Нора Робъртс
Джакпот (2)

Втора глава

На сутринта балонът не се спука. Дарси се събуди в шест часа и слисано се вгледа в отражението си в огледалото над нея. За опит вдигна ръка и я видя как докосва бузата й. Чувстваше пръстите си, виждаше ги как се плъзгат по челото й и се спускат към другата част на лицето.

Колкото и да бе странно, трябваше да е вярно. Никога досега не се бе виждала в хоризонтално положение. Изглеждаше толкова… Различно, реши тя, просната на огромното изпомачкано легло, обградена от планини от възглавници. Чувстваше се толкова различно. Колко години се бе събуждала всяка сутрин в практичното двойно легло, в което спеше от дете?

Никога нямаше да трябва да се върне към това.

Кой знае как тази проста мисъл, простият факт, че никога вече нямаше да се налага да приспособява тялото си към оръфания дюшек на древното легло й достави такава дива, такава светла радост, че Дарси избухна в шеметен смях и не можа да се спре, докато не започна да се задушава.

Търкаляше се от единия до другия край на леглото, риташе във въздуха, прегръщаше възглавниците и когато това не й стигна, се впусна в танц върху матрака.

След като съвсем се задъха, тя се отпусна на леглото и обхвана коленете си с ръце. Бе облечена с копринена нощница в захарно розов цвят — един от няколкото артикула от най-необходимия гардероб, които бяха пристигнали веднага след вечерята. Всичко бе от бутика долу и й бе любезно подарено от „Команч“.

Дори нямаше да се тревожи, че невероятният Мак Блейд й бе купил бельото. Не и когато това бе такова невероятно бельо.

Дарси скочи. Искаше отново да разгледа апартамента. Предишната нощ бе толкова зашеметена, че просто се разходи наоколо с глупав поглед.

Грабна дистанционното управление и започна да натиска копчетата. Блестящите сини завеси пред високите от пода до тавана прозорци се разтваряха и затваряха и я караха да се смее като глупачка. Разтвори ги отново и видя, че има широк прозорец към света, който се нарича Вегас.

Сега той бе в приглушено синьо и сиво, а над пустинята се разпукваше мека зора. На кой ли етаж беше? На двадесетия? На тридесетия? Едва ли имаше значение. Тя бе на върха на един смел и съвсем нов свят.

Натисна друго копче и на стената се откри широк телевизионен екран, видеокасетофон и сложна на вид стереоуредба. Поигра си, докато изпълни стаята с музика, после се спусна надолу.

Отвори всички завеси, помириса цветята, седна на всяка възглавница на двата дивана и шестте фотьойла. Възхити се от извитата камина и от голямото снежнобяло пиано. И понеже нямаше кой да й каже да не го пипа, седна и изсвири първото, което й дойде наум.

Празничните, дръзки ноти на „Навсякъде разцъфват рози“ я накараха да се разкикоти лудешки.

Зад блестящия черен бар намери малък хладилник и прихна като момиченце, като видя, че в него имаше две бутилки шампанско. Понесе се танцово под гърмящата музика към банята и се усмихна на бидето, телефона, монтирания на тавана телевизор и всички прелестни тоалетни принадлежности, подредени в една порцеланова кошничка.

Тананикайки се, изкачи витите хромирани стъпала обратно към спалнята. Банята към нея бе една симфония от чисти сетивни удоволствия — от голямата като езеро моторизирана вана в чувствено черно до огромната поставка под осветеното огледало, заемащо цяла стена. Банята бе по-голяма от целия й апартамент у дома. Ако вкараше и едно легло, помисли Дарси, можеше да живее направо тук. На покритата с плочки полица до ваната бяха наредени сочни зелени растения. Отделна душ кабина с матово стъкло предлагаше кръстосващи се струи вода. По лавиците бяха подредени прелестни прозрачни шишенца със соли за вана, масла, кремове с такива силни аромати, че при всяко помирисване тя простенваше от удоволствие.

