Трафикът е главно от тирове и редовните амбулантни търговци с празни микробуси, бързащи към пазарите на южната ни съседка. Пътят е чудесен. Карам в аварийната лента, която е достатъчно широка, не преча на никого. Въпреки всичко подминаващите ме моторни гиганти направо ме издухват от пътя с въздушната маса, която блъскат пред себе си.

Вятър.

Мазни пехливани от метална скулптура ме изпровождат на изхода на Одрин. До края на деня минавам към 107 километра, оглеждам се за място за спане, но не виждам подходящо такова. От непрекъснатите валежи всичко наоколо е подгизнало. Краткото есенно слънце едва стопля изстиналата, разорана в безформени, тромави буци земя. Спирам да питам не мога ли да спя в двора на близкия колеж в покрайнините на Люлебургаз, но липсата на турски от моя страна и английски от тяхна възпрепятства комуникацията. В крайна сметка лагерувам в храстите встрани от колежа, на един хвърлей разстояние от асфалта, до разкривено, недорасло дърво с опадали листа. Шипков храсталак ми брани гърба, а велосипеда затискам между палатката и дървото. Тук е сравнително сухо, бивакът ми е опънат върху килим от прегоряла шума, а пред мен се шири поредната изорана нива. Все едно съм на остров сред разплискано кафяво море. Шумно е. Набързо си правя кускус на примуса и се стоплям от чаша чай. Пулсът на пътя не спира, напомня ми на вълни, на прибой. Ту усилва с вой на двигатели, ту намалява със затихващи, хълцащи на места трели. Приспивно е.

Палатката е крехко творение. Пази от дъжд и вятър, но срещу шума е безсилна. Не е като да си затвориш прозорците вкъщи. Непрекъснато съм изложен на шумовете от околната среда, колкото и далечни да са те.

Постепенно се отдалечавам от България и не мога да се спра да мечтая за това, което предстои да видя и срещна далече напред. Вече съм в Турция и то на цели 100 километра навътре от границата. Изтъкавам мечтата си със златни конци и деликатни дантели. Рисувам в съзнанието си прекрасните цветни картини на заобикалящ ме свят с преобладаваща безопасност, мир, любов и взаимопомощ. Унасям се сред шумотевицата, идваща от пътя. В главата ми се реят отчасти тъжни мисли. Тъжно ми е за семейството ми в България. Успокоявам се с вярата и доверието, които са ми гласували, че ще се справя с всичко, където и да съм.

Завива ме кадифена нощ, обсипана със сребърни, мръзнещи в студа звезди.

Защо ли тръгнах на това пътешествие? Сега, след като минаха години, се гледам отстрани и какво виждам — та аз съм бил жаден за движение, за промяна, за свобода, за живот, за честност, за трудности, за добрина, за любов, за човечност, за нови хоризонти, за цвят, за динамика. Копнея да докосвам душите на други човешки същества, копнея моята душа да бъде докосвана.

На границата да заспя се стряскам. Все още в ушите ми кънти мощното, раздразнено от моето бавно темпо би-биип-биип на един мерцедес, който ме задмина нервно в края на деня. Ускори от 0 до 100 км/ч може би за по-малко от 5 секунди, изсвири с гуми и се стопи в далечината. Изчезна като дим, разнесен от вятъра. След възстановяване на изгубеното равновесие в съзнанието ми се появи мимолетна, бързо зарастваща резка на съмнение за неговата бегла поява по моя житейски път. Между другото, пасажерите му пропуснаха да се запознаят и с Шевкед, който току край пътя чакаше автобус за своето село. И аз не се спрях да приказвам много, само му махвам, а той ми кимва странно с глава — странно, защото за мен е новост тънкият намек на учтивост, симпатия и одобрение, обединени само в едно непривично и чуждестранно кимване с глава.

* * *

Мразовито слънце, а за закуска половината кускус от предната вечер и отново на път.

Общо взето, в Турция до момента пътувам изключително леко, ако не се има предвид, че движението е повече от натоварено. За щастие аварийната лента е свободна за движение, а настилката е гладка и хубава.

Вятър.

Вълна от тласкан въздух ме отблъсква встрани, няколко тира минават в лентата за насрещно движение и въздухът е развълнуван доста след като отдавна са отминали. Трафикът от моята страна ми помага, като ме блъска напред. Когато движението е и в двете посоки, всичко донякъде се уравновесява.

Около мен се вихрят строителни дейности. Създават се нови или се разширяват вече съществуващите пътища. От време на време заобикалям крайпътни сергии с накупчени пирамиди от тикви и дини. Катаджии сигнализират присъствието си със знак „Trafik Kontrol“, а не се крият по храстите, което е широко разпространена практика в България.

Карам без прекъсване 50 километра до първата почивка, но пътят е равен и го позволява. Химически заводи ме съпровождат със сладникава миризма и бяла лепкава пара. За обяд спирам в Чорлу да си хапна сандвича със сирене и кашкавал, който си нося от България. Искам да си купя и айрян, и фъстъци, и затова отбивам до миниатюрен магазин, потънал в началото на изкачване към изхода на града, хем да комбинирам пазаруването с почивка. Опитвайки се да изрека на развален турски покупката си, се изтървах и казах на български: „И още един айрян“. Тогава продавачът се усмихна и се разприказва, и той на български. Оказа се, че Али е българин от Варна. Засукал сресани и подстригани мустаци, Алито върти търговия с хранителни стоки. Питам го за пътищата в азиатската част, а той ме „поуспокои“, че всичко доста се влошава оттатък Босфора. Турция е голяма държава и за момента инвестициите са концентрирани в европейската част. Преди да си тръгна, Али ме учи изрази на турски, отнасящи се най-вече за спане и храна, колкото да си обогатя речника.

След Чорлу следват няколко развяващи се, но не безнадеждни хълмчета. Пътят върви бързо и към четири и половина съм в Силиври. Нови 97 километра ме приближават към целта. Преходът за днес е Люлебургаз — Силиври. Уж съм на морето, а чайки няма, а и как ще има, след като в околностите е концентрирана текстилна и химическа промишленост, изхвърляща отпадъците си в морето. Рибата, а оттам и чайките, отдавна са се изселили в по-благоприятни райони. Самото море го виждам отдалече, в града не влизам, а продължавам в посока Истанбул.

Спя в къмпинг близо до Силиври. По-точно къмпингът представлява опасана с ограда отбивка, щедро обрасла с дървета и зеленина току край шосето. Човекът се е разпрострял навсякъде. В съседство, през оградата и преплетените клони на чинарите, се вижда нещо като вилно селище с кокетни едноетажни къщи в цвят пустинна охра, с подредени градинки и бетонни паркинги, а още по-нататък са плажът и морето. Цивилизация, а за останалото се плаща. Моят къмпинг е зелен безплатен оазис от борове, кипариси, чинари и храсталак. Изскачам измежду шубраците. Току пред мен трима-четирима мъже тъкмо приключват с пикника си. На тръгване ми подаряват започнатия си хляб и ме питат накъде съм тръгнал, имам ли аркадаш, какво въобще се опитвам да постигна сам. Бомбардират ме с въпроси, на които и аз все още не знам отговора.

Първоначално си опъвам палатката встрани, закътан в храстите, но не след дълго собственикът на единствената постройка, разклатена закусвалня, с жестове и много турски ме убеждава да се преместя до него, в периферията на светлото петно, хвърлено от накацана от насекоми улична лампа, където според него е по-безопасно. Мустакат и усмихнат, с преливащ, прищипан над колана на панталоните му корем, кафеджията ми предлага кафе и чай. Вечерта се разлива тихо и ни завива с мастилена тъмнина, така необходима да ни принуди да затворим очи, и да замълчим. Време е за почивка, да успокоя собствените си мисли отърсвайки изминалия ден. До мен други мъже си правят барбекю, но не вдигат никакъв шум. Говорят си шептейки.

Аз се нося на гребена на безтегловен покой и може би заради натрупаната умора тази вечер заспивам мигновено. Изолиран съм от всичко в уюта на съня и така до сутринта, когато се събуждам със зората свеж като кукуряк. Хапвам си закуската и отново скачам на седалката. Работният ми ден започва, стига съм се ослушвал.

* * *

Какво означава да работиш?

Ежедневието на повечето хора е да станат сутрин и да отидат на работа, където някой ги кара да правят неща, които може би те не искат да правят, но с което се примиряват заради възнаграждението, което получават. В момента и аз работя, но за себе си. Придвижвам се от място на място с велосипеда и наградата си получавам от вълните живот, които се плискат в мен. Щастлив съм, че съм зает с това, с което искам.

Новият ден е изключително натоварен. Коляното на десния крак започна да ме наболява. Цял ден си пробивам път в ужасно движение. Четири платна в едната посока, големи скорости и нулева толерантност. Постепенно навлизам в Истанбул, който ме засмуква с водовъртеж от скоростни превозни средства, устремени като безмилостни стрели към сърцето на града. За днес маршрутът ми е едва от Силиври до „Света София“. Най-малко съм карал, а най-много се изморих. Умората е по-скоро психическа. Много се надявам до края на утрешния ден да съм излязъл от този непосилен за мен мегаполис. Тук пристигнах в ранния следобед и сега съм в най-евтиния хостел, който успях да намеря — „Аладин“, където подслона е 15 нови турски лири (YTL) на вечер. Стаята е със седем двойни легла. Най-близките до мен „съквартиранти“ са Аника от Южна Африка и Карлос от Колумбия. Вероятно собственици на заведението са новозеландец и турчин, защото тъмният, облицован с лакирано дърво интериор, е накичен с турски и новозеландски флагчета. Свободни легла почти няма.

В покрайнините на Истанбул зърнах един друг велопътешественик, който се беше устремил в обратната посока, към България. Прави ми впечатление използването на повече надлези за пешеходци, които решават проблемите с пресичането на големите пътни артерии.

След като се погрижих за подслона си, настаних и колелото на сигурно място. Паркирах го на терасата на хостела и излязох на разходка около „Синята джамия“, „Света София“ и крайбрежния вълнолом. Излягам се на акумулиралите дневна, слънчева топлина камъни на вълнолома и се наслаждавам на позлатения залез. Гледам в безкрайността на небето над мен фигурите, рисувани от птиците, и отпочивам уморените си нозе. Златният рог пулсира от живот. Лодки, кораби на рейд, влекачи. Тук-таме вече има и чайки. С настъпването на нощта народът се изпокрива по къщите. Аз поемам обратно към хостела да си сготвя вечеря и да си прегледам колелото. Задната гума ми е леко спаднала, може и да е спукана, но нали е от тези самозалепващите се със специалната течност, затова я помпя и се надявам утре да карам с нея, ако не на сутринта ще я сменя.

