Нора Робъртс
Джакпот (3)

Трета глава

Това бе един друг свят. Може би дори друга планета. А тя, помисли Дарси, докато влизаше предпазливо в блестящия бутик, бе друга жена.

Дарси Уолис, която толкова често бе гледала през витрините такива чудесни места, сега бе вътре. И можеше да си купи каквото поиска. Онова страхотно сако там, помисли тя, без да смее да го докосне, или този водопад от кремавобяла коприна.

Можеше да ги има, и двете, всичките. Защото светът се бе преобърнал с краката нагоре и по някакъв начин я бе изхвърлил и после стоварил най-отгоре.

Пристъпи още малко по-навътре и надзърна в покрития със стъкло щанд. Красиви, блестящи неща. Глупаво прекрасни украшения за уши, китки и пръсти. Винаги бе мечтала да носи нещо, което блести.

Странно, никога не бе изпитвала това особено вълнение, когато бе носила пръстена на Джералд. Неговия пръстен, осъзна сега. Разбира се, там беше работата. Всъщност той изобщо не бе истински неин.

— Мога ли да ви помогна?

Дарси стреснато вдигна поглед и едва не отскочи виновно от витрината.

— Не знам.

Жената зад щанда й се усмихна окуражително:

— Нещо специално ли търсите?

— Всичко ми изглежда специално.

Окуражителната усмивка стана по-топла.

— Радвам се, че мислите така. Ние много се гордеем с нашата колекция. С удоволствие бих ви помогнала, ако ми кажете какво търсите, а можете и да поразгледате.

— Всъщност, днес съм канена на вечеря, а няма какво да облека.

— Винаги е така, нали?

— Буквално нищо — продавачката не изглеждаше особено шокирана от това признание и Дарси се осмели да продължи: — Предполагам, че ще ми трябва рокля.

— Официална или ежедневна?

— Нямам представа — осъзнала затруднението, тя огледа изложените рокли и костюми. — Той не каза.

— Вечеря за двама?

— Да. О… — Дарси се обърна. — Това не е среща.

Продавачката наклони глава:

— Делова вечеря?

— Сигурно може и така да се каже — отметна косата от ухото си. — Да, трябва да е делова.

— Той хубав ли е?

Дарси завъртя очи:

— Това е много слаба дума.

— Интересува ли ви?

— Една жена трябва да е умряла преди десет години, за да не я интересува. Но това не е… Такова…

— Може и да стане. Да видим — продавачката сви устни, примижа и я огледа. — Женствено, ала не прекалено претрупано, секси, но не крещящо. Мисля, че имам някои неща, които може да ви харесат.

Името на продавачката бе Майра Проктър. Тя работеше в бутика от пет години, откак се бяха преместили с мъжа си от Лос Анджелис във Вегас. Той работеше в банка, а Майра почти цял живот се бе занимавала с търговия. Имаше две деца, момче и момиче. Момичето току-що бе навършило тринайсет години и със сигурност скоро от него косата на майка му щеше да побелее. Засега обаче косата на Майра бе светлокестенява и блестяща.

Дарси научи всичко това, защото питаше. А питаше, защото това й помагаше да се отпусне, докато Майра одобряваше или отхвърляше облеклата.

Една вечерна рокля, обшито с мъниста сако, елегантна чанта и блестящи обици, след което Майра внимателно я насочи към салона.

— Попитайте за Чарлз — посъветва я тя. — Кажете му, че аз ви изпращам. Той е абсолютен гений.

— Какво се е случило с косата ви? — поиска да узнае Чарлз, когато Дарси седна на сребърния тапициран фризьорски стол. — Трудова злополука? А може би почти смъртоносна болест? Мишки?

Дарси трепна и се сви под колосаната бяла пелерина, в която я бяха увили.

— Подстригах я сама.

— Бихте ли си оперирали сама апандисита?

Изгарящите му зелени очи я гледаха страшно изпод надвисналите тъмни вежди и тя успя само да отпусне рамене.

