Патриша Корнуел
В опасност (2)

2

Ламонт щраква чадъра да се затвори и разкопчава дългия си черен шлифер, когато забелязва Уин на един антикварен диван, удобен почти колкото талпа.

— Надявам се, че не чакаш отдавна — извинява се тя.

Ако я беше грижа да не му причини неудобство, нямаше да му нарежда да измине целия път дотук, за да вечерят, да прекъсва обучението му в Националната академия по криминалистика и както обикновено да се намесва в живота му. Тя носи найлонов плик с името на магазин за алкохол.

— Разни срещи, а движението беше ужасно — обяснява четиридесет и петте минути закъснение.

— Всъщност току-що дойдох — Уин се изправя, костюмът му е покрит с мокри петна, които не биха могли да изсъхнат, ако току-що бе влязъл на сухо от дъжда.

Тя сваля шлифера си и е трудно да не забележиш какво има под него. Ламонт носи костюм по-добре от всяка жена, която той познава. Жалко, че майката Природа е прахосала толкова добър външен вид за нея. Името й е френско и тя изглежда по френски, мургава и екзотична, секси и прелъстителна по един опасен начин. Ако животът се беше завъртял по различен начин и Уин бе заминал за Харвард, а тя не беше толкова обсебена и егоистична, вероятно щяха да се разбират добре и накрая да се окажат в леглото.

Тя оглежда спортния му сак, смръщва се леко и отбелязва:

— Е, това вече е маниащина. Да не си наместил някоя тренировка от летището до тук?

— Трябваше да донеса някои неща — той стеснително премества сака в другата си ръка, внимавайки да не издрънчат стъклените неща вътре. Неща, които кораво ченге като него не би трябвало да носи, особено в присъствието на безпощаден ОП като Ламонт.

— Може да го оставиш на гардероба. Ей там до мъжката тоалетна. Нали не носиш пистолет в него?

— Само едно „Узи“. Единственото, което още разрешават да се пренася със самолет.

— Може да закачиш и това — тя му подава шлифера си. — А това е за теб.

Тя му предава плика, той надниква вътре, вижда бутилка бърбън „Букърс“ в дървена кошничка, скъпо нещо. Любимото му.

— Откъде знаеш?

— Аз зная много за служителите си, превръщам това в своя мисия.

Гложди го да бъде споменаван като „служители“.

— Благодаря — измърморва Уин.

Вътре в гардероба внимателно закътва торбата най-отгоре на един рафт, така че да не се вижда, после поема след Ламонт в салона за вечеря със свещи, бели покривки и келнери с бели сака. Опитва се да не мисли за костюма си на петна и подгизналите обувки, докато двамата сядат един срещу друг на ъглова маса. Навън е тъмно, лампите по протежение на Куинс Стрийт неясно просветват през дъжда и мъглата, а хората се насочват към клуба за вечеря. Те нямат петна по дрехите си, мястото им е тук, вероятно са учили тук, може би преподават на това място и са от типа хора, с които Моник Ламонт излиза на среща или има за свои приятели.

— „В опасност“ — започва тя, — новата инициатива на нашия губернатор срещу престъпността, която прехвърли на мен — тя с тръсване разгъва ленена салфетка върху скута си, когато се появява келнерът. — Чаша совиньон блан. Онова от Южна Африка, което пих последния път. И газирана вода.

— Чай с лед — казва Уин. — Каква инициатива срещу престъпността?

— Достави си удоволствие — казва тя с усмивка, — тази вечер сме честни.

— „Букърс“ с лед — казва той на келнера.

— ДНК е стара като света — започва тя. — А наследствената ДНК може да изясни кой е Джон Доу^[1] в съответния случай. Запознат ли си с новата технология, която използват в някои от тези частни лаборатории?

— Да. „ДНК-Принт геномикс“ в Сарасота. Чух за няколко случая на серийни убийства, за които те са помогнали да бъдат решени…

Тя продължава.

— Биологични проби, останали от случаи, за чиито извършители нямаме представа и нищо не е излязло от търсенето в базите данни. Тестваме наново с тази модерна технология. Откриваме например, че заподозреният се оказва мъж, осемдесет и два процента европеец, осемнадесет процента индианец, така че знаем, че прилича на бял и е твърде възможно да разберем дори цвета на косата и очите му.

— А каква е ролята на „В опасност“? Като оставим настрана съображението, че губернаторът все пак трябва да кръсти по някакъв начин новата инициатива. Така поне предполагам.

— Уин, очевидно е. Всеки път, когато го освободим от някой престъпник, опасността за обществото е по-малка. Наименованието е моя идея, отговорността е моя, проектът е мой и възнамерявам да му отделя цялото си внимание.

— С цялото ми уважение, Моник, не можеше ли просто да ми пратиш по имейла всичко това? Трябваше да летя дотук в дъждовна буря чак от Тенеси, за да ми съобщиш за последния рекламен трик на губернатора?

