разумни граници. Но искам да прекарам наистина хубаво това лято, защото може да е последното ми лято като малко момиче. Госпожа Линд казва, че ако продължавам идущата година да раста, както съм расла тази зима, ще трябва да поднося по-дълги поли. Тя казва, че у мен се виждат само крака и очи. А когато поднося по-дълги поли, ще чувствам, че държането ми трябва да съответства на външността. Страх ме е, че тогава няма да ми прилича дори да вярвам във феи, затова ще вярвам в тях с цялото си сърце това лято. Мисля, че ваканцията ни ще бъде много весела. Скоро Руби Гилис ще ни събере за рождения си ден, ще има и пикник на Неделното училище и мисионерски концерт идущия месец. А господин Бари казва, че ще заведе Дайана и мен в хотела на Белите пясъци на вечеря. Те правят големи вечери там, нали знаеш? Джейн Андрюс ходи веднъж миналото лято и казва, че било зашеметяваща гледка: електрическите светлини, и цветята, и всичките дами с такива красиви рокли. Джейн казва, че тогава за първи път видяла как живее висшето общество и че няма да го забрави, докато е жива.

Госпожа Линд дойде у тях на другия следобед, за да разбере защо Марила не е била на събранието на Благотворителното дружество в четвъртък. Когато Марила отсъстваше от събрание на дружеството, хората знаеха, че в „Грийн Гейбълс“ нещо не е наред.

— В четвъртък на Матю му беше лошо на сърцето — обясни Марила — и не ми се искаше да го оставя сам. О, да, сега пак е добре, но това му се случва все по-често, отколкото преди, и ме е страх за него. Докторът казва, че трябва да внимава и да избягва възбуди. Това е лесно, защото Матю не ходи никъде, та да се възбужда, и никога не е ходил, но не бива и да върши много тежка работа, а да му кажете на Матю да не работи, е все едно да му кажете да не диша. Хайде, свалете си палтото и шапката, Рейчъл. Нали ще останете за чая?

— Е, като настоявате чак толкова, бих могла и да остана — каза госпожа Рейчъл, която не бе имала ни най-малко намерение да постъпи другояче.

Госпожа Рейчъл и Марила се настаниха удобничко в гостната, докато Анн запари чай и направи топли сладки, достатъчно леки и бели, за да не бъдат разкритикувани дори от госпожа Рейчъл.

— Трябва да призная, че Анн излезе наистина способно момиче — призна госпожа Рейчъл, когато Марила я изпращаше до края на пътя по залез. — Сигурно много ви помага.

— Да — отговори Марила, — и е съвсем улегнала и на нея може да се разчита. Все ме беше страх, че няма да се отърве от своята вятърничавост, но се отърва и сега не ме е страх да се осланям на нея за каквото и да било.

— Никога нямаше да повярвам, че ще стане такова добро момиче, тогава, в първия ден, когато бях тук преди три години — каза госпожа Рейчъл. — Честна дума, никога няма да забравя това нейно избухване! Като се прибрах вечерта, казах: „Помни ми думата, Томас, Марила Кътбърт има да се разкайва за тая своя стъпка.“ Но сгреших и много се радвам за това. Аз не съм от тия хора, Марила, които никога не можеш да накараш да признаят, че са сгрешили. Не, никога не съм била такава, слава Богу. Аз погрешно прецених Анн, но в това нямаше нищо чудно, защото по-странна, по-неочаквана вещица, а не дете, никога не е имало на този свят, ето това е! Човек не може да я разгадае според правилата, важащи за другите деца. Направо за чудене е колко много се е променила към по-добро за тези три години, особено във външността си. Станала е истински хубаво момиче, макар и да не мога да кажа, че харесвам чак толкова много този тип — бледа и с големи очи. Аз харесвам повече жизненост и руменина, като у Дайана Бари или Руби Гилис. Руби Гилис е истински ефектна. Но някак си — не зная как става, когато Анн и другите две са заедно, при все че тя не е и наполовина толкова хубава, наред с нея те изглеждат някак простовати, прекалено биещи на очи — тя е нещо като тия бели летни лилии, които тя нарича нарциси, в сравнение с тия големи червени божури, ето това е!