— Не. Не, не бих.

— Косата ви е част от вашето тяло и изисква професионалист.

— Знам. Прав сте. Абсолютно — гърлото започна да я сърби и Дарси преглътна енергично. Не бе сега моментът да се засмее, макар и нервно. Опита се да се усмихне извинително: — Беше импулсивно, всъщност нещо като бунт.

— Срещу какво? — пръстите му се заровиха в косата й и започнаха да я мачкат и дърпат. — Срещу това, да сте добре подстригана?

— Не. Ами… Имаше един мъж, който все ми казваше как да я нося и как трябва да е подстригана. Това ме подлудяваше и затова я окълцах.

— Този мъж вашият фризьор ли беше?

— А, не. Той е бизнесмен.

— Ха. Тогава не му е работа да ви казва как да си носите косата. Да я подстрижете е било смела постъпка. Глупава, ала смела. Следващия път, когато решите да се бунтувате, идете при професионалист.

— Ще отида — тя пое дълбоко въздух. — Можете ли да направите нещо с нея?

— Мило дете, правил съм чудеса с много по-лоши коси — той щракна с пръсти. — Шампоан!

Никога през живота й не я бяха глезили повече. Бе толкова приятно да легне и да се остави да й измият косата, да й масажират главата, да слуша тихия шепот на момичето, което й втриваше шампоана. И когато се върна на стола на Чарлз, дори не изпитваше тревожното свиване на стомаха, което винаги чувстваше при подстригване.

— Трябва ти маникюр — нареди Чарлз и щракна с ножицата. — Шийла, направи маникюр и педикюр на… Как ти беше името, скъпа?

— Дарси. Педикюр ли? — мисълта, че ще й лакират ноктите на краката, бе толкова… Екзотична.

— Хм. И веднага да престанеш да си гризеш ноктите.

Дарси виновно скри ръце под пелерината.

— Ужасен навик.

— Много грозен. Все пак имаш късмет. Имаш плътна, здрава коса. Хубав цвят. Ще го оставим — хвана между двата си пръста кичур коса и го отряза. — Какво използваш за лице?

— Имах един овлажняващ крем, но го изгубих — смутено потърка носа си.

— Луничките ти са очарователни. И тях ще ги оставиш.

— Но аз бих…

— Ще хванеш ли скалпела? — попита той, вдигна гъстите си черни вежди и после кимна доволно, когато тя поклати глава. — Аз лично ще се заема с лицето ти. Ако не ти хареса как изглежда, няма да ми плащаш. Ако ти хареса, не само ще платиш, а ще купиш и продуктите.

Още един комарджия, помисли Дарси.

— Разбрано.

— Така трябва. А сега… — Чарлз наклони глава и отново щракна с ножиците. — Разкажи ми за своя любовен живот.

— Нямам такъв.

— Ще имаш — той размърда вежди. — Моята работа никога не отива на вятъра.

Към три часа Дарси се върна в апартамента си. Бе натоварена с покупки и все още летеше. Импулсивно пусна всичко на дивана и се втурна към огледалото. Майра се оказа права. Чарлз наистина бе гений. Косата й изглеждаше дръзко, реши тя със смях. Почти изискано. Макар че бе по-къса, отколкото се бе осмелила да я отреже, бе блестяща и мъничко дръзка.

Сега перчемът й не висеше, а се спускаше меко над челото. А лицето й… Не беше ли странно какво бяха направили разните тубички, четки и пудри? Не биха могли да я направят ослепителна красавица, ала — надяваше се — вече я бяха вкарали в категорията на хубавиците.

— Почти съм хубава — каза Дарси на отражението си. — Наистина. О, обиците! — завъртя се и се спусна към пликовете с мисълта, че блясъкът край лицето й можеше да й помогне да направи тази последна стъпка.

И тогава видя, че червената лампичка на телефона й мига.

