Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (1)

Първа глава

„Няма да допусна да се проваля“ — мислеше си Джак Т. Голд, докато вървеше през града. Като внимателно придържаше увития в груб плат вързоп, той се показа на ъгъла на „Мейпъл стрийт“ и се озърна наоколо. Не се виждаше никой.

Голд бързо премина останалите четиридесет ярда и доближи масивната тухлена сграда от задната страна.

„Форествил Банк е построена да издържи на всичко, освен на динамит“ — размишляваше той, докато се притаяваше близо до определеното място. Няколко птички зацвърчаха на дървото до него и той се сепна. „Без паника, това са просто ранобудни птици — опитваше се да се успокои. — Всичко ще мине добре! Сега вече нищо не може да ти попречи. Обмислил си всеки детайл много точно.“

Голд остави вързопа на земята и го разви. Пет фишека. „Достатъчни са“ — каза си и започна бързо да действа, като се потеше в тъмнината. Постави взривна капсула в един от дългите червени цилиндри и прикрепи към нея петфутов фитил. Беше достатъчно дълъг, за да стигне зад дървото.

Доволен от работата си, Голд нагласи бомбата до лявата стена на банката и разпъна фитила. Прикри го сред група млади фиданки и провери дали всичко е наред — искаше да се увери, че нищо няма да попречи на бавното му горене.

Като свърши, Голд тръгна към хотела. Докато тихо изкачваше стълбите, започна да го обсебва вълнението от предстоящото начинание. Той отново правеше това. Друга банка. Още един товар пари и злато. Още едно бързо бягство и търсене на нова цел. Всичко това го възбуждаше — играта на криеница, фалшивите имена, начинът, по който се приобщаваше към живота в някой малък град, а когато вече му имаха доверие, ограбваше банката, убиваше всеки, който му се изпречеше на пътя и изчезваше от града завинаги.

Голд влезе в стаята си, затвори вратата и отпи голяма глътка от бутилката уиски. На мътната светлина на керосиновата лампа на лицето му се появи усмивка и той отново вдигна бутилката към устните си. Не трябваше да се напива, а да остави шишето на паянтовата маса. По-късно щеше да има достатъчно време за пиене. Голд погледна небето през спукания прозорец. Синкава светлина обагряше хоризонта на изток, точно зад конюшните. Слънцето скоро щеше да изгрее, значи беше време. „Двадесет минути“ — мислеше си този здрав, як мъж. Трябваше да изчака още двадесет минути. След това никога повече нямаше да му се налага да се среща с доверчивите глупаци от Джаксънвил.

Усмихвайки се злорадо, той си наля вода в спукания леген и се изми набързо с лютивия сапун. След това облече дрехите си за езда и събра нещата си в старата пътна чанта. „Облечи се подходящо“ — припомни си той.

В 5:20 часа Голд взе дисагите си и напусна хотелската стая. Кобилата му бе вързана пред хотела, той я отвърза, оседла я и я подкара извън града на около двеста ярда, след това се върна и спря зад банката. Беше много рано, по това време не би трябвало да има никой наоколо. Той завърза сънливата кобила за един дъб и свали дисагите си.

Три минути по-късно дочу тропот на ботуши по мръсната улица и дрънчене на ключове. Бъд Ормънд пристигаше точно навреме. Голд уви червена кърпа през лицето си, сниши се и се промъкна откъм задната стена на банката. Надникна предпазливо. Бъд не носеше шапка, беше висок и русокос. В момента се опитваше да се пребори с ключалката на предната врата, но явно не успяваше.

— По дяволите! — измърмори той.

Голд се промъкна до него, без да вдига шум, извади шестмилиметровия си револвер и опря дулото в гърба на Ормънд.

— Какво по…

— Млъквай! — изсъска Голд. — Просто отвори вратата и влез, все едно нищо не се е случило, освен ако не искаш да стрелям и да пръсна вътрешностите ти по цялата улица, Ормънд!

— Не, не! — младият човек най-сетне успя да отключи и отвори вратата.

Голд го бутна вътре в прохладното помещение, извади ключа от ключалката и тихо заключи вратата отвътре. Ормънд продължаваше да стои неподвижен, като избягваше да гледа Голд, но коленете му трепереха.

— Обърни се! — изръмжа Голд.

Банкерът направи каквото му бе заповядано. Когато се извърна, лицето му бе бяло като на призрак.

— Слушай, Ормънд. Искам да отвориш сейфа. Веднага!

Мъжът отклони поглед от Голд.

— Но… но… мистър Дритърс не е тук и аз…

— Виж какво, Ормънд, нямам намерение да внасям пари, а ще вземам! — Голд го побутна с револвера. — Размърдай си задника, преди да съм те направил на решето!

— Разбира се, разбира се!

Слабият мъж забърза към задната част на банката, спъна се между две дъбови бюра и застана, снишавайки се до желязната каса, която стигаше до кръста му.

— Побързай! — изръмжа Голд, докато го следваше.

Ормънд удари леко ключалката два пъти, за да я изчисти, и започна да набира комбинацията. Пръстите му трепереха.

— Съж… съжалявам, аз… — опита се да се оправдае Ормънд.

— Просто го направи!

Той успешно се справи с трите цифри на комбинацията и дръпна дръжката. Тежката врата плавно се отвори.

— Стани и се обърни с гръб към мен. Не се опитвай да правиш каквото и да било.

— Няма.

Той започна да пристъпва към Голд. Когато беше на не повече от два фута разстояние, престъпникът изръмжа:

— Достатъчно! Лягай долу, главата ти да е към лявата стена!

Мъжът го погледна въпросително.

— Вие… вие няма да ме убиете, нали?

На все още мъждивата светлина, процеждаща се през прозореца, можеше да се види, че лицето му от страх бе придобило пепелносив оттенък. Голд се ухили.