В съседната съблекалня имаше вграден гардероб, в който чакаха хавлия и пухкави памучни чехли с емблемата на „Команч“, тройно огледало, високо цял ръст, два елегантни фотьойла и маса с нежни цветя в кристална ваза.

За такива удоволствия само бе чела и ги бе виждала на кино. Луксозни, блестящи, излъчващи богатство. Сега, когато първоначалният приток на адреналин се бе укротил, Дарси започна да се чуди дали не бе станала някаква грешка.

Как бе могло това да се случи? Времето и събитията, след като бе започнала дългия си път към града, вече се замъгляваха в съзнанието й. Ясни бяха само някои откъслеци — въртящите се светлини на автомата, собственото й бумтящо сърце, невъзможно красивото лице на Мак Блейд.

— Не питай — прошепна тя. — Не го разваляй. Дори ако след един час всичко изчезне, сега го имаш.

Прехапа устни, вдигна слушалката на телефона и натисна бутона за рум сървиса — обслужване по стаите.

— Рум сървис. Добро утро, госпожице Уолис.

— О! — Дарси премигна и погледна виновно през рамо, сякаш някой се бе промъкнал зад нея. — Дали мога да си поръчам кафе?

— Разбира се. А закуска?

— Ами… — не искаше да злоупотребява. — Може би една кифла.

— Това ли е всичко?

— Да, това ще е достатъчно.

— Ще ви ги донесем до петнайсет минути. Благодаря ви, госпожице Уолис.

— Няма защо, ъъъ, благодаря.

След като затвори, тя изтича в банята да изключи стереото, да пусне телевизора и да види дали няма съобщения за масови халюцинации.

 

 

В кабинета си над карнавалния свят на казиното Мак пробяга с поглед по екраните на контролните монитори, където хората играеха на автомати, залагаха на червено или чакаха дилъра си да фалира. Имаше доста упорити клиенти, които бяха започнали предишната вечер и още продължаваха. Вечерни рокли седяха редом с джинси.

Десет вечерта, десет сутринта, нямаше значение. Във Вегас нямаше реално време, нямаше правила за обличане, а за някои нямаше и реалност отвъд поредното завъртане на рулетката. Мак не обърна внимание на сигнала за пристигащ факс, отпи от кафето си и закрачи из стаята, докато говореше по телефона с баща си.

Сигурно баща му правеше същото в кабинета си в Рино.

— След няколко минути ще говоря с нея — продължи Мак. — Исках да й дам малко време да се успокои.

— Разкажи ми за нея — помоли Джъстин. Той знаеше, че усетът на сина му за хората ще му даде ясна представа.

— Още не знам много. Млада е — докато говореше, продължаваше да върви, да гледа екраните, да наблюдава разположението на хората от охраната, поведението на дилърите. — Плашлива — добави Мак. — Прилича ми на жена, която се мести. Някъде има проблеми. Тук не се чувства на място — извика в паметта си образа на Дарси, чу отново гласа й. — Малък град, бих казал, някъде в Средния Запад. Прилича ми на учителка в детска градина, от тези, които децата обичат и безмилостно използват. Когато пристигнала тук, била разорена и карала на мускули — засмя се. — Извинява се наляво и надясно. Нервна като мишка на котешко сборище. Хубавичка — рече накрая, като си спомни големите й, тъмнозлатисти очи. — И би трябвало да предположа, наивна. Ако не получи някаква защита, вълците за нула време ще я разкъсат на парчета.

Настъпи кратко мълчание.

— Имаш намерение да застанеш между нея и вълците, така ли, Мак?

— Просто да я насоча в правилната посока — сви рамене Мак. Не можеше да избяга от славата си на защитник на онеправданите, която му се носеше в семейството. — Журналистите вече чукат на вратата. Хлапето има нужда от адвокат и от един сериозен разговор, защото след вълците идват лешоядите.

Представяше си потока от искания, които щяха да се изсипят, молбите за волни пожертвувания, предложенията за инвестиране. Много малка част от тях щяха да са искрени, а останалите щяха да играят една от най-старите игри. Вземай парите и бягай.