Никой не знаеше къде е тя. Как можеше някой да й се обажда, когато никой не знаеше? Пресата? Беше ли се разчула вече новината? Не, не, помисли тя и сплете ръце. Мак й бе обещал да не разкрива името й. Беше й обещал.

Въпреки това, когато вдигна телефона и натисна бутона за съобщения, сърцето й се блъскаше в гърлото. Установи, че за нея имаше две съобщения. Първото беше от секретарката на Мак и Дарси въздъхна с облекчение. Господин Блейд щеше да я вземе за вечеря в седем и тридесет. Ако това не й беше удобно, трябваше само да се обади и да промени часа.

— Седем и трийсет е добре — прошепна тя. — Седем и трийсет е прекрасно.

Следващото съобщение беше от Кейн Макгрегър, който се представяше като чичо на Мак и я канеше да му се обади в удобно за нея време.

Дарси се поколеба. Откри, че не й се искаше да се заема с практическата страна на въпроса. Всичко изглеждаше някак си много по-романтично, когато приличаше на сън и оставаше невъзможно. Но бе възпитана да отговаря незабавно на телефонните обаждания, затова придърпа стола до бюрото, седна и послушно се свърза с Бостън.

 

 

Когато Дарси отвори вратата и видя Мак с една бяла роза в ръка, тя прие това като поредното чудо.

Той сякаш бе излязъл от приказките, които от години тайно нахвърляше в тетрадките си. Висок, тъмен, елегантно мъжествен и съвсем мъничко опасен, за да не е толкова гладко всичко.

Чудото бе, че Мак бе тук, че държеше розовата пъпка с цвят на летен облак и й се усмихваше.

Ала това, което излезе от устата й, бе единствената мисъл, която непрекъснато се въртеше в смутения й ум след разговора с Бостън.

— Кейн Макгрегър е твой чичо.

— Да.

— Той беше министър на правосъдието на Съединените Щати.

— Да — Мак внимателно вдигна ръката на Дарси и постави в нея розата. — Беше.

— Алън Макгрегър беше президент.

— Знаеш ли, това някъде съм го чувал. Ще ме пуснеш ли да вляза?

— О… Да. Но чичо ти, той беше президент! — повтори бавно тя, сякаш не я бе разбрал. — Осем години.

— Издържа теста по история — Мак затвори вратата зад себе си и хубаво я огледа. През кръвта му премина гореща вълна на одобрение. — Изглеждаш страхотно.

— Аз… Наистина ли? — Дарси сведе поглед, объркана не само от комплимента, а и от подаръка. — Никога не бих избрала това — плъзна ръка по медночервеникавата рокля, която бе по-къса, по-плътно прилепваща и определено по-смела от всичко в досегашния й гардероб. — Избра го Майра от бутика долу, бутика за вечерни облекла. Каза, че ми отиват такива цветове.

— Майра има отлично око — и май заслужаваше повишение, помисли той и направи кръгово движение с пръст. — Завърти се.

— Да се завъртя… — смехът й бе едновременно доволен и смутен. Тя направи бавен кръг.

Голямо повишение, реши Мак, когато леката поличка затанцува над изненадващо прекрасни бедра.

— Няма ги.

— Какво? — ръката й отскочи към дълбокото деколте. — Кои ги няма?

— Крилата. Очаквах да видя крилца на фея.

Дарси отново се засмя.

— Както мина този ден, аз самата не бих се изненадала, ако ги видя.

— Да пийнем по нещо, преди да отидем на вечеря и ще ми разкажеш как е минал денят ти — отиде към бара да вземе от хладилника бутилка шампанско.

Харесваше й да го гледа как се движи. В него имаше някаква животинска грация, за каквато само бе чела, плавна и самоуверена. И отново леко опасна. Ала да я види… Въздъхна дълбоко. Бе много по-добре, отколкото просто да си я представя.

— Чарлз ме подстрига — започна тя и леко трепна от празничния звук на излитащата тапа.

— Чарлз ли?

— Във вашия салон.

— А, този Чарлз — Мак избра от бюфета две високи чаши и наля. — Клиентките треперят, но винаги се връщат при него.

