Патриша Корнуел
В опасност (4)

4

Две чорлави деца със зелени коси и татуировки потракват билярдни топки недалеч от масата на Уин. Той ги наблюдава презрително.

Може и да не е от богато семейство, да не е изкарал хиляда и шестстотин точки на училищния тест, да не е композирал симфония или да е построил робот, но поне когато кандидатстваше в училищата, за които мечтаеше, бе проявил достатъчно уважение да си купи маскировъчен костюм (от разпродажба) и нови обувки (също от разпродажба), а и да се подстриже (имаше купон за пет долара), в случай че бъде поканен от декана по приема да обиколи студентския град и да сподели какво иска от живота. Дали иска да стане учен и поет като баща си, или може би адвокат? Уин никога не бе повикан за обиколка на студентското градче или за интервю. Единственото, което получи, бяха стереотипни писма, в които съжаляваха, че трябва да му съобщят…

Той наблюдава всичко и всички в кафене „Дизел“, като се оглежда за мъжа, с когото трябва да се срещне заради убийство, станало преди двадесет години в Тенеси. Почти полунощ е, все още вали и Уин седи на малката си масичка, пийва капучино, гледа мърлявите студенти с ужасните им коси, гръндж дрехи, кафета и лаптопи, наблюдава входа и все повече се дразни. Четвърт час след полунощ той ядосано става от масата, а някакъв пънк с пъпчиво лице, който се мисли за Айнщайн, недодялано изтезава билярдните топки, говори високо и бързо на гаджето си. И двамата са се самозабравили, погълнати от себе си, надрусани с нещо, може би ефедрин.

— Не, няма — казва момичето. — Няма такава дума като содомитска.

— „Картината на Дориан Грей“ беше наречена содомитска книга — трак. — В някои от критиките по онова време — раирана топка с колебание се търкулва в един от джобовете.

— Казва се „Портретът на Дориан Грей“, генийче — казва Уин на педантичния пънкар с пиърсинг по тялото, който врътва билярдната щека като бастун. — И е била наречена содомитска книга по време на процеса срещу Оскар Уайлд, а не в рецензиите. Както и да е.

Уин вече излиза, когато дочува „мулатски педал“. Връща се обратно, издърпва билярдната щека от ръката на пънкаря и казва:

— Мой ред е да разбивам — строшава щеката на две в коляното си. — Ето. Какво ми каза?

— Нищо не съм казал! — възкликва пънкарят, а стъклените му очи са огромни.

Уин захвърля счупената щека на билярдната маса, тръгва, без да обръща внимание на момичето зад бар плота, което го зяпа, откакто е влязъл. Тя вкарва пара в голяма чаша кафе и когато той посяга към вратата, се обажда:

— Извинете. Сър? — надвиква шума на машината за еспресо.

Той отива до щанда и я успокоява:

— Не се тревожи. Ще платя за щеката — изважда няколко банкноти от портфейла си.

Тя не изглежда заинтересувана от вандализма в залата за билярд и пита:

— Вие ли сте детектив Джеронимо?

— Откъде научихте това име?

— Приемам това за „да“ — отговаря тя, бъркайки под тезгяха, намира един плик и му го подава. — Един тип дойде по-рано и ме помоли да ви го дам, когато си тръгвате.

— Колко по-рано? — пъха плика в един джоб, загрижен кой може да го наблюдава.

— Преди няколко часа може би.

Значи мъжът с фалшивия акцент се е обадил на Уин, след като писмото е било оставено тук, и въобще не е имал намерение да се срещат.

— Как изглеждаше? — пита Уин.

— Нищо особено, май малко стар. Носеше тъмни очила и голям шлифер. И шал.

— Шал през това време на годината?

— Бляскав, като копринен. Един вид тъмночервено.

Разбира се — мъж в червено, точно както каза Нана. Уин излиза навън в дъжда, от нощната влага се чувства лепкав и клюмнал. Колата на баба му на Съмър Стрийт, точно пред ресторант „Роузбъд“, е като купчина с черни перки. Той крачи по мокрия паваж, оглежда се и се чуди дали мъжът в червено е наблизо и наблюдава. Отключва колата, отваря жабката, намира фенерче и купчина салфетки от „Дънкън Донътс“, увива няколко около ръцете си и срязва плика с един от ключовете, които висят на стартера. Измъква сгънат лист с редове и прочита чисто написаното с черно мастило: „Ти си този, който е В ОПАСНОСТ, мелез“.

Набира домашния номер на Ламонт, но тя не вдига. Опитва на мобилния. Не отговаря. Не оставя съобщение, променя намерението си, звъни наново и този път тя се обажда.