В хостела храната е скъпа, както и навсякъде из Турция. Някой може да ме обори по отношение на скъпо, но за мен скъпо е всичко, което се купува с пари. Парите изискват да работя нещо за някого, който ги плаща. В момента карам колело за себе си и доход на пари няма. Това е то пътешествие с ограничени ресурси. Готвя си на терасата с бумтящия примус, пак кускус със зеленчуков бульон. На никой не му прави впечатление. Всеки, който е на път, знае цената на всяка похарчена стотинка, а тук, в хостела, пътешествениците не си знаят километрите, които са навъртели. Когато няма възвращаемост на ресурсите, се набляга на спестовността.

Лягам си със смесени чувства. Малко се притеснявам от дъждовете и снеговете, които постепенно ме настигат.

* * *

Сутринта съм нов новеничък. Регенериран, безкрайно отпочинал без болежки и оплаквания. Тялото ми се нагажда постепенно към всекидневното ритмично натоварване и престава да се оплаква. Един път раздвижи ли се и няма спиране, так чак до вечерта.

Небето е пастелно, грохотно, тъмно от облаци странници, обгорени по краищата с четката на кехлибарено жълтото на изгрева. Като гледам, май всички заедно ще пътуваме към Анадола. Малки шквалчета дъжд, изсипващ се в момента в морето, съпровождат кервана.

Овесени ядки с мед за закуска ме стоплят и ми дават достатъчно сила за предстоящото излизане от Истанбул. Гумата държи от снощното напомпване. Сбогувам се с Аника, докато си мием зъбите и поемам на изток.

Калдъръмът по надолнището до крайбрежната улица е мокър от снощния дъжд, спускам се едва ли не на пръсти, внимателно. Докато стигна асфалта, започва отново да вали. Отначало лек ръмеж, но не след дълго дъждът преминава в порой. Подминавам мост с накацали рибари по него. Като пингвини са с черните, лъскави от сипещата се вода, дъждобрани. Не будя интерес. Рибарите ме поглеждат едва-едва с едно око и пак устремяват поглед към водата.

Попадам в объркано кръстовище, но услужливи полицаи ме насочват към Босфора. Срещам камиони, покрити със скреж, кой ги знае къде са пътували. Сив полумрак. Мокри улици, мокри, тъмнеещи сгради, черни чадъри. Някакси е тъжно и мрачно, захлупено, притиснато от сивите тежки облаци, облегнати върху черната земя.

Катеря проточено изкачване. На върха се зеленее табела, която указва, че наближавам моста Боаз Кьопрусю. От нея лъха забрана относно движението на пешеходци, каруци и велосипедисти по моста. Спирам за малко колкото да си поема дъх. Един автобус ме задминава, на гърба му е написано „One leap two continents“, още малко ми остава, само един малък скок и се прехвърлям в Азия. Чакащи хора на автобусната спирка се опитват да ме убедят да не минавам моста с колелото, нали не е разрешено, а да изчакам с тях автобуса. Водата се стича на струйки по каската. Якето ми е отдавна подгизнало, а с него и аз. Яваш-яваш отлепям крак от бордюра и се вливам в многолентовото движение. Видимостта е нищожна и колите едва пълзят, опрени броня до броня, отстрани има място и за мен. На другия край на моста са кабинките за плащане. Задминавам поредица от червени премигващи стопове и, разбивайки пелената от дъжд, се появявам като видение за невярващия служител, след което отново се скривам зад водната завеса. Мокър съм до кости, но е сравнително топло. Пътят постепенно се превръща в магистрала и за да си нямам работа с полицията, се изнасям от един изход към предполагаеми второстепенни пътища. За нещастие попадам в квартал на Истанбул, откъдето измъкване няма. Лутам се безуспешно. Търся съвет от мотористи и решението е отново да се върна на магистралата в рамките на десетина километра. В бърканицата се губя отново, но друг услужлив моторист ме ескортира до нея. Благодаря ви, приятели!

Вслушвам се непрекъснато в песента на колелото. Минавам върху малки трапчинки по пътя, за да проверя налягането в гумите. Ако усетя провлачване, значи има проблем, леко подрускване е сигнал за добро състояние. Аз и колелото сме като едно цяло. Тук нямам възможност да слизам и да оглеждам. Трафикът е невероятен. Край мен фучат последни модели автомобили със зашеметяващи скорости. Сигурен съм, че даже не ме забелязват. Тяхното сбогом е като плесница от ураганен вятър и фини, кални пръски.

Постепенно Истанбул, с примката от стягащи го магистрали, се стопява в далечината и най-накрая съм награден със спокойствие на пътя. Сега дойде и времето на въпросната задна гума да се обади. Вероятно е издишала през цялото време, но едва сега, в тази утихнала обстановка, почувствах провлачващия й се корем. Минал съм Гебзе и сега съм близо до Хереке. Поредното от наниза китни провинциални градчета. Все още нямам твърда стратегия за безопасността и спането по храстите в Турция, по принцип всичко изглежда безопасно, но знае ли човек? Общо взето колкото е по-малко населеното място, толкова по-добре.

Спирам до изникнал на върха на хълм склад за въглища и се заемам с гумата. Малко се почерних, все пак всичко наоколо е кално и смесено с въглищен прах, но пък е удобна отбивка за ремонти, като се има предвид панаирът, който става, когато се ремонтира дори и най-малкото нещо по превозното ми средство. Случайни хора от склада ми подават ръка, един държи велосипеда, докато си намествам багажа и помпя, друг ми помага да си събера инструментите и да се измия. Към края на деня съм на повече от осемдесет километра от Босфора. Доволен съм.

* * *

Хереке е тихо, спретнато градче на брега на Мраморно море. Спускам се по криви сокаци към сочно зелен парк на брега на морето, който зърнах от нивото на пътя. Престарели, напукани чинари са надвесили клони над улицата. Сграбчили са я в сенчеста прегръдка. Ученици се връщат от училище, всички облечени в спретнати униформи. Военен с автомат охранява банка. Чувствам се невидим, неочакван, непознат. Погледите на хората преминават през мен без ни най-малко съпротивление. Питам един-двама души дали е удобно да си опъна палатката край брега в парковата зона, и след като не усетих съпротива, се разположих досами прибоя. На въпроса дали е безопасно, един от местните хора само ми каза на развален английски:

— Вярвай, довери се.

Плаж няма, само доста висока, нахвърляна с валчести камъни и изровена кална стена. Паркът е с прекрасна, мека подстригана трева, дървени масички и скари за барбекю. Разхождат се двойки момчета и момичета. Разкривени тънки дървета правят завет и сянка. Водата за пиене е от близката чешма, мога даже да си взема душ и да си изпера чорапите, вода имам в изобилие. Пълен лукс е, направо си е хотел не с шест, а с безброй звезди, които постепенно изпълват небето с настъпването на нощта. Железопътната линия е съвсем наблизо, така че има кой да ми вдига шум, ако не се броят колите от главния път, който се вие по-горе.

До този момент режимът ми е каране на колело от осем сутринта до максимум четири и половина следобяд. По-рано е трудно да се организирам, защото ми отнема към час и половина да закуся, да си събера багажа, да измия чиниите и прибера лагера, а по-късно от пет часа не карам, защото се стъмнява час след това и не ми се опъват палатки, нито ми се приготвя вечеря на фенерче.

Като цяло Турция е сива държава. Северната част е разкопана от строежи и всичко напомня за някакво развитие, но хората със сякаш посивялото си облекло изглеждат бедни, или поне така ми се струва заради онези, с които аз се срещам. Вероятно другите, по-богатите, просто ме задминават светкавично, без да ми дадат възможност да се впечатля. Като махна на случайни минувачи, те много интересно ми кимват уважително с глава. Кимването е с едва забележим, нов, чуждестранен за мен нюанс, но с такива оттенъци, които в България никога не съм наблюдавал.

Тази вечер в Хереке се запознах с Невин и Мехмед. Те са от града и идват в парка, когато искат да си направят пикник и да си хапнат на открито. Настаниха се близо до моя лагер. Нямаха ножче, та ме поканиха при тях, да им услужа с приборите си и да ме нагостят. Времето е хубаво и топло, а пикникът изобилстващ с наденички, домати, сирене и хляб.

— Имаш ли си мадама — ме пита Невин, смеейки се и чуруликайки като птичка.

В същото време Мехмед раздухва жаравата с парче картон. Рамазан е и хората спазват строг пост, но само от изгрев до залез слънце.

* * *

На сутринта правя основен преглед на колелото. Проблемът с гумата е решен. Оказа се, че специалната бандажна гумено-пластмасова лента, която си бях поставил в задната гума с цел защита от спукване, със свободния си край, дори и залепен с армирана лепенка, дъвче вътрешната гума и самата тя предизвиква спукванията. Причината като цяло е прекомерното натоварване в задната част на велосипеда. Предната гума, която също е защитена с такава бандажна лента, няма проблеми, но така или иначе там натоварването е незначително. Фиксирам проблема, като отстранявам вече ненужната защита, събирам панаира и потеглям. Небето е навъсено и сърдито и някъде в далечината, която постепенно взе да се стопява под устрема ми да стигна до нея, се изсипва проливен дъжд. Минавам Дериндже и настигам дъжда в Измит. Отново вали като из ведро, за хотел и дума не може да става, крия се под един надлез на сушина и обмислям идеята за влак или какъвто и да е помощен транспорт. Застудява. Вчера на излизане от Истанбул карах през разплискани локви в натоварено движение и проливен дъжд в рамките на около два часа. С гладките шосейни гуми е доста хлъзгаво начинание. До края на деня изсъхнах, но днес, затиснат под надлеза, перспективи дъждът да спре не се виждат. Чакам в рамките на един час. Питам в съседната месарница за гарата, решението е взето. Ще мина част от маршрута с влак. Един човек енергично ми обяснява как да стигна до нея и аз току тръгвам да се качвам на седалката, когато той ме дръпва настрана и, показвайки камиончето си, ми дава знак да си натоваря колелото в него. Вярвам му и си мятам велосипеда в каросерията върху купчина чували с брикети. На гарата си допираме бузите на раздяла, дъжд се лее над нас и мокри лицата ни. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, приятелю!

