Метаданни
Данни
- Серия
- Уин Гарано (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- At Risk, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патриша Корнуел. В опасност
ИК „Санома Блясък“, София, 2006
САЩ. Второ издание
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-8186-68-1
История
- — Добавяне
10
Моник Ламонт седи в кухня от мраморни плотове и черешово дърво на Маунт Върнън Стрийт в Бейкън Хил, един от най-скъпите и желани адреси в Бостън. Пие първото си мартини за деня чисто, „Грей Гус“, зелена маслина, напълнена с червена чушка, в чаша, която извади от фризера.
Носи джинси и свободна джинсова риза. Анцугът вече е в контейнера за боклук зад тухления комплекс от деветнадесети век, където беше скрит апартаментът — безопасно и тайно място. Докато тази сутрин Сами не разкри това място на частите, настоя полицията да патрулира района и подчерта, че тя не може да остане в къщата в Кеймбридж, поне не сега. Не че би го направила. Винаги ще вижда задната врата, кутията за ключове, тубата с бензин. Винаги ще го вижда в спалнята си, пистолетът насочен към главата й, докато той правеше онова, което искаше, докато я пресъздаваше по свое подобие — малко мръсно създание, едно нищо, един никой.
— Единственото, което желая, е да го бях убила аз — казва тя.
Хюбър седи срещу нея от другата страна на масата, пие втората си бира. Трудно му е да я гледа, втренченият му поглед се прекъсва, сякаш очните му мускули внезапно се парализират.
— Моник, трябва да оставиш това зад себе си. Знам, че ми е лесно да го кажа, но ти не си мислила правилно. Не си могла при тези обстоятелства.
— Джеси, млъкни. Ако някога ти се случи, ще се окажеш сам, виещ към проклетата луна. Тогава ще разбереш съчувствието.
— Значи ще помогне, ако съсипеш всичко останало в живота си? Не трябваше да им казваш за това място.
— И какво? Да откажа полицейска защита, когато не знам кой се крие зад случилото се, кой го е накарал?
— Не знаем със сигурност дали някой го е направил.
— Да ида в хотел? Влизам в лобито и намирам медиите на глутници, чакащи да ме разкъсат?
— Ти сама отиде при медиите — казва той печално, очите му се движат наоколо, вършейки своята хладна пресметлива работа. — Сега трябва да вземем твоя боклук и да направим хайвер от него.
От всички хора, с които Ламонт някога се е срещала, той измисля най-лошите метафори и аналогии. Отвръща му:
— Защо му позволи? Можеше да кажеш, че лабораторията за документи е претоварена, че Рейчъл не е там, заета е, каквото и да е. Джеси, това беше глупаво.
— Уин винаги е имал специално членство в клуба „Лаборатория по криминалистика“. Прекалено интелигентен е. Ако бях почнал да измислям извинения, щеше да разбере веднага, че става нещо. Той ми се доверява като на баща.
— Тогава не е толкова умен, колкото го мислиш — тя отпива от мартинито, изпразва чашата, изяжда маслинката.
— А ти си харвардски сноб — подмята Хюбър, става, отваря фризера, изважда бутилката „Грей Гус“, замръзнала чаша, прави й друго питие, забравя маслинката.
— Знаеш ли какъв е коефициентът на интелигентност на този момък? — пита гласът му от вътрешността на хладилника. — По-висок от моя и твоя, взети заедно.
Тя мислено превърта наново непростимата филмова лента как Уин я вижда, дава й сакото си, казва й да вдишва дълбоко. Как я е видял гола, безсилна и унижена.
— Но не може да прави тестове, най-простото нещо — продължава Хюбър, отваряйки си друга бира. — Завършва гимназия с отличие, държи прощалното слово на випуска, най-вероятно било да успее, имал най-добрия външен вид, бил най-добрият във всичко, с изключение на една дреболия. Провалил се на образователния си тест. След гимназията прецакал теста при приемния изпит за университета и теста за правния факултет. Просто не може да прави тестове. Нещо става с него.
Уин не се появи в „Глоуб“. Не й се подчини. Вече не изпитва уважение към нея, след като я видя…
— Чувал съм, че има такива хора — Хюбър отново си сяда на мястото. — Блестящи, но не могат да взимат тестове.
— Не ме интересува неспособността му да учи — отговаря Ламонт. — Какво точно е открил в лабораторията? — водката е направила езика й по-голям и по-трудно подвижен и мислите й някак заекват. — Или какво си мисли, че е открил?
— Вероятно не знае какво означава. Във всеки случай нищо не може да докаже.
— Не за това питах!
