Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (3)

Трета глава

— Попитах ви какво, дявол да го вземе, правите с жена ми?

Дебелият, въоръжен мъж се взираше настойчиво в Спър, сетне прочисти гърлото си и плю на земята.

Маккой автоматично посегна към колта си. Проклятие! Револверът не беше там!

— По дяволите, ще ми се да видя как ще си вземеш оръжието. Не виждаш ли, боклук такъв, че стоиш по долни гащи?

— Жена ти е напълно побъркана — каза Спър. Чувстваше напрежението във въздуха. — Първо се опита да ме убие, след това ми се предложи по такъв начин, че никой мъж не би могъл да устои.

Мъжът се усмихна.

— Това е моята Елси — той отправи поглед над рамото на Маккой. — Хайде, ела тук, миличка!

Голата блондинка се отправи бавно към въоръжения мъж, застана до него и се усмихна сладко.

— Правилно постъпих, нали?

— Да, сладурче, точно така. Точно както ти казах. Хубаво го раздразни и дори го накара да си помисли, че искаш и да ти го вкара. Чудесна работа, Елси, нищо не си пропуснала.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита Спър.

Огромният мъж се извърна към него и изръмжа:

— Не използвай такъв мръсен език пред моята Елси! — гласът му придоби заплашителни нотки. — Убивал съм човек и за по-малко от това!

— И ти си не по-малко побъркан от нея — отвърна Спър.

Това, разбира се, беше капан. Добре планиран и добре изпълнен.

— Не, триста дяволи! Никой от нас не е побъркан — изръмжа дебелакът. — Това е просто един малък трик, за който се сетих една нощ, докато чуках моята Елси — с лявата си ръка той докосна косите й. — Но да се върнем на въпроса. Изритай настрана панталоните и отстъпи няколко крачки назад. И без номера! Само посмей да направиш каквото и да било, на момента ще те разпоря целия и червата ти ще се влачат по пътя!

Спър въздъхна. Този ден изобщо не му вървеше.

— Що за човек си ти? Използваш красивата си жена да ограбваш невинни хора.

Дебелакът само изсумтя.

— По дяволите, бих накарал и майка си да легне на пътя за няколко долара повече, ако не се страхувах, че тя ще изпоплаши всичко живо наоколо. Хайде, действай! Не се навеждай, просто ги изритай настрани.

Спър смъкна панталоните си по-надолу, помагайки си само с крака, като ги дърпаше, теглеше и застъпваше с обувките. Накрая успя да освободи крачолите, но не и колана на панталона. Спър погледна надолу. От страната, където беше застанал мъжът, изглеждаше, сякаш крачолите все още са оплетени.

— Повече от това не може. Сигурно са се закачили за токовете.

— Да не мислиш, че съм толкова глупав? — изръмжа другият. — Опитай по-силно, тъпако!

— Пробвай сам!

— Елси, иди и направи това, което правиш най-добре — събуй му панталоните!

Жената, която все още си стоеше гола, се усмихна, приближи се към Маккой и се наведе.

Спър направи рязко движение нагоре с левия си крак. Успя да закачи с ботуша си кобура с револвера и да го хване в момента, когато се отдели от земята. В същото време Маккой дръпна блондинката към себе си и извади колта. Секунда по-късно дулото му бе насочено към гърлото на жената, която нададе вик на ужас.

— Кучи син! — изруга огромният мъж. — Ти си бил по-бърз и от машина.

— Още по-бързо ще изгубиш Елси, ако веднага не хвърлиш оръжието и не се изметеш оттук! — заплаши го Спър.

Другият мъж се засмя.

— Дявол да го вземе, убий я. Винаги мога да си намеря друга курва. В града има колкото щеш!

— Ти, копеле такова! — изкрещя жената.

— Не ти вярвам — каза Маккой. — Тя ти е твърде необходима. Коя друга жена ще се съгласи да живее с грозен, дебел страхливец като теб, който се крие зад гърба на една жена, за да ограби парите на нищо неподозиращи хора.