— Ало? — в гласа й не блика обичайната енергия.

— Искаш ли да ми кажеш какво става, по дяволите! — запалва мотора.

— Няма защо да се безпокоиш за мен — странно отговаря тя, звучи чудато, някак не на себе си.

— Някакъв откачалник с шантав фалшив акцент току-що ми се обади за случая „Финли“. Какво съвпадение! Този тип има отнякъде номера на мобилния ми телефон — още едно удивително съвпадение, каза, че ще се срещнем, но не се появи. Обаче случайно ми остави заплашителна бележка. С кого, по дяволите, си говорила? Да не си изпратила съобщение за пресата или нещо подобно…

— Тази сутрин — отговаря тя и един приглушен мъжки глас казва нещо на заден план, което не може да различи.

— Тази сутрин? Преди дори да съм пристигнал в града! И не можа да си направиш труда да ми кажеш? — възкликва Уин.

— Това е добре — нелогичността й продължава.

— Не е добре!

Човекът, който е при Ламонт, някакъв мъж, почти в един сутринта, казва нещо и тя рязко прекъсва връзката. Уин седи в тъмната вътрешност на буика на баба си, втренчен в листа и омотаните си ръце. Сърцето му блъска толкова силно, че може да го усети в гърлото си. Ламонт е вдигнала по тревога медиите за случай, който сега се предполага, че е негов, без да поиска позволението му и дори да си направи труда да му каже. Може да си вземе лайняното „В опасност“ и да си го носи на рамо.

„Напускам.“

Да видим какво ще прави, когато й каже това. „Напускам!“

Няма представа къде да я търси. Тя не вдигна домашния си телефон, а само мобилния. Така че вероятно не си е у дома. Хм, трудно е да се каже. Въпреки това той решава да мине покрай къщата й в Кеймбридж. Ако случайно е там. По дяволите, който ще да е там. Уин се чуди с кого ли спи Ламонт, дали е една от онези жени, водачи на стадото, които не харесват секса, или вероятно точно обратното. Може да е пираня и да изяжда любовниците си до кокал.

Той потегля с рев от бордюра, рибешки перки, проклето задно задвижване, занася на хлъзгавия паваж, чистачките шумно се плъзгат по стъклото. Изнервят го, и без това се чувства луд, достатъчно шантав да попадне точно по средата на някакво безумие. Мамка му. Трябваше да откаже да долети обратно тук. Трябваше да си остане в Тенеси. Късно е да се обади на Сайкс. Грубо е. Винаги й причинява това и тя винаги му позволява. Няма да има нищо против и той набира номера й, спомняйки си, че е вторник вечер и че по това време те двамата, облечени като студенти, обикновено слушат джаз по „Четиридесет и шест-двадесет“, пиейки мартини с плодов сок.

 

 

— Хей, красавице — започва Уин, — не ме убивай.

— Представи си, това беше единственият път, когато наистина спях — отговаря Сайкс, агент в щатското бюро за разследване на Тенеси, страдаща от безсъние. Тези дни хормоните й се държаха отвратително.

Тя се изправя в леглото, не си прави труда да запали лампата. През последните шест седмици е прекарала доста време в разговори с Уин по телефона, в леглото, на тъмно, чудейки се какво ли би било да говори с него в леглото, на тъмно, но очи в очи. Ослушва се за своята съквартирантка през стената, не иска да я събуди. Смешното е, че докато караше Уин за летището на Ноксвил, Сайкс му каза:

„Е, веднъж нашите съквартиранти да могат да поспят цяла нощ.“

 

 

Откакто започнаха обучението си в Националната академия по криминалистика, двамата разговаряха по цели нощи и тъй като апартаментите на студентите не са с дебели стени, несгодите от тази сделка понасяха техните съквартиранти.

— Мисля си, че ти липсвам — казва Сайкс на шега, но с надеждата да е истина.

— Трябва да свършиш нещо — отговаря Уин.

— Добре ли си? — Сайкс запалва лампата.

— Добре.

— Май не е много добре. Какво има? — тя става от леглото и се втренчва в отражението си в огледалото над тоалетната масичка.

— Слушай. Една възрастна дама е била убита преди двадесет години в Ноксвил. Вивиан Финли. Сикуоя Хилс.

— Нека започнем от причината за този внезапен интерес.

— Става нещо дяволски странно. Ти си била тогава в Тенеси. Може би си спомняш случая.

Да, била е в Тенеси, ето още едно напомняне за нейната възраст и тя се оглежда в огледалото, сребристорусата й коса стърчи на всички посоки. „Като на Амадеус — както наскоро я описа Уин. — Ако си гледала филма“ — додаде той. Не беше.