— Дръж ме в течение.

— Добре. Как е мама?

— Добре е. Днес организира тук някакво голямо благотворително ревю. И говори да се отбием край теб, преди да заминем на изток — добави Джъстин. — Липсва й бебето.

— Аха — усмихна се Мак. Много добре знаеше, че баща му бе готов да премине през огън и вода, за да види внучето си в Бостън. — Е, как е малката Ана?

— Страхотна е. Наистина е страхотна. Растат й зъбчета. Гуен и Бран не могат да си отспят.

— Цената на радостта от бащинството.

— И аз по цели нощи не съм спал заради теб, приятел.

— Както казах… — Мак се усмихна по-широко. — Ти плащаш, ти избираш — вдигна поглед при бързото почукване на вратата. — Това трябва да е нервната фея.

— Кой?

— Най-новата ни милионерка. Влезте — извика той и помаха с ръка, като видя, че Дарси се поколеба на прага. — Ще те информирам как се движат нещата. Предай на мама много поздрави.

— Имам чувството, че след няколко дни ще можеш да й ги предадеш лично.

— Добре. Ще ти се обадя по-късно.

В момента, в който Мак остави слушалката, Дарси взе да ръси извинения:

— Извинете. Не знаех, че говорите по телефона. Вашата помощничка, секретарка или каквато е там, дойде да ме вземе и ми каза просто да влизам. Ако сте зает… Мога да се върна.

Мак търпеливо я изчака да свърши. Това му даде възможност да види какво бяха направили с нея храната и един добър сън. Изглеждаше малко по-малко крехка, невероятно… Спретната, реши той, в семплата блуза и панталони, които бе поръчал да изпратят от бутика в нейния апартамент. И не по-малко нервна от снощи.

— Защо не седнете?

— Добре — тя сплете пръсти, закърши ги и пристъпи към дълбокия зелен кожен фотьойл. — Чудех се… Мислех… Да не би да е станала грешка?

Потъна във фотьойла и Мак отново си представи фея, кацнала върху живописна отровна гъба.

— Хм? Каква грешка?

— За мен, за тези пари. Разбрах тази сутрин, когато можех да мисля малко по-ясно, че такива неща просто не се случват.

— Тук се случват — с надеждата да я поуспокои, той приседна на ръба на бюрото си. — Вие сте на двайсет и една години, нали?

— Двайсет и три. През септември ще навърша двайсет и четири. О, забравих да ви благодаря за дрехите — заповяда си да не мисли за бельото, но не дотам, та да си спомни, че той се бе сетил за него. Ала страните й пламнаха. — Беше много мило от ваша страна.

— Всичко точно ли ви беше?

— Да — руменината се засили. Сутиенът бе с прекрасен цвят на шампанско, с дантели по края и бе точно нейния номер. Не й се мислеше как бе могъл да бъде чак толкова точен. — Идеално.

— Как спахте?

— Като омагьосана — Дарси се поусмихна. — Май напоследък не съм спала добре. Не съм свикнала да пътувам.

Чипото й носле бе обсипано с лунички, забеляза Мак. Малко по-бледозлатисти от необикновените й очи. От нея се долавяше лек дъх на ванилия.

— Откъде сте?

— От едно малко градче, Трейдърс Корнърс, в Канзас.

Средния Запад, помисли той. Попадение номер едно.

— С какво се занимавате в Трейдърс Корнърс, Канзас?

— Аз съм… Бях библиотекарка.

Достатъчно близко за попадение номер две, реши Мак.

— Така ли? И защо напуснахте?

— Избягах — изтърси тя, без да се замисля. Той имаше такава красива усмивка и я гледаше така, сякаш наистина го интересуваше. Някак си я бе подмамил да си признае.

Мак стана от бюрото и седна на облегалката на фотьойла до него, така че лицата им бяха по-близо, очите им почти на едно ниво. Заговори нежно, като на подплашено кученце:

— Какви проблеми имате, Дарси?

