Метаданни
Данни
- Серия
- Макгрегър (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Winning Hand, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Георгиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 132 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Джакпот
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина Прес“, София, 1999
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-053-8
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Следващата сутрин Дарси отиде на всичките си записани часове, защото мислеше, че би било грубо да не отиде. Ала нямаше желание за нищо. Настроението й не се повиши дори след като я натъркаха с екзотични морски соли, масажираха я с масла, които й напомняха за някаква египетска магия и й направиха маска с нещо плътно и лепкаво с цвят на боровинка.
Той искаше тя да си тръгне, а Дарси наистина нямаше къде да отиде.
Нямаше значение, че щом документите дойдеха, можеше да обиколи всички поразителни места, за които бе чела и мечтала. Тя искаше да остане тук, в това чудесно и вълнуващо място, с всичките му светлини и звуци, тълпи и опасности.
Искаше отново да играе, да пие шампанско, да си купува лъскави обици. Искаше просто още малко време в един свят, където мъже с лица, изваяни от бронз, й обръщаха внимание, сякаш заслужаваше техния интерес.
Повече от всичко искаше още няколко вълшебни дни с Мак, преди каляската й отново да се превърне в тиква и стъклената пантофка да не й става.
Искаше той отново да й се усмихне по онзи начин, който превръщаше лицето му във възхитително произведение на изкуството.
Бе толкова прекрасен, мислеше Дарси, не само когато го гледаше, а и когато бе с него. Мак умееше така да обръща чудесните си сини очи към нея и да я кара да вярва, че наистина го интересуваше какво мисли тя, какво изпитва, какво има да каже.
Никога не бе успявала да говори с друг мъж така, както говореше с него. Без да се чувства глупава или не на място. Или поне простовата.
Ала бе отнела прекалено много от времето му, бе му пречила. Винаги бе предпочитала да се свие в някой ъгъл и да гледа как другите живеят. Ако отидеш прекалено далеч, ако влезеш в светлината на прожекторите, накрая винаги правиш нещо глупаво и заради него тези, които познават нещата, искат отново да изчезнеш.
Парите нямаше да променят същността й. Хубава рокля, нова прическа — това бе само лустро. Под него си оставаше пак толкова непохватна и обикновена.
— Това ще ти хареса.
Дарси се отърси от мрачните си мисли и погледна към жената. Вече бе забравила името й и това й се струваше също толкова грубо, колкото да не отиде на часа. Легнала по гръб на тапицираната маса, Дарси се взря в табелката, закачена върху меката розова униформа.
— Така ли, Енджи?
— Абсолютно.
За неин ужас Енджи дръпна тънкото одеяло и започна да нанася върху гърдите й топла кафява кал.
— О!
— Пари ли?
— Не, не — нямаше да се изчерви, нямаше да се изчерви, нямаше да се изчерви! — Това за какво е?
— За да стане кожата ти неустоима.
— Никой няма да я гледа там, където я мажеш — отбеляза тя и Енджи се засмя:
— Хей, това е Вегас. Всеки момент може да ти излезе късметът.
— Може и да си права — Дарси се предаде и затвори очи.
Тя и новата й неустоима кожа току-що се бяха прибрали в апартамента, когато се позвъни. Дарси отвори вратата, видя Мак и езикът й на часа се върза.
— Имаш ли една минутка? — попита той и влезе, като я видя, че само кимна. — Нямам много време, но исках да ти съобщя, че пресата е по следата. Историята за загадъчната жена ги е подпалила. Ще въртят това още няколко дни, ала няма да свърши дотам. Рано или късно ще се разчуе. Трябва да си подготвена.
— Няма да се върна в Канзас — избухна тя с гняв, който изненада и двамата.
Мак вдигна вежди:
— Каза ми го вече.
— Няма да се върна — повтори Дарси. — Имам достатъчно пари от аванса, който ми даде, за да си наема стая в някой хотел.
— И би го направила, защото…
— Ти каза, че не трябва да съм тук.
— Не вярвам да съм казал такова нещо — но си припомни колко бе ядосан снощи и помисли, че може да е споменал нещо в този дух. — Определено не съм имал това предвид — раздразнен от себе си, прокара ръка през косата си. — Дарси…
— Знам, че ти отнемам много време. Ти се чувстваш отговорен за мен, ала няма нужда. Няма да ти се мотая в краката. Мога просто да си стоя тук и да пиша, както снощи, след като… Е, след.