— Бележки от телефонен разговор с моя брокер.
— О, боже!
— Не се тревожи. Няма да открият отпечатъци, нищо, което да свърже писмото с мен. Едно нещо познавам добре и това е криминалистиката — усмихва се той. — Уин вероятно мисли, че си ти. И сигурно смята, че ти се криеш зад това. Вероятно подозира, че Рой го е направил, нарекъл го „мелез“ — Хюбър се засмива. — Това със сигурност го е ядосало.
— Друго от твоите импулсивни и много рисковани решения.
Той не я попита, просто го направи. Каза й чак след случилото се, защото колкото повече знае, толкова по-замесена ще бъде — такава бе неговата стратегия още от самото начало.
— То причини точно онова, което казах, че ще направи — Хюбър отпива от бирата си. — Ти го заплашваш, обиждаш, опитваш се да го наплашиш да се откаже от някакъв случай и той впива челюстите си в него като питбул.
Тя мълчи, пие мартини, попаднала е в капан. Отбелязва:
— Не беше нужно. И без това си е питбул.
— Твоя е грешката, че настоя да говориш с него лично, а не по телефона. Трябваше да го оставиш долу в Ноксвил — той прави пауза, лицето му потрепва. — Може би разбра нещо за него. Как изглежда.
— Джеси, върви по дяволите!
— Разбира се, оказа се Божи дар, че беше тук. Провидението, твоят ангел хранител, правото ти на живот, каквото искаш — продължава той неделикатно и безчувствено. — Уин се е ядосал и е дошъл да те види. Както излиза, моята малка маневра всъщност ти направи доста голяма услуга. Моник, все още си жива.
— Недей да се правиш на толкова разочарован.
— Моник…
— Не се шегувам — тя издържа вторачения му поглед, не трепва, осъзнава, че изведнъж е започнала да го мрази, да му желае зло, нещастие, бедност, смърт. После добавя: — Не искам Тоби да се връща. Той е безполезен. Приключих с тази услуга. Приключих с всякакви услуги.
— Той и без това не понася да работи за теб.
— Писна ми от теб, Джеси. Отдавна — водката я прави невъздържана. Може да го прати по дяволите. — Казах ти, повече няма да участвам в играта. И точно това имах предвид. Не си струва.
— Разбира се, че си струва. Получи, каквото искаше, Моник. Каквото заслужаваш — казва той и не може да остане съмнение какво има предвид.
Тя се вторачва в него шокирана.
— Каквото заслужавам?
Той я гледа в отговор.
— Аз заслужавам това? Казваш, че това заслужавам! Копеле!
— Имах предвид, че работиш здраво и би трябвало да получиш нещо в отплата — този път очите му не подскачат наоколо. Те гледат към нея, безизразни, празни.
Тя се разплаква.
Вече е тъмно, луната е нова.
Уин отваря шофьорската врата на стария „Буик“ на Нана, спрян отново по средата на улицата, наблюдава мис Дог, тя пак се лута безцелно, фаровете проблясват в старите й слепи очи.
— Точка. Това е краят — казва Уин ядосано. — Ела тук, момиче — придумва той, подсвирва. — Хайде, мис Дог. Какво правиш отново на улицата, а? Забравила е да затвори вратата? Пуснала те е навън, а после дебелият й задник не се е надигнал. Боклукът зет пак ли те ритна?
Опашката на мис Дог се отпуска. Тя ляга по корем, сякаш е направила нещо лошо. Уин нежно я вдига, продължава да говори, чуди се дали изобщо го чува, поставя я вътре в колата, потегля, казва й къде отива и какво ще се случи по-нататък. Може би го чува, а може би не. Близва ръката му. Той паркира зад къщата на Нана и вятърните камбанки лекичко звънят, нощта е ясна, хладният въздух едва помръдва, камбанките тихичко звънят, сякаш разказват тайни. Отключва задната врата, мис Дог се е проснала върху рамото му като козиняв чувал с картофи.
— Нана?
Следва звука на телевизора.
— Нана? Имаме ново попълнение на семейството.
Сайкс е на телефона повече от час, подмятана от един старчок на следващия. Двадесет и три години са цяла вечност. До този момент никой в полицейското управление на Ашвил не си спомня детектив Марк Холанд.
Тя набира друг номер, докато кара на Запад към Ноксвил, приближаващите фарове я смущават, подсещат я какво ограбване е да остарееш. Вече не може да вижда джунджуриите, които си заслужават, не може да прочете меню без очила, нощното й виждане е ужасно. „Проклети авиолинии! Проклети закъснения и отлагания!“ Единствената останала кола под наем, една с четири цилиндъра, имаше жизнеността на хипопотам.