— Не и ако не се опитваш да ме мамиш.

След като мъжът се простря на пода, Голд се отправи към сейфа. Той бръкна вътре и извади три малки торбички. След като провери тежестта им, предположи, че са пълни със златни монети. Натъпка торбичките в дисагите, които бе взел със себе си. Още две претърсвания в сейфа разкриха грижливо подредени купчинки от по един, десет и двадесет долара, заедно с двестадоларови банкноти.

Голд издаде неопределен гърлен звук, докато изпразваше сейфа и пълнеше дисагите си. Не беше много, но достатъчно за известно време.

Той затвори чантата и се изправи.

— Вие… свършихте ли, мистър? — попита Ормънд.

— Да, почти. Защо?

— Защото… защото сигурно ще се подмокря.

Голд се засмя.

— Хей, знам кой си! — каза банкерът, поглеждайки през рамо. — Ти си Емил Джаксън.

— Я веднага да залепиш мръсното си лице за пода! — изрева Голд.

Младият човек веднага се подчини.

— Не съм Емил Джаксън. Казвам се Голд. Джак Т. Голд.

— Но…

— Затваряй си устата!

Голд измъкна камата си от калъфа, висящ на колана му, и се приближи до простряния на земята човек.

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Сега ще свърша с теб, момче, така че да не можеш да раздрънкаш наоколо, че банката е ограбена.

Той коленичи до Ормънд. Шестинчовото острие отрази ранните утринни лъчи, проникващи през предните прозорци. Голд замахна силно. Тялото на Ормънд се разтресе в конвулсии, докато острието пронизваше гръбнака му. Ножът се издигаше и спускаше отново, и отново, разкъсвайки гърчещото се в агония тяло. Главата на Ормънд се килна назад. Той потрепери и се отпусна тежко на пода. Голд го обърна по гръб и заби ножа във все още пулсиращия гръден кош.

Едно замахване. Удар. Свърши се. Кръвта бавно започна да се стича по гладкия мраморен под.

Голд продължаваше да замахва с ножа и да промушва още топлото тяло. Миризмата на кръв все по-силно започна да се усеща. Бъд Ормънд потръпна за последен път и замря.

Облян в пот, но усмихнат, Голд се изправи, заби ножа в гърлото на мъртвия и се отдръпна назад. Влачейки тежките си дисаги, той се изниза през предната врата и зави към задната страна на банката.

Докато приближаваше коня си, на изток съвсем се развидели. Никой не го бе видял. Беше пресметнал всичко абсолютно точно, до последната подробност. Голд се ухили и метна дисагите на коня.

Жълтата светлина разкри тъмни червени петна на дясната му ръка и ръкава на ризата. Проклинайки, Голд хвърли чантата на земята, изтри кръвта със свежи букови листа, разкъса ризата си и навлече нова.

Дочу гласове. Единият, доста висок, беше на Бети Джейн. Не знаеше кой беше мъжът с нея, пък и не го беше грижа. Бети Джейн сигурно бе тръгнала на работа рано този ден. Той се усмихна, наведе се и запали фитила с клечка кибрит. След като свърши това, Голд яхна коня и се отправи към „Хоукинс Хотел“.

Когато пристигна там, двама мъже го поздравиха. Градът се събуждаше — тъкмо навреме за зрелището. Трябваше да остане още няколко минути. Той влезе вътре, видя, че трапезарията все още не е отворена — както и предполагаше — след това излезе отвън.

Измина една минута.

Женски писък раздра тишината. Голд се усмихна. Не биваше да губи повече време. Погледна към банката.

Бавно изгарящият фитил свършваше и накрая догоря съвсем.

Петте фишека избухнаха, експлозията, която последва, беше изключително силна и оглушителна. Сградата потрепери до основи, наклони се и с рязък, стържещ звук се срути. Хиляди тухли се стовариха с трясък на земята, вдигайки облак прах, който за момент закри всичко наоколо. Когато облакът се разнесе, стана ясно, че от „Форествил Банк“ бяха останали само купчини развалини. Покривът също беше рухнал и всички стени, освен една, бяха разрушени, а тухлите — разпръснати навсякъде в мръсотията на улицата.

— Хей, ти! — извика мъжки глас. — Емил Джаксън!

Голд се обърна. Джордж Раймън, бръснарят, се приближаваше бързо, размахвайки към него четката за бръснене.

— Какво се случи?

— Да ме вземат мътните, ако знам, Раймън. Опитвах се да намеря нещо за закуска, когато изневиделица всичко хвръкна във въздуха — той поклати глава в престорен гняв и неискрено съжаление.

Раймън погледна към разрушената банка.

— Имаше ли някой вътре? Дали има убити?

— Не знам. Не видях нищо.

Мъже и жени, полуоблечени, излизаха тичешком от хотела и домовете си. Развълнувано множество изпълни улицата, надавайки викове и крясъци.

Бръснарят поклати глава.

— Не мога да си представя, че нещо толкова ужасно се случва тук — той се обърна към Голд. — А ти, Джаксън?

— Не. Никога и през ум не ми е минавало.

Раймън вдигна ръце в недоумение и се отдалечи, присъединявайки се към тълпата, която приближаваше към банката.

Голд също се приближи, смеси се с хората, като изразяваше възмущението и недоумението си и говореше, че имал в касата петдесет долара. Двадесет минути по-късно — и след като шерифът беше открил три мъртви тела — той се измъкна незабелязано и яхна коня си.

След като излезе извън града, Голд най-накрая си позволи да се усмихне. Когато се сети за „Форествил Банк“, която бе оставил завинаги зад гърба си, той се разсмя силно, подплашвайки кобилата, след това продължи пътя си към ново място и нови възможности.