Лицето на мъжа стана тъмночервено от гняв.

— Страхливец? Аз? Ти… ти… аз ще…

— Казвам, че си просто един страхлив измамник! Няма да правиш нищо, освен това, което ти кажа. Разбрано?

Лицето на мъжа потъмня още повече, но той кимна в знак на съгласие.

— Проклятие! Всичко бях планирал! Всичко! Елси и аз се упражнявахме две седмици. Това беше първият ни опит!

— Още малко и ще заплача! Сега хвърляй оръжието на пътя и разкарай дебелия си задник оттук!

— А какво… какво ще правиш с Елси?

Спър спря за момент.

— Ще се погрижа за това, след като вече не виждам грозното ти лице! А тя е доста хубавичка!

— Слушай, остави това…

Той въздъхна, изпсува и с недоволно ръмжене хвърли оръжието в праха.

— Размърдай се! — извика заповеднически Спър.

Дебелият мъж се обърна и пое надолу по пътя за Канзас Сити, като подритваше буци пръст, псуваше и се вайкаше.

Когато мъжът се изгуби от поглед, Спър пусна жената. Елси се обърна към него, треперейки силно, с разширени от страх очи.

— Сега какво ще… искам да кажа…

Докато обуваше панталоните си, Спър се усмихна.

— Не. Просто не опитвай отново, малката. Той наистина ли ти е мъж?

Тя кимна.

— Той ме принуди. Нямам нищо против да ти кажа, че ми беше хубаво, когато те дразнех — ти си красив мъж. А него го мразя! — горчивината в гласа й звучеше искрено.

— Най-доброто, което мога да те посъветвам, е, да напуснеш мъжа си, колкото може по-скоро, и да се установиш някъде другаде. Изхвърли го от живота си.

Тя кимна.

— Предполагам, че си прав.

Маккой взе двете оръжия, напъха ги в дисагите и възседна коня. Преди да потегли, той отново извърна поглед към привлекателната гола жена.

— И се облечи, чуваш ли?

— Да, разбира се.

Спър смуши коня в хълбоците и потегли към Холмс.

 

 

„Джошуа Голдън“ — мислеше си Джак Т. Голд, докато миеше лицето си в хотелската стая. Сега това беше името му. Ново име, нова работа, нов град, нищо неподозиращ за подготвяния обир. Само за няколко часа той щеше да се приспособи към живота в града.

С подкрепата на Ванеса Томпсън, загрижените, искрено вярващи граждани се бяха стълпили около него. Късните часове предната вечер той бе прекарал, като четеше Библията и си припомняше уроците, на които го учеше майка му, седнал на коленете й, когато беше малко, крещящо хлапе и от които сега очевидно имаше полза. Щеше да замаже очите на всички глупаци в града с приказките си за Бог, Сатаната и Небесното царство.

Хол Филипс, неофициалният шериф на Холмс, посещаваше църквата всяка неделна сутрин. На църква ходеха и кметът, половината граждани и най-висшият служител в „Уестърн Банк“. Голд не без трудности бе влязъл в това малко общество, спечелил бе доверието на хората и работеше усилено да изгради репутацията си на честен божи служител.

Беше трудно — невероятно трудно. Той трябваше да се откаже от алкохола, също така никога да не посети шоуто на танцьорките от „Лъскавия жартиер“. Не беше докосвал жена повече от месец. Късно нощем желанието го разяждаше. Но той знаеше, че в последна сметка работата си заслужаваше всички усилия. След като отмъкнеше всичките пари и на този град, щеше да живее в разкош.

Голд изтри леденостудената вода от лицето си. Беше го измислил. Той бе предприел няколко обиколки и грижливо бе планирал всичко. Сега щеше да изчака, докато му дойде времето.

 

 

Холмс беше малък град, разположен западно от Канзас Сити. Наречено на колоритния си основател Куентин Холмс, градчето представляваше сборно място за местни фермери и собственици на ранчо, които купуваха, продаваха, разменяха стоки или идваха да пийнат по нещо.