— Мислех, че ще ме ритне, като видя какво съм направила — дръпна един къс кичур. — Обаче се смили над мен. Чарлз има твърдо мнение за всичко.

Мак плъзна поглед по косата й и после надолу, докато срещна очите й.

— Бих казал, че в твоя случай той е видял крилцата.

— Отсега нататък мога да хващам ножици само за да режа хартия — когато пое от Мак чашата, очите й го избягваха. — Или да си платя за последствията. А ако си гриза ноктите, ще бъда наказана. Страх ме беше да попитам как. О, това е прекрасно — промълви Дарси след първата глътка. Затвори очи и отново отпи. — Как може някой да пие нещо друго?

От неподправеното чувствено удоволствие, изписано на лицето й, кръвта му закипя. Едно дете в гората, напомни си той. Откъдето и да го погледнеше, по-разумно бе да поддържа разстоянието между тях.

— Какво друго прави?

— О, салонът ми отне цяла вечност. Чарлз непрекъснато измисляше все нови и нови неща, за които казваше, че са абсолютно необходими. Направиха ми педикюр — в очите й отново заигра смях. — Нямах представа колко е приятно да ти търкат краката. Шийла ми сложи парафин. Представяш ли си? И на ръцете. Пипни.

Мак пое ръката, която Дарси му протегна с цялата си невинност. Тя бе малка и тясна, с мека като на дете кожа. Едва се сдържа да не я захапе.

— Много хубаво.

— Нали? — доволна от себе си, Дарси се усмихна и прокара пръст по опакото на ръката му. — Чарлз казва, че трябва да ми направят масаж на цялото тяло и някаква кална баня, и… Не мога да си спомня. Написа ми го и ме прати при Алис в балнеолечението. Тя ми записа часове. Трябва да съм там в десет… След като се потрудя в гимнастическия салон, понеже според него съм занемарила и вътрешното си тяло. Чарлз е много строг. Може ли още малко?

— Разбира се — докато й наливаше шампанското, в душата му се разрази кратка вътрешна борба между забавата и обърканото желание.

— Чудесно място. Всичко има. Зад всеки ъгъл чудесни изненади. Човек сякаш живее в замък — отпи и затвори очи от удоволствие. — Винаги съм си мечтала да съм принцеса в омагьосан замък. И принцът да изкачи стените и да опитоми дракона… Мразя, когато убиват дракона. Драконите са толкова вълшебни и великолепни. Както и да е, когато принцът идва, магията се разваля и целият замък се съживява. Ще има музика и танци и всички ще са щастливи. Чак до края на живота си — спря и се засмя: — Шампанското ме хваща. Съвсем не за това исках да говоря с теб. Чичо ти…

— Ще поприказваме за това по време на вечерята — взе чашата от ръцете й. После забеляза на масата лъскавата чантичка и й я подаде.

Докато вървяха към асансьора, Дарси го погледна бързо.

— Може ли на вечеря да получа още малко шампанско?

Той се разсмя:

— Мила моя, ти можеш да получиш всичко, което пожелаеш.

— Само си го представи — с блажена усмивка тя се облегна на матовата стъклена стена.

Мак натисна бутона за панорамния ресторант на последния етаж. Купила си е парфюм, забеляза той, нещо горско и идеално за нея. Реши, че най-доброто място за ръцете му бе в джобовете.

— Пробва ли казиното?

— Не, имаше толкова много други неща за вършене. Поогледах се, ала не знаех откъде да започна.

— Мисля, че вече си започнала доста добре.

— Нали? — засия Дарси, докато вратите се отваряха.

Мак я поведе през малкото украсено с палми фоайе. Осветената от свещи зала бе опасана от прозорци, а върху белите ленени покривки бяха подредени сребърни прибори.

— Добър вечер, господин Блейд. Мадам — салонният управител леко се поклони. С гарвановочерната си коса и закръглено тяло той напомняше на Дарси за Туидълдий от приказката за Алиса.