Той вдигна ръка, правилно предположил, че това щеше да спре потока от думи.
— Извинявай. Бях нервен. Позволих на онзи идиот да ме вбеси и си го изкарах на теб — пъхна ръце в джобовете си. — Но това наистина ме накара да разбера, че не трябваше да си там и че определено не бива да ходиш в казиното сама.
Тя бе на път да отстъпи, ала последните му думи отново я сепнаха.
— Мислиш, че съм глупава и наивна.
— Не мисля, че си глупава.
Очите й светнаха и го очароваха с внезапния си и неочакван златист пламък.
— Значи само наивна. Може би малко некадърна и със сигурност прекалено… — съзнанието й трескаво търсеше думата. — Прекалено провинциална, за да се грижа за себе си в големия, лош град.
Мак вдигна вежди по начин, който й се стори и чаровен, и вбесяващ.
— Нали дойде с по-малко от десет долара, без портмоне и без нищо, освен дрехите на гърба си?
— Е, и какво? Това ме доведе дотук, нали?
— Натри ми носа — измърмори той.
— И снощи не беше първия път, когато виждам злобен пияница. Аз съм от Канзас, не от Града на приказките. В Канзас си имаме достатъчно пияници.
— Продължавам да се съгласявам — Мак с всички сили се мъчеше да не се засмее.
— И няма нужда да ме наглеждаш, сякаш съм някакво изгубено кученце, което може да се втурне под колите. Нямаш абсолютно никаква причина да се тревожиш за мен.
— Не съм казал, че се тревожа за теб. Казах, че ти ме тревожиш.
— То е едно и също.
— Напълно е различно.
— Как?
Той се вгледа в нея. Лицето й бе пламнало. Очите й бяха тъмни и блестящи. Това не бе само обида, разбра Мак, а и накърнена гордост. И не можеше да отрече, че вината бе негова. Въздъхна:
— Наистина не ми оставяш избор. Ти ме тревожиш — повтори и сложи ръце на раменете й, — защото… — спусна ги надолу и обгърна кръста й. Видя как устните й се разтварят от изненада, точно преди да ги покрие със своите.
Светът се преобърна. Всяка свързана мисъл в главата й се разпиля, изгуби се безнадеждно. Устните му бяха точно каквито си ги бе представяла. Горещи, твърди и умели. Ала сега бяха върху нейните и я подмамваха в някакво вълнуващо безвъздушно пространство, където всичко блещукаше и трептеше. Цветовете станаха по-ясни, размазаха се по краищата и се смесиха, омекнали като коленете й.
Езикът му се плъзна върху нейния, възбуждащ, канещ, смесвайки тъмния си интимен вкус с нейния. Плавно, толкова плавно бе това плъзгане на устните, че сякаш в нея се спускаше течна жарава.
Вкопчи се в раменете му да запази равновесие и той почувства през сакото си късите й нокти — сигнал за тревога, въпреки че устните й се разтвориха гостоприемно. Безпокойство и отстъпление, опасна комбинация, примесена с безпомощните стонове от удоволствие, които го караха да отиде по-далеч, отколкото бе възнамерявал, да иска повече, много повече, отколкото бе очаквал.
Това, което бе започнал, кипеше в него и настояваше да стигне докрай. Тук и сега, и всичко. Дарси бе възбудена, Мак също. Колкото и да бе невинна, тя не беше дете. А той я желаеше. Господи, колко я желаеше!
Когато я отдръпна от себе си, очите й останаха затворени. Мак видя как върхът на езика й облиза устните, преди тези устни да се стиснат здраво, сякаш искаха да опитат още за малко някакъв особено приятен вкус. Миглите й трепнаха и страстта се сви в стомаха му като горещ юмрук.
Очите й бяха тъмни и замъглени и го гледаха. Бузите й бяха поруменели. Дарси преглътна треперливо.
— Защо… — дишането й бе прекалено бързо, за да говори нормално. — Защо направи това?
Внимавай с нея, напомни си той. Много внимавай.