Отправям се към гишето и питам за влак за град Ари близо до Иранската граница, но трудно се разбираме. Разпитват ме откъде съм и когато им обясних, че съм българин, всички спокойно си отдъхнаха. Оказа се, че тоалетната на гарата се държи под аренда от Шабан, българин от великотърновския край. Друг българин, Мухарем, работи на информацията, но в момента не е на работа, бил е нощна смяна.

Шабан е къдрокос, мустакат и мургав. Аз цял ден съм с него на гишето пред тоалетните. Бизнесът е семеен, започнат от бащата, който сега е пенсионер и е прехвърлил всичко на Шабан и на големия си син срещу скромната рента от 35 нови турски лири на ден, която синовете му заделят от дневния си оборот.

Работата не е тежка, ако изключим всекидневното ранно ставане в пет сутринта, когато отварят гарата. През деня с Шабан гледаме новините по телевизията, вали дъжд и сняг навсякъде по маршрута в северна Турция, който съм си набелязал. Хвърлям по едно око през прозореца, вали и навън по улиците на Измит и лъскавите от вода железопътни релси. Самият град Ари е затрупан от снежните виелици. Екранът на телевизора рисува картини със закъсали стада кози, на които само главите се подават от преспите. Гледам картата накъде да избягам и решението е Османие, южна Турция.

В момента е Рамазан и клиентела за тоалетната много няма. Хората не ходят по нужда толкова често след като през деня постят. С Шабан пием кафе и хапваме хляб и сирене, чувствам се като у дома си. Вечерта съм му на гости, а колелото го оставяме заключено на гарата под надзора на другия ми сънародник.

* * *

Едва крепяща се колиба от шперплат, асфалтова хартия и изолация се е притаила на гола поляна, затисната между слепите калкани на два жилищни блока. Земята е собственост на бащата на Шабан. Гюлче, жената на новия ми приятел, пържи мекици, а две палави деца се гушат на креватчето под бродирания паун на стената. Тези хора имат всичко на всичко една единствена стая и баня без душ, отделена с полупрозрачно найлоново перде. Къпя се с буркан и кофа хладка вода. Пуши кюмбе. Цял ден Шабан ми разказва за живота си в планините около Сухиндол, за търговията със старо желязо, кантарион и гъби. С Гюлче двамата не са богати, но са щедри и гостоприемни.

Влакът Измит — Османие тръгва в 10:41. По разписание пристигам на следващия ден в Османие, към шест сутринта. Надявам се промяната на маршрута да е за по-добро, ще съм изцяло в кюрдска територия, но в сърцето си се чувствам в безопасност. С Шабан ставаме по тъмно с тъпана на даула. Който ял, ял, сега е Рамазан и денят е посветен на пост и размисъл. На тоалетната дежурим само до осем и половина, след брат му застъпи смяната до края на деня. Така един ден Шабан, един ден братът се редуват на златната мина, основана от баща им преди около двадесет години. Шабан до идването на брат си изкара около 10 лири. Като се има предвид, че едно кило сирене е 2.80 лири, едно кисело мляко е към 1.15 лири, а хлябът, макар и само въздух и под 500 грама, е 0.35 лири, мога само да кажа — браво Шабане, днес за три часа работа изкара прехраната на семейството. Жена му Гюлче не работи, само гледа двете деца, които са между две и четири годинки, но тъй като са родени в България, не могат да ги уредят безплатно на детска градина. Мечтата им е един ден да се върнат в България, да си купят къща и да си живеят спокойно във великотърновските планини. Дано се сбъдне, приятели!

За часовете, оставащи до тръгването на влака, с Шабан кръстосваме улиците на Измит. От открит пазар си купих един „супер фирмен“ CASIQ за 4 лири. Трябва ми часовник с аларма да ме подсети, когато наближи времето за моята спирка. Този часовник издържа почти до Диарбекир, когато се наводни при едно пране и къпане. За щастие е „водоустойчив“, както е и написано на дисплея, и след отваряне и подсушаване с кърпа, отново взе да върши работа, докато най-накрая каишката му се скъса някъде в Индия, където си и остана.

Измит е ослепително чист в търговската си част. Клонаци на чинари са се надвесили над две еднопосочни улици с паркова алея за пешеходци между тях. Търговци изкарват джунджурийките си пред магазините, но предпазливо, по малко. Небето все още се чуди да вали ли или не и всеки е готов да се шмугне обратно в дюкяна си с първите предвестници на дъжда.

На пазара се пазарим за часовника и след доста театралничене и сърцераздирателно отказване от покупката, най-накрая получавам отстъпка от една лира. Наближава часът да се качвам във влака. Шабан на изпроводяк ми купува 4 хляба. Имам ядене за няколко дни, заедно с халвата и сиренето, с които се запасих предишния ден, не ми остава нищо, от което да се нуждая. Допираме си бузите, както му е редът в Турция. Не остава време дори да му махна. Връзвам колелото в товарния вагон, а влакът започва да се отдалечава от Измит и от лошото време.

Изненадващо за мен, но впечатлението ми е, че в Турция храната е по-скъпа от България, вафлите им са абсолютно некачествени и вместо вафли сега ям халва, която е един достоен и даже по-добър заместител.

Модерни цветове за новите сгради са розовото, жълтото, охрата и турското синьо. Не случайно този нюанс на синьото е кръстен „турско синьо“, в България едва ли някой ще си боядиса комините и терасите сини, а фасадата два нюанса розово, е, с изключение на новото строителство по черноморските ни курорти, което по кич надминава всякакви граници.

* * *

Пътуването с влак бе разтегнато като нескончаема зима, дългоочаквана да разтопи снеговете си. Горе-долу ден и половина изтекоха, изпълнени с разходки в жълтеникавия, омърлян вагон. Изборът на Османие направих, защото тук влакът пристигаше по разписание рано сутринта, а не посред нощ, както в Караман например. Линията се вие към хребети на планински вериги, а наоколо са наводнени ябълкови градини, есента е в разгара си. Малко се притеснявах през нощта някой да не ми открадне нещо, не че притежавам някакви ценности, но дори и да звучи преувеличено, всичко извън дрехите не е ценно, а безценно. Например без инструментите за колело и помпата, направо да се връщам вкъщи, камо ли без примуса, палатката, спалния чувал — та това ми е къщата! А дрехи мога да си набавя където и да е. От гледна точка на багажа, носех малко повече от необходимото, грешка, за която никой не ме посъветва на тръгване. За всеки следващ пътешественик, ако има такива, моят съвет е да си съберат нещата, да направят кратко пътешествие в родната си страна, даже и около родния си град, да видят каква част от инвентара никога няма да използват в рамките на седмица или най-много две, и с чисто сърце да си го оставят вкъщи. Иначе няма нищо лошо да се мъкнат багажи, но е по-трудно да изхвърлиш нещо, отколкото да си набавиш заместител, поне за мен е така. Нали съм си прибран, дори и старата ми синя, ръчно плетена блуза има голяма сантиментална стойност, как да я изхвърля!

Сутринта ставам с писукащата аларма на часовника. Влакът пуфти в тъмнината на развиделяващото се утро и не спира. Оказва се, че има закъснение от около четири часа. В купето ми са се настанили трима кюрди, двама си поделят съседната седалка, а друг, по-дребничък, се е сгушил на багажната решетка отгоре. Аз се разполагам сам в моята половина. Говорим си на развален турски, примесен с английски. Казвам им, че съм тръгнал на изток към Хакари и оттам за Иран, а те малко смутено поглеждат към жълтия ми денк, питат ме дали имам паспорт и се усмихват многозначително, че от Хакари за Ирак или Иран през планините паспорт не ми трябва, мога да мина контрабанда. Общо взето, чужденци в тази част, около сирийско-иракската граница, не се срещат. Всички спазват дистанция и от мен, и от принадлежностите ми.

Влаковете в Турция са също толкова мръсни, както и в България, отоплението не може да се регулира, но за сметка на това го има. В тоалетната има и тоалетна хартия, и сапун.

Ако преминаването на Босфора може да се сравни с един скок между два континента, то пътуването с влак на повече от хиляда километра на юг е все едно, че пристигам в друга държава. Нов стил на къщите, плоски покриви-тераси, както в арабския свят, мъжете са с потури и чефи (една кърпа, с която се забраждат, предпазваща отлично от слънцето и вятъра в този полупустинен район). Тук е страната на кюрдите. Палмите и масивите от кактуси с разплескани, месести листа и рехави бодили не ги броя. По плоските покриви блещукат бойлерите и слънчевите колектори за вода.

В Османие пристигам към обяд. Гладен съм. Във влака не ям и не пия вода след пукването на зората от уважение към мюсюлманите. Минаваме доста тунели, пробождащи с тъмната си празнота склоновете на зъбати, остри, жълти планини. Направо ме сърбят ръцете да сляза още сега и да запраша с колелото. От сняг няма и следа, само далече на изток проблясва очертан със заснежени върхове хоризонт.

От Османие до Гизи Антеп са само 117 километра, при което имам и един превал от 1100 метра. Изкачването се простира може би в рамките на 40 километра. Тук теренът е хълмист, планините на Сирия се тъмнеят на юг.

Влакът изплю няколкото оскъдни пътника и мен на обезлюдялата и сякаш самотна гара в Османие и веднага подкара, без да качи когото и да било. Докато си организирам колелото, около мен се събира разнолика, любопитна тълпа, която обаче спазва почтително разстояние. Времето е ясно и слънчево. Двуколки със зеленчуци, дини и пъпеши кретат по тесните улици, бутани от викащи с пълен глас търговци. Лека-полека се изнасям към изхода на града, вдишвам чистия въздух и се радвам на спокойствието, което се излъчва от всичко в тази част на Турция. На един удобен завой спирам да си хапна сандвич. В далечината, в ниското между хълмовете, се промъква молитвата на ходжа. Над мен орехово дърво ме завива със сянка.

* * *

Катеря бавно, стръмно е, когато неочаквано овехтял мини бус спира пред мен и шофьорът започва енергично да ми обяснява да се кача. Това с разбирането в Турция, а и навсякъде другаде, си е направо пантомима. Моят английски просто не стига за комуникация, повече ръкомахам и използвам десетината турски думи, които знам. Рядкост е да срещна някого, който говори английски. Това, което забелязвам обаче, е, че думи почти не трябват, за да си кажем това, за което сме се спрели един друг. Някак си всеки от нас носи със себе си посланието, което се излъчва към другия. Празни приказки не се приказват, всичко е свързано с оцеляване и взаимопомощ. Веси, така се казва шофьорът, е дребен, с посивяла набола брада и усмихнато лице. Обяснява ми как помогнал и на френски колоездач някога на същото нагорнище. Торбата с червени лъскави ябълки, която отваря, е цяло изкушение и лакомо изхрупвам една, а след нея и друга. Споделям с Веси маршрута по картата към Хакари и той ме убеждава да го променя през Диарбекир и Ван. Аз не вярвам в случайностите, Господ ни помага чрез самите нас. Не случайно в Индия се поздравяват с „Намасте“, „Сатсириакаль“, „Уанакам“, което докосва онази най-съкровена човешка добродетел или с две думи — поздравявам Божественото в теб.