— Нямам, щях да имам, ако бях останала, но… — изведнъж очите й се разшириха. — О, нищо не съм направила. Искам да кажа, не бягам от полицията.

Тъй като бе толкова очевидно разтревожена, той потисна смеха си и не й каза, че не може да си я представи дори да паркира неправилно.

— Не съм си помислил такова нещо. Но хората обикновено имат причина да избягат от дома. Знае ли семейството ви къде сте?

— Нямам семейство. Загубих родителите си преди около една година.

— Съжалявам.

— Беше нещастен случай. Пожар. През нощта — тя вдигна ръце и отново ги отпусна в скута си. — Дори не са се събудили.

— С много неща е трябвало да се справяте.

— Никой нищо не можеше да направи. Тях ги нямаше и къщата я нямаше. Нищо нямаше. Аз не бях у дома. Няколко седмици по-рано се бях преместила под наем. Само няколко седмици. Аз… — разсеяно отметна кичур коса. — Е…

— И така, затова решихте да заминете.

Дарси понечи да се съгласи, да опрости нещата. Ала нямаше да е истина, а нея никак не я биваше да лъже.

— Не. Не съвсем. Сигурно това беше една от причините. Преди няколко седмици загубих и работата си — все още я болеше, все още унижението я пареше. — Щях да загубя и апартамента си. Парите бяха проблем. Родителите ми нямаха кой знае каква застраховка, а къщата беше ипотекирана. И сметките… — сви рамене. — Във всеки случай, нямаше да мога да си плащам наема, без да взема заем. Аз самата нямах много спестявания след колежа. И понякога… Май не ме бива много да се оправям с парите.

— Сега парите няма да са проблем за вас — напомни й Мак. Искаше да я накара отново да се усмихне.

— Не виждам как можете просто да ми дадете почти два милиона долара.

— Вие спечелихте почти два милиона долара — подчерта той, хвана я за ръката и я придърпа да види екраните. — Гледайте. Хората идват до масите, всеки ден, всеки час. Някои печелят, други губят. Някои от тях играят за удоволствие, за развлечение. Други играят с надеждата да направят големия удар. Поне веднъж. Някои имат шанс, други не.

Тя гледаше очарована. Всичко се движеше в пълна тишина. Картите бяха раздадени, чиповете подредени, събрани или избутани настрани.

— Какво правите вие?

— О, печеля от шанса си. И понякога губя.

— Прилича на театър — промълви Дарси.

— То е точно това. Без антракти. Имате ли адвокат?

— Адвокат ли? — интересът, който се бе появил в очите й, изчезна. — Трябвали ми адвокат?

— Бих ви препоръчал. Вие ще се сдобиете с голяма сума пари. Държавата ще иска да получи своя дял. А след това ще откриете, че имате много приятели, за които никога не сте чували, и хора, които искат да ви предложите страхотни възможности да инвестирате. В момента, в който вашата история стигне до пресата, те ще изпълзят.

— Пресата? Вестници, телевизия? Не, не мога да се занимавам с тях. Не мога — повтори тя и скочи. — Няма да говоря с журналисти.

Мак потисна въздишката си. Да, наистина, помисли, това момиче имаше нужда от някой, който да го преведе през гората.

— Бедно сираче, разорена библиотекарка от Канзас влиза в казиното на хотел „Команч“ във Вегас и пуска последния си долар…

— Не ми беше последният — настоя Дарси.

— Почти. Пуска последния си долар в игралния автомат и печели милион и осемстотин хиляди. Миличка, за такова заглавие журналистите ще правят салтомортале.

Бе прав, разбира се. Сама го виждаше. Това бе една прекрасна история, точно каквато и тя искаше да напише.

— Не искам да се разчува. В Трейдърс Корнърс имат телевизори и получават вестници.

— Нашето момиче прави състояние — съгласи се той, като я наблюдаваше. И изведнъж разбра, че имаше нещо друго, което бе причина за паниката в очите й. — Сигурно ще кръстят някоя улица на ваше име — вметна безгрижно.