— Защото исках. Имаш ли нещо против?
Тя дълго се взира в него.
— Не — отвърна накрая с такава обмислена сериозност, че Мак едва не се усмихна. — Не мисля.
— Добре. Защото още не съм свършил.
— О… — ръцете му я привлякоха. Телата отново се срещнаха. — Ами… — затвори очи. — Недей да бързаш.
Невинността й бе ярка като маяк и невъзможно възбуждаща. Не, не е дете, помисли Мак отново, ала шансът бе против нея. И той нямаше право да се възползва от превъзходството си. С мъка се овладя и опря чело на нейното. По-бавно, заповяда си Мак. А още по-добре спри.
— Дарси, ти си опасна жена.
Очите й изненадано се отвориха.
— Аз ли?
Смайването, изписано на лицето й, с нищо не облекчаваше напрежението в стомаха му. Напрежението бе лош знак, реши той, сигнал не само за желание, а за желание за нея. Много конкретно, много точно и напълно неуместно.
— Смъртоносна — промърмори и отстъпи назад. Ала не свали ръце от раменете й. Още не можеше да прекъсне контакта. Сега тя търсеше лицето му. Големите й златисти очи все още бяха замъглени от първата целувка, устните й тръпнеха в очакване на следващата. Би могъл да я изпие на един дъх. — Имала ли си някога любовник?
Дарси премигна, после сведе очи към копчетата на ризата му. Тази риза бе черна и копринена. Под ръцете си я бе усетила като топла и гладка. Искаше отново да я докосне. Да докосне него.
— Не съвсем.
Мак вдигна вежди:
— Въпреки безкрайното си и забавно разнообразие, сексът си остава една точно определена игра.
Дарси имаше определеното чувство, че той в края на краищата нямаше намерение отново да я целуне. Сексуалната безпомощност бе ново и не много приятно чувство. Намръщи му се, смътно обидена:
— Знам какво е сексът.
Не, помисли Мак, не знаеше. Представа си нямаше какво му се искаше да направи с нея. Ако можеше да си представи, щеше да избяга надалеч и колкото бързо можеха прекрасните й крака на фея.
— Ти не ме познаваш, Дарси. Не знаеш правилата тук, нито клопките.
— Аз умея да се уча — възрази тя сприхаво. — Не съм слабоумна.
— Някои неща е по-добре да не научаваш — телефонът иззвъня и той леко стисна раменете й. — Обади се.
Дарси се обърна, изтича до бюрото и грабна слушалката.
— Да? Ало?
— И кой е това?
Резкият въпрос в плътния дрезгав глас бе толкова заповеднически, че тя автоматично отговори:
— Дарси Уолис.
— Уолис? Уолис, така ли? Ти да не си потомка на Уилям Уолис, големия герой на Шотландия?
— Всъщност… — от смущение прокара ръка през косата си. — Той ми е прадядо по бащина линия.
— Добра кръв. Силна порода. Можеш да се гордееш с рода си, момиче. Дарси, така ли? И омъжена ли си, Дарси Уолис?
— Не, не съм… — запъна се и веждите й се сключиха. — Извинявайте, кой се обажда?
— Аз съм Дениъл Макгрегър и се радвам да се запозная с теб.
Тя успя да затвори уста и да поеме въздух.
— Много ми е приятно, господин Макгрегър.
— Чудесно, чудесно, Дарси Уолис. Казаха ми, че моят внук ти е дошъл на гости.
— Да, тук е — не тръпнеха ли още устните й от неговите? — Ъъъ… Искате ли да говорите с него?
— Ще говоря. Имаш хубав, ясен глас. На колко си години?
— На двайсет и три.
— Обзалагам се, че освен това си здрава.
Дарси кимна, напълно объркана.
— Да, здрава съм — премигна, когато Мак изруга под носа си и измъкна слушалката от ръката й.
— Да й проверя ли зъбите, дядо?
— Ето те и теб — в доволния глас на Дениъл не звучеше никакво разкаяние. — Секретарката ти ме препрати. Разбира се, нямаше да се налага да ме разкарват напред-назад, за да поговоря с най-големия си внук, ако ти някога си правеше труда да се обадиш на баба си. Тя се чувства пренебрегната.
