Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (28)

Двадесет и осма глава
Една злочеста лилийна девойка

— Разбира се, ти трябва да бъдеш Елейн, Анн — каза Дайана. — Аз никога не бих имала смелостта да плавам там.

— Нито аз — каза Руби Гилис и потрепери. — Нямам нищо против да плавам нататък, когато сме две или три в лодката и можем да седим. Тогава е забавно. Но да лежа на дъното и да се правя на умряла… просто не бих могла. Наистина ще умра от страх.

— Разбира се, то би било романтично. Но съм сигурна, че не бих могла да не се мърдам — призна Джейн Андрюс. — Ще се надигам през минута или две, да видя къде съм и дали не съм се отдалечила твърде много. И знаеш ли, Анн, това би развалило ефекта.

— Но е толкова смешно Елейн да бъде червенокоса — жално проточи Анн. — Мен не ме е страх да плавам надолу и бих искала да бъда Елейн. Но въпреки това е смешно. Руби би трябвало да бъде Елейн, защото е толкова руса и има такава прекрасно дълга, златна коса: Елейн е носела бляскавата си коса пусната надолу, нали знаете. А Елейн е била лилийната девойка. Не, червенокосо момиче не може да бъде лилийна девойка!

— Ти си светла също като Руби — обади се настойчиво Дайана, — а косата ти е толкова по-тъмна, отколкото преди да я острижеш.

— О, наистина ли мислиш така? — възкликна Анн и се поизчерви от удоволствие. — Понякога си го мислех и аз, но все не смеех да питам някого от страх да не ми каже, че не е вярно. Смяташ ли, че сега би могла да бъде наречена кестенява, Дайана?

— Да, мисля, че е направо хубава — потвърди Дайана и погледна с възхищение буйните къси копринени къдри на главата на Анн, задържани от кокетна черна кадифена панделка с фльонга.

Те стояха на брега на езерото под Градинския склон. Малък нос, обрасъл по края с брези, се издаваше напред от брега; на края му имаше малка дървена настилка, навлизаща във водата за удобство на рибари и ловци на патици. Руби и Джейн прекарваха летния предобед с Дайана, а Анн беше дошла тук да играе с тях.

Анн и Дайана бяха прекарали повечето от времето си за игра това лято на и около езерото. Райския кът беше спомен от миналото, понеже господин Бел безмилостно беше изсякъл кръгчето дървета на задното си пасбище. Анн беше седяла на пъновете и плакала, не, без да помисля за романтиката на положението; но бързо се утеши в края на краищата, защото, както двете с Дайана казаха, бяха твърде големи за такива детински забавления като кукленски къщурки, а около езерото можеше да се намерят по-увлекателни занимания. Прекрасно беше да ловят пъстърва от моста, освен това двете момичета се научиха да гребат малката плоскодънна лодка, която господин Бари държеше за лов на патици.

Анн беше тази, която намисли да драматизира „Елейн“. Те бяха учили поемата на Тенисън в училището предишната зима — завеждащият отдела „Образование“ я беше предписал за курса по английски език в училищата на остров Принц Едуард. Те я бяха анализирали, правили разбор и съвсем разпарцалосали, та чак беше чудно, че е останало някакво съдържание в нея, но поне хубавата лилийна девойка и Ланселот, Гуинивир и крал Артур бяха останали за тях истински хора й тайно съжаление разяждаше Анн, че не се е родила в Камелот. Онези дни, казваше тя, са били толкова по-романтични от сегашните.

Хрумването на Анн бе посрещнато с въодушевление. Момичетата бяха открили, че ако плоскодънната ладия се отблъснеше от мястото си край брега, носена от течението, тя минаваше под моста и накрая засядаше на друг нос по-долу, който се образуваше от извивка на езерото. Те често бяха плавали надолу така и не можеше да се намери нищо по-удобно за разиграване на „Елейн“.

— Добре, аз ще бъда Елейн — без желание се съгласи Анн, защото, въпреки че с голямо удоволствие би играла главна роля, артистичното й чувство изискваше годност за нея, а това, както й се струваше, ограничените й способности правеха невъзможно.

