Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (7)

Изчезването на Мъхеста брада

Маншон се разбуди рано, много преди изгрев слънце. Без да губи време, той скочи от леглото и се залепи до прозореца. Чудесно! Улиците пусти — не се вижда ни човек, ни автомобил. Само една подранила цистерна за мляко профуча наблизо, а край хотела вече метеше един метач.

Маншон дръпна завесите и се хвърли към Полуобувка, който още спеше:

— Време е да тръгваме — развика се той и раздруса Полуобувка по рамото. — Морето ни зове!

Полуобувка отвори очи и веднага рипна от леглото.

— Морето ни зове! Морето ни зове! — извика окрилен той. — Най-после започва нашият отпуск! Първо една хубава екскурзия с автомобила и после всички удоволствия, които ни предлага морето!

Но тъй като морето беше все още далече, Полуобувка набързо се вмъкна в банята, за да вкуси от нейните радости — нали вече бяха в отпуск!

Дълго се мота вътре и когато най-сетне излезе, изглеждаше по-бодър и по-весел от когато и да било.

— Ваната е като малко море — сладостно промърмори той. — Ободрява и освежава!

Маншон с удоволствие би се изкъпал, преди да тръгнат, или поне би взел един душ, но не искаше да бъде на път с мокър маншон. Затова само си изми ръцете и наплиска лицето си.

Повече нямаха какво да правят в този луксозен апартамент. Превъртяха ключа и слязоха с асансьора долу.

За разлика от вчера във фоайето беше необичайно тихо. Никакви хора. Само администраторът стърчеше на своето място. Маншон и Полуобувка пристъпиха към него да му предадат ключа.

— О-о? — изненада се той. — Няма ли да останете още никой и друг ден?

— Не, не! — отвърна Маншон. — В отпуск сме и веднага тръгваме за морето.

— Първо ще си направим една автоекскурзия и после — на плажа! — обясни Полуобувка.

— Е, да, напълно ви разбирам — въздъхна администраторът. — Остава ми само да съжалявам, че тъй бързо напускате нашия хотел.

— Какво да се прави! — поклати глава Маншон.

— Надявам се, че сте останали доволни от удобствата, които ви предложихме.

— Разбира се — побърза да потвърди Маншон. — Картината с трите мечки ми направи най-силно впечатление.

— И банята няма грешка! — обади се Полуобувка. — Ваната ми се стори като море. Жалко, че нямаше малко пясък, хубавичко щях да се зарина.

— Но защо не сте ми казали? — затюхка се администраторът. — Щях да уредя и пясък да ви сложат. Разбирам аз от тия работи.

Маншон се смути:

— Ех, и вие пък сега!… — смотолеви той. — Не е необходимо.

Полуобувка също се опита да успокои администратора:

— Няма нищо — много ласкаво каза той. — За толкова кратко време не си струва да се внася пясък вътре. Изкарахме някак си.

— Изкарахте някак си ли? — повтори объркан администраторът. — Никога няма да си простя, че в такъв луксозен апартамент сте изкарали някак си! Много ви моля, когато друг път се отбиете тук, поискайте всичко, но по-навреме.

— Знам ли какво ще ни потрябва? — измънка Маншон.

— Трябва да знаете! — заяви администраторът. — Ето, както за този пясък сега, пък и каквото и да е друго…

Вече се беше съмнало. По улиците се появиха първите пешеходци, забързани за работа. Раздвижиха се и колите.

— Да побързаме! — предложи Маншон. — Още е рано, ще успеем да се придвижим.

Кривнаха към ъгъла покрай високата арка на хотела и влязоха в двора.

Скоро Маншон седна зад кормилото и запали мотора.

— А къде е нашият мил Мъхеста брада? — изненада се той и се заоглежда наоколо.

— Кой го знае къде хърка, завит под дебелата си брада! — рече Полуобувка.

Маншон наду клаксона. Но Мъхеста брада не се показа. Още един, по-дълъг сигнал. И пак никой не се обади.

— Странно! — обезпокои се Маншон. — Та Мъхеста брада се събужда винаги преди нас.

Той натисна за трети път клаксона и тъй като Мъхеста брада не се появи, Маншон угаси мотора.