Веси ме прекарва през няколко доста стръмни хребета. В белосано, китно, сгушено селце спираме до джамия, протягаща ръце към небето в зеленината на райски ябълки и смокини. Веси се моли, а аз си почивам на сянка с измити крака. В подножието на хълма се разделяме, пред мен има още една, последна за изкачване планина. Слънцето клони към заник и се оглеждам за място за спане.

* * *

Преди години, когато кръстосвах пустинята около езерото Пауел на река Колорадо в Съединените щати, можех с дни да се придвижвам от каньон на каньон, да си мъкна колелото стотици километри, почти без пътища, да не срещна човек цяла седмица. Колорадското плато е душевна наслада с многообразието от форми, с екстремалните преживявания, сякаш балансираш на въже, но не се притесняваш, че ще паднеш. Чувстваш се окрилен и в същото време малък и безпомощен. Страхът не съществува нито като дума, нито като чувство, в сърцето ти има само обич и вяра. Не се връщаш да ровиш миналото, щастлив си, че си жив в тази най-съкровена минута и благодариш най-искрено с цялото си сърце и душа. Сега, на един хвърлей разстояние от Сирия и няколко хиляди километра пред мен до Индия, се чувствам горе-долу по същия начин.

Наоколо няма дървета, само изорани ниви, сухи, голи хълмове и чернеещи планини. Селцата, зелени оазиси, са пръснати като нефритови мъниста по голия пейзаж. Към четири часа спирам край пътя и изкачвам пътеката към бяла къщурка, надничаща над жив плет, маслинови дръвчета и цветя. Вниманието ми привлича орех с равна площадка под него, недалеч от къщата. Мястото е идеално за лагер. Мустафа, собственикът, облечен с кафява, груба, възловата вълнена блуза, се припича на слънце с жена си и майка си. Към петдесетгодишен, посивял, с отрудени напукани ръце, той ме поглежда с неразбиране. Каска, тъмни очила, блузка за колоездене. Без секунда колебание по-старата жена го бута и разбрала за какво говоря, казва нещо бързо на турски, от което аз само схващам „ода“. В същия момент Мустафа ми стиска ръката и ме кани да остана тази вечер не под ореха, а у тях, в къщата. Двамата избутваме чевръсто велосипеда по стръмнината и сядаме на чаша черен чай, хващайки последните лъчи на залязващото слънце. Каменен зид е опора на колелото, кокошки щъкат по двора.

Семейството постепенно се прибира. Мустафа има две дъщери и един син. Синът е женен и има две деца. Внучетата и децата се прибират от училище и целуват ръка на по-възрастните, първо на Мустафа, следват майката и бабата.

Прегледах колелото, преустроих си част от багажите, така че да разпределя по-добре товара по рамката. В случая си изнесох инструментите и фотоапарата напред. Намерих им място в два джоба от раница, които завързах в предната част на триъгълника на рамката. Карам без преден багажник, което за мен е голямо предимство. При маневриране кормилото ми е леко и мога да реагирам сравнително бързо. Тенджери, печка, филтър за вода, палатка, спален чувал. За малко разхвърлям екипировката си по двора. С любопитство цялото семейство гледа представлението. Дистанция обаче се спазва и на никого не му идва и наум да ме прекъсва, докато се занимавам с мероприятието си.

Готов съм. Багажът е подреден, механизмите са смазани, колелото е във форма. Мия се на маркуча и влизаме вътре. Подът е застлан с меки червени килими, тясно миндерче, телевизор до стената и едно-две рафтчета. Електрическа печка пречупва с топлина въздуха. В тази част на Турция през октомври е относително топло през деня, но през нощта и рано сутрин е доста студено. Все още температурите не падат под нулата и доматите в градинката още дават плод. Мустафа и семейството му са изключително добри хора, всички са сърдечно дружелюбни както помежду си, така и спрямо мене, и ме карат да се чувствам у дома си. Загърнат съм в плътно, уютно одеяло от любов, топлина и разбирателство.

Вечерята изглежда да е пребогата. Покривката се разпъва направо на пода. Сервират се чинии със сърми, пълнени чушки, леща, кисело мляко и сирене, домати, краставици и маслини, питки хляб. Това, което ми прави впечатление, е, че мъжът не пипва нищо — жените ошетват всичко, докато ние с Мустафа седим и се подпираме на възглавниците. Пак обсъждам маршрута и Мустафа, както и Веси по-рано днес, ме убеждава да не минавам през Хакари, като с жестове ми обяснява, че могат да ме убият.

Вечерята започва, след като Мустафа приключва с молитвата. Много съм гладен и като нищо омахвам две паници леща, купа с кисело мляко, и няколко лозови сърми.

Животът е прекрасен!

През цялото време малката дъщеря ме гледа с едни големи, тъжни, пронизващи очи, аз я поглеждам в началото плахо, но не след дълго с нарастващо любопитство. В един момент не мога да отделя очи от нея. Говорим си безмълвно. Колкото по̀ на изток отивам, толкова повече жената се превръща в основния работник за поддръжка на семейството. За момичетата няма образование, на плещите им лежи отговорността за цялото семейство. Гледайки я в очите, сякаш я чувам да ми говори.

— Ябанджи, вземи ме със себе си, накъдето и да си тръгнал.

Сутринта, преди изгрев слънце, по тъмно, цялото семейство закусва. Аз спя в тяхната гостна, всекидневна, спалня, единствената стая в къщата. Мустафа и жена му заради мен спят в коридора, а двете дъщери — в съседното малко стайче. Към шест и аз се измъквам от постелята — дюшек, постлан на пода, и дебел, притискащ ме с топлина юрган. Хапвам хляб и сирене, пия чай, а Мустафа е кръстосал крака мълчаливо до мен. Печката грее пред нас. Жените през това време приготвят туршия навън. Пържат доматено пюре, белят чушки. Айда, малката дъщеря, идва и присяда срещу нас на килима, аз посягам и завъртам печката, така че нагревателите да сочат към нея. Тя ме гледа отново с откритите си сини очи, проследявам ръката й, която рисува сърце на пода, устните й нашепват нещо. Направо сърцето ми се къса, не искам да си тръгвам от тази къща. Сякаш на раздяла причинявам болка на тези хора. Събирам си багажа, а Айда идва да ми помага да си го наместя на колелото, тя държи кормилото, а аз не откъсвам поглед от нея — розова блузка и тъмни шалвари на цветя. Всички са заети и не ни обръщат много внимание. Плувам в океан от любов. Въздухът е направо наелектризиран. Тръгвам да се сбогувам с мъжете, с жените, с децата, със съседите, които с нескрита, благородна завист казват на Мустафа:

— Късмет е, че го взехте при вас.

Айда си я оставям за десерт, за последно. Усещам я до себе си. Погледът и ме следи навсякъде. Обръщам се към нея, хващам я за ръцете, а тя се хвърля да целува моите, прегръщам я леко и си докосваме главите. Плаче ми се, че си тръгвам, слагам си ръкавиците, каската, очилата, невидимата завеса на пътя се отваря пред мен, отново съм сам.

Благодаря ти, Господи, за добрината и обичта, която ми даваш с всички тези сърдечни хора, които са ме наобиколили, благодаря ти, Айда! Далече съм от семейство и приятели, вие сте моето семейство, благодаря, Мустафа! Откъсвам си клонче от маслина от градината им, за спомен. Повече не се обръщам, в душата си съм скрил едно малко, синьо кътче, кътчето на Айда с езерно бистрите ѝ сини, топли очи, с розовата блузка, тъмните шалвари на цветя, с русата, хваната на малка опашка коса, разпиляна от нежния вятър, подухващ на изпращане, с ръката, рисуваща сърце и с безмълвните думи любов.

Вятър. Поема ме в прегръдката си.

Движение. Раздяла. Вятърът ме побутва дружески нагоре по хълма. Айда и семейството й се скриват зад следващия завой. Над мен е блеснало синьо, безоблачно небе. В сърцето ми тегне празнота. Иска ми се да обърна и да драсна надолу към къщата с маслиновия плет и ореха, но налагам волята си да продължа напред. Все пак Индия е моята крайна цел и бих се радвал да я постигна.

Имам към пет километра много стръмно изкачване и съм на върха. 1100 метра надморска височина ми сочи една разкривена, надупчена от ловджийски сачми, синя табела. Край ръждясал трактор с ремарке няколко кюрди продават грозде, декорирали са го с лозови пръчки и листа. Сядам при тях за кратка почивка. Наоколо е камънак и червена, ръждива глинеста почва.

* * *

За турските пътища до момента това, което е характерно, е, че са обозначени с всички видове указателни табели, които са необходими да се придвижиш от точка А до точка Б, без да се налага да питаш на всяко кръстовище за посоката. В това отношение, ако кажа, че турците са по-европейци от нас, българите, няма да излъжа. Ние има още доста да поработим, докато се научим да кърпим дупките и докато престанем да крадем пътните знаци и капаците на шахтите.

Следва към 40 километра плавно спускане, с широки, прегръщащи планината завои. Тук и там жълтеят с листата си оголени ябълкови градини и прегорели лозя. Суша е, сезонът минава. Това, което е останало по градините, е изоставено. Набирам си шепа позасъхнали, миризливи ябълки и правя почивка за обяд. Още продавачи на грозде, деца с мулета, каменни къщи, измазани с червена глина, завършват този съсухрен и старчески набръчкан пейзаж.

Минавам Гизи Антеп като вятър. Наоколо са новопосадени фиданки, карам по чисто нов асфалт. От тук до Шанли Урфа са към стотина километра и малко отгоре. Вече съм в равното и не усещам никаква съпротива в преодоляването на дневната дистанция. Състезавам се с времето и уплътнения трафик. В късния следобед пресичам град Низип и веднага след него свъртам към група постройки сред оазис от финикови палми. Отново търся подслон при хората, не съм вълк, липсва ми семейството. Липсва ми момичето с тъжните, задаващи въпроси очи, с ръката рисуваща сърце пред мен.

