Робърт Хауърд
Тамтамите на Томбалку (5)

Един час по-късно, когато слънцето се скри зад тухлената стена на Томбалку, Конан и Сакумбе заеха местата си на площада. Тамтамите забиха сбор и по кривите улички на града потекоха реки от черни воини. На площада запалиха клади. Обкичени с пера стотници подреждаха нетърпеливите воини в редици и проверяваха заострени ли са добре копията им. Амалрик се отправи с бавна стъпка през площада, за да докладва на царете, че в полунощ конниците му ще са готови за внезапния набег. Из главата му се редяха различни възможности за тактически действия: ако не успее да сломи афаките още с първата атака, ще трябва да отстъпи и да опита повторно, най-добре, когато се разпръснат пред стените на Томбалку…

Той се изкачи по стълбите и заобиколи черните стотници, които получаваха нареждания.

— Господари мои… — поде той.

Прекъсна го див крясък. Иззад троновете изскочи Аския, посочи го с пръст и извика:

— Ето го! Човекът, който уби божеството! Човекът, който погуби едно от моите божества!

Десетки изумени лица се обърнаха към Амалрик. В тях се четеше смесица от объркване, страх и ужас. Очевидно, те не можеха да разберат как един простосмъртен ще убие божество. И ако съумее, то той самият трябва да има божествен произход.

— Кое наказание да наложим за това поругаване с боговете? — продължи Аския. — Настоявам да ми бъде предаден за мъчения убиецът на Оллам-онга. А също и неговата любовница! Богове, ще се погрижа да умрат в мъки, каквито никой смъртен не е изпитвал от хилядолетия…

— Затваряй си устата! — изрева Конан. — Ако наистина Амалрик е пречукал Газалския призрак, то от това светът само е спечелил. А сега се разкарай оттук и не ни пречи повече — имаме важна работа!

— Ама, Конане — рече Сакумбе.

— Тия белокожи дяволи винаги се държат здраво един за друг! — извика Лекия. — Цар ли си, Сакумбе? Ако си още цар, нареди да ги оковат незабавно! Ако не знаеш какво да правиш с тях…

— Ами… — поколеба се Сакумбе.

— Слушай! — извика Конан. — Ако Газал вече не е владение на това така наречено божество, ние можем да сложим ръка върху него и да накараме жителите му да ни научат на някои от древните тайнства. Но първо трябва да се отървеш от този креслив гадател, преди да съм го погалил с меча си!

— Настоявам… — изкрещя Аския.

— Разкарайте го оттук! — изрева кимериецът и постави ръка върху дръжката на сабята. — Кром, да не мислите, че ще предам един стар другар като Амалрик в ръцете на този дяволски главорез?

Сакумбе най-сетне се изправи от трона и извика:

— Върви си, Аския! Амалрик е добър воин и аз няма да ти го дам. По-добре се заеми с магиите, та да спрем Зебех.

— Но аз…

— Върви! — големият мъж посочи с ръка.

Аския кипеше от гняв.

— Добре, ще си вървя! — извика той най-накрая. — Но пак ще се срещнем с вас двамата! — и той се затича в мрака.

Амалрик продължи доклада си за готовността на конницата. Това отне доста време — постоянно притичваха вестоносци, съгледвачи и стотници, докладващи за хода на сбора. Конан направи няколко добавки и накрая каза:

— Струва ми се, добре сме го измислили, а Сакумбе?

— Щом ти го харесваш, братко мой, значи планът наистина е добър. Върви Амалрик и поведи нашата конница! Аййй! — от устата на Сакумбе внезапно се разнесе ужасен вик, а очите му щяха да изхвръкнат. Той се залюля, подпря се на трона и стисна гърлото си с ръка. — Горя! Горя! Помогнете ми!

Нещо странно ставаше с тялото на черния цар. Макар да не се виждаше никакъв огън нито пък се усещаше топлина, очевидно бе, че той гори, сякаш е завързан на кладата. Кожата му се покри с мехури, след това се овъгли и накрая се напука, а въздухът наоколо се изпълни с мириса на изгоряла плът.

— Вода! Поливайте го с вода! — извика Амалрик. — Или вино! Каквото имате!

От гърлото на изтерзания до смърт цар продължаваха да излизат писъци. Някой го поля с ведро вода, облак пара се вдигна със съскане, но писъците продължаваха.

— Кроме и Иштаре! — прокле Конан и се огледа яростно наоколо. — Трябваше да смачкам онзи танцуващ дявол, докато ми беше в ръцете!