— Трябва да го потърсим!

Надникнаха под храстите на люляка, в кучешката колибка, претършуваха целия двор. От Мъхеста брада нямаше и помен.

— Да не е пък заминал? — неуверено се обади Полуобувка. — Усетил е зова на морето и е тръгнал натам. Да, да! Морето понякога така омагьосва, че…

— Не дрънкай глупости! — махна с ръка Маншон. — Мъхеста брада може и да е дочул зова на морето, но не е такъв приятел той, да ни изостави, без да каже дума. Забрави ли какво каза на оная дама вчера? Никога нямало да ни изостави, щял да дели с нас и радост, и скръб!

— Точно така! — отвърна Полуобувка. — Но къде се е дянал сега? Ние тук се тревожим за него, а той пет пари не дава.

Маншон се замисли.

Наистина, къде е Мъхеста брада? Станало е нещо!

— Само дано не го е настъпил някой, докато е спал — стресна се Полуобувка. — Такива неща понякога завършват много зле.

Маншон и Полуобувка се спогледаха силно разтревожени.

— Дано не е станало такова нещо… — с треперещ глас промълви Маншон. — Ако някой го е настъпил в тъмното?… Възможно е!

— Да, да — разбъбра се Полуобувка. — Натрошили са му костите, смазали са го. Да се надяваме, че са го отнесли навреме в болницата.

Лицето на Маншон стана бяло като платно.

— Натрошили са му костите, смазали са го!… — взе да повтаря той. — И то в самото начало на тъй дългоочаквания отпуск?… Ужас!

— Ах, не е приятно, разбира се — отбеляза Полуобувка. — Да се припичаш на плажа, а кракът ти да е гипсиран — каква ти почивка! Гипсът си е гипс! Ти как мислиш?

Маншон не отвърна. Изглеждаше съвсем объркан. Опита се да си представи как ли страдаше сега Мъхеста брада в болницата. Сам-самичък сред чужди хора. Никакъв близък няма при него — да го окуражава и утешава. Маншон много добре знаеше какво нещо е самотата! Толкова самотен се беше чувствувал преди, но все пак си беше здрав и читав. Ако беше изпаднал в беда като техния приятел тогава?… Очите му плувнаха в сълзи.

— Ама какво ти става? — учуди се Полуобувка.

Когато зърна сълзите, които се търкаляха по маншона на Маншон, просто съжали, че приятелят му не се възползува от ваната в луксозния апартамент. Все едно маншонът му вече подгизна. И какво значение има дали е мокър от вода, или от сълзи?

— Ох, нещастен наш Мъхеста брада! — завайка се Маншон. — Къде ли лежиш сега със счупени нозе?

— Не бъди чак толкова уверен — понечи да го успокои Полуобувка. — Не знаем още дали са счупени и двата му крака, или само единият.

— Хм!

— А защо не? Знаем ли? Може да не са счупени краката.

Това вече не биваше да го казва.

— Ръцете ли? — ахна Маншон и пак се заля в сълзи.

О, господи! Нима Мъхеста брада е сторил някому нещо лошо със своите ръце? Напротив! С ръцете си той събираше горски плодове и гощаваше своите приятели. С ръцете си вареше вкусен чай от еленов мъх и бранеше невинните птичета от злите котараци. Прибра при себе си дори отровното змийче и му стана като по-голям брат. О, беда! Ръцете му — натрошени! Да не може да прави добрини с тях!

Маншон нареждаше тъй неудържимо, че и Полуобувка се умърлуши.

— Ох! — изпъшка той и преглътна няколко пъти. — Може пък едната му ръка да си е останала здрава. Нали не знаем къде точно са го настъпили!

— Коя от двете му ръце според теб е останала здрава? — хлипаше Маншон. — Лявата или дясната?

— Да се надяваме, че е дясната — отвърна Полуобувка, но в този миг и той самият се разрида. Хвърли се в прегръдките на Маншон.

Никой от тях не беше в състояние повече дума да продума. Проливаха сълзи върху раменете си, бяха неутешими!

Сълзите на Полуобувка се ронеха по гърба на Маншон и дрехата му наистина съвсем подгизна.