Това бе стар номер и Мак въздъхна:
— Обадих ви се преди по-малко от седмица.
— На нашата възраст, момче, една седмица е цяла вечност.
— Глупости — той не успя да сдържи усмивката си. — Вие и двамата ще живеете вечно.
— Това ни е планът. И така, чувам от майка ти — която се сеща да се обади от време на време — че си загубил милион и осемстотин хиляди и още някакви дребни.
Мак облиза устни и се загледа след Дарси, която тръгна към прозореца.
— Един път печелиш, друг път губиш.
— Съвсем вярно. И това ли момиче, с което току-що говорих, те оскуба?
— Да.
— Уолис. Хубав, чист глас, добри обноски. Красива ли е?
Мак се опря на ръба на бюрото. Добре познаваше дядо си.
— Не е лоша, ако не обръщаш внимание, че е гърбава и кривогледа — разсеяно прелистваше тетрадката на бюрото, докато в ушите му гърмеше буйният смях на Дениъл.
— Значи е красива. Хвърлил си й око, а?
Мак вдигна очи от гъсто изписаните страници и се вгледа в застаналата до прозореца Дарси. Слънцето сияеше като ореол около косите й, ръцете й бяха сключени пред нея. Изглеждаше нежна като диво цвете в безмилостната жега на пустинята.
— Не — каза го решително, окончателно, като се мъчеше да си повярва. — Не съм.
— И защо не? Цял живот ли ще си останеш ерген? Един мъж на твоята възраст има нужда от жена. Трябва да създадеш семейство.
Докато Дениъл нареждаше за отговорности, задължения и продължаване на рода, Мак наклони глава и прочете една страница. Разказваше се за жена, която седи сама в тъмното и гледа през прозореца светлините на града. Чувството на самота бе мъчително.
Замислено затвори тетрадката и сложи ръка върху нея. Гледаше как Дарси гледа града.
— Обаче толкова се забавлявам, дядо — обади се той, когато Дениъл най-накрая замълча, за да си поеме въздух. — С всичките тези танцьорки.
Настъпи моментно мълчание, после дядо му избухна в смях.
— Винаги си бил цапнат в устата. Липсваш ми, Роби.
Дениъл бе единственият, който наричаше Мак с детското му име, а и той го използваше рядко. От обичта не може да се избяга, помисли Мак.
— И ти ми липсваш. Всички вие.
— Е, ако успееш да се откъснеш от твоите танцьорки, можеш да дойдеш да посетиш бедната си стара баба.
Очевидно Ана Макгрегър не бе наблизо. Мак си представяше какво наказание щеше да последва, ако чуеше, че съпругът й я нарича „бедна“ или „стара“.
— Предай й много поздрави.
— Ще й предам, макар че тя предпочита да й ги предадеш лично. Дай ми пак момичето.
— Няма.
— Никакво уважение — изсумтя Дениъл. — Трябваше да те напердаша, когато беше малък.
— Сега е твърде късно — засмя се Мак. — Дръж се прилично, дядо. Скоро ще ти се обадя.
— Ще видим.
След като затвори, Мак остана, където си беше.
— Извинявам се за разпита, на който те подложи самият Макгрегър.
— Няма нищо — тя продължаваше да стои с гръб към него и да гледа как слънцето осветява извисяващите се сгради. — Той изглежда много страховит.
— Твърда черупка, меко сърце.
— Хм — не бе имала намерение да подслушва, ала как можеше да не чуе разговора? Обичта и раздразнението в тона на Мак я затрогваха. А думите му разсеяха заблудата й.
Танцьорки. Разбира се, че ще му харесват дълги бедра, красиви тела, екзотични лица. Към нея сигурно изпитваше само любопитство. Затова я целуна. Но да го вземат дяволите, да го вземат дяволите, задето разбуди всички тези желания, без които досега бе успявала така спокойно да си живее.
— Изглежда се отклоних от причината за моето посещение — Мак я изчака да се обърне към него. При бегъл поглед Дарси изглеждаше съвсем овладяна. Ала той не я гледаше бегло. Нещо го караше да се взира, а взирането в тези очи му показа бури и рани. — Сега се сърдиш.
— Не, раздразнена съм, но не се сърдя. Каква беше причината… — тя замълча многозначително. — За твоето посещение?
