Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (10)

Десета глава
Извинението на Анн

Вечерта Марила не каза на Матю нищо за случилото се, но когато Анн продължи да упорства на другата сутрин, наложи и се да даде някакво обяснение за отсъствието на детето от трапезата на закуска. Марила разказа на Матю цялата история, като се помъчи да му внуши колко неимоверно грозно е било държанието на Анн.

— Много хубаво, че е посрязала Рейчъл Линд; тя е натрапчива стара клюкарка — бе утешителният отговор на Матю.

— Матю Кътбърт, ти ме смайваш! Ти знаеш, че държанието на Анн е било страхотно, и въпреки това вземаш нейната страна! Предполагам, че сега ще кажеш още, че не би трябвало да я наказваме изобщо.

— Ами… не… не точно така — гузно отговори Матю. — Смятам, че би трябвало да бъде наказана, малко. Но не бъди прекалено строга с нея, Марила. Помни, че тя никога не е имала някого, който да я учи как да се държи. Ти… нали ти ще й дадеш нещо да яде?

— Чул ли си някога да съм учила хората на добро държане с гладуване? — възмутено го попита Марила. — Тя ще си получава храната редовно и аз сама ще й я нося горе. Но ще стои там, докато се съгласи да се извини на госпожа Линд, и толкоз, Матю!

Закуската, обедът и вечерята бяха много мълчаливи, защото Анн все още продължаваше да упорства. Всеки път, когато ставаше от трапезата, Марила занасяше препълнена табла в източната таванска стая и я сваляше с неособено намаляло съдържание. Матю я изгледа последния път с тревожен поглед: яла ли е Анн изобщо нещо? Когато Марила отиде тази вечер да докара кравите от задното пасище, Матю, който се навърташе около оборите, се вмъкна в къщата с вид на крадец и тихичко се качи горе. Общо взето, обикновено Матю се движеше главно между кухнята и малката спалня оттатък хола, където спеше; от време на време се решаваше да влезе плахо в гостната или всекидневната, когато свещеникът идваше на чай. Но никога не беше се качвал горе в собствената си къща след пролетта, когато беше помагал на Марила да сложи тапетите в спалнята за гости, а това е било преди четири години.

Той мина през хола на пръсти и спря за няколко минути пред вратата на източната стая, докато събере смелост да почука, и след това отвори вратата и надзърна вътре.

Анн седеше на жълтия стол до прозореца, загледана печално навън, в градината. Изглеждаше толкова мъничка и нещастна, че сърцето на Матю се сви. Той тихо затвори вратата и на пръсти отиде при нея.

— Анн — прошепна той, като че го беше страх някой да не го чуе, — как я караш, Анн?

Анн тъжно се усмихна.

— Горе-долу добре, представям си доста много неща и това помага да мине времето. Разбира се, малко е самотно. Но пък може и да свикна на това.

Тя отново се усмихна в смелото очакване на предстоящите й дълги години самотен затвор.

Матю си спомни, че трябва да каже, без да губи време, това, което беше дошъл да й каже, преди Марила случайно да се върне по-рано.

— Ами, Анн, не мислиш ли, че е по-добре да го направиш, та да се свърши всичко? — пошепна той. — То ще трябва да се направи рано или късно, нали знаеш, защото Марила е ужасно твърда жена… ужасно твърда, Анн. Направи го веднага, казвам ти, и да се свърши.

— Искаш да кажеш, да се извиня пред госпожа Линд?

— Да… да се извиниш… това е точната дума — потвърди Матю нетърпеливо. — Просто да загладиш положението, така да се каже. Точно това се мъчех да ти обясня.

— Предполагам, че бих могла да го направя само заради теб — проточи замислено Анн. — Ще бъде достатъчно да кажа, че съжалявам, защото наистина съжалявам сега. Снощи не съжалявах ни най-малко, бях направо побесняла и бях ядосана цялата нощ. Зная го, защото се събуждах три пъти и бях все така разярена всеки път. Но тази сутрин всичко ми беше минало. Не бях вече ядосана… и беше останало нещо като ужасна отпадналост. Беше ме толкова срам от себе си. Но просто не можех да помисля да отида и да го кажа на госпожа Линд. Щеше да бъде толкова унизително. Реших, че по-скоро ще остана завинаги затворена тука, но няма да го направя. Но все пак… готова съм да направя всичко зарад теб… ако наистина го искаш.

— Ами, разбира се, искам. Долу е страшно самотно без теб. Просто ще отидеш и ще го загладиш… така те искам, моето момиче.

— Добре тогава — каза Анн примирено. — Ще кажа на Марила щом дойде, че съм се разкаяла.

— Правилно… правилно, Анн! Но недей казва на Марила, че съм говорил нещо за това. Може да си помисли, че се бъркам в нейните работи, пък съм обещал, че няма да го правя.

— Никаква сила не ще може да изтръгне тайната от мен — тържествено обеща Анн. — А как може някаква сила да изтръгне от човек една тайна изобщо?