Общо взето километрите асфалт на ден, с които се боря, преминават под гумите на велосипеда, без да оставят и следа в паметта ми. Най-интересните моменти са моментите на правене на лагера, на събиране на лагера, на свръзката с местен човек, а още повече, когато имам и проблеми с колелото. Помня всички произшествия, помня всички повреди и всички хора, които съм срещнал. Стратегията за пътуване се променя. Не да бягам от хората, както мнозина в България ме посъветваха, а да търся подслон при тях. В повечето случаи лагерувам в забутани села, където всеки се бори за оцеляване и знае цената на протегнатата навреме ръка. В града положението е отчайващо, там съм самотен и невидим сред тълпата. Още невлязъл зад стените му и в мен напира желанието по-скоро да го напусна, затова и бързам да го премина с максимална скорост, да профуча по натруфените му улици и да отмина рекламните витрини, оценяващи живота, калкулиращи цената в часове, дни или години доброволно робство. Жал ми е за хората, посърнали от неизживени материални илюзии. Имам чувството, че наблюдавам една гигантска лотария, която обещава на всички тези объркани души по-добър живот, а в същото време ги оковава във веригите на зависимост, от която откъсване няма. Задушавам се. Във въздуха витае страх. Вестниците ни заливат с цунами от насилие и цинизъм. Телевизорите ни забавляват с пошлост и носталгична, неизживяна романтика. Повечето медии се опитват да ни удавят и източат през канализацията на един намръщено-сърдит живот. Докато бедните селяни разчитат на семейната задружност, за да оцелеят и създават многолюдни семейства, еманципираните граждани се борят за по-висок стандарт и индекси на пенсията си. Да си жител на града сякаш е синоним на това да си сам, заобиколен от предплатен материализъм. Гъстотата на населението се компенсира с пари.

* * *

Наоколо са маслинови градини. Ферми като тази, в която съм сега, се редуват през няколко километра. Недорасли финикови палми оформят дворчетата на къщите. Рошавите глави на малчугани надничат от гъстака. С любопитство се приближават. Питам ги къде евентуално мога да си направя лагера, а те ме гледат с неразбиране. Възрастни не се виждат, може би все още са на работа. Децата питат нещо стара, прегъната на две жена, като ме сочат с пръст, а тя само ни упътва да изчакаме в центъра на селото, близо до склад с изпадала на места бяла мазилка. Най-важното е, че има вода.

Към пет часа се появиха и мъжете от фермата, прибиращи се от работа. Предложиха да остана в склада, който сега се населява от един дядо, някога си работил из Европа. Дядото се казва Мухтар и знае разговорно немски. Той е шумен и експлозивен. Когато се разсмее, къщата се тресе. Складът кънти в празнотата си пред емоционалната му натура. Приютил се е в съседна едностайна пристройка. Колелото и то е под покрив, подпряно на разхвърляни по земята чували изкуствена тор.

За вечеря си правя леща, за разнообразие от кускуса, а по тъмно мъжкото съсловие се събра около мен на чаша чай и малко от малко да ме поразпита накъде съм тръгнал. Не се разговаряме до късно. И те, както и аз сме уморени. Привършваме с чая и се ориентираме за спане. Аз полягам на тесен и къс за моите размери диван, на който цяла вечер не мога да си намеря удобна позиция за да отпочина качествено. Оценявам предимствата на палатката и това да си самостоятелен. Но в същото време съм жаден за контакти и човешки емоции. Посред нощ Мухтар излезе навън и се разгърмя с ловджийската си пушка, сигурно той е даулът на селото и сигнализира, кога да се става да се яде.

Казах ли, че животът е прекрасен?!

Рано сутринта Мухтар и негов приятел ме изпровождат до асфалта. Прегръщат ме, а на мен сълзи ми се стичат по бузите. Ей, сърдечността на хазяите ми няма граници.

* * *

Нов ден — нов преход, днес съм навъртял 105 километра от Низип до Шанли Урфа. В края на деня съм направо грохнал, на крак съм от осем сутринта до пет следобед, лагера го свъртам и ям почти по тъмно.

До Урфа имам една спукана гума. Горещо е. Наоколо е пустиня в буквалния смисъл на думата. Маслиновите насаждения отстъпват място на камънаци и голи сухи хълмове. Гумата я оправям в аварийната лента и тировете направо ми събарят колелото, което е обърнато жално-жално. По време на ремонта установявам едва забележим луфт в задната главина, но решавам да му обърна внимание на някое по-закътано място.

В Урфа, както и в повечето градчета из южна Турция, преобладават къщите крепости. Направени са от сиви, бетонни блокчета, с плоски покриви и прозорчета като амбразури. Градът обединява и старото — криви, тесни, калдъръмени сокаци с надиплени къщички, и новото — модерни блокове и асфалтирани широки улици в лъскавата му част. Урфа е разположен в ниското, приютен между песъчливи, жълто-кафяви, пустеещи хълмове. Посреща ме с устремено спускане при входа и ме изпраща с изморително изкачване на изхода си. Вече се смрачава и бързам да изляза от града. В покрайнините питам на едно-две места за вода и разрешение за лагер, но навсякъде ми отказват. Наоколо е вилната зона и почти всичко е безлюдно и безводно. Редуват се маслинови градини и варосани къщи зад непреодолими дувари. Мога да спя където и да е, но вода няма. Най-накрая мъж, който гледаше гълъби на покрива на къщата си и тъкмо излизаше да си ходи в града, ми разреши да се нанеса в неговата ябълкова градина и да ползвам вода от стара ръждясала цистерна. Водата е живот. Вдигам лагера и готвя по тъмно, едно от малките изключения по време на пътешествието.

Посред нощ е. Спя леко и подсъзнателно реагирам на шума на нощта. Прибягва куче, нощна птица прелита между клоните на дърветата, някакво насекомо се опитва да престърже найлона на палатката. Лодката на луната озарява с бледа светлина пейзажа, но не заслепява гальовния блясък на звездите. Блъскане по платнището на палатката ме стряска от унеса ми. Къщата ми се тресе. Огънче на цигара проблясва в тъмнината. Отварям, преди непознатият да ме е подпалил. Черният силует на старец с мойсеева, сребърносива от лунната светлина брада, се очертава на мастилено синьото небе.

— Чайчи, чайчи — чувам го да ми бръщолеви.

Сега не е време за чай, приятелю, изморен съм. Само успях да изрека „рахат, рахат“ и на помощ ми дойде някакъв младеж, който извика стареца. Двамата пазят къщата с гълъбите, докато собственикът си спи удобно някъде в Урфа. До сутринта старецът на няколко пъти ме будеше. Събраха ми се почти две безсънни нощи. На крак съм с цъфването на зората, залепям гумата от предния ден, но когато започвам да регулирам луфта, се оказва, че задната ми ос е счупена. Тежестта е доста голяма и през дупките, които понякога не мога да избегна, натоварването върху задната главина не прощава. Сменям оста с резервната куха ос. Остава ми още една плътна. Докато се оправя и ето, че стана девет, а до Диарбекир ми остават близо два дни път.

* * *

Шосето едва се точи под гумите на велосипеда. Имам безброй хълмчета за изкачване. Силният насрещен вятър и непрекъснатият насрещен трафик едва ли не ме връщат назад. До обяд съм напреднал само с 40 километра. Пустинен пейзаж, кафява, изпепелена почва, тук-таме се белеят обработени ниви с памук. Зеленина покрай полупресъхнала рекичка край Шиверек ми привлича вниманието. Все още е рано, едва минава три следобед, но спирам, наистина се нуждая от почивка. Колиби с грижливо подредени купчини тор като брикети за горене се сливат със спечената, покрита с камъни земя, недалеч от реката. Бутам колелото към тях. На билото на хълма, който изкачвам с пъшкане, ме изчаква мъж със сребро в косите и побелели от прах одежди. Поздравява ме. И аз поздравявам с едно „мараба“. Запознаваме се, казва се Меулют. Питам дали мога да си опъна палатката близо до купчина брикети от суха тор.

— Чадър тамам — имам палатка, опитвам се да обясня на турски.

Наблизо има вода от електрическа помпа, която пълни корито за водопой на добитъка. Мъжът с охота ми помага да разчистя от клечки и камъни една сравнително равна площадка, а жена му носи чай. Тук основният поминък е животновъдство. Овцете са животът на тези отрудени хора. Меулют отива да си прибере стадото, а пък аз се къпя на помпата, пера си дрехите и готвя. Днес рано организирам лагера и имам предостатъчно време за приготовления, даже си полягам преди вечеря на топло и уютно в палатката. Въздухът вътре е приятно галещ след студената баня. В сумрака на нощта новият ми познат идва с поднос храна. Ориз, компот и хляб от много тънки кори, прибавям и лещата, която сготвих от моя страна. Седим един срещу друг и хапваме с наслада след изморителния и за двамата ден. Доколкото мога, му разказвам за пътуването, за семейството си, за там, откъдето идвам и накъдето съм тръгнал. Той се усмихва с оределите си зъби и само кима с глава. Пием чай.

Стоплям се. Стоплям се от добрината на тези бедни хора, които подават ръка на напълно непознат, изникнал от нищото странник. Защо всички не са така? Къде е границата на доверието, къде е границата на човечността? Защо в сърцата на хората страхът надделява над може би всичко? В ежедневието ни преобладава една единствена мисъл — сигурност. Доверие — нула. Къде е светът, в който всички знаят да вършат само добрини? Където няма лицемерие и никой не притежава никого. Където любов означава цял един живот.

Меулют има седем деца. Живее в схлупена колиба от глина и слама. Една стая с кирпичен под и двор за животните — това е всичко, което притежава, без да броим стадото овце. Огън си кладе с брикети от тор, наоколо няма и следа от дървета, торът е единственото гориво. Камънак или с две думи — диарбекирска пустош. Кадифето на нощта ни обгръща с нежност. Топлите очи на събеседника ми ми казват „лека нощ“. Той знае цената на добрия сън. Лека нощ, приятели. Лека! Сякаш още чувам Айда да ми казва без думи „Ябанджи, вземи ме със себе си“, рисувайки сърце на килима. Липсва ми.

Докато около Урфа ми беше топло, дори само като се покривам със спалния чувал, без да затварям ципа, то тук, близо до Шиверек, ми е комфортно и приятно да се завия чак до брадичката и да вдигна кепенците. Навън е не повече от 5–6 градуса. В близките къщи коминчетата пушат, мирише на уют, мирише на дом.