— Ще бъда откровена до грубост — прекъсва го тя, което не е нещо ново.

— Бива те в грубостта — той й се усмихва, внезапно келнерът отново е тук с техните питиета, отнасяйки се с Ламонт като с кралска особа.

— Да бъдем откровени — започва тя. — Ти си доста интелигентен. И мечта за медиите.

Не за първи път му минава мисълта да напусне Масачузетската щатска полиция. Вдига бърбъна си, иска му се да е поръчал двоен.

— Имало е един случай в Ноксвил преди двадесет години… — продължава тя.

— Ноксвил?

Келнерът кръжи, за да вземе поръчката им. Уин дори не е погледнал в менюто.

— Крем супа за начало — поръчва Ламонт. — Сьомга. Още едно совиньон бланк. Дайте му от онова хубаво орегонско пино.

— Какъвто и да е стекът ви, нека е недопечен — казва Уин.

— Салата с балсамов оцет. Без картофи. Да видим. Чиста случайност е, че бях изпратен на юг в Ноксвил и ти изведнъж реши да разследваш някакъв отдавна изстинал случай там.

— Възрастна жена, пребита до смърт — продължава Ламот. — Очевидно обир, който е излязъл от контрол. Възможен опит за сексуално насилие, гола, бикините й — смъкнати около коленете.

— Семенна течност? — става му любопитно. Политика или не, случаите го поглъщат като черни дупки.

— Не зная подробностите — тя бърка в чантата си, измъква папка, подава му я.

— Защо Ноксвил? — не иска да се откаже, параноята го стяга по-силно.

— Нужно беше убийство и някой изключителен да работи по него. Ти си в Ноксвил, защо да не видиш какви нерешени случаи имат и готово. Този явно е бил сензационен по онова време, а сега е толкова студен и забравен, колкото жертвата.

— Има предостатъчно нерешени случаи в Масачузетс — той я гледа, изучава я, не разбира какво става в действителност.

— Този трябва да е лесен.

— Не бих разчитал на това.

— Сработва добре по няколко причини. Провал там долу няма да е толкова очевиден, колкото тук — обяснява тя. — Ще го изиграем така: докато си бил в академията, си чул за случая и си подсказал, че Масачузетс би могъл да съдейства, да опита този нов ДНК анализ, да им помогне в нуждата…

— Значи искаш да лъжа.

— Искам да бъдеш дипломатичен и умен.

Уин отваря папката и плъзга навън копия от вестникарски статии, докладите от аутопсията и лабораторните изследвания. Никое от тях не е с добро качество, вероятно са от микрофилм.

— Науката — казва тя с увереност. — Ако е вярно, че има Божи ген, може би има и сатанински — добавя тя.

Ламонт обича тайнствените си уж блестящи изказвания.

Почти е узряла да бъде цитирана.

— Търся сатаната, който се е измъкнал, търся наследственото му ДНК.

— Защо не използваш лабораторията във Флорида, която е известна с това? — Уин преглежда замъгления доклад от аутопсията и добавя: — Вивиан Финли. Сикуоя Хилс. Старите пари на Ноксвил покрай реката. Не можеш да припариш до къща за по-малко от милион. Някой наистина я е скъсал от бой.

Въпреки че няма включени снимки в архивните документи, които Ламонт му е дала, протоколът от аутопсията изяснява няколко неща. Вивиан Финли е оцеляла достатъчно дълго, за да има реакция на тъканите: лицето — разкъсано и натъртено, очите — подпухнали до затваряне. Когато скалпът й бил обърнат назад, разкрил големи контузии, продупчени места по черепа, причинени от повтарящи се силни удари с оръжие с поне една заоблена повърхност.

— Ако ще тестваме за ДНК, трябва да има доказателства. Кой ги е държал през цялото време? — пита той.

— Знам само, че по онова време ФБР са провели лабораторната работа.

— ФБР? Какъв интерес са имали федералните?

— Имах предвид щатските власти — уточнява тя.

— ТБР. Местното бюро за разследване в Тенеси.

— Не мисля, че по онова време са правели ДНК тестове.

— Не. Тогава беше средновековието, когато все още правеха добрите старомодни серологични изследвания за определяне на кръвната група. Какво точно е анализирано и кой го е съхранявал през цялото време? — опитва Уин отново.

— Кървави дрехи. Както разбрах, били са все още в склада за улики на полицейското управление в Ноксвил и са изпратени в калифорнийската лаборатория…

— Калифорния?

— Всичко това бе внимателно проучено от Хюбър.

Уин посочва ксерокопията, които му е дала, и пита:

— Това всичко ли е?

— Както изглежда, оттогава ноксвилската морга се е преместила, а старите им документи са някъде на склад. В ръцете ти е това, което откри Тоби.