Още една заешка дупка, помисли тя, когато ги заведоха на извитата маса до стената. Никога не би искала да излезе оттук.

— Дамата обича шампанско, Стивън.

— Разбира се. Веднага.

— Сигурно е вълнуващо да се живее тук. Сякаш е отделен свят. На теб ти харесва, нали?

— Много. Аз съм роден със зарове в едната ръка и тесте карти в другата. Майка ми и баща ми са се запознали на маса за джакпот. Тя работела като дилър на кораб, а той се влюбил в нея в момента, в който я видял.

— Корабен романс — въздъхна Дарси. — Тя сигурно е била красива.

— Да, красива е.

— А той трябва да е бил мургав и хубав, и може би малко опасен.

— Повече от малко. Майка ми обича хазарта.

— И са спечелили и двамата — тя сви устни. — Имаш голямо семейство.

— Тежко.

— Единствените деца винаги завиждат на тези, които имат големи и тежки семейства. Обзалагам се, че никога не си бил самотен.

— Никога — а тя е била, помисли той. Без съмнение. — Самотата не е въпрос на избор — кимна в знак на одобрение на келнера, който му показа етикета на бутилката шампанско.

Очарована от ритуала, Дарси поглъщаше всяка стъпка — елегантното завъртане на бялата салфетка, неуловимото движение на ръцете на сервитьора, приглушения звук от излитането на тапата. По сигнал на Мак той наля в чашата й малко шампанско за проба.

— Чудесно е. Сякаш пия злато.

Това й спечели една доволна усмивка от келнера, който със замах довърши наливането и остави бутилката в сребърна кошница с лед.

— Е… — Мак леко докосна чашата си до нейната. — Говорила си с чичо ми.

— Да. Не бях разбрала, чак докато се обадих. После се сетих — Кейн Макгрегър, Бостън. Започнах да заеквам — трепна. — Той беше много търпелив — в гърлото й се надигна смях и тя успя да го преглътне. — Бившият министър на правосъдието на Съединените Щати е мой адвокат! Толкова е странно. Той каза, че ще се погрижи за всичко — свидетелството ми за раждане, цялата бюрокрация. Каза, че сигурно няма да отнеме много време.

— Макгрегърови умеят да уреждат нещата.

— Толкова много съм чела за вашето семейство — Дарси разсеяно пое обвитото в кожа меню. — Дядо ти е истинска легенда.

— Той обича да чува това. Всъщност е голям образ. Би ти харесал.

— Наистина ли? Какъв образ?

Как можеше да се опише Дениъл Макгрегър?

— Скандален. Голям, шумен, самоуверен. Шотландец, който с воля, упорит труд и интелигентност е построил империя. Тайно пуши пури, или поне баба ми му разрешава да мисли, че ги пуши тайно. На покер ще ти отмъкне и последната риза. Никой не блъфира по-добре от него. Има удивително сърце, силно и меко. За него семейството е всичко.

— Ти го обичаш.

— Много — защото мислеше, че ще й хареса, той й разказа как младият и напорист Дениъл дошъл в Бостън да си търси жена, съзрял Ана Уитфийлд, влюбил се лудо и я ухажвал, докато я спечелил.

— Трябва да е била ужасно смела, за да стане лекар. По онова време е имало толкова пречки за една жена.

— Тя е изключителна.

— А имаш ли братя и сестри?

— Един брат, две сестри, различни братовчеди и племенници. Когато се съберем всички заедно, става… Лудница — заключи Мак и Дарси се разсмя:

— И не би го сменил за нищо на света.

— Не, не бих.

Тя отвори менюто.

— Винаги съм се чудила какво би било… Леле боже! Само погледни. Как може човек да реши какво да си поръча?

— Какво искаш?

Дарси го погледна със светнали очи:

— Всичко!

