Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (6)

Тайнствената сянка

Мъхеста брада отиде да спи под люляковите храсти в двора на хотела.

Нощта настъпи и доведе със себе си тишината. Заглъхна музиката в ресторанта, затихнаха градските улици — никакъв шум от мотори, нито човешка гълчава. Един след друг угасваха прозорците на хотела. Дори на тринайстия етаж луксозният апартамент не светеше. Звездни огърлици обсипаха небесния свод.

Всичко беше чудесно, но защо ли сънят не идваше? Мъхеста брада се въртеше от една страна на друга. Прогони тежките мисли, постара се да лежи, без да шавне, но и това не му помогна. Когато посред нощ се показа огромната златна лупа, стана съвсем невъзможно да заспи. Преди да легне, Маншон беше докарал автофургона в двора и сега лунните лъчи падаха точно върху фаровете. Те заблестяха тревожно и неприятно като две безкрайно зли очища.

Странна, необяснима тревога потискаше Мъхеста брада. Какво ли го безпокоеше? Нямаше причина — нали отиваха на почивка! Рано сутринта щяха да напуснат този град и щяха да се отправят към топлия морски бряг. Там, образно казано, щяха да измият от себе си тази досадна слава, която не ги оставяше на мира. С една дума, всичко им беше наред. Но сънят все не идваше! Що да стори?

Припомни си прастарата мъдрост за приспиване и започна да брои наум.

„Едно, две, три, четири… — броеше той и стискаше клепачи. — … дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет…“

Напразно! В тоя миг си припомни как Полуобувка отчиташе сигналите на телефона. Ах, този телефонен разговор! И онази дама! Ами ако тя го открадне сега, когато заспи? Нали се оплакваше, че страда от безсъние?…

При тази мисъл Мъхеста брада съвсем се разсъни и даже забрави да брои. Дамата! Що за странно желание? Да го вземе със себе си и да го държи вместо кученце! Как да не се тревожи сега? Да го сравняват с кученце!

„Разбира се — разсъждаваше Мъхеста брада, — няма нищо лошо в това, че животните са точно такива. Но да се съмняват в тебе дали си човек! Просто унизително!“

Точно сега, когато го бяха взели за куче, Мъхеста брада си спомни, че администраторът го беше посъветвал да пренощува в кучешката колибка. Трябваше да е нейде в двора. Мъхеста брада внезапно поиска да узнае нещо повече за живота на кучетата и реши на всяка цена да открие колибката.

Надигна се и внимателно се огледа.

Аха, ето я къде е! Лунните лъчи падаха върху малка къщичка без прозорци, която вместо врата имаше една кръгла дупка. Колибка като колибка.

Мъхеста брада бавно се приближи до нея и взе да я оглежда:

„Интересно, как ли се чувствуват кучетата там?“ — помисли си той.

За да бъде съвсем наясно, вмъкна се вътре с пълзене и заднишком, съвсем по кучешки.

— Не е лошо — каза си Мъхеста брада, когато се загледа през дупката навън.

Нека си представи, че наистина е куче. Какво ли трябваше да чувствува сега? Трудно му беше на Мъхеста брада да отгатне. А безпокойството, което стягаше душата му, прерасна в неприятно предчувствие за нещо лошо.

„От лунната светлина ще да е!“ — помисли си той.

Луната наистина навява тревожни мисли и това не е тайна за никого. Нали и кучетата при пълнолуние вият срещу нея.

Но ето че луната взе да се снишава към хоризонта и призрачните сенки из двора се удължиха.

„Какво ли изпитват кучетата, когато се взират в сенките на нощта?“ — помисли си Мъхеста брада. — „Какво ли им е, когато проследяват дългата сянка на покрива, поела след залязващата луна?“

И в тоя момент…

Мъхеста брада дори потрепера! Толкова се беше вглъбил в ролята на куче, че с голямо усилие се удържа да не лавне.

Из двора се мярна още една сянка, която я нямаше преди. И тази сянка… беше на човек!…

Тихо и безшумно той се промъкна до автофургона на Маншон. Поспря се там, завъртя се наоколо, надникна през стъклата вътре… Сега Мъхеста брада съвсем ясно разбра как би се държало едно куче. То би се втурнало с неукротима ярост към тайнствената сянка.

Но Мъхеста брада все пак не беше куче! Не му харесваше този човек, който сновеше край автомобила им, но остана в колибката. Искаше да види какво ще стане по-нататък!

А сянката се закова на едно място. Пълна тишина! Сянката оставаше безмълвна като всяка сянка.

Кой ли можеше да бъде? Да не е пък някой любител на автографи? Разбрал, че смелчагите нощуват в автофургона, и решил да ги помоли за автографи. Добрал се е през нощта при тях, иска да е пръв на опашката! Не, не може един любител на автографи да се промъква така посред нощ към тях! Автографите се дават за добър спомен. А този се мотае край автофургона като потаен крадец!

Ами ако наистина беше крадец?! То пък какво ли ще им открадне? Автофургона ли? Едва ли! Всеки знае, че с него няма да стигне далече. Смелчагите са прочути, известни надлъж и нашир. Знае се и автофургонът им!

Мъхеста брада внезапно съзря в ръцете на непознатия голяма пазарска чанта. Може пък да е дошъл просто да изрази своето уважение към тях. Може би носи в чантата нещо за почерпка — пирожки например!

Мъхеста брада се усмихна, без да ще! Сети се, че едно куче би се държало съвсем по друг начин. Никога и през ум не би му минало за пирожки. Виж, за някой кокал сигурно би си помечтало!

Сянката отново се раздвижи и бавно се отдалечи. Голямата пазарска чанта свободно се люшкаше и Мъхеста брада разбра, че в нея няма нито пирожки, нито кокал!

Скоро сянката се мярна и край люляковите храсти, тъкмо там, където Мъхеста брада се беше излегнал най-напред. Той мислено благодари на администратора от хотела, който му беше препоръчал тази колибка. В сравнение с люляковите храсти, сега беше на по-сигурно място.

Тайнственият непознат запали джобно фенерче и светлината зашари под храстите.

„Нищо, нищо няма да откриеш! — с насмешка си помисли Мъхеста брада. — Да беше минал преди малко оттам…“

Той се успокои съвсем и ето че очите му взеха сами да се затварят. Стори му се, че чува далечна песен на звънчета. Не, не! Откъде можеха да се вземат звънчета тук? Тъй ами!

Когато Мъхеста брада отвори очи, светлината на джобното фенерче беше угаснала. Утринната заря багреше края на небето.

„Скоро ще съмне!“ — помисли си Мъхеста брада.

Ще дойдат Маншон и Полуобувка, тримата ще се настанят в автофургона и рано-рано ще се понесат през още пустите улици на града. Ще стигнат топлото море, където вълните се плискат спокойно и навяват сън. Приятелите ще се зариват в пясъка, всеки от тях ще награби лимонади, колкото му побират ръцете. От време на време ще отпиват по глътка, по две. И ще бъде тъй приятно, тъй приятно…

Мъхеста брада задряма.

Присъниха му се невероятни неща.

Пак зазвъняха звънчета… Прекрасен зимен ден! Над снежната равнина се носи приспивен сладък звън. О, не — лято е! Приятно грее слънцето… Майка му е опънала люлка насред полето. Мъхеста брада е още съвсем мъничък, толкова мъничък, че брадата му стига едва до кръста. Майка му го взема в прегръдките си, вдига го от люлката и го люлее на ръце. Нани-нани-на! Толкова е приятно, толкова е хубаво!