— Не искам това да стига дотам. Аз не ви казах всичко — тъй като нямаше друг избор, освен да се надява, че Мак би могъл да й помогне, Дарси отново седна. — Не ви казах каква беше главната причина да замина по този начин. Има един мъж, Джералд Петерсън. Семейството му е много известно в Канзас. Притежават много земя и въртят голям бизнес. Джералд по някаква причина искаше да се ожени за мен. Настояваше.

— В Канзас жените все пак имат правото да кажат „не“, нали?

— Да, разбира се — изглеждаше толкова просто, когато той го каза, помисли тя. Сигурно щеше да я помисли за идиотка. — Обаче Джералд е много твърд. Той винаги намира начин да получи това, което иска.

— А той иска вас — подсказа й Мак.

— Ами, да. Поне изглежда, че мисли така. Родителите ми бяха много доволни, че той се интересува от мен. Имам предвид, кой би помислил, че мъж като него би могъл да ме погледне?

— Шегувате ли се?

Дарси премигна:

— Моля?

— Няма значение — махна с ръка Мак. — И така, Джералд е искал да се ожени за вас, а доколкото разбирам, вие не сте искали. И после какво?

— Преди няколко месеца аз казах, че ще се омъжа за него. Струваше ми се, че това бе единственото разумно нещо, което можех да направя. Пък и той просто бе решил, че ще го направя — тя засрамено погледна към сплетените си пръсти. — Джералд приема всичко много твърдо. Той не чува думата „не“. Това е нещо като вродено заболяване — Дарси въздъхна. — Съгласието ми да се омъжа за него бе проява на слабост, бе глупаво и аз веднага съжалих. Знаех, че не мога да го направя, но Джералд не искаше и да чуе, когато се опитвах да му обясня. Пък и цялата история с пръстена… — добави тя намръщено.

Мак наклони любопитно глава:

— Каква история с пръстена?

— Ами, наистина беше глупаво. Аз не исках годежен пръстен с диамант. Исках нещо по-различно, просто… По-различно. Ала той не искаше и да чуе за това. Получих диамант два карата, който беше надлежно оценен и застрахован. Джералд ми обясни точно каква е цената на капиталовложението — затвори очи. — А аз пък не исках и да чуя за цената на капиталовложението.

— Да — измърмори Мак. — Предполагам.

— Не очаквах романтика. Е, не, всъщност очаквах, но знаех, че няма да ми се случи. Мислех, че ще мога да свикна — погледна през него, през прозореца. — Трябваше да успея да свикна.

— Защо?

— Защото всички говореха каква съм късметлийка. Обаче аз не се чувствах късметлийка. Чувствах се задушена, хваната в капан. Той много се ядоса, когато му върнах пръстена. Не каза почти нищо, ала беше бесен. После вече не беше. Беше много спокоен и ми казваше, че не се съмнява, че скоро ще дойда на себе си. И тогава щяхме да забравим, че нещо изобщо се е случило. Две седмици по-късно загубих работата си — насили се да погледне към Мак. Той я слушаше, установи Дарси с изненада. Наистина я слушаше. Едва ли някой някога наистина я бе слушал. — Говореха за бюджетни съкращения, за оценката на служителите — продължи тя. — Бях толкова шокирана, че ми трябваше известно време да разбера, че Джералд го бе уредил. Петерсънови са дарители на библиотеката. И са собственици на блока, в който е моя апартамент. Той искаше да е сигурен, че ще се върна с подвита опашка.

— Струва ми се, че е получил от вас един хубав ритник. Не колкото заслужава, но ударът е бил добър.

— Джералд ще се чувства унизен и ще е много, много ядосан. Не искам да знае къде съм. Аз се страхувам от него.

В очите на Мак проблесна нещо ново и ледено.

— Той биеше ли ви?

— Не. Джералд нямаше нужда да прибягва до физическо насилие, след като заплахите действаха така добре. Просто искам за малко да изчезна. Той ме иска само защото не може да понесе да бъде отхвърлен. Не ме обича. Просто аз съответствам на неговата потребност от съпруга, спретната, скромна, с добро образование и добри обноски.