— Опитвам се да се свържа с детектив Джонс — казва тя на мъжа, който вдига телефона.
— Мина доста време, откакто ме наричаха така — любезно отговаря гласът. — А кой се обажда?
Тя се представя, обяснява:
— Както разбрах, сър, бил сте детектив в Ашвилското полицейско управление през осемдесетте години и се чудя дали помните един друг детектив на име Марк Холанд.
— Не много добре, защото беше детектив само няколко месеца преди да бъде убит.
— Какво си спомняте за това?
— Единствено, че отишъл в Шарлът. По общо мнение — да разпита свидетел по случай на грабеж. Ако искате да знаете мнението ми, това не беше нещастен случай. Мисля, че не е искал да се самоубие на място, където някой от нас трябваше да работи по случая.
— Имате ли някаква представа защо би искал да си отнеме живота?
— Както чух, жена му го мамела.
Нана е заспала на дивана в своята черна роба до глезените. Дългата й бяла коса е несплетена и разпиляна по възглавницата. На екрана Клинт Истууд кара някого да умира със своя голям зъл револвер.
Уин оставя мис Дог на пода и тя веднага слага главата си в скута на Нана. Животните винаги реагират на нея така. Тя отваря очи, поглежда към Уин, протяга ръце към него.
— Скъпи! — целува го по лицето.
— Отново не си беше включила алармата. Така че нямам друг избор, освен да ти дам куче пазач. Това е мис Дог.
Тя я милва, нежно подръпва ушите й:
— Не се тревожи, мис Дог. Няма да те намери тук. Тази отвратителна жена, мога да я видя ясно като бял ден, няколко зъба няма да й дойдат зле, нали? Не се тревожи, малката — казва неясно Нана. — Имам начини да се погрижа за хора като нея.
Ако искаш да си навлечеш яростта на Нана, отнасяй се лошо с животно, накарай я да излезе на една от тайнствените си мисии късно през нощта и да пръсне 999 пенита в градината на някой лош човек. Това е заплащане за старата вещица богиня Хеката, която знае как да се погрижи за жестоките хора.
Мис Дог бързо е заспала в скута на Нана.
— Хълбоците я болят — обяснява тя. — Артрит. Проблеми с венците, болки. Потисната. Доста й крещи, тази нещастна жена. Не е добър човек. Отнася се към нея по същия начин, както към себе си. Ужасно. Горкото дете! — гали я, докато започва да хърка. — Зная всичко за това — обръща се към Уин. — Всичко казаха по телевизията, но ти си добре — взима ръката му. — Помниш ли времето, когато баща ти наби един мъж, който живееше три улици по-нагоре? — сочи. — Нямаше избор.
Уин не е сигурен, че знае за какво говори Нана, но това не е нещо ново. Нейният свят не винаги е очевиден и логичен.
— Ти беше на четири, а синът на онзи човек на осем. Блъсна те на земята и започна да те рита, наричаше те с ужасни думи, наричаше баща ти с ужасни думи, расистки ругатни и, ох, копито баща ти разбра, отиде в къщата им и това беше.
— Татко ли започна?
— Не баща ти. Но той го приключи. Случват се такива неща. И ти си добре. Ако се върнеш обратно и се огледаш, ще намериш нож.
— Не, Нана. Беше пистолет.
— Има нож. Нали ги знаеш, от онези с дръжка, на която има нещо — тя го рисува във въздуха. Може би има предвид нож с предпазител като кама. — Потърси. Не трябва да се обвиняваш за онзи, когато уби. Той беше много лош, но има един друг. Той е по-лош. Зъл. Тази сутрин опитах меда върху една поничка. Тенеси е чисто място с много добри хора, не непременно добри политици, но добри хора. Пчелите не ги интересува политиката, затова им харесва там, радостни са, докато правят меда си.
Уин се разсмива, изправя се.
— Нана, мисля да се насоча надолу към Северна Каролина.
— Не още. Тук имаш несвършена работа.
— Ще включиш ли, моля, алармата срещу крадци?
— Имам си моите вятърни камбанки. И мис Дог — отговаря тя. — Тази нощ Луната е съюзена с Венера, навлязла е в Скорпион. Пълно е с недоразумения, скъпи. Възприятията ти са замъглени, но всичко това ще се промени. Върни се обратно при къщата й и ще намериш онова, за което говоря, и нещо друго. Защо виждам малко помещение с наклонени греди над главата? И тясна стълба. Може би от шперплат?
— Вероятно защото все още не съм се свъртял тук, за да почистя тавана ти — отговаря той.