— Което всъщност значи — каквото е успял да накара службата на патолога да му копира от микрофилма. Какъв копой! — вметва той саркастично. — Не мога да разбера защо, по дяволите, държиш идиот като него…

— Знаеш защо…

— Не мога да разбера как синът на Хюбър може да е такъв идиот. Моник, трябва да внимаваш с услугите на директора на лабораториите по криминалистика, независимо колко е важно. Може да се изтълкува като конфликт на интереси…

— Какво ще кажеш да оставиш това на мен — отговаря тя хладно.

— Все пак Хюбър ти дължи голям купон, след като ти е стоварил Тоби.

— Добре. Нали казахме, че тази вечер ще бъдем честни? — тя го поглежда в очите, издържа втренчения му поглед. — Беше лошо решение от моя страна. Прав си. Тоби е безполезен, пълна скръб.

— Трябва ми полицейското досие. Може би Тоби Пълната скръб е получил и ксерокопие от него в течение на усилното и подробно проучване?

— Мисля, че можеш сам да се погрижиш за това, когато се върнеш в Ноксвил. Тоби току-що излезе в отпуска.

— Горкото момче! Вероятно е изтощено от толкова тежка работа.

Ламонт наблюдава как келнерът се връща със сребърния си поднос и две чаши вино и казва:

— Ще харесаш пиното. Дроан, обаче дъщерята^[2].

Той бавно го завърта, помирисва и опитва.

— Забрави ли? Ти ме прати в академията, защото е… сега ще те цитирам: „Харвард на съдебната медицина.“ Остава ми още месец.

— Уин, сигурна съм, че те ще ти помогнат. Никой не говори да отпаднеш. Всъщност това е добре и за академията.

— Значи ще работя в съня си. Чакай да видим — отпива от виното си. — Използваш академията, използваш полицейското управление на Ноксвил, използваш мен, използваш всички за политическа изгода. Моник, я ми кажи нещо — той предизвиква късмета си, очите му напрегнато се впиват в нейните, — наистина ли ти пука за тази възрастна дама?

— Заглавие: „Известен детектив от Масачузетс помага на полицейското управление в малък град, разрешава случай с двадесетгодишна давност, отмъщава за възрастната жена, убита заради дребни пари.“

— Дребни пари?

— Има го във вестникарските статии, които ти дадох — казва тя. — Мисис Финли е събирала сребърни монети в кутия на тоалетната си масичка. Единственото липсващо нещо, доколкото се знае.

 

 

Все още вали, когато си тръгват от Харвардския университетски клуб и следват старите плочки на алеята към Куинси Стрийт.

— А сега накъде? — пита Ламонт, наполовина скрита от голям черен чадър.

Уин забелязва заострените й пръсти, здраво увити около дървената дръжка на чадъра. Ноктите й са с прецизна квадратна форма, никакъв лак, голям златен часовник с каишка от крокодилска кожа, един „Бреге“ и харвардски пръстен печат. Няма значение какво изкарва като ОП и от лекциите, които води от време на време. От това, което е чувал, Ламонт произхожда от семейство с пари, и то много. Притежава и къща с историческо значение близо до Харвард Скуер плюс „Рейндж Роувър“ в зеленото на британските състезателни коли, паркиран от другата страна на тъмната мокра улица.

— Аз съм лесен — казва той, сякаш му е предложила да го закара, — ще вървя до площада и ще си хвана такси. Или може би ще се разходя до река Чарлз, за да видя дали свирят хубав джаз в „Регата бар“. Харесваш ли Коко Монтоя^[3]?

— Не и тази вечер.

— Не казах, че ще свири тази вечер.

Той също не я канеше.

Тя рови в дълбоките джобове на шлифера си, става нетърпелива, търси нещо, нарежда:

— Уин, дръж ме в течение. Всяка подробност.

— Ще отида там, накъдето водят доказателствата. И една фина подробност, която не трябва да се изгуби сред цялото вълнение: не мога да ида там, където доказателствата не отиват.

Вбесена, тя рови в скъпата си дамска чанта.

— Мразя да подчертавам очевидното — обяснява той, докато дъждът пада върху голата му глава, стича се надолу по яката му, — но не мога да видя какво добро ще стори твоята инициатива „В опасност“, ако не можем да решим случая.

— Най-малкото ще получим наследствен ДНК профил, което ще рече, че случаят е отворен наново в резултат на това. Само по себе си е интересно като новина и изпълнено със състрадание. Освен това никога няма да признаем неуспех. Просто ще държим случая открит. В процес на работа. Ти ще завършиш академията, ще се върнеш към обичайните си задължения. Накрая всички ще забравят напълно за случая…

— И по това време ти вече може да си губернатор — подхвърля той.

— Не бъди толкова циничен. Не съм коравосърдечна, каквато искаш да ме изкараш. Къде, по дяволите, са ключовете ми?

— В ръката ти.

— Ключовете от вкъщи.

— Искаш ли да дойда с теб и да се уверя, че ще се оправиш?

— Имам резервен ключ в кутията за резервни ключове — отговаря тя и рязко го оставя в дъжда.