Тази склонност към сарказъм го изненада. Жегна го достатъчно, за да го накара да се отблъсне от бюрото и да пъхне ръце в джобовете си.
— Причината беше пресата. Знам, че искаш името ти да не се появява. Затрупани сме с настоявания за цялата история. Засега успявам да ги задържа, ала няма как да не се разбере. В хотела работят стотици хора, а няколко души вече знаят името ти. По-скоро рано, отколкото късно някой от тях ще се разприказва пред журналистите.
— Сигурна съм, че си прав — сигурно трябваше да му бъде благодарна, задето й предоставяше нещо друго, за което да се тревожи. — Положително мислиш, че съм страхлива, защото не искам Джералд да разбере къде съм.
— Мисля, че това си е твоя работа.
— Страхлива съм — каза го предизвикателно и вдигна дръзко глава, което никак не съответстваше на думите й. — По-скоро бих се съгласявала, отколкото да споря, по-скоро бих избягала, отколкото да се боря. Но затова стигнах тук, нали? Тук с теб и на път да стана богата. Страхливостта работи за мен.
— Той не може да те нарани, Дарси.
— Разбира се, че може — тя вдигна ръце и въздъхна измъчено. — Думите нараняват. Те късат сърцето и разбиват душата. Бих предпочела да ме зашлевят, вместо да ме ударят с думи — поклати глава. — Е, каквото има да става, ще стане. Колко време мислиш, че имам, преди името ми да се появи?
— Един или два дни.
— Значи трябва да ги използвам по най-добрия начин. Благодаря ти, че ми съобщи. Сигурно си зает. Не искам да те задържам.
— Изритваш ли ме?
Дарси успя да се усмихне слабо:
— И двамата знаем, че си имаш друга работа. Аз нямам нужда да ме отглеждат.
— Добре — Мак тръгна към вратата, после спря с ръка върху дръжката. — Искаше ми се отново да те целуна — видя как погледът й подозрително прескочи към лицето му. — Малко прекалено като за твое добро, а може би и за мое.
Сърцето й спря.
— А може би съм уморена да правя това, което е за мое добро, и ми се иска да поиграя хазарт.
В очите му проблесна нещо, от което тя потрепери.
— Високи залози, тежки загуби. Прекалено рисковано като за новак, Дарси от Канзас. Първото правило е никога да не залагаш това, което не можеш да си позволиш да загубиш.
Когато той затвори тихо вратата зад себе си, Дарси изпусна дъха, който бе задържала.
— А защо трябва да губя?
До края на деня остана в стаята, трескаво пишейки в тетрадката си. От сервиза, който бе прибрал колата й, се обадиха, за да й кажат, че вече са я поправили. Без много да се замисля, тя попита монтьора дали не познава някого, който би я купил. В края на краищата, вече бе приключила с нея, както и с всичко друго — освен тетрадките — което бе донесла от Трейдърс Корнърс. Той й предложи хиляда долара, Дарси се съгласи, без да се пазари и веднага хукна да подпише документите.
Когато се върна, на бюрото я чакаше красив преносим компютър, с бележка, че любезно й е предоставен от „Команч“ за времето на нейния престой. Тя развълнувано го включи, опита го, после се зае да преписва записките си.
Работи до късно, докато очите й се замъглиха, а пръстите й се схванаха. Бе пропуснала времето за вечеря и стомахът й се свиваше от глад. Изкушаваше се да посегне към телефона, да поръча да й донесат нещо в стаята. Да остане скрита.
Вместо това взе чантата си и изправи рамене. Щеше да излезе, реши Дарси. Да вечеря, да пийне вино, ако поиска. И после, за бога, щеше да поиграе.
Когато влезе в казиното, масите бяха препълнени, а въздухът пареше от цигарен дим и парфюми. Искаше да гледа, да се учи. Почувствай шанса, бе казал Мак. Научи правилата. Тя имаше намерение да направи точно това. Харесваше й тукашният свят, напрегнатата му яркост, вълнението на риска.
Повъртя се наоколо. Задържа се до една маса за блекджек достатъчно дълго, за да види как един мъж по риза, захапал между зъбите си тънка черна пура, загуби пет хиляди долара, без дори да трепне.