— Руби, ти трябва да играеш крал Артур, а Джейн ще бъде Гуинивир, Дайана трябва да бъде Ланселот. Но първо трябва да играете братята и бащата. Не можем да имаме стария прислужник, защото в ладията няма място за двама, щом единият лежи. Трябва да покрием барката по цялата й дължина със съвършено черен златошит брокат. Този стар черен шал на майка ти е точно каквото ни трябва, Дайана.

След като черният шал бе донесен, Анн го постла в ладията и легна на дъното със затворени очи и ръце, скръстени на гърдите.

— О, тя изглежда наистина мъртва — нервно пошепна Руби Гилис, като гледаше спокойното бяло личице под трепкащите сенки на брезите. — От това ме обзема страх, момичета. Мислите ли, че не е грешно да се играе така? Госпожа Линд казва, че всяко театралничене е греховно.

— Руби, не трябва да говориш за госпожа Линд — рязко се обади Анн. — То разваля ефекта, защото това е станало стотици години преди госпожа Линд да е била родена. Джейн, оправи ти това. Глупаво е Елейн да говори, щом е умряла.

Джейн успя да се справи с положението. Златотъкано покривало нямаше, обаче стара покривка за пиано от жълта японска коприна прекрасно го замести. Бяла лилия не можеше да се намери по това време, но впечатлението, което правеше висок син ирис в едната ръка на Анн, беше напълно достатъчно.

— Сега тя е готова — каза Джейн. — Ние трябва да целунем спокойното й чело, а ти, Дайана, ще кажеш „Сестро, сбогом завинаги“, а ти, Руби, ще кажеш „Сбогом, обична сестро“, и двете колкото можете по-скръбно. Анн, за Бога, усмихни се мъничко! Нали знаеш, че Елейн „лежеше, сякаш се усмихваше“. Така е по-добре. Сега отблъсни се с ладията.

Така лодката бе отблъсната и при това грубо застърга по някакъв стар потънал кол. Дайана, Джейн и Руби почакаха само колкото да се уверят, че е влязла в течението, и се запътиха напред към моста, изтичаха нагоре през гората, прекосиха пътя и заслизаха към долния нос, където Ланселот, Гуинивир и кралят трябваше да бъдат готови да посрещнат лилийната девойка.

Няколко минути Анн плаваше бавно надолу и се наслаждаваше в пълна мяра на романтиката на положението си. После се случи нещо съвсем неромантично. Плоското дъно на ладията протече. Само след няколко мига Елейн трябваше да скочи на крака, да вдигне златошитата си завивка и постлания черен брокат и пред объркания й поглед се откри голяма пукнатина в дъното на барката, през която водата буквално шуртеше. Този остър кол на пристана беше откъснал ивицата брезент, закован отдолу. Анн не знаеше това, но много скоро си даде сметка, че положението й е опасно. При тази сила на струята лодката щеше да се напълни и да потъне много преди да стигне долния нос на брега. Къде бяха греблата? Оставени на пристана!

От Анн се изтръгна слаб приглушен вик, който никой не чу; беше пребледняла, но не загуби самообладание. Имаше една възможност… само една.

— Бях ужасно уплашена — разказа тя на госпожа Алан на другия ден — и ми се струваше, че се точат години, докато лодката плава надолу към моста, а водата в нея се вдига всеки миг. Аз се молих, госпожа Алан, от все сърце, но не си затворих очите като се молих, защото знаех, че единственият начин, по който Господ може да ме спаси, е да насочи лодката достатъчно близо до един от коловете на моста и да се покатеря на него. Нали знаете, тези колове са просто стари дънери на дървета и по тях има много възли и остатъци от клони. Беше уместно да се помоля, но от друга страна трябваше много да внимавам и аз много добре знаех това. Само повтарях и повтарях: „Мили Боже, закарай ладията по-близо до някой кол, а аз ще направя останалото!“ При такива обстоятелства не можеш да мислиш много за цветисти молитви. Но Господ се отзова на моята молитва, защото ладията се блъсна в един кол, аз метнах шала и наметалото на рамото си и се покатерих на предложения ми от съдбата пън. И се намерих, госпожа Алан, вкопчила се в този хлъзгав стар кол, без да мога нито да се кача, нито да сляза. Беше много неромантично положение, но аз не мислех за това тогава. Човек не мисли много за романтика, когато току-що се е спасил от удавяне. Веднага прочетох благодарствена молитва и след това вече мислех само как да се държа по-здраво, защото знаех, че вероятно само с чужда помощ ще мога да се върна на сушата.