Утринта е чиста, суха и слънчева. Откакто прелетях на юг, на небето няма и следа от облак вече пети ден. Карам в посока все на изток и едната страна на лицето ми се опича от слънцето, а другата остава почти през целия ден в сянка.

Меулют е станал къде по-рано от мене и е закарал стадото на паша. Чака ме пред вратата на къщата си да се измъкна от палатката, за да ме покани на закуска с овче сирене и мед. Той и жена му ме изпращат на добър път с усмивки и пълна торба сирене и хляб. Благодаря ви, приятели!

* * *

Минавам нови, изключително трудни 45 километра в посока Диарбекир. Имам към двадесетина километра изкачване, последвано отново от катерещи се към хоризонта хълмчета, но вятърът е обезкуражаващо насрещен. Не напредвам, а пълзя. Спомням си, че положението трябва да е било доста критично, щом ме накара да обмисля идеята за автостоп, но за щастие няма коли, от които да се възползвам. След малка почивка съм отново на колелото и сега бъдещето е доста по-розово. Тайната е в почивките. Умората ми взима силата на духа и ако имам възможност да мина по-леко, го правя. След кратка почивка обаче съм отново с приповдигнато настроение и с презрение се поглеждам отстрани, застанал на автостоп, та нали имам превозно средство, нека се дотътря до града, пък после ще му мислим дали да взема влак или автобус. Все пак нямам намерение да поставям рекорди и ако успея да запазя и подхраня вярата си в човечността на хората, с които ми предстои да се срещам, е повече от достатъчно. За мен животът е прекрасен.

Каменистата пустиня продължава. Населените места са все по-нарядко, но причина за притеснение няма. Зареден съм с вода. Обядвам филия хляб с халва. Пея си песнички с цяло сърце и току-току в затишията сменям на по-висока предавка, но вятъра ме усеща, усилва се, натиска ме и ми показва кой е господарят. Надлъгваме се взаимно, наблюдаваме се. Аз се свивам, отново намалявам темпото, запазвам натоварването на тялото и сменям предавката. Лека-полека стопявам дистанцията до Диарбекир на по-малко от четиридесет километра. При добри условия да съм ги глътнал за два-три часа, но сега ми отнема цяла вечност. На едно от надолнищата вятърът е толкова силен, че ако спра да въртя, колелото също спира. При първото населено място бия отбой. Предавам се. Вятърко, духай си на воля, няма да се боря с тебе. След дългия ден имам нужда от почивка.

Тук-таме по пътя се срещат ферми, но като цяло е доста запустяло. Много често днес по близките възвишения виждам сиви, груби, каменни постройки. Като бункери са, с тъмни цепки, прозорчета-амбразури и импровизиран пилон, на който се полюляват полумесецът и звездата. Пред някои от бункерите клечат войници. Все пак съм в царството на кюрдите. Диарбекир е столицата. Колони от военни автомобили ме съпровождат и изпреварват поне един път дневно. Правителството доста се страхува от ПКК и държи всички в страх с военното си превъзходство.

На заник слънце отдясно на шосето изниква маскирано в камъните кюрдско село. Каменни къщи в каменен пейзаж. Плавни каменни хълмове. Суша. Избутвам колелото по песъчливата пътека, която води до най-близката къща и питам за вода. Зюбер е първият, с когото разговарям. Веднага ме кани да му гостувам. Пием чай на малки глътки, докато мълвата за пристигането ми се разнася из селото и мъжете един по един започват да пристигат. Дънки, потури и чефита. Повечето мъже са гастарбайтери и тъкмо са се върнали от гурбет. Заговарят ме на немски, но моят немски е като турския ми. Общо взето се разбираме и всеки разказва значителна част от автобиографията си.

Зюбер и жена му имат три деца. Две дъщери и син. Майка му живее също с тях. Семейството се изхранва от градина домати, дини и пъпеши. Част от продукцията продават на пазара в Диарбекир. Къщата им е гола. Циментов под с незначителен по дебелина килим, колкото да се каже, че има нещо. Миндер, два рафта и телевизор. Канализация и вода няма. За нуждите на домакинството се носи с кофи от близкия кладенец. Топлим се с керосинова печка. След вечеря, нали съм ябанджи, сигурно имам някакви лекове по багажите. Разпитват ме. Бабата има нужда от превръзка на пръст на краката. Ударила се е някъде като е шетала боса по полето. Промивам с йод и залепям един анкерпласт. Подарявам няколко аналгина, парацетамол и термометър. Навън е студено и Зюбер ме пита: „Ямурлук вар?“ — „Имаш ли яке?“. Казвам му, че в момента имам само едно, което ми трябва и обещавам да им изпратя каквото мога, когато се върна в България. Всички са босоноги и момичетата барикадират пространството около топлината на печката. След вдигането на софрата постиламе дюшеците и юрганите в същата стая, където до преди малко се хранихме. Мъжете ще спим заедно. Унасям се в сън, но една случка от днешния ден продължава да ме тревожи. На последното за деня надолнище, малко преди селото на Зюбер, кретащ по баира преобладаващо розов камион се насочи от насрещното движение сякаш нарочно право към мен. На пътя нямаше никакви препятствия или други превозни средства. Добре, че се спускам с 40–45 км/ч, а той бавно пухти нагоре по склона. Разминахме се на метър. При условие, че карам в аварийната лента, защо му трябваше на този шофьор да влиза в насрещното движение? А пък може и аз да не съм забелязал нещо, защото бях зает със спускането, борейки се с насрещния вятър, който на пориви се опитваше да ме събори. Приспивам се от красивите и напевни извивки на гласовете на жените, които доошетват в съседната стая. Кюрдският език е много звучен с интересни „Р“ звукове, които особено се подчертават, когато го говорят жените. Спя спокойно.

* * *

Скърцаща, пропита със студ сутрин е. Не можах да се сбогувам със Зюбер. По тъмно бе тръгнал към Диарбекир да продава зарзавати с една от дъщерите си. Жена му, бабата и другите деца ме изпращат с торба домати и сирене. Самият аз летя по посока на Диарбекир с 20 км/ч средна скорост. Вятърът е спрял и като гледам, има защо да съм катерил нагорнищата от миналите дни. Моментното надолнище е слабо, почти не се забелязва, но е достатъчно, за да поддържам без усилие една прилична скорост. Точно тук, когато се мислех за толкова велик и правех планове как бързо ще измина големи дистанции, кракът ми се изплъзна от педала, закачи предния дерайльор и го изкриви. Аз карам без автомати на педалите и от много каране подметките на туристическите ми обувки се бяха лъснали, та напълно нормално е да се случи подобно нещо. Занимавам се десетина минути с ремонта и охлаждам страстите си за скоростно придвижване.

Диарбекир е и модерен, и стар. Тук си проявявам лента, която по случайност се скъса във фотоапарата в селото на Меулют. Още там, на тъмно в дълбините на спалния си чувал, я бях извадил и грижливо опаковал с непрозрачно сиво тиксо в кутийката от филма. В интерес на истината не загубих нито един кадър освен последните четири. Също така от тук си купувам и единствения спомен от Турция, чефи. За чефито отивам до пазара, докато чакам да ми се прояви филма. Тук е пъстро и многолико ято от хора, талиги с две колела, грозде, дини, пъпеши. Сергии колкото щеш. Оглеждам се да зърна Зюбер, но вероятността е малка. В Диарбекир има няколко пазара и хиляди сеирджии. Както си му е редът, се пазаря за чефито и го получавам срещу 4 лири. Бяло, с червени ленти, на карета е.

Излизам от Диарбекир в посока Татван. Пътят рязко се влошава. Аварийната лента изчезва, а самият асфалт е постен, с много камъчета, изронени от тежкия трафик. Надминават ме безчет военни коли и бронетранспортьори. Всички шофьори са удивително търпеливи и не натискат неистово клаксоните, когато ме изпреварват. Бих казал, че са дори по-толерантни от всякъде другаде. За съжаление турското правителство не инвестира в подновяване на настилката в този край на страната. Табелите край пътя обаче са все още достоверни и винаги там, където ги очаквам. Хълмове с изгоряла трева се преливат до хоризонта. Карам колелото през стръмни спускания и също толкова стръмни изкачвания.

От подножието на сухо дере катеря като охлюв. На върха се зеленее село. От съседния хълм ми махат две момчета, които пасат стадо добре загладени крави. Изчаквам ги, а те запъхтени дотичват до мене. Сабри и Абдула са от селото на върха. Абдула веднага ми предлага подслон. По-късно се оказва, че и друг колоездач преди време е намерил подслон в гостоприемното семейство. Все още не знам как ще се отблагодаря на всички тези хора, които ми подават ръка на пътя. Или просто не бива да им се отблагодарявам, а да се опитам да бъда като тях.

Откакто преминах Босфора нямам никакви разходи за храна, почти всяка вечер съм под покрив и пред обилна трапеза. В момента сме налягали на мекия килим на пода, подпрени на точно толкова големи възглавници, колкото трябва, за да се чувстваш удобно. С момчетата чоплим тиквени семки и гледаме новините. Дават демонстрации на кюрди в съседните градчета. Тук хората по селата са много наясно какво става по света. Почти всеки дом има сателитен телевизионен приемник. Комуникацията е основно с мобилни телефони. Понякога направо ме напушва смях, когато видя някой опърпан селянин край пътя със звънящ телефон в ръка. Техническа революция — телевизия и комуникация, две от „най-големите“ постижения на човешката раса без които мога най-спокойно да си живея.

Аз разказвам за пътуването и обменям информация за маршрута напред. Когато питам дали е опасно да карам колелото сред баирите на кюрдите, те се смеят весело и ме успокояват. Няма проблеми. В същото време пушка е подпряна в ъгъла, а патрондашът виси на стената.

Може би повече от половин Турция са кюрди. Какво не могат да разделят турците и кюрдите, не ми е ясно. Какво не може да раздели човечеството, че винаги има някой, който да вдигне ръка срещу някого другиго, също не ми е ясно. От край време човек се стреми да притежава, да властва над всеки и всичко и от край време се закопава в тонове проблеми, от които отриване няма. Благоденствието на едни е за сметка на други.

