Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

Приказна повест

Първо издание

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

Рецензент Александър Панов

Превод от естонски Дора Янева-Медникарова

Под редакцията на д-р Георги Вълчев

Художник Едгар Валтер

Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска

Издателство Периодика, Талин

Издателство Отечество, София, 1988


В болницата

avtomobilat_bqsno_kam_bolnicata.jpg

Най-после сълзите на Маншон и Полуобувка пресъхнаха и те се взряха един в друг с очи, дълбоко натъжени и зачервени от плач.

— Трябва да се действува! — пръв проговори Маншон.

— Правилно! — съгласи се Полуобувка. — Бездействието е равносилно на смърт!

Решиха най-напред да отидат в болницата. Ако предположението им се окажеше вярно и някой наистина беше настъпил през нощта Мъхеста брада, би трябвало да е откаран в болницата. Но едва се измъкнаха от двора и мигом им стана ясно, че няма лесно да си пробият път. Настъпил беше най-напрегнатият час, колите се носеха като железен порой по улиците, стотици хора бързаха за работа. Когато забелязаха колата на смелчагите, те се спряха и после се юрнаха към тях. Няколко момчета вече надничаха през стъклата.

— Пак сме пленници на славата — загрижено се обади Полуобувка. — Винаги сме обкръжени от маса народ!

— Прав си! — въздъхна Маншон.

Изневиделица долетя една линейка. Дочу се вой на сирена, хората се стъписаха и после взеха да се озъртат. Автомобилите се заковаха по улиците, всичко затихна. Линейката се зададе като вихър.

— Сега или никога! — извика Маншон.

Когато линейката се изравни с хотела, той даде газ, автомобилът им подскочи и в следващия миг Маншон се залепи точно зад линейката.

— Ще я следваме! — обясни Маншон. — Да става каквото ще!

— Само внимавай да не налетиш отгоре й! — предупреди го Полуобувка.

Маншон нищо не отвърна. Караше след бясно носещата се пред тях линейка и това поглъщаше цялото му внимание. Само да успее да се справи! И да не налети отзад! Най-нищожната грешка или леко разсейване можеха да причинят тежка злополука.

Навсякъде автомобили и пешеходци навреме и почтително правеха път на линейката. След нея безпрепятствено се промъкваше автофургонът на Маншон. Никому и през ум не минаваше, че смелчагите следват линейката, за да се придвижат напред. На нито един пазител на реда не би му хрумнало да обвини Маншон в превишаване на скоростта. Всички смятаха, че смелчагите се носят след линейката, за да се изпълни някакво тяхно желание, или бързат за важна работа.

Линейката спря пред болницата. И когато санитарите изнесоха на носилка пострадалия човек и се запътиха към входа на болницата, приятелите ги последваха. Влязоха заедно с тях.

Едва сега Маншон се сети, че не носят нищо на Мъхеста брада.

— При болен не се ходи с празни ръце! — затюхка се той. — Трябваше нещо да му вземем — плодове или цветя.

Но Полуобувка беше на друго мнение.

— Да няма рожден ден! — възрази той. — Помисли си само какво може да излезе! Мъхеста брада е целият в гипс, а ние го отрупваме с цветя.

— Добре де! — съгласи се Маншон. — За цветята как да е! Но можехме все пак да му вземем нещо вкусно.

Полуобувка отново се възпротиви.

— Мъхеста брада цени повече чувствата, отколкото вещите — отсече той. — Могат ли да се сравняват някакви си сладкиши с истинското приятелство? Наша задача е да дадем морална подкрепа на Мъхеста брада, а не да го гощаваме.

Полуобувка беше съвсем убедителен. Точно така! Никакви мармалади или кутии с бонбони не могат да заменят едно искрено съчувствие.