Но Матю си беше отишъл, уплашен от собствения си успех. Той избяга презглава в най-далечния край на конското пасище, да не би Марила да подозре, че е бил горе. Самата Марила, когато се завърна у дома, бе приятно изненадана от жалостиво гласче, което я викаше през перилата: „Марила!“

— Е? — рече тя на влизане в хола.

— Аз съжалявам, че загубих самообладанието си и наговорих грубости, и искам да отида и да го кажа на госпожа Линд.

— Много добре — в отривистия отговор на Марила нищо не подсказваше за облекчението й. Беше се чудила, какво за Бога ще трябва да направи, ако Анн не отстъпи: — Ще те заведа, след като издоим кравите.

И така, след доенето, ето ги Марила и Анн вървят по черния път, първата изправена и тържествуваща, втората умърлушена и мрачна. Но изведнъж на половината разстояние потиснатостта на Анн изчезна като по махване на вълшебна пръчка. Тя вдигна глава и запристъпва леко напред, очите й вперени в залеза, обзета от сдържано оживление. Марила неодобрително забеляза тази промяна. Това не беше смирена разкаяла се грешница, каквато трябваше да представи пред лицето на оскърбената госпожа Линд.

— За какво мислиш, Анн? — попита я тя остро.

— Мъча се да си представя какво трябва да кажа на госпожа Линд — отговори Анн унесено.

Отговорът беше задоволителен… или би трябвало да бъде. Но Марила не можеше да се отърве от чувството, че нещо в намисленото от нея наказание не е съвсем в ред. Анн нямаше защо да има такъв унесен и сияещ вид.

Тя остана унесена и сияеща, докато двете не се озоваха пред самата госпожа Линд, която плетеше на кухненския си прозорец. Тогава сиянието угасна. Скръбно разкаяние се изписа на всяка черта от лицето й. Без да пророни и дума, Анн неочаквано коленичи пред изумената госпожа Рейчъл и умолително протегна към нея ръце.

— О, госпожо Линд, аз безкрайно съжалявам — заговори тя с треперещ глас. — Никога не бих могла да изразя цялото си съжаление, не, дори да използвам цял речник. Вие трябва да си го представите. Аз се държах с вас ужасно… и посрамих скъпите си приятели Матю и Марила, които се съгласиха да остана в „Грийн Гейбълс“, макар че не съм момче. Аз съм страхотно лошо момиче и заслужавам да бъда наказана и отритната завинаги от почтените хора. Беше ужасно лошо от моя страна да изпадна в гняв, защото вие ми казахте истината. Косата ми е червена и аз съм луничава, мършава и грозна. Това, което казах на вас, също беше истина, но не е трябвало да го казвам. О, госпожо Линд, моля ви се, моля ви се, простете ми! Ако ми откажете, ще скърбя за това цял живот. Вие не бихте искали да потопите в скръб до живот едно бедно сираче, нали, дори то да е ужасно опърничаво? О, сигурна съм, че не бихте искали! Моля ви се, кажете ми, че ми прощавате, госпожо Линд!

Тя сключи ръце, сведе глава и зачака присъдата си.

Човек не можеше да се усъмни в искреността й — тя дишаше във всеки звук на гласа й. И Марила, и госпожа Линд я доловиха безпогрешно. Обаче Марила разбра с уплаха, че Анн всъщност се наслаждава на самоунижението, че се опива от пълното си принизяване. Къде беше благотворното наказание, с което тя, Марила, вътрешно се гордееше? Анн беше го превърнала в своеобразно положително удоволствие.

Госпожа Линд не се отличаваше с голяма проницателност и не забеляза това. Тя само разбра, че Анн много сърдечно поиска от нея прошка и цялото негодувание се стопи в благото й, макар и малко натрапчиво, сърце.

— Хайде, хайде, стани, дете — каза тя приветливо. — Разбира се, аз ти прощавам. Така или иначе, сигурно съм била малко по-жестока спрямо тебе. Но аз съм толкова пряма. Просто не трябва да ми обръщаш внимание, и толкова. Не може да се отрече, че твоята коса е ужасно червена, но едно време познавах момиче — всъщност беше моя съученичка, — чиято коса беше до косъм червена като твоята, когато беше млада, но когато порасна, потъмня и доби хубав истински кестеняв цвят. Няма ни най-малко да се изненадам, ако и твоята стане такава… няма да се изненадам.

— О, госпожо Линд! — Анн пое дълбоко дъх и се изправи. — Вие ми вдъхвате надежда. Винаги ще ви чувствам като моя благодетелка. О, бих могла да понеса каквото и да било, само да можех да повярвам, че косата ми ще стане хубава кестенява, когато порасна. Ще ми е толкова по-лесно да бъда по-добра, ако имам хубава кестенява коса, не сте ли съгласна? А сега може ли да отида в градината ви и да седна на онази пейка под ябълковите дървета, докато вие си приказвате с Марила? Там има толкова простор за въображението.

— Боже, разбира се! Тичай, детенце. И ако искаш, можеш да си набереш букет от онези бели нарциси, юнски лилии ги наричаме, ей ги там в ъгъла на градината.