— Смътно си спомням случая. Богата вдовица, някой влязъл с взлом. Невероятно е нещо такова да се случи в Секуоя Хилс посред бял ден.

Огледалото е особено немилостиво в този час. Очите й са подпухнали. Твърде много бира. Не знае защо Уин толкова я харесва, защо не гледа на нея по начина, по който тя гледа на себе си. Може би я вижда такава, каквато беше някога, преди двадесет години, когато кожата й бе кадифена, очите — големи и сини, задникът — стегнат и закръглен, циците — наперени. Тяло, което показваше пръст на земното притегляне, докато не стана на четиридесет и тогава гравитацията й показа пръст.

— Трябва ми оригиналното полицейско досие — казва той по телефона.

— Случайно да знаеш номера на случая? — пита Сайкс.

— Само номера на аутопсията. Единствено разпечатани копия от микрофилм, без снимки от местопрестъплението. Изобщо нищо. Трябва да получа и досието, ако можем някога да го открием в бермудския триъгълник на склада. Нали знаеш, преместили са старата морга. Или поне Ламонт го каза. Предполагам, че е права.

„Отново за нея.“

— Да, преместиха я. Добре, едно по едно — казва тя, вече напрегната и раздразнителна. — Първо, искаш полицейското досие.

— Трябва да го получа, Сайкс.

— Първата ми работа утре сутрин ще бъде да го намеря.

— Това не може да чака. Виж до какво ще успееш да се докопаш сега. Прати ми го по имейла.

— И кой според теб ще ми помогне в този час? — тя вече отваря вратата на гардероба си и смъква чифт тренировъчни панталони от закачалката.

— Академията — отговаря Уин. — Обади се на Том, измъкни го от леглото.

 

 

Кара бързо към болницата „Маунт Обърн“, завива по Братъл Стрийт към къщата на Моник Ламонт, така че да може да съсипе остатъка от нейната нощ.

„Напускам.“

Може да подпише с Бюрото за разследване в Тенеси или направо с ФБР. За твое сведение, Моник, никой не ме подхвърля така насам-натам.

„Напускам.“

„Тогава защо пращаш Сайкс да ти върши работа посред нощ?“ — пита го друга част от мозъка му. Дребна техническа подробност. Това, че напуска Ламонт, не означава, че зарязва случая „Вивиан Финли“. Сега вече е друго. Някакъв мъж в червено се ебава с него, обижда го и нещата стават лични. Уин пресича кръстовище, почти не намалява на знака „Стоп“, завива наляво близо до пожарната и влиза в тясната уличка, където Ламонт живее върху тънък резен от един акър, в къща от деветнадесети век с цвят на избеляла слива. Една боядисана дама в стил кралица Ана, блестяща, сложна и трудна като своята собственичка. Имотът е плътно обрасъл с мирта, дъбове и брези. Тъмните им сенки се люшкат от вятъра и вода капе от клони и листа.

Той спира отпред, гаси фаровете и изключва двигателя. Крушката на предната веранда не е запалена, никакви лампи до къщата не са включени и само един прозорец е осветен — на втория етаж, вляво от входната врата. Обзема го едно от неговите предчувствия. Нейният „Рейндж Роувър“ е на чакълестата алея за коли и предчувствието се засилва. Ако не си е вкъщи, значи някой я е взел с кола. Е, голяма работа. Тя може да има всеки, когото си поиска, така че днешното й гадже я е взело, може да я е завело у тях, голяма работа. Но предчувствието упорства. Ако мъжът, е когото днес има среща, е с нея вътре в къщата, къде е колата му? Уин опитва домашния й телефон и чува в отговор гласова поща. Опитва мобилния, но тя не отговаря. Опитва втори път. Не вдига.

Някакъв мъж с червен шал го изпрати за зелен хайвер, направи го на глупак, заплаши го. Кой? Уин се тревожи какво ще се появи в новините. Може би идиотското съобщение на Ламонт за пресата фучи из киберпространството и е кацнало в интернет. Може би така мъжът с червения шал е разбрал за „В опасност“ и за Уин. Но в това няма смисъл. Вивиан Финли не е от Нова Англия, така че защо някакъв местен ще е достатъчно заинтересуван от нейния случай, за да си направи целия този труд: да се обади на Уин, да уреди фалшива среща и да го предизвиква?