Но как щяха да открият Мъхеста брада? Болницата е огромна, няма да тръгнат от стая в стая, я! Смелчагите смутено се заозъртаха. Забелязаха един човек с бяла престилка, който се запъти към тях. По очилата и малката шапчица те се досетиха, че това ще да е лекарят.

— Извинете, моля — изпречи се пред него Маншон. — Бихте ли ни казали в коя стая лежи Мъхеста брада?

— А-а, брадатият?… — измърмори лекарят, поспря се и се позамисли. — Онзи, дето се занимава с животни ли?

— Да, да — побърза да потвърди Полуобувка. — Животните са най-голямата му слабост.

— Вярвам, вярвам — поклати глава лекарят и лицето му прие много сериозен вид. — За съжаление подобна слабост понякога се заплаща скъпо и прескъпо.

— Няма съмнение — съгласи се Полуобувка. — Аз винаги съм бил нащрек с животните. Веднъж имах глупостта да се изправя пред един плъх и повярвайте ми, здравата щях да си изпатя.

Маншон обаче нямаше никакво желание тъкмо сега да споделя мнения и впечатления за животните.

— Кажете ни как е той! — смело заговори лекаря Маншон.

Полуобувка добави:

— Боим се да не би… да са го настъпили.

Лекарят смъкна очилата си и започна да ги трие с носна кърпа. После каза:

— Страхувам се, че имате право!

Кръвта им се смрази! Смелчагите пребледняха.

— Как така? — смая се Маншон.

— Възможно ли е? — възкликна Полуобувка.

Лекарят сложи очилата си.

— За съжаление така е! — отвърна той. — Не допускам, че подобно нещо се случва всеки ден, но сега наистина е станало.

— Трябва да го видим! — прошепна Маншон.

Полуобувка гракна като чайка:

— Незабавно трябва да го видим!

Лекарят се взря в тях:

— Вие какви сте му?

— Негови приятели — отговори Маншон.

— Ние сме единствените му приятели — уточни Полуобувка. — Освен нас той си няма нийде никого.

— Ах, така ли? — зачуди се лекарят. — Е, щом освен вас той си няма никой друг, приемам на своя отговорност да ви разреша свиждане. Надявам се да му вдъхнете кураж.

Смелчагите закимаха в знак на съгласие.

— Но имайте предвид, че положението му е критично — продължи лекарят. — Щом сте му приятели, ще ви разкрия, че ребрата му са натрошени, а и някои от вътрешните органи са наранени. Не бива да оставате дълго при него. Най-много пет минути!

Смелчагите отново кимнаха и тогава лекарят ги поведе по дългия коридор. Накрая спряха пред една врата.

— Чуваш ли? — изплашено прошепна Полуобувка. — Кой стене там?

avtomobilat_sled_lineikata_v_talpata.jpg

Не беше необходимо да се ослушват кой знае колко време, за да чуят странните звуци от стаята. Неясни, неразбрани думи и болезнен стон.

— Вашият приятел стене непрекъснато — съобщи им лекарят. — Наложи се да го настаним в самостоятелна стая, та да не безпокои другите болни.

С тези думи той отвори вратата и ги покани вътре.

— Имате гости! — подвикна той и се обърна към смелчагите: — Не искам да ви преча със своето присъствие, но много ви моля, не повече от пет минути. По-късно, когато започне да се пооправя, ще увеличим времето за свиждане.

Маншон и Полуобувка се сбогуваха с лекаря и пристъпиха към леглото на болния. Но каква беше тяхната изненада, когато зърнаха в него един съвсем непознат млад човек с дълга черна брада. В тъмните му очи се мярна радост и… очевидно смущение.

Смелчагите се заковаха на местата си, не смееха дори да шавнат.

— Казвам се Волдемар — прекъсна болният мълчанието и протегна ръка към тях. — Наистина се радвам да се запозная с вас.

— Маншон! — представи се Маншон и протегна ръка към него: — Приятно ми е!