Повечето къщи в селото, където съм сега, са с натрупана пръст на покрива вместо керемиди. Семейството на Абдула се занимава с животновъдство и земеделие. Притежават стадо крави и повечето от земята по къра. Каптирали са и вода в бетониран резервоар, снабдяващ цялото село. Градина с дюлеви дръвчета е гордостта на Абдула. Откъсваме си по една дюля и се прибираме в уюта на дома. Тук майка му и сестра му са ошетали и приготвили вечерята. Ние, момчетата, сме в отделна обител. Жените ни носят храната като деликатно почукват на вратата, Абдула поема подноса и разпределя гозбите. Жените са невидими, ефирни, благоуханни. Музиката от гласовете им, примесена с дрънченето на тави и посуда, оживява дома.

Колелото е подпряно отвън на стената, веригата е смазана, готово е за път.

* * *

От селото на Абдула следващата цел е Татван, разположен на езерото Ван. Остава ми да мина планините до Битлис и след това е лесно. От Татван алтернативата е или ферибот, или с колелото през белите, заснежени планински превали. Напъвам по хълмчетата до Силван. Синьо небе и пустинен пейзаж. Средната ми скорост е едва 10 км/ч, и изкачванията, и спусканията са обезкуражаващо стръмни. По пътя минувачите непрестанно ме поздравяват. Край едно прашно, с цвят на спечена кал село двама старци ми махат да спра. Аз спирам и отивам да седна на свободния пластмасов стол до тях, разправям си одисеята с десетте думи на турски, които знам, и продължавам. Обичам почивките, даващи ми възможност да глътна малко въздух сред честите изкачвания, които са се заредили.

В Силван си купувам хляб и халва. Надписът на кутията е на ирански, вече мога да подуша Иран, който все повече намеква за присъствието си. Ирански автовози и туристически автобуси са почти единствените превозни средства, освен военните колони, които срещам. Обядвам на изхода на града, търсейки сянката на каменен зид. Отдясно се е ширнало едно изорано, светлокафяво поле, а отляво е скален масив, жълто-бял, сякаш оглозган. „Önce vatan“ — „На първо място родината“, надпис на склона на планината с бели, варосани камъни ме изпраща към спускането до моста „Малабади“, надвесен над река Батман. Недалеч от тук спирам в поредното крайпътно ханче да си долея вода в бутилките. На паркинга е спрял ирански автобус. Иранците хапват от отрупани тепсии пиле с ориз, независимо от рамазана. Шофьорът на доста добър английски ми предлага да ме закара до Техеран за 50$. Много съблазнително, но решавам да се откажа, пред мен има само изкачвания, но в рамките на два дни, живот и здраве, ще успея за Татван, а от там ще му мислим.

Свечерява се, работният ми ден и той е към заник, а аз още не съм намерил място за спане. В Бекирхан спирам да се огледам. В съседната къща възпълен мъж ме наблюдава. Питам го дали не бих могъл да им ползвам водата и дали не е неудобно да си построя лагера в близката на къщата им нива. Спането ми е категорично отказано, но пък женорята се разтърчаха и ми донесоха вода. Жена му ми налива, а крадливо зад вратата ме наблюдава нагиздена с бяла премяна принцеса. Доливам шишетата и потеглям, има удобни места за спане покрай реката, но решавам да изляза извън града. Усещам доволната въздишка на бащата, когато си тръгвам. Минавам мостче. На забавен кадър пълзя покрай селската кръчма, дузина погледи ме избутват по нагорнището. Отново съм сред жълтеникавокафявите хълмове. Пропускам няколко мини ферми в покрайнините, на поне три-четири километра встрани от пътя са. След поредното изкачване какво да видя, няколко къщички досами шосето. Входът към селото не го виждам, сигурно съм го пропуснал в бързината, но за сметка на това изкачвам с много пъшкане една кална и лепкава помийна вада и ето ме в центъра му.

Къщите са с плоски покриви. Току-що изпрани червени персийски килими, проснати по огради и стобори, се диплят като в приказка от Шехерезада. На площада сюрия деца играят футбол. Като ме видяха, всички зарязаха топката и ме наобиколиха. Възрастните ги няма, само една-две баби, прозиращи в сенките пред къщите. От време на време замахват с ръка да прогонят мухите и продължават да се надприказват, за тях не съм интересен. Шако, едно от децата, започва да си пробва английския с мене. Дават ми вода да се измия, настаняват ме на зелен пластмасов стол и ми носят учебника си по английски. Питат ме как е това или онова. Аз питам за името на махалата и им разказвам за пътешествието. Децата, надвиквайки се, ми отговарят, че селото се казва Кикликпинар. По-големите ме виждат, че съм уморен. Тук няма кого да попитам за разрешение мога ли да остана или не. Шако решава всичко със замаха на възрастен и ме настанява на покрива на кошарата им, колелото го прибираме в мазето между купчина буркани и дини. Белият чадър на палатката предизвиква всеобщо възхищение. Децата са любопитни и се стрелкат игриво около мен. Шако и приятелите му като най-големи държат по-малките настрана, докато аз организирам лагера и готвя. Те са пораснали достатъчно, за да поемат отговорности и да имат авторитет сред приятелите си. Блеещо стадо се прибира с медено дрънчене на звънчета.

Не след дълго и родителите се връщат. Жени не виждам, но мъжете ми носят кой диня и хляб, кой леща, ориз или супа. Всеки протяга ръка да ме докосне за добре дошъл. Няма караници, няма противоречия. Прави ми впечатление, че наоколо хората живеят като в комуна, в която сякаш всеки се грижи първо за околните, а след това за себе си. Когато всички са наред, и той е наред. Децата изглежда се възпитават общо, вратата на всяка къща е отворена и всеки възрастен има авторитет на родител. Самите къщи се ремонтират и строят от цялото село. Няма собственост, от която да те пазят големи огради с бодлива тел. Няма материализъм. Впечатлен съм. За толкова години живот в България, а и на други места по света най-накрая съм на място, където понятието „навън“ не съществува. В манталитета на повечето хора „навън“ е навсякъде извън периметъра на законна собственост. Всеки си прави ремонт на апартамента, но не поглежда например, че обществената сграда, в която живее, се разпада. В същото време е рядкост някой да си мръдне пръста да пооправи нещо общо, без това да доведе до някакви преки облаги. Защо не се променим така, че да започнем да виждаме и да пазим средата си на живот във всички аспекти и най-вече да приемем, че „навън“ не съществува? Ето например, живеем в къща, тя е построена в град, той пък се намира в държава, която пък е на планетата Земя. В цялата верига да мислим за „навън“ е противопоказно, защото рано или късно това, което смятаме, че е „вътре“, ще бъде пометено от това, което смятаме, че е „навън“, ако не се погрижим за него. Не е ли така? Ние сме малки прашинки на фона на необятната Земя, която така добросърдечно ни приютява.

Шако и приятелите му ме молят да остана да им бъда учител по английски и честно да си кажа, се замислих. Далеч от противоречията на модерния свят, породени от това, че винаги искаме да имаме, да властваме, тук в Кикликпинар намирам мир в душата си. Лягам си и не мога да помръдна от изядената диня. Подрънкването на веригите в ремаркето на камион ми напомнят за пътя, който съм поел. Дали пък да не остана тук?

* * *

Събуждам се от първите лъчи на слънцето. Навън кокошка се рови из останките от снощното пиршество. Измъквам се от палатката. Рано е и още никой не се е разшавал. Не след дълго, един по един, разрошените малчугани излизат пред къщите си, нетърпеливи да ми махнат за добро утро. В седем сутринта всички са облечени в сините си униформени сака и изгладени панталони. Готови са за училище, чакат автобуса, който ги кара до Бекирхан. Прави ми впечатление, че момичетата по селата не ходят на училище, заети са с домакинска работа, по цял ден са в помощ на майките си. Общо взето мъжът е този, който носи парите, а жените гледат младото потомство и вършат още цял куп дребни на пръв поглед, но тежки дейности по изхранването на семейството.

Късно е, когато напускам Кикликпинар. Слънцето високо прежуря на небосвода, но сега вече пътят върви бързо. Имам доста изкачвания, но нагорнищата са от онзи тип нагорнища, по които се лети. Сякаш е зрителна измама, катерят се с лекота. Минавам Козлук и Байкан, около мен планината започва да се оформя с назъбени скатове и горички. Задминават ме цяла колона военни автомобили. Следват казарми и постове, веят се знамена с лика на Ататюрк. Кюрдистан иска освобождение и независимост, а в същото време Турция го държи и не го пуска, а как ще го пусне, след като този изключително селскостопански район може би храни цялата страна. Общо взето, от Османие до Байкан, с изключение на Диарбекир, където беше пълно с камъни, земите са обработени прилежно и изглеждат плодородни. Пазарите са препълнени с качествени и евтини плодове и зеленчуци. За това дали има нефт или други природни дадености, нямам представа, но честно да си кажа, заставам на страната на кюрдите, затиснати под жезъла на военна диктатура и липса на каквато и да била държавническа подкрепа. Всеки да се оправя както може.

В Байкан шосето е в ремонт. В рамките на няколко километра се опитвам да се придвижа по разлят върху асфалта мазут. Съседното платно го чакълират, трафикът едва пъпли, като че ли пристъпва на пръсти, да не се изцапа от мазната лепкава чернилка. Колкото и да внимавам, гумите ми се омазват с мазут и целите полепват със ситни бели камъчета. Известно време, докато се отърсят от товара си, велосипедът друса като трактор.

Планината след Байкан се разгръща като отворена книга. Тесен път криволичи, следвайки меандрите на река Битлис. Пропаст и висок ронещ се скат отдясно. Често отбивам в страни да отстъпя място на камионите, които пуфтят след мен и не смеят да ме изпреварят поради теснотията. Аз все пак съм доста широк като превозно средство и трудно ме задминават по завоите, затулени без каквато и да е видимост. Към обяд спирам да похапна. Пред мен хора чукат камъни на ръка и възстановяват стар римски мост, подобен на Дяволския мост край Ардино. Остават ми към 45 километра до Битлис, които са кажи-речи само изкачване. За спане място трудно ще се намери, населените места са много нарядко и склоновете на планината прекалено стръмни.

Пенлива, реката с грохот се спуска дълбоко в каньона. Изумрудено синьо-зелена, носеща белоснежна пяна, тя се губи с тътен между камънаците. Пътят е в ужасно състояние, сега го ремонтират, а в същото време е единствената артерия оттук до Ван, а оттам и за Иран. Изненадващо за мен, един от раздрънканите камиони с брикети, които цял ден ме задминават, набива спирачки пред мен. Вратата се отваря и един мустакат мургавелко ми подвиква весело:

— Нерде — накъде.