Куентин Холмс, починал преди доста време, бил човек, който ценял високо хубавите неща в живота — особено изкуството. Поне така твърдял пред първите заселници. След като построил банката, църквата и смесения магазин, с негова помощ бил издигнат и разкошния салон „Лъскавият жартиер“. Всяка нощ „дами“, дошли от тъмните предградия на различни градове от източните щати със същата съмнителна репутация, даваха такива представления, които караха мъжете от близката околност да пият повече и да мислят по-малко.

Въпреки че Куентин Холмс бе умрял преди доста години, въпросният бар бе останал и представляваше най-важното място за повечето мъже от градчето.

Спър влезе в града, построен върху пресъхнало речно корито, което реката бе издълбала в продължение на векове. Той нае стая в хотел, захвърли пътната си чанта, плисна лицето си със студена вода и излезе, за да се заеме с изпълнение на задачата си.

С ръце на хълбоци Спър застана на дъсчената пътека пред „Калвин Хотел“, като обмисляше нещо и се оглеждаше.

— Извинете, но предполагам, че сте се загубили — разнесе се приятен женски глас зад него.

Жената веднага се понрави на Маккой. Около четиридесетгодишна, с хубава фигура, спретнато облечена, тя му се усмихваше открито. Продължаваше да се усмихва, като в същото време с една ръка въртеше слънчобран над лявото си рамо.

— Като че ли наистина сте се загубили. Мога ли да ви помогна с нещо?

Спър се обърна учтиво към нея, докосвайки леко периферията на шапката си.

— Благодаря, мадам, току-що пристигам в града.

Нейната намеса го подразни, но той съобрази, че все пак тя би могла да му бъде от полза.

— Е, тук няма кой знае какво да се види — така е, наистина — жената му протегна ръка. — Казвам се Ванеса Томпсън, вдовицата на Чарлз Томпсън.

Спър пое нежно ръката й.

— Спър Маккой.

Тя леко издърпа ръката си и свали слънчобрана по-ниско.

— Днес е ужасно горещо. Бихте ли дошли у дома на чай. Страхувам се, че не съм от тоя тип жени, които лесно понасят жегата.

— С удоволствие ще дойда, мисис Томпсън.

Те скоро се настаниха в гостната на малката, непретенциозна къща на вдовицата, която бе разположена близо до църквата.

— Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали по каква работа сте дошли в нашия град?

— Разбира се, че нямам нищо против — той взе чашата студен чай, който тя му предложи, и започна да разказва една измислена история. — Идвам от Сейнт Луис и търся работа. Аз притежавам печатница и си мисля дали не бих могъл да издавам свой вестник тук.

— Вестник? В Холмс? — тя искрено се засмя. — Мистър Маккой, предполагам, вече сте разбрали, че това място не е подходящо. Знаете ли, повечето от хората тук не четат. Знам това, защото те не са прочели и Библията, единствената книга, която си струва да се прочете. А освен това, тук не се случва нищо, което би могло да се отрази в един вестник. Холмс е ленив град, пълен с лениви хора.

— Сигурно е така — каза Спър, отпивайки от студената течност. — Но съм чувал, че Холмс се разраства. Колко души живеят тук сега?

— О, чакайте да помисля — около двеста бих казала, но имайте предвид, че повечето от тях имат ферми и ранчота наблизо. Вероятно в града има не повече от петдесетина души.

Спър кимна.

— А идват ли много хора от други места?

Ванеса поклати отрицателно глава.

— Не много. Нека да видя — миналия месец дойдоха само трима. Както виждате, това е съвсем малко. Едно младо момиче, ох, не мога да си спомня името й, се разхождаше наперено вчера по улицата в аленочервена рокля и с още по-начервени устни — лицето й придоби презрително изражение. — Младата дама, ако смея да я нарека така, работи в салона „Лъскавият жартиер“ — след това мисис Томпсън се усмихна открито. — А преди две седмици преподобният Джошуа Голдън дойде в отговор на горещите ми молитви към Бога. Той изнася проповеди всяка неделя. Много хубав мъж, въпреки че стилът му според мен е твърде мек. Гласът на преподобния Голдън изобщо не може да се сравнява с гласа на покойния ми съпруг, когато застанеше на амвона — тя потъна в спомените си, лицето й се разведри. — Новият пастор прилича по-скоро на скитник — тя сбърчи нос от отвращение. — Някой би трябвало да му покаже предимствата на редовното къпане.