Тя опита всичко, което успя. Патешка супа, зелена салата, панирана сьомга с хайвер. Мак не се сдържа, набоде на вилицата парченце от своите пълнени раци и й го подаде. Дарси затвори очи и стисна устни, а от гърлото й се изтръгна тих стон.

Никога не бе срещал жена, толкова отворена към чувственото удоволствие и очевидно толкова неопитна в него. Тя би била цяло съкровище в леглото, наслаждаваща се, поглъщаща всяко докосване, всяко вкусване, всяко движение. Представяше си ясно — прекалено ясно — въздишките, тихите стонове, разбуждането.

Изпусна такава една лека въздишка и сега и дългите й ресници се отвориха над замечтаните очи.

— Чудесно е. Всичко е чудесно.

Всичко струеше през нея, през съзнанието и тялото й — меката светлина, силните аромати, пяната на шампанското и образът на Мак. Дарси се улови, че се е наклонила напред.

— Толкова си хубав. Имаш такова силно лице. Обичам да го гледам.

От друга жена би прозвучало като покана. От нея, напомни си Мах, бе съчетание между вино и наивност.

— Откъде си?

— От Канзас — тя се усмихна. — Не питаш това, нали? Аз нямам финес. И когато се отпусна, говоря каквото ми дойде наум. Обикновено мъжете ме правят нервна. Никога не знам какво да кажа.

Той вдигна вежди:

— Очевидно аз не те правя нервна. Усещаш ли как самочувствието ми се търкаля в краката ти?

Дарси прихна и поклати глава.

— Жените винаги ще си мечтаят за мъже като теб. Но ти не ме правиш нервна, защото знам, че не мислиш за мен по този начин.

— Не мисля ли?

— Не само ти, изобщо мъжете — тя замахна с чашата си, преди да отпие. — Мъжете трудно обръщат внимание на жени, които не са привлекателни физически. Стройни блондинки — продължи, загледана в чинията му. Чудеше се как да си поиска още една хапка. — Знойни брюнетки, ослепителни червенокоси. Вниманието се насочва към тях. Това е съвсем естествено. А много красивите мъже се привличат от много красиви жени. Поне първоначално.

— Май много си мислила за това.

— Обичам да наблюдавам хората и как се въртят един около друг.

— Може би не си наблюдавала достатъчно внимателно. Аз те намирам физически много привлекателна — забеляза я как премигна от изненада и се наведе малко по-близо. — Свежа — прошепна и се поддаде на желанието да обвие ръка около тънкото й вратле. — И очарователна.

Видя как погледът й се спусна към устните му и слисано се върна към очите му. Чу как рязко поетият дъх трепна в устните й. Бе изкушаващо, много изкушаващо да стопи краткото разстояние, да затвори кръга, за който говореше Дарси. Ала тя трепереше под ръката му, уловена птичка, която не бе съвсем сигурна в крилата си.

— Е — прошепна тихо, — това ще ти затвори устата. Сега нервна ли си?

Дарси успя само да кимне бързо. Почти чувстваше устните му върху своите. Сигурно щяха да са твърди, горещи и толкова умели. Пръстите му отзад на врата й бяха събудили някакъв див нерв, който сега караше пулса й да се забърза до скоростта на светлината.

Надигащото се осъзнаване в очите й, искрицата на паника зад него накараха пръстите му леко да стиснат врата й — както се надяваше, приятелски — и да се отпуснат.

— Не трябва да предизвикваш един комарджия, Дарси. Десерт?

— Десерт?

— Искаш ли?

— Не мисля, че бих могла — не и когато стомахът й се бе свил на топка, а ръцете й бяха прекалено нестабилни, за да държат вилицата.

Мак бавно се усмихна:

— Искаш ли да си опиташ късмета? — тя преглътна и той добави: — В казиното.

— О… Да. Мисля, че бих могла.

 

 

— Какво трябва да играя? — попита го Дарси, когато влязоха в шумното, ярко осветено казино.

— Дамата има право на избор.