Когато вратата се затвори зад Анн, госпожа Линд живо се вдигна да запали лампа.

— Тя е наистина странно девойче. Седнете на този стол, Марила, той е по-удобен от онзи, на който седите сега; аз го държа само за ратайчето. Да, тя положително е странно дете, но все пак има в нея нещо такова, привлекателно. Не съм вече толкова изненадана, че вие и Матю я задържахте, нито ви съжалявам за това. Може да излезе добро момиче. Разбира се, тя се изразява по много чудноват начин… малко прекалено… е, един вид пресилено, разбирате ли; но това сигурно ще се оправи сега, след като е дошла да живее сред цивилизовани хора. И после, май е доста избухлива, но има и нещо утешително: едно избухливо дете, което пламва и веднага му минава, почти никога не е хитро или лъжливо. Господ да ме пази от хитро дете, това е то! Общо взето, Марила, тя някак ми харесва.

Когато Марила си тръгваше, Анн излезе от дъхавия полумрак на овощната градина с куп бели нарциси в ръце.

— Аз се извиних доста добре, нали? — каза тя гордо, когато двете се запътиха към дома. — Помислих си, щом вече трябва да го направя, ще го направя както трябва.

— Ти го направи както трябва, достатъчно добре — бе преценката на Марила. Марила бе смаяна, когато изпита желание да се изсмее за случилото се. Изпитваше също неловко чувство: би трябвало да смъмри Анн, че се е извинила толкова добре. Но пък това беше направо смешно. Тя направи компромис със съвестта си, като забеляза:

— Надявам се, че няма да имаш случай да поднасяш много други такива извинения. Надявам се, че ще се мъчиш да сдържаш яда си занапред, Анн.

— То нямаше да е толкова трудно, ако хората не ме закачаха за моята външност — с въздишка отговори Анн. — Аз не се ядосвам за други неща, но ми е омръзнало да ми подмятат за косата и това ме кара веднага да кипвам. Вярваш ли, че косата ми ще стане хубава и кестенява, когато порасна?

— Не би трябвало да мислиш толкова много за външния си вид, Анн. Страх ме е, че си много суетно момиченце.

— Как може да съм суетна, щом зная, че съм грозна? — протестира Анн. — Аз обичам хубавите неща и мразя да погледна в огледалото и да видя нещо, което не е хубаво. То ме кара да се натъжавам, също както се чувствам, когато гледам нещо грозно. Аз го съжалявам, че не е красиво.

— Хубав е този, който хубаво се държи — подхвърли пословицата Марила.

— Това са ми го казвали и преди — забеляза Анн и помириса нарцисите си. — Ах, не са ли чудесни тези цветя! Беше много мило от госпожа Линд да ми ги подари. Не изпитвам нищо лошо към госпожа Линд сега. Да се извиниш и да ти простят — това поражда приятно чувство на облекчение, нали? Не светят ли звездите много ярко тази вечер? Ако живееше на звезда, коя би си избрала? Аз бих избрала тази хубава и ясна голяма звезда ей там, над тъмния рид.

— Анн, моля ти се, млъкни — рече Марила, изтощена докрай от усилието да следва скоковете в мислите на Анн.

Анн не проговори, докато не свърнаха в отклонението на пътя към тяхната къща. Заблудил се повей на вятъра лъхна насреща им, напоен с острия дъх на мокра от роса папрат. Далече в сянката между дърветата проблесна весела светлинка от кухненския прозорец на „Грийн Гейбълс“. Анн поривисто се доближи до Марила и мушна ръката си в коравата длан на възрастната жена.

— Прекрасно е да си отиваш у дома и да знаеш, че това е твой дом — каза тя. — Аз вече обикнах „Грийн Гейбълс“ и никога не съм обичала друга къща досега. Никоя къща не съм чувствала като свой дом. О, Марила, толкова съм щастлива! Бих могла да се моля ей сега и ни най-малко няма да ми е трудно.

Нещо топло и приятно изпълни сърцето на Марила при докосването на слабата ръчица до нейната ръка — може би неизживян от нея майчински трепет. Неговата непривичност и сладост я развълнува. Тя побърза да възстанови обичайното спокойствие на чувствата си с поучителна забележка:

— Ако бъдеш добро момиче, винаги ще си щастлива, Анн. И никога не би трябвало да ти се вижда трудно да си прочетеш молитвите.

— Да четеш молитви не е съвсем същото нещо, както да се молиш — отговори Анн замечтано. — Но ще си представя, че съм вятърът, който духа там, в онези върхари на дърветата. Когато ми дотегнат дърветата, ще си представя, че лекичко се люшкам тук долу в папратите… после ще отлетя ей там, в градината на госпожа Линд и ще накарам цветята да танцуват… а после с един голям полъх ще мина над детелиновата ливада… а след това ще задухам над Езерото на бляскавите води и ще го набраздя цялото с блещукащи вълнички. О, какъв простор за въобразяване има във вятъра! Затова няма повече да приказвам сега, Марила.

— Хвала на Господа за това! — отдъхна си Марила с искрено облекчение.