Писъците постепенно утихнаха. Това, което остана от царя, бе само една безформена, потръпваща конвулсивно маса сред локва разтопена човешка мазнина. Някои от черните воини се бяха разбягали ужасени, други лежаха проснати на земята, зовейки имената на различни богове.

Конан сграбчи ръката на Амалрик.

— Да се измъкваме оттук, бързо! — рече той с тих, но напрегнат глас. — Ела с мене!

Амалрик не се съмняваше, че Конан е запознат с опасността, която ги дебнеше. Той го последва надолу по стъпалата на площадката и през бъркотията на площада. Около тях тичаха в безпорядък и крещяха истерично черни фигури. Тук-там вече започнаха да избухват първите стълкновения.

— Умри, убиецо на Кордофо! — разнесе се глас над всеобщата глъчка. Огромен тъмнокож воин се изправи пред тях, замахна и запрати почти от упор копието си в гърдите на Конан. Само невероятната бързина на белия варварин му спаси живота. Кимериецът се изви рязко назад. Копието прелетя над него, само на няколко милиметра от главата на Амалрик и се заби в гърба на стоящия зад тях воин.

Нападателят замахна повторно, за да запрати и копието, което стискаше в другата ръка, но преди да успее, сабята на Конан изскочи от ножницата, описа светкавична арка и го прониза. Томбалкчанинът се просна в прахта, разсечен почти до гръдната кост.

— Бягай! — извика Конан.

Амалрик побягна из тълпата. Хората крещяха и го сочеха с ръце, някои се впуснаха да го преследват. Амалрик едва следваше безумния бяг на Конан из тъмните криволичещи улички. Внезапно кимериецът изчезна.

— Насам, бързо! — долетя гласът му от тясното пространство между две схлупени къщи. Амалрик се мушна до него, мъчейки се да диша, колкото се може по-безшумно, докато преследвачите прелитаха само на един разкрач от тях.

— Това ще да са роднините на Кордофо — прошепна в тъмнината кимериецът. — Точат си копията за мене още откак Сакумбе се отърва от него.

— Какво ще правим сега? — помита Амалрик.

Конан вдигна глава към обсипаното с ярки звезди небе.

— Мисля, че е време да се поразходим по покривите — каза той.

— Как?

— Сега ще ти покажа. Правил съм го като дете из планините на Кимерия. Дръж това!

Конан подаде на Амалрик едно късо копие и той внезапно осъзна, че го е взел от човека, който съсече преди малко. Оръжието имаше тънко острие, дебела, дълга един разкрач дръжка и остър, добре наточен връх.

Конан пое дълбоко въздух, опря гръб в едната стена и крака в насрещната, и започна да се изкачва нагоре. Силуетът му се очерта на фона на звездите и не след дълго изчезна. Гласът му се разнесе отгоре:

— Подай ми копието и ме последвай.

Амалрик вдигна копието нагоре и се изкачи на свой ред. Покривите бяха направени от дървени подпори, покрити с изсъхнали палмови листа и пръст. Тук-там пръстта поддаваше и подпорите се разместваха с тихо, но вледеняващо кръвта скърцане. Конан и Амалрик прекосиха няколко покрива, като се прехвърляха със скокове между къщите. Най-накрая стигнаха до една по-голяма къща, от чиито покрив се виждаше площада.

— Трябва да измъкна Лиса! — прошепна Амалрик с тревога в гласа.

— Всяко нещо с времето си — озъби се Конан. — Първо да разберем какво става.

Бъркотията на площада донякъде бе понамаляла. Стотниците отново подреждаха войниците. Отвъд площада, върху платформата с двата трона, се бе изправил Аския, облечен в шаманските си одежди и говореше на събралото се множество. Макар че не се чуваха думите му, по жестовете можеше да се отсъди, че магьосникът се мъчи да увери тълпата какъв добър водач би могъл да бъде.

Из тълпата отново се надигна шум. Млад воин дотича до платформата, изкачи се по стълбите и извика:

— Афаките атакуват източната стена!

Отново настъпи хаос. Бойните тамтами задумкаха. Лекия изкрещя няколко заповеди и изчезна. Едно отделение черни воини, въоръжени с копия и широки щитове, започна да си пробива път през тълпата към източната стена. Конан рече:

— Най-добре ще е да се измъкнем от Томбалку. Който и да победи, милост за нас няма да има. Сакумбе беше прав — тези хора никога няма да се подчинят на един бледолик. Иди си в къщата и ме чакай с момичето. Намажете лицата и ръцете си с черна боя — така ще се измъкнете по-лесно. Вземете каквито и колкото пари намерите. Аз ще отида за коне. Ако побързаме, ще успеем да се измъкнем през западната врата, преди да я затворят или Зебех да завладее града. Но преди това трябва да свърша още нещо.