— Е… — тя прехапа устни, като се мъчеше да не мисли, че ръката му бе на кръста й. Не помагаше да си казва, че няма смисъл да мисли за него по този начин. — Може би блекджек. То всъщност е просто събиране на цифри.

— Донякъде е така. Петдоларова маса — реши Мак. — Докато усетиш собствения си ритъм — заведе я до свободния стол пред един дилър, за когото знаеше, че се държи с новаците и търпеливо, и с нужния авторитет. — С колко искаш да започнеш?

— Двайсет?

— Двайсет хиляди е малко множко като за начинаещ.

Дарси зяпна, после се разсмя.

— Имах предвид долара. Двайсет долара.

— Долара — повтори Мак безсилно. — Прекрасно. Стига да мислиш, че ще издържиш на вълнението.

Когато посегна към портфейла си, тя поклати глава:

— Не, аз имам пари — извади банкнотата от чантата си. — Така повече имам чувството, че са мои.

— Те са си твои — напомни й той. — И при двайсет долара залог няма да си върна кой знае колко.

— Може пък и да спечеля — Дарси седна до един пълен мъж с карирано сако. — Вие печелите ли? — попита го тя.

Той надигна бирата си и й намигна.

— Спечелил съм около петдесет, но това момче — махна към дилъра — е костелив орех.

— Все се връщате на моята маса, господин Риноук, — обади се весело дилърът. — Сигурно защото съм много хубав.

Риноук изсумтя и почука по картите си.

— Дай ми нещо малко, приятел.

Дилърът обърна четворка.

— Вашите желания са закон за мен.

— Ето! — Риноук размаха пръст над картите си, за да покаже, че ще спре на деветнайсет. Когато дилърът спря на осемнайсет, той потупа Дарси по рамото: — Май ми носиш късмет.

— Надявам се. Искам и аз да поиграя — добави тя.

— Сменяме двайсетте — обяви дилърът и пъхна банкнотата в процепа на една празна пластмасова кутийка. — Залози?

— Сложи един чип на линията там — посъветва я Мак.

Картите се движеха бързо. Дарси получи шест и осем. Дилърът показваше десет.

— Какво да правя сега?

— Вземи нова карта.

Тя наклони глава и погледна към Мак:

— Но аз имам повече от него, а една десятка ще ме изхвърли, нали?

— Шансът е, че той ще изтегли повече от две. Използвай шанса.

— О… Ще взема карта — Дарси изтегли десятка и се намръщи: — Загубих.

— Ала загубихте коректно — каза й дилърът с усмивка.

Тя загуби коректно още два пъти и, сключила вежди от напрежение, постави последния си чип. И удари блекджека.

— Дори не трябваше да правя нищо — намести се по-удобно на стола и погледна извинително към Мак. — Мисля, че за малко ще поиграя некоректно, просто за да видя какво ще стане.

— Това си е твоя игра.

С известна изненада той я наблюдаваше как играе против всяка логика и малката й купчинка от чипове нараства до десет, стопява се до три и после отново нараства. Дарси бъбреше с Риноук, разпитваше го за двамата му синове, които учеха в колеж, и прилежно трупаше чиповете си.

При двадесетдоларов залог, помисли Мак, бе спечелила двеста. Тази жена бе истинско съкровище.

Улови погледа на дилъра от съседната маса — незабележим сигнал, че се задават неприятности.

— Веднага се връщам — прошепна той на Дарси и леко стисна рамото й.

Не бе трудно да забележи откъде идваха неприятностите. Мъжът на първи стол бе загубил триста долара. Мак прецени, че той бе около четиридесетгодишен, че бе малко пийнал и че не умееше да губи.

— Виж какво, ако не можеш да раздаваш по-чисто, трябва да те застрелят — мъжът размахваше пръст към дилъра, докато другите играчи се измъкваха от местата си и търсеха по-спокойно място. — Не мога да спечеля повече от една ръка на десет. И тази малка вещица преди теб не беше по-добра. Искам някой да се намеси тук! — тропна с юмрук по масата.