— Ще се почувствате по-добре, ако му се противопоставите.

— Да — Дарси сведе очи. — Ала се боя, че няма да го сторя.

Мак се замисли за момент.

— Ще направим каквото можем, за да не намесваме вашето име. За известно време пресата ще се задоволи с историята за загадъчната жена. Но това няма да продължи вечно, Дарси.

— Колкото по-дълго, толкова по-хубаво.

— Добре, да започнем с основните неща. Аз още не мога да ви преведа парите. Като начало, вие нямате никакъв документ за самоличност и това усложнява нещата. Ще ви трябва някакъв документ — свидетелство за раждане, шофьорска книжка, нещо такова. И пак стигаме до адвоката.

— Не познавам никакви адвокати. Само фирмата, която се занимаваше с делата на моите родители в Канзас, а не ми се иска да се обърна към тях.

— Не, те няма да ви свършат работа, след като искате да започнете нов живот от нулата.

Усмивката й бавно разцъфна и привлече вниманието му към формата на устата й, пълната долна устна и изваяната горна.

— Струва ми се, че точно това правя. Искам да пиша книги — призна тя.

— Наистина ли? Какви книги?

— Любовни, приключенски — Дарси се засмя и се облегна назад на възглавниците на фотьойла. — Прекрасни приказки за хора, които вършат чудесни неща заради любовта. Сигурно ви звучи налудничаво.

— Звучи ми разумно. Била сте библиотекарка, значи трябва да обичате книгите. Защо да не ги и пишете?

Тя прихна, после очите й светнаха и станаха много красиви.

— Вие сте първият човек, който ми го казва. Джералд се ужасяваше от самата мисъл, че ще пиша нещо, какво остава за любовни романи.

— Джералд е идиот — отсече Мак. — Това вече го установихме. Мисля, че ще е най-добре да си купите един преносим компютър и да се захванете за работа.

Дарси отново го погледна потресено и притисна ръка към гърлото си.

— Бих могла, нали? — очите й започнаха да овлажняват и тръсна глава. — Не, няма да започвам отново. Просто животът може да се промени толкова бързо и толкова из основи. Най-доброто и най-лошото. В един миг.

— Справяте се с това много добре. Ще се справите и с останалото — той се изправи и не видя омаяния й поглед. Никой никога досега не бе изразявал такова доверие в нея. — Не съм сигурен доколко е етично, ала мога да се свържа с чичо ми. Той е адвокат. Можете да му се доверите.

— Много съм ви задължена, господин Блейд, толкова съм ви благодарна за…

— Мак — прекъсна я той. — Когато давам на една жена почти два милиона долара, настоявам да си говорим на ти и на първи имена.

Тя прихна и припряно задуши смеха си в шепа.

— Извинете. Просто е странно да го чуя, произнесено на глас. Два милиона долара.

— Много весела цифра — забеляза Мак сухо и смехът й моментално пресъхна.

— Никога не съм мислила… Имам предвид, вашата… Твоята част. Какво значи това за теб, за казиното. Няма нужда да ми ги плащаш наведнъж — предложи бързо. — Може да е на някакви вноски или нещо такова.

Той импулсивно се наведе, хвана брадичката й и се вгледа в лицето й.

— Ти си много сладка, Дарси от Канзас, нали?

В съзнанието й не остана нищо. Гласът му бе толкова топъл, очите му толкова сини, ръката му толкова твърда. Сърцето й направи едно дълго, бавно салто в гърдите и сякаш въздъхна.

— Какво каза? Извинявай…

Мак плъзна палец по брадичката й. Лице на фея, помисли разсеяно и като се улови, че й се възхищава, отпусна ръка. Не го прави, Мак, предупреди се той и отстъпи.

— „Команч“ никога не залага нещо, което да не може да си позволи да загуби. Пък и дядо ми всъщност няма нужда от тази операция.