Конан измери с поглед разстоянието от покрива до площадката, на която отново се бе изкачил шаманът, за да издава кресливите си заповеди. Кимериецът вдигна копието.

— Повече от един хвърлей е, но мисля, че ще успея — промълви той.

Конан се отдалечи внимателно от края на покрива, засили се и миг преди да стигне ръба, замахна с могъщата си ръка и запрати копието през площада. Оръжието изчезна от погледа на Амалрик и през следващите три удара на сърцето му той се чудеше къде се е загубило.

Внезапно Аския нададе пронизителен вик и се залюля назад, а от гърдите му стърчеше дръжката на копието, потрепвайки в синхрон с конвулсиите на шамана. Магьосникът се строполи безжизнено и Конан удовлетворено процеди през зъби:

— Да вървим!

Амалрик побягна, прескачайки от покрив на покрив. На изток вече се разнасяха бойни викове, думкания на тамтами, писъци и дрънкане на оръжие.

Малко преди полунощ Амалрик, Лиса и Конан спряха конете на пясъчния хълм на изток от Томбалку. Те хвърлиха последен поглед към озарения от пламъците на пожара град, който афаките, проникнали през източната стена, бяха подпалили. Макар чернокожите воини да бяха по-многобройни, липсата на водач очевидно накланяше везните в полза на атакуващите.

От пясъчния хълм грохотът на боя се чуваше приглушено. Конан изръмжа:

— Краят на Томбалку! Който и да победи, нашите пътища водят в друга посока. Аз поемам към крайбрежието на Куш, където имам приятели, а също и врагове. Там ще мога да се кача на някой кораб за Аргос. А ти?

— Нямам идея — отвърна Амалрик.

— Но затова пък си имаш една кобила с доста привлекателни форми — рече Конан и се захили. Едрите му бели зъби блеснаха на лунната светлина. — Сега вече можеш да й покажеш широкия свят.

Амалрик се наежи от тона му. Той се приближи към Лиса и я обгърна с едната ръка, докато другата небрежно се плъзна към сабята. Конан се ухили още по-широко.

— Не се бой — каза той. — Никога не съм пожелавал чак толкова жена, че заради нея да се скарам с приятелите си. Ако дойдете с мене, ще ви помогна да стигнете до Аквилония.

— Не мога да се върна в Аквилония — каза Амалрик.

— Защо не?

— Баща ми бе убит при сбиване с принц Терентий, който е любимец на цар Вилерий. Всички ние от рода трябваше да напуснем страната, преди да ни избият агентите на Терентий.

— Ама ти не си ли чул още? — обади се Конан. — Вилерий умря преди шест месеца, сега цар е Нумедидий, неговият племенник. Казват, че почти всички бивши придворни са били прогонени, а сега има указ за завръщането на изгнаниците. Научих го от един шемитски търговец. На твое място вече да съм изприпкал към къщи. Новият цар сигурно ще те приеме с почести, може и да ти даде пост. Току-виж Лиса станала контеса или нещо такова. Е, аз да тръгвам към синьото море и Куш.

Амалрик хвърли последен поглед към аленото зарево зад тях.

— Конан — каза той. — Защо Аския унищожи Сакумбе, а не нас, които мразеше много повече?

Конан вдигна могъщите си рамене.

— Никога не съм ги разбирал тия магьосници. Сигурно ще да е имал някое нокътче или нещо такова от Сакумбе и нищо от нас, за което да се закачи магията.

— А ти защо го уби?

Конан го загледа учудено.

— Ти шегуваш ли се? Аз да оставя неотмъстен убит приятел? Сакумбе, независимо от черната си миризлива кожа, ми беше приятел. Беше по-добър от много бели, които съм познавал, нищо че бе надебелял и много го мързеше — кимериецът въздъхна и разтърси глава, както лъв разтърсва гривата си. — Както и да е, той е мъртъв, а ние сме все още живи. И ако искаме да продължаваме да сме живи, по-добре да тръгваме, преди патрулите на Зебех да са ни открили. Да вървим!

Тримата конници се спуснаха по западната страна на пясъчния хълм и с бърз ход поеха в нощта.