— Някакви проблеми ли има? — Мак се приближи към масата.

— Разкарай се. Това не е твоя работа.

— Моя работа е — той леко кимна да даде знак на хората от охраната, които вече се приближаваха към масата, да спрат. — Аз съм Блейд и това казино е мое.

— А, така ли? — мъжът надигна чашата си и я гаврътна. — Е, твоето казино е гадно. Дилърите ти се мислят за много хитри, ама аз ги усетих — стовари с трясък чашата на масата. — Вече ми оскубаха три стотачки. Разбирам кога ме минават.

Гласът на Мак остана тих, а очите му студени.

— Ако искате да подадете оплакване, заповядайте в моя кабинет.

— Нямам работа в смрадливия ти кабинет — с яростно движение блъсна чашата. — Искам компенсация тук!

Мак вдигна ръка да спре двамата охранители, които бързо се приближаваха.

— Няма да я получите. Предлагам ви да си платите и да отидете да играете някъде другаде.

— Изритваш ме, а? — мъжът стана от масата. Не се държеше стабилно на краката си, ала бе огромен, плещест и със стиснати юмруци. — Не можеш да ме изриташ.

В очите на Мак проблеснаха сини пламъци.

— Да се обзаложим ли?

Мъжът се разтрепери от ярост. Но пиян или не, той почувства студения гняв в погледа на Мак.

— Върви по дяволите — грабна чиповете си и изсумтя. — Сам съм си крив, като вярвам на някакъв долнопробен индиански вертеп.

Ръката на Мак се стрелна като светкавица, стисна мъжа за яката и го повдигна на пръсти.

— Стой далеч от това място — гласът му бе опасно тих, очите студени като лед. — Ако те видя отново тук, няма да излезеш здрав. Изпратете този… Този господин до касата — нареди на охраната. — И после му покажете вратата.

— Да, господине.

— Мръсно копеле — извика мъжът, докато го отвеждаха.

Една ръка докосна рамото на Мак и той рязко обърна глава. Дарси инстинктивно отскочи от ледения гняв в очите му. Мускулите под пръстите й бяха твърди като камък и тя бързо отдръпна ръка.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Той беше ужасен.

— Още по-ужасно е мястото от което идва.

Дарси си помисли, че ако някой я погледнеше с такива ледени, такива властни и студени очи, тя щеше да се разсипе на малки парченца.

— Не трябваше… — наведе се и започна да събира стъклата от чашата, която мъжът бе разбил на пода, ала Мак блъсна ръката й и я издърпа да се изправи.

— Какво правиш?

— Исках да разчистя тук…

— Престани! — гневът му още не бе преминал и заповедта прозвуча рязко. — Не ти е тук мястото — измърмори той и я задърпа настрани от масите и от събралата се тълпа зяпачи. — Тук има не само игри и развлечения. Това не ти е някакъв замък. На всеки ъгъл има такива хора.

— Да, но… — Мак крачеше толкова бързо към фоайето на хотела, че Дарси подтичваше, за да го настигне.

— Би трябвало да се върнеш в Канзас и да се скриеш в своята библиотека.

— Не искам да се връщам в Канзас.

Той я пъхна в асансьора и натисна копчето за етажа на нейния апартамент.

— Ще те схрускат на една хапка. Аз самият едва не го направих.

— Не разбирам за какво говориш.

— Точно така — обърна се към нея. Повдигаше му се от гняв, безсилие, отвращение към самия себе си. Очите й бяха огромни, а горната й устна бе започнала леко да трепери. — Точно така — повтори, като се мъчеше да се овладее. — Трябва да се върна долу и да се оправя с това. Ти стой тук.

— Но…

— Стой тук — повтори Мак отчетливо и я избута от асансьора в апартамента й, преди да бе направил нещо лудо. Като например да впие устни в нейните. — Тревожиш ме — измърмори, когато тя го погледна. — Наистина започваш да ме тревожиш.

Двамата продължиха да се гледат, докато вратите на асансьора се затвориха.