— И това е всичко? — Спър поклати глава. — Наистина, тук не е подходящо място за издаването на вестник. Все пак, ще се навъртам тук още няколко дни и ще обмисля на кое друго място да проверя — той остави чашката на малката маса и се изправи. — Благодаря ви за гостоприемството, мадам.

Тя леко му се поклони.

— Надявам се да ви видя в църквата в неделя сутринта, ако сте все още в града. Пасторът Голдън ми каза, че е подготвил една вълнуваща проповед. Не мисля, че би било редно да я изпуснете!

— Не мога да ви обещая, мисис Томпсън, но ще направя всичко възможно да дойда — и той се отправи към вратата.

— И ако видите някъде онази нахална уличница, кажете й, че нея също я очакваме да дойде.

Спър излезе навън, където слънцето безмилостно печеше. Скитникът, който Ванеса бе споменала, беше една възможност, не много голяма, но все пак възможност. Разбира се, бе твърде възможно банда разбойници всеки момент да нападне града и да ограби банката.

Но това като че ли някак не пасваше на начина им на действие. Тези крадци вършеха работата си без много шум. Бяха находчиви и хитри. Зачуди се дали Холмс бе следващата им цел. Дори за град в далечния Запад, Холмс изглеждаше твърде малък, даже ако се имат предвид и богатствата на околните ферми и ранчота, които, както може да се очаква, са депозирани в малката банка, покрай която Спър сега минаваше.

И все пак, оттук можеше да се започне.

Когато пристигна пред „Съливан Хотел“, Спър се загледа в новата си кобила, която спокойно поемаше храна от яслите. Непознатият можеше да бъде един от крадците, но не беше вероятно. Просто за всеки случай ще го провери. А после?

Той потупа гладкия, закръглен хълбок на коня. Може би ще е по-добре да напусне Холмс и да се премести в следващия град. Може би дори в този момент крадците убиваха още невинни хора. Може би в този миг друг сейф хвръква във въздуха. Може би…

— Беки! — един човек, облечен в прашни дрехи за езда, тичаше към Спър.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но аз не съм вашата Беки — отвърна иронично Спър, докато човекът приближаваше тежко към него, пресичайки прашната улица. — Трябва да е била много грозна, за да я сбъркаш с мен!

— Не говоря на теб, негоднико! — извика мъжът. — А на коня!

Непознатият изкриви леко горната си устна, преди да спре. Неговото обгоряло от слънцето лице се озари от момчешка усмивка и излъчваше искрена радост, докато той оглеждаше новия кон на Спър.

— Беки, къде беше? А? Никога не съм си мислил, че ще те видя отново, милото ми момиче! — той се пресегна и почеса врата на кобилата.

Спър хвана ръката му.

— Извинявайте, сър, но конят, който така влюбено гледате, е мой. По-добре си свалете ръцете от него.

Ранчерото, който имаше тесни като цепки очи, сграбчи ръката на Маккой и я отблъсна силно.

— Дявол да ме вземе, ако го направя! Ще докосвам собствения си кон, когато поискам! Това е моята Беки. Познах я веднага!

— Грешите — отвърна Спър.

— Глупости! — лицето на мъжа почервеня от яд. — Някой я открадна от ранчото ми преди три дни. Оттогава ден и нощ я търся — той извади револвера си, лицето му бе напрегнато. Човекът размишляваше, което явно не бе привично за него. — Ти трябва да си я откраднал! Сигурно си един от тях! Веднага ми я върни!

— Хайде, хайде, мистър! Сбъркали сте.

— Не съм. Ти си този, който е направил грешка, конекрадец! — той вдигна револвера си, готов за стрелба.