Ладията мина под моста и веднага след това потъна по средата на течението. Руби, Джейн и Дайана вече я чакаха на долния нос, видяха я да изчезва пред очите им и не се усъмниха, че Анн е потънала заедно с нея. За миг останаха неподвижни, замръзнали от ужас пред трагедията; след това писнаха колкото им глас държи и хукнаха в безумен бяг през гората, без да се спрат да погледнат към моста, когато пресякоха главния път. Анн притиснала се отчаяно към своята несигурна опора, ги видя да тичат и чу крясъците им. Помощ щеше да дойде скоро, но междувременно положението й беше много неудобно.

Минутите минаваха и всяка се протакаше като цял час за нещастната лилийна девойка. Защо никой не идваше? Къде бяха отишли момичетата? Ами ако им е прилошало и на трите! Ами ако никой не дойдеше! Ами ако тя се умореше и схванеше толкова, че да не може да се държи повече! Анн загледа злокобните зелени дълбини под нея, поклащащи се с дълги мазни сенки, и изтръпна. Въображението започна да й подсказва какви ли не страхотни възможности.

Тогава, тъкмо когато й се стори, че наистина не може да устои нито миг повече на болката в китките си, под моста се появи Гилбърт Блайт с лодката на Хармон Андрюс!

Гилбърт погледна нагоре и с голямо изумление видя пребледняло личице да гледа надолу към него с големи, уплашени, но също и надменни сиви очи.

— Анн Шърли! Как за Бога, си се намерила тука? — възкликна той.

Без да се бави нито миг, той докара лодката до самия кол и протегна ръка. Нямаше какво да се прави: хванала се за ръката на Гилбърт Брайт, Анн скочи долу в лодката мокра и вбесена, притиснала до гърдите си подгизналите шал и покривало. Наистина, много трудно беше да запазиш чувство за собствено достойнство при тези обстоятелства.

— Какво се е случило, Анн? — попита Гилбърт и хвана греблата.

— Играехме „Елейн“ — с леден тон обясни Анн, без дори да погледне своя спасител, — и аз трябваше да отида до Камелот с ладията… искам да кажа, с плоскодънната лодка. Лодката протече и аз се покатерих на кола. Момичетата отидоха за помощ. Ще бъдеш ли толкова добър да ме закараш до пристана?

Гилбърт любезно я закара до пристана и Анн, без да приема неговата помощ, пъргаво скочи на брега.

— Много ти благодаря — каза тя високомерно и се обърна настрана, но Гилбърт също беше скочил от лодката и я хвана за ръка, да я задържи.

— Анн — заговори той припряно, — виж какво. Не можем ли да бъдем добри приятели? Аз ужасно съжалявам, че се присмях на косата ти тогава. Не съм искал да те ядосвам и го направих само на шега. Освен това, толкова време е минало. Мисля, че косата ти е страшно хубава сега, честна дума. Хайде да се сдобрим.

За миг Анн се поколеба. Изпитваше странно, породило се изведнъж усещане, надделяло над оскърбеното й лично достойнство. Много приятно й бе да види полустеснителното, полунеудържимото изражение в кафявите очи на Гилбърт. Сърцето й някак чудновато трепна. Но горчивината на старата обида тутакси се наложи над разколебаната твърдост. Тази сцена от преди две години проблесна в спомените й така живо, сякаш се беше разиграла предишния ден. Гилбърт й беше подхвърлил оскърбителното „моркови“ и с това я засрами пред цялото училище. Нейното негодувание, което на други, по-възрастни хора щеше да се види толкова смешно, колкото и причината му, явно ни най-малко не се беше уталожило и смекчило с времето. Тя мразеше Гилбърт Блайт. Нямаше никога да му прости!

— Не — каза тя студено, — никога няма да се сприятеля с тебе, Гилбърт Блайт, и не искам.

— Добре! — Гилбърт скочи в лодката си с пламнали от яд бузи. — Аз никога няма да ти предложа пак да се сдобрим, Анн Шърли. Нито пък имам такова желание!