— Радостта ми е безкрайна! — заяви Полуобувка и на свой ред подаде ръка на болния. — Бяхме се изплашили, че тук лежи нашият приятел…

Маншон забеляза как очите на Волдемар се замъглиха и побърза да прекъсне Полуобувка:

— Бояхме се, че тук лежи наш неизвестен приятел, и то целият в гипс — поясни той. — Сега с облекчение виждаме, че ръцете ви са здрави и читави.

— И краката — допълни Волдемар и тъгата в очите му се разсея. — Само ребрата ми са счупени и ми е поразместено едно-друго. Но пак ми се размина! Да те настъпи цял слон, как мислите?

— Слон ли? — смаяха се Маншон и Полуобувка.

— Именно слон — поясни Волдемар. — Ама вие не знаете ли? Аз се занимавам с животните в зоопарка и тъкмо там ме настъпи слонът.

— С животните трябва да се внимава — с разбиране отбеляза Полуобувка. — Веднъж и с мен се случи нещо подобно. Но тогава аз настъпих не слон, разбира се, а едно отровно змийче. Бях на косъм от смъртта.

— Тъй е то! — съгласи се Волдемар. — С животните трябва да се внимава.

— Навярно много страдате? — съчувствено запита Маншон. — Още от вратата дочухме как пъшкате.

— Пъшкам ами! — призна Волдемар. — Но не от болка, а от мъка. За моя любим слон ми е мъчно, затова стена така.

— Не разбирам — смая се Полуобувка. — Слонът те е настъпил, а ти си се разпъшкал от мъка по него!

— Именно — закима Волдемар. — Не зная как да си го обясня, но е така.

Лицето на Волдемар просветна. Дори брадата му не можа да скрие това. Погледът му омекна и стана някак замечтан. Маншон и Полуобувка мигновено схванаха, че в мислите си Волдемар е при своя слон. И тактично се умълчаха.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе сестрата, стиснала в ръка термометрите.

— Добро утро! — поздрави тя Волдемар и ласкаво кимна към Маншон и Полуобувка. — Как се чувствувате днес?

— Благодаря за вниманието, сестра Кирсипуу — каза Волдемар. — Много съм добре! Както виждате, и гости си имам.

— Виждам, виждам — отвърна сестрата и подаде термометър на Волдемар, който веднага го мушна под мишницата си. — Надявам се, че гостите няма да те преуморят.

Като рече това, тя оправи одеялото на Волдемар и си излезе. Нейните последни думи напомниха на Маншон и Полуобувка, че е време да тръгват и те. Пет минути не са много време и навярно вече бяха изтекли.

— Кога ще дойдете пак? — запита Волдемар.

Маншон и Полуобувка се спогледаха. Кога ли можеха да дойдат?

— Може би утре? — измънка Маншон.

— Точно така! — разпали се Полуобувка. — Утре!

— Вие не разбирате колко радост ми доставихте с вашето посещение — усмихна им се Волдемар.

А когато вратата тракна зад гърба на Маншон и Полуобувка, в стаята отново се разнесоха тежки стонове.

— Дотук беше много хубаво — рече Полуобувка, — но още нищичко не сме узнали за нашия Мъхеста брада.

Решиха да се обърнат към регистрацията. Но там им казаха, че никакъв Мъхеста брада не е записван в болницата.

— Може заради малкия му ръст да са го отнесли в детското отделение — предположи администраторът.

Маншон и Полуобувка обясниха обаче, че брадата на Мъхеста брада стига чак до земята и затова е изключено да е в детското.

— Напълно разбирам затрудненията ви — съчувствено отвърна администраторът — и ако него наистина са го настъпили, както предполагате, непременно ще го вземем в болницата. Но преди това вие просто трябва да го откриете.

— Така е — съгласи се Полуобувка.

Беше им ясно, че ще продължават да търсят Мъхеста брада. Но в болницата повече нямаше какво да правят. Благодариха на администратора и си излязоха.