Забавно.
Гледаше как се върти колелото на рулетката, гледаше подлудяващото подскачане на малкото сребърно топче. Видя как купчини чипове идват и си отиват. Четно или нечетно. Червено или черно.
Интересно.
Зад всичко това бе неспирното свирене и щракане на игралните автомати. Светлините примигваха. Джакпот. Дарси наблюдаваше как играе една възрастна жена, която се подпираше на бастун и мърмореше на въртящото се лице на автомата. И нададе победоносен вик, когато в металната паничка се изсипа порой от монети.
— Петдесетачка — обяви жената и хвърли на Дарси една ледена усмивка. — Време беше този обирджия да си плати.
— Моите поздравления. Това е покер, нали?
— Точно така. Вече два часа минава метър, ала вече се загря — тя приятелски тупна автомата с бастуна си и отново натисна червеното копче. — Хайде, миличък.
Изглеждаше забавно, реши Дарси. Лесно, просто и отлично място като за начало. Тръгна по редицата, докато стигна до един свободен автомат и седна пред него. Прочете инструкциите, пусна в процепа двайсет долара и зачака да светне лампата. После натисна бутона и се усмихна, когато получи първото раздаване.
В своя кабинет Мак я наблюдаваше на екрана. Можеше само да поклати глава. Първо, тя играеше като първия човек — с по една сума. Ако искаше да спечели, трябваше да играе с четири, по долар на всяко раздаване. Сега задържаше два попа, вместо да тръгне на флош.
Бе съвсем ясно, че никога през живота си не бе играла покер.
Е, щеше да я държи под око и да внимава да не загуби повече от няколкостотин долара.
На вратата се почука и той погледна през рамо.
— Здравей, хубавецо! — в стаята надникна майка му.
На лицето му се разля радостна усмивка.
— Здравей, красавице — прегърна я силно през кръста и притисна устни към меката й блестяща златиста коса. — Чаках ви чак след един-два дни.
— Свършихме по-рано — тя хвана с две ръце лицето му и му се усмихна. — Освен това исках да видя моето момче.
— Къде е татко?
— Сега ще дойде. Хванаха го долу във фоайето и аз го изоставих.
Мак се засмя и отново я целуна. Тя бе толкова красива, с мека кожа, екзотични очи с неповторим теменужен цвят и силни черти, които обещаваха изящество и красота за цял живот.
— Така му се пада. Ела да седнеш. Да ти предложа нещо за пийване?
— С удоволствие бих изпила чаша вино. Беше тежък ден — Серина с въздишка се разположи на един от кожените фотьойли и протегна дългите си крака. — Тази сутрин говорих с Кейн. Той ми каза, че довършва документите за онази жена, която е ударила голямата печалба. Пресата е пълна с „Мадам Хикс“ — добави тя.
Мак се изсмя и наля една чаша от любимото бяло вино на майка си.
— Не мога да се сетя за прозвище, което да й подхожда по-малко.
— Така ли? На какво прилича?
— Виж сама — той посочи към екрана. — Дребната блондинка със синята блуза до покеравтомата.
Серина се премести, отпи от виното и се вгледа в монитора. Вдигна вежди, когато Дарси запази две осмици и изчисти по-голямата част от един възможен флош.
— Не е кой знае какъв играч, а?
— Съвсем зелена.
Комарджийското сърце на Серина се стопли, като видя, че Дарси изтегли още две осмици.
— Обаче има късмет. И е хубавичка. Вярно ли е, че когато дошла тук, била напълно разорена?
— Оставали й десет долара.
— Е, радвам се за нея — Серина вдигна чашата си в наздравица към екрана. — Нямам търпение да се запознаем. А, добре, някой малко ще й помогне.
— Какво? — Мак разтревожено погледна към екрана и видя как един мъж сяда на стола до нея. Забеляза бързата флиртуваща усмивка, небрежното потупване по рамото на Дарси. И нейните широко отворени очи, любезната й усмивка. — Кучият син!
Бе почти излетял през вратата, преди Серина да успее да скочи на крака.
— Мак?
— Трябва да сляза долу.
— Но защо…
Когато синът й изфуча навън, Серина реши, че има само един начин да разбере защо. Остави виното и се забърза след него.