Той се отдалечи с бързи предизвикателни удари на греблата, а Анн тръгна нагоре по стръмната, обрасла с папрати пътечка под кленовете. Тя държеше главата си високо вдигната, но съзнаваше, че изпитва някакво чудновато чувство на съжаление. Почти й се искаше да беше отговорила на Гилбърт иначе. Разбира се, той ужасно я беше оскърбил, но все пак!… Общо взето Анн си помисли, че за нея би било облекчение да седне и хубавичко да се наплаче. Беше наистина съвсем разстроена, защото реакцията от уплахата и притискането към кола се усещаше.

На половината път тя срещна на пътеката Джейн и Дайана, които тичаха обратно към езерото в състояние, доста близко до пълна лудост. На Градския склон не бяха намерили никого — и господин, и госпожа Бари бяха излезли. Там Руби Гилис изпаднала в истерия и те я оставили да се съвзема колкото може сама. Джейн и Дайана хукнали през Омагьосаната гора и оттатък поточето към „Грийн Гейбълс“. Там също не намерили никого, понеже Марила била отишла в Кармоди, а Матю пластял сено на задната ливада.

— О, Анн! — изхълца Дайана и малко остана да я притисне в прегръдките си и да заридае от облекчение и радост. — О, Анн ние мислехме… че ти си се… удавила… и се чувствахме като убийци… защото ние те накарахме… да играеш Елейн. А Руби изпадна в истерия… О, Анн, как се спаси?

— Покатерих се на един от коловете — уморено обясни Анн, — а Гилбърт Блайт минаваше с лодката на господин Андрюс и ме докара на сушата.

— О, Анн, колко прекрасно от негова страна! Ами че то е толкова романтично! — каза Джейн, събрала най-сетне достатъчно дъх, за да изрече тези думи. — Разбира се, ти ще му говориш след това.

— Разбира се не! — кипна Анн, върнала се за миг към старото си настроение. И не искам вече никога пак да чуя думата „романтично“, Джейн Андрюс. Ужасно съжалявам, че толкова сте се уплашили, момичета. Грешката е изцяло моя. Сигурна съм, че съм се родила под нещастна звезда. Каквото и да направя, вкарвам себе си или най-скъпите си приятели в беда. Сега взехме, че загубихме лодката на баща ти, Дайана, и аз предчувствам, че няма вече да ни позволят да гребем на езерото.

Предчувствието на Анн излезе по-вярно от разните други предчувствия. Голям бе ужасът, изживян в домовете на Бари и Кътбърт, когато узнаха за станалото този следобед.

— Ще се научиш ли някога да бъдеш разумна, Анн! — изстена Марила.

— О, да, мисля, че ще се науча, Марила — отговори оптимистично Анн. Голям плач, изплакан в благословената самота на източната таванска стая, беше успокоил нервите й и я бе възвърнал към обичайната жизненост. — Смятам, че изгледите да стана разумна сега са по-благоприятни от всеки друг път.

— Не виждам защо — рече Марила.

— Виждаш ли — обясни Анн, — днес получих нов и ценен урок. Откакто дойдох в „Грийн Гейбълс“, непрекъснато съм правила грешки и всяка грешка ми е помагала да се изцеря от някоя голяма слабост. Историята с аметистовата брошка ме научи да не си играя с неща, които не са мои. Грешката с Омагьосаната гора ме научи да не давам воля на въображението си. Грешката с лекарството в кейка ме отучи от немарливост в готвенето. Боядисването на косата ме излекува от суетността. Сега вече никога не мисля за моите коса и нос… поне много рядко. А днешната грешка ще ме научи да не бъда прекалено романтична. Стигнах до заключението, че няма смисъл човек да се мъчи да бъде романтичен в Авонлий. Вероятно то е било много лесно в кулите на Камелот преди стотици години, но романтиката не се цени сега. Чувствам се съвсем сигурна, че скоро ще видиш голям напредък у мене в това отношение.

— Сигурна съм, че само се надявам на такова нещо — скептично заключи Марила.

Но Матю, който бе седял безмълвно в своя ъгъл, сложи ръка на рамото на Анн, когато Марила излезе.

— Не се отказвай от своята романтичност, Анн — стеснително прошепна той. — Малко романтичност е хубаво нещо… не прекалено много, разбира се… но запази малко от нея, Анн, запази малко.