Той се взира втренчено в къщата на Ламонт, в гъсто залесения й двор, поглежда нагоре и надолу по улицата. Сам не знае какво търси. Каквото и да е. Сграбчва фенерчето и слиза от предисторическата кола на баба си, продължава огледа, ослушва се. Усеща, че нещо не е както трябва. Може би просто е смутен заради предчувствията и само му се струва, че нещо не е наред, както когато като дете с тревога си представяше чудовища, зли хора, лоши неща, смърт. „Защото това е в кръвта му“ — често обясняваше баба му. Няма пистолет. Следва глинения плочник до предната веранда, изкачва стъпалата, оглежда се и се ослушва, решавайки, че в действителност се тревожи за Ламонт.

Тя няма да му благодари за това. Ако е с някого, ще поиска главата на Уин. Той натиска звънеца, вдига поглед в същия миг, когато една сянка преминава по запердения осветен прозорец точно над главата му. Гледа нагоре и чака. Насочва фенерчето към месинговата пощенска кутия вляво от входната врата, вдига капака. Не е прибрала пощата си, когато е влизала, и той си спомня какво му каза за кутията с ключовете. Не вижда нищо подобно.

Вода капе на големи студени капки от листата, които шляпат по темето му, докато заобикаля към задната част на къщата. Отзад е гъсто залесено и много тъмно. Там намира кутията за ключове отворена, ключът — все още в бравата, вратата — открехната. Той се поколебава, оглежда наоколо, вслушва се в капещата вода, осветява дърветата с фенерчето, насочва лъча обратно към нещо тъмночервено между два чемшира — туба за бензин с парцали отгоре, мокри от дъжда, но чисти. Пулсът му се ускорява, направо препуска, докато той тихо прекрачва в кухнята, чува гласа на Ламонт, после и мъжки глас, ядовит мъжки глас, на втория етаж, стаята с осветения прозорец над входната врата.

Придвижва се бързо нагоре по стенещите дървени стъпала, по три наведнъж, пресича коридор, който също скърца. През отворената врата я вижда върху кревата, вързана за краката му. Мъж в джинси и тениска седи на края на леглото, милва я с пистолет.

— Кажи: аз съм курва.

— Аз съм курва — повтаря тя с несигурен глас. — Моля, не правете това.

Вляво от леглото е прозорецът, пердетата са дръпнати. Дрехите й са разпилени по пода. Същият костюм, който носеше няколко часа по-рано на вечерята.

— Не съм нищо повече от мръсна курва. Кажи го!

Отгоре има голям стъклен полилей с изрисувани цветя — сини, червени, зелени. Уин запраща фенерчето към полилея и той се пръсва и залюлява. Мъжът скача от леглото, рязко се завърта и тогава Уин го хваща за китката, бори се да му измъкне пистолета, дъхът на онзи облива лицето му, смърди на чесън, пистолетът гръмва в тавана и за малко пропуска главата на Уин.

— Пусни го, пусни го!

Собственият му глас звучи приглушен и далечен в звънтящите му уши, а пистолетът гръмва отново и отново и изведнъж хватката на мъжа се отпуска. Уин сграбчва оръжието, блъсва го силно и той рухва на пода, а от главата му започва да тече кръв, бавно образува локва върху твърдата дървесина. Утихнал на пода до леглото, кърви, без да мърда, млад мъж с вид на латинос, може би седемнайсет-осемнайсет годишен.

Уин издърпва кувертюрата върху Ламонт, освобождава я от електрическите кабели, привързващи я към краката на леглото, и няколко пъти повтаря:

— Всичко е наред. Сега си в безопасност. Всичко е наред.

Обажда се на 911 по мобилния си телефон, а тя се изправя, загръщайки кувертюрата около себе си, зинала за въздух, трепереща силно с диви очи.

— О, Боже! — казва тя. — О, Боже! — изпищява.

— Всичко е наред, всичко е наред, сега си в безопасност — повтаря той, оглежда се наоколо, поглежда мъжа на пода, кръв и кървави отломки от шарено декоративно стъкло, пръснати навсякъде наоколо.

— Той сам ли е? — изкрещява Уин на Ламонт, докато сърцето му думка, а очите се стрелкат наоколо, ушите му са наострени и пистолетът е готов. — Има ли още някой? — изкрещява пак.

Тя поклаща глава, дишането й е бързо и плитко, лицето — побеляло, очите — стъклени, всеки миг ще припадне.

— Моник, вдишвай бавно и дълбоко — Уин сваля сакото си, слага го в ръцете й, помага ида го вдигне пред лицето си. — Всичко е наред. Дишай в него като в книжна кесия. Така е добре. Добре. Вдишвай бавно и дълбоко. Сега вече никой няма да те нарани.