— О, Господи!

— Шегувам се — Мак избухна в смях, по-очарован от нея от когато и да било. — Лесна си. Много лесна — жива ще я изядат, помисли той. — Направи си една услуга, не се изхвърляй много, преди чичо ми да задвижи нещата. Ще ти дам малко пари авансово — заобиколи бюрото и отключи едно чекмедже, в което държеше дребните. — Две хиляди ще ти стигнат. Уредил съм ти кредит в магазините. Сигурно ще искаш да поръчаш да ти докарат колата — ловко отброи няколко банкноти по сто долара, после няколко петдесетдоларови.

— Малко ми е трудно да дишам — промълви Дарси немощно. — Извинявай.

Мак вдигна поглед и с известна тревога видя как тя отпусна глава между коленете си.

— Ей сега ще се оправя — обеща Дарси, като почувства ръката му на главата си. — Извинявай. Много проблеми ти създавам.

— Не, но определено бих предпочел да не припадаш пак.

— Няма. Само за секунда малко ми се зави свят — телефонът иззвъня и тя скочи стреснато. — Отнемам ти прекалено много време.

— Седни — посочи той и вдигна слушалката. — Деб, питай кой се обажда и кажи, че ще му позвъня по-късно — затвори, присви очи и усети как го облива истинска вълна на облекчение, като забеляза, че цветът й се бе възвърнал. — По-добре ли си?

— Много по-добре. Извинявай.

— Престани да се извиняваш. Много досаден навик.

— Из… — Дарси стисна устни и се прокашля.

— Добре — Мак й подаде пачката банкноти. — Върви да пазаруваш — предложи той. — Иди да поиграеш. Направи си масаж на лицето, поседи край басейна, забавлявай се. Вечеряй довечера с мен — последното не бе мислил да го казва, нямаше представа, че ще се отрони от устните му.

— О! — сега Мак й се мръщеше, което бе още по-объркващо. — Да, много ще ми бъде приятно — смутено се изправи и пъхна банкнотите в джоба си. Не бе си взела прелестната малка чантичка, която й бяха изпратили от бутика, защото нямаше какво да сложи в нея. — Не знам какво първо да направя.

— Няма значение. Просто го направи всичкото.

— Чудесен начин на мислене — не можа да се сдържи и му се усмихна лъчезарно. — Просто го направи всичкото. Ще се опитам. Е, ще те оставя да си вършиш работата — тръгна към вратата, ала той я изпревари и я отвори. Тя отново вдигна поглед, като се мъчеше да намери точните думи. — Ти ми спаси живота. Знам, че звучи театрално, но така го чувствам.

— Ти сама си го спаси. Сега се погрижи за него.

— Ще го направя — протегна му ръка и понеже бе невъзможно да устои, Мак я поднесе към устните си.

— Ще се видим по-късно.

— Да. По-късно — Дарси се обърна и излезе. Краката й не докосваха земята.

Мак затвори вратата, пъхна ръце в джобовете и се загледа след нея. Дарси, канзаската библиотекарка. Не беше негов тип. Не можеше да е по-далеч от неговия тип. Лекото трепване, което усети, каза си той, бе просто загриженост. Почти братска.

Сигурно очите й бяха виновни. Как можеше един мъж да устои на тези големи очи на ранена фея? А и това срамежливо колебание в гласа й, което така бързо се сменяше с изблици на възторг. Наистина бе сладка. В нея нямаше нищо изкуствено, нищо пресилено, само невинност.

Което го връщаше към основното. Тя не бе негов тип. По-безопасни бяха жени, които знаят как да играят играта. Дарси Уолис и представа си нямаше.

Е, но пък не можеше просто да й пъхне парите в ръцете и да я хвърли в мелето без никаква защита, нали?

Просто ще я насочиш в правилната посока, обеща си Мак, и после ще й махнеш за довиждане.

С това решение се обърна към бюрото си и вдигна телефона.

— Деб, свържи ме с кантората на Кейн Макгрегър в Бостън.