— Татван — провиквам се аз, а той предлага да ме закара.

Приемам предложението, без много да му мисля. Не мога току-така да подмина, щом някой ми предложи каквато и да е помощ. И без това съм си казал да не се мотая прекомерно, а просто да стигна жив и здрав до Индия. Спомени ме връщат назад във времето, когато си обещах по-далеч от Диарбекир да не карам, а да хвана помощен транспорт, а вече трети ден съм на крак, отдавна подминал кюрдската столица.

Лесно е да си обещая нещо, но е трудно да го изпълня, след като засяга пътешественическото у мен. Дните, прекарани в движение с велосипеда, са като шоколадови бонбони — всеки ден си казвам, че това ми е последният, а не след дълго бъркам отново в кутията и изяждам поредния — и така, докато не свършат и отворя нова. А кутии с такива сладки бонбони само да искаш. Като се огледам наоколо и вече ми се приисква да се изкача по билата на съседните планини или да се спусна долу в каньона на реката и така до безкрай, преливайки едно приключение в друго.

В камиона слушаме кюрдска музика и водим някакъв ограничен разговор, колкото позволяват условията. Кюрдската музика ме изпълва с нежност и тъга. Като гледам назъбените чукари и непосилния живот на хората тук, мога да си представя за какво се пее.

Покрай пътя се продават мед и орехи.

Пристигаме в Татван в късния следобед. Фериботът на пристанището точно се кани да отплава, товарачи ме наобикалят и ме уговарят да се качвам, но вече се стъмва, обмислям вероятното пристигане във Ван късно през нощта и категорично го изблъсквам от главата си. Въжетата са хвърлени и машината отплава с облак черен дим от комина, махащ за сбогуване. Оглеждам се. Пристанището изглежда подходящо за пренощуване със зелените си морави, като изключим буреносния вятър, бръснещ брега. Питам работещите товарачи мога ли да спя наоколо и те ми отговарят, че няма никакви проблеми. Утрото е по-мъдро от вечерта, сутринта има ферибот по разписание в седем, той ще е по-добрата алтернатива от това да гоня отплаващия пред очите ми. Отдалечавам се встрани и се заемам с лагера. Младо, кльощаво момче на име Сеид ми помага в разпъването на палатката. За малко да я изпуснем да литне издута като платно от вятъра, който надува бузи и иска всичко да отнеме. Хвърлям багажите вътре и закотвям положението. След минути обаче идва въоръжена охрана и ме изгонва най-безогледно. Голобради момчета ми сочат заплашително автоматите си и се правят на герои. Не успяваме да се разберем и е невъзможно да изкрънкам да прекарам нощта тук. С новия си познат Сеид и неговите приятели търсим друго място за спане, отдалечавайки се от черните безмилостни дула. На улицата сякаш положението е безнадеждно, навсякъде е ново строителство и огради. Татван изглежда като курортно градче. Обикаляме като бездомни кучета, докато накрая с приближаването на нощта една запустяла градина с порутена къща предлага подслон. Тук е и завет, до купчина полуизгнили дърва за горене. По тъмно разпъвам палатката и ям овесени ядки. Нямам време за палене на печки и готвене, а овесените ядки само ги накисвам с вода. Децата са любопитни и от време на време отскачат в тъмното да видят как я карам. След около час, тъкмо се приготвям да заспивам, и синята светлина от дисплея на GSM ме осветява както прожектор, заковаващ бягащ престъпник. Отново полиция, този път без автомати. Съседи ме видели и се обадили в полицията. В града хората са подозрителни, страхуват се за безопасността си. Някъде не споменах ли, че предпочитам селата? Паспортна проверка, визи, разпит. Обаждане по радиостанция. Не след дълго съм отново сам. Преди да се разотиде тълпата зяпачи, набръчкана от годините туркиня говори на звучния кюрдски и ме пита имам ли за ядене. Имам, мила моя женице, та нали вие, кюрдите, ме посрещате и изпращате непрекъснато с хляб и сирене. Благодаря ви, приятели! Никой не ме безпокои повече.

* * *

В пет и половина съм на крак с първите петли, закусвам с остатъците овесени ядки и хуквам към пристанището. Фериботът трябва да замине в седем, но вятърът е много силен — „хава бозук“, ще чакаме, докато стихне. Вагони пълнят търбуха на машината. Моето колело го вкарвам последно, връзвам го за буферите на товарен вагон, а от другата страна го подпира трактор с ремарке, пълно с картофи. Татван с разноцветните си къщи се е сгушил на брега на езерото Ван, а наоколо се извисяват стражите на заснежени планини.

Вече шест часа чакаме да спре вятърът. Още три часа се изтъркулват и най-накрая тръгваме след девет часа закъснение. Татван със заснежения над него вулканичен конус Немрут изостава зад кърмата. Планините се скриват в сгъстяващата се облачна покривка. Шарена, жълто обагрена с гора и есен планина се издига до сняг. Общо взето, малко са горите наоколо. Повечето е камънак и голи изветрени хълмове. До смрачаване се разхождам по палубата. Тъмнината е лепкава, мрачно-студена и недружелюбна. Прибирам се вътре. Във ферибота е топло, както казват тук — „сиджак“. Няма много пасажери, аз и тримата юнаци с ремаркето картофи си поделяме цяло хале удобни тапицирани седалки. Капитанът ме черпи хляб, течен шоколад, маслини и мляко за късна следобедна закуска. Другите не ядат заради рамазана. Опитвам се да откажа поканата, но всички настояват да се нахраня. Не чакам втора покана и с радост излапвам, каквото ми е дадено. По-късно вечерята от ориз и грах си я разделяме всички по братски.

Пристигаме във Ван към девет и половина. Не знам къде ще спя. На ферибота не става, тъй като се връща веднага в Татван. Спирам за минутка в чакалнята, която е едновременно и кафене, и закусвалня. Сиви, уморени хора пият чай в опушена и одимена от тютюн обстановка. Невръстно момченце лъска обувки. След позорното изгонване от пристанището в Татван вече не правя експерименти. Разпитвам охраната и персонала мога ли да спя в околностите на пристанището, пускам магическата фраза „чадър вар“ — „имам палатка“. Осветена с улични лампи паркова зона с райграс следва пътя до града. Има безчет прекрасни места за спане. Най-накрая един служител ми влезе в положението и ме заведе зад някакви постройки, където няма много да преча на пристанищните дейности. Току започвам да си вдигам шатрата, и ето на̀ човекът отново се появи и ми отключи помещение в ремонт, бъдеща чакалня в процес на завършване. Прибирам палатката и си постилам на пода в чакалнята. Заспивам уморен. Нощта минава без произшествия.

Ван, както и Татван, е курортен град. Оттук е другата връзка на Турция с Иран, като изключим Догубаязид на север. Ниски постройки, сякаш градът е едноетажен. В росната свежа сутрин съм сам на улицата. Карам без посока. Ранобудни хора ме упътват все в противоречиви направления, докато най-накрая стигам гарата. В джоба си имам 20 лири и директно питам за автобус до Иран за тази сума — ако стане — стане, ако не — ще карам с колелото. Имам към 160 километра до Серо и иранската граница, за два дни ще ги излапам. На гарата започва караница между дилърите на билети. Караницата засяга мен. Две автобусни фирми се опитват да ме дръпнат. Билетът е точно 20 лири, но аз имам и колело, чийто транспорт също се заплаща. В пазарлъка съм безкомпромисен и най-накрая, след като за малко не се стига до бой, ми връчват билет и ме уверяват, че за колелото няма да плащам. Духовете се успокояват. Така е, в Турция са много темпераментни в защита на интересите си, но честно да си кажа, всичко това ми изглежда по-скоро като спектакъл, чисто театралничене си е и ми е трудно да го взема насериозно. Тук на автогарата се запознах с двама французи — момче и момиче. Обикалят Турция. Момичето почти година е било в Индия и не се спира да я хвали. Край нас войник със смешна каска, с каишка, прищипала болезнено брадичката му и автомат се прави на сърдит и от време на време проверява документите на по-съмнителните. Деца разтоварват и носят багаж. Безчет триколни колички, натоварени с плодове и зеленчуци, изпълват улиците на градчето. Неделя е, пазарен ден.

* * *

Потегляме.

Пътят от Ван се издига монотонно. Околните хълмове са покрити с полегнала настрана, изгоряла от дългото лято трева сред лъскави, сиви камъни. В намръщеното между сиво и тъмносиньо небе се открояват далечни скатове на планини, чиито белоснежни върхове блестят с белите си одежди под лъчите на изгряващото слънце. Черен развят воал от бляскава коприна, гарги, ни съпровожда в рамките на няколко километра. Следва шеметно спускане. От прозореца на автобуса всичко изглежда нереално, сякаш съм на кино. Скелетът на обърнат, оглозган, полуразпаднал се вече камион по склона показва какво се случва, когато се отпуснат юздите. Долу в ниското е плодородна долина, надиплена между хълмовете. Ферми, прашни градчета, крепост от спечена глина, построена върху зъберите с полюляващ се от вятъра турски флаг на върха. Военни. Отново изкачване. Пътят е тесен и се издига в спирали. Ръми дъжд. Все повече военни. Планините са страховити. Нищо чудно, че ПКК не можеш ги победи в собствения им заден двор. Отново спускане, още по-стръмно. Три катастрофи, съвсем пресни, забавят движението. Обърнат камион, шофьорът и колегите му се топлят на огън край пътя, докато военни отклоняват трафика. Не след дълго джип, прекатурен в канавката. Още един бронетранспортьор, отлетял в пропастта на реката. Всичко е станало на минути пред нас. Хората още треперят от преживяното, но за щастие жертви няма. Само драскотини и уплаха. Около мен в автобуса настъпва оживление, слагаме си коланите. Аз само си представям себе си с колелото в бъркотията от камиони и автобуси. Шеметно! В Юшекова млади войници се радват като деца на новите си камуфлажни униформи и автомати. Ламаринени покриви. Пътят на места преминава в черен. Наближаваме иранската граница, навсякъде има постове, турски знамена и портрети на Ататюрк. Напомня ми донякъде за Румъния и градчето Клуж Напока с унгарското малцинство и безбройните румънски флагове, създаващи илюзия за единна Румъния в този не дотам румънски край.

Към следващата част или към съдържанието

Владимир Харизанов На изток към Индия с 15 км/ч (3)

Метаданни

Данни

На изток към Индия с 15 км/ч

Информация

История

Сваляне / Връзки

Турция

Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (3)