Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (14)

Четиринадесета глава

— Стой мирно, малката! — извика Голд. — По дяволите, остави ме да го направя, момиче!

— Не. Остави ме на мира, Джак! — Патрис се извиваше под него, стискаше здраво краката си един до друг и крещеше. Негодникът я удари в корема, докато несръчно се опитваше да проникне в нея.

Все пак бе намерила сили да се противопостави на този смърдящ, ужасен човек. Постави ръце на гърдите му, като се опитваше да го отблъсне от себе си. Но той беше як и тя не можеше да мери сили с него. Той сграбчи бедрата й и ги разтвори грубо.

— Сега, малката, поеми го!

Вятърът блъскаше борещите се тела. Навсякъде около тях се чупеха и падаха стебла от царевица. Патрис отново се опита да свие краката си един до друг, противопоставяйки се на силните ръце на Голд.

Той изпсува. Тя успя да грабне едно от дебелите царевични стебла зад него. Използвай го, каза си тя, използвай го, за да го спреш.

Патрис замахна с всички сили с тъпия му край.

— Какво по… — изпъшка той.

Този път удари главата му, удари безмилостно, жестоко, като вложи в удара цялата сила и енергия, която можа да събере в изтощеното си тяло. Продължи да раздава удари с дебелото стебло.

— Мръсна кучка! — Голд изтръгна със сила стеблото от ръката й и го захвърли зад себе си, а вятърът го отнесе нанякъде.

— Не го прави! — изкрещя, когато той се наведе отново над нея.

Тя грабна друго пречупено стебло и го удари в лицето, тържествувайки с малката си победа. Голд я удари, зашлеви й страхотна плесница, но тя продължи да го удря, без да обръща внимание на болката.

Той отново изкрещя, но викът му бе отнесен от мощния порив на вятъра, който се усилваше и фучеше около тях.

Изподран, задъхан, препъващ се в пречупени стебла, Спър продължаваше да тича по посока на виковете. Тя трябва да е точно отпред, но през това време посоката на вятъра се измени, движеше се около него като човешко същество. Спър с тревога си мислеше, че може би тича по погрешна следа, докато Голд…

От дълго време не бе преживявал подобна буря, която не беше нещо необичайно за Средния Запад, и бе забравил колко силна може да бъде. Бледосинкави светкавици се отразяваха в локвите пред него, докато той тичаше, за да спаси Патрис.

Някъде в далечината, на ослепителната светлина от светкавиците, той успя да види две фигури, вкопчили се една в друга. Мъж и жена. Патрис и Джак Голд.

Докато тичаше стремглаво към тях, Маккой извади своя „Колт 45“. Той я изнасилваше. Онова копеле я изнасилваше!

— Голд! — изкрещя той, но вятърът отвя думите му. Разделяха ги сто фута. Спър напрегна всички сили и затича още по-бързо, а наоколо му хвърчаха листа, стебла и големи буци пръст.

Една буца го удари през лицето. Той изпсува и изтри лицето си, като не спря да тича. Оставаха петдесет фута.

— Голд! — изкрещя той. — Мръсно копеле, остави я на мира!

Той все още не можеше да го чуе, но от начина, по който мъжът и жената се бореха, беше ясно, че той още не бе я изнасилил. Спър бе пристигнал тъкмо навреме.

Маккой даде един изстрел във въздуха и се втурна към тях. Дори когато и двамата влязоха в обсега му, не можеше да стреля, не беше сигурен дали няма да нарани Патрис.

— По дяволите, Голд!

Беше на около двадесет фута от тях.

Голд с рязко движение се изправи и притисна голата Патрис до гърдите си.

— Хайде, стреляй, копеле! Давай! — изкрещя Голд. — Стреляй, но първо ще трябва да убиеш малката си курва, преди да убиеш мен!

Още една светкавица. Маккой трябваше да се наведе, тъй като вятърът заплашваше да го повали.

— Хайде, Голд! Всичко свърши. Пусни момичето!

Дебелакът само се изсмя.

— Майната ти!

— Този път няма да избягаш. Няма начин.

— Хвърли револвера на земята! Хвърли го назад и ни остави да си тръгнем. Ако направиш това, няма да те убия! — изкрещя Голд, опитвайки се да надвика вятъра. Като притискаше Патрис до гърдите си, Голд извади револвера си и го насочи към главата й. — Разбра ли, мистър? Хвърли оръжието или тя ще умре! — Голд продължаваше да крещи. Спър се поколеба.

— Ако я убиеш, няма да имам никаква причина да те оставя жив.

— Ха! Няма да имаш тази възможност. Държа всички козове в ръцете си. Хвърляй оръжието и изчезвай!

Маккой понечи да отговори, но погледът му привлече нещо над главата на Голд. Една светкавица освети огромен облак във формата на фуния, който се въртеше бързо и се движеше по земята, поглъщайки всичко, което се изпречеше на пътя му, всмукваше мокра пръст и царевични стебла и те се смесваха и въртяха в пълен безпорядък. Облакът се движеше право към тях.

Спър разбра, че няма шанс.

— Хей, Голд — каза той, като продължаваше да наблюдава торнадото. — Може би си прав.

Дебелакът се засмя.

— Разбира се, че съм прав. Винаги съм прав. Сега хвърли револвера.

След по-малко от минута торнадото щеше да наближи съвсем, дори можеше да се появи точно над главите им. Спър вдигна ръка нагоре, сякаш имаше намерение да хвърли колта зад себе си.

— Е! Какво чакаш? — извика Голд.

Спър се втренчи в него.

Вятърът още повече се усили, биеше неистово в телата им, отвяваше счупени царевични стебла в невъобразим хаос.

— Какво, по дяволите, чакаш? — изкрещя отново Голд.

— Ето тази страхотна буря!

Голд бавно се извърна, без да изпуска Патрис. Огледа се наоколо, но видя само хиляди царевични стебла, които се носеха из въздуха. Бурята връхлиташе с ужасяващ писък… Пет секунди, помисли си Спър, загледан в тъмната фигура на Патрис.

Четири. Три. Две.

Една!

Връхлетя ги ужасяващ с мощта си вихър. Спър почувства как целия свят се завъртя пред очите му, когато торнадото го повали на земята по гръб, притискайки го така, както бе направило и с растенията преди това. Револверът изхвръкна от ръката му. Бурята го връхлетя, опитвайки се да откъсне тялото му от земята, да го всмуче във вихъра на разрушителната си ярост.

Вятърът виеше зловещо, като че ли нямаше никакво намерение да спре. Спър се вкопчи в буците пръст, заравяше пръсти в калта, борейки се за живота си. Вятърът режеше кожата му като с бръснач, блъскаше го неистово и Спър се уплаши, че може да го разкъса.

Огромни буци пръст се вдигаха от земята и изчезваха в зловещата черна дупка. Земята трепереше, докато бурята продължаваше да беснее и накрая отмина.

Забил лице в пръстта, Спър изпсува, беше преживял бурята и се надяваше торнадото да е пощадило Патрис, а Голд да е попаднал в бездънната му паст.

Накрая вятърът намаля и постепенно започна да утихва. Дори преди да бе отминало торнадото, Спър потърси опипом револвера си. Нямаше го.

По дяволите! Чуваше писъците на Патрис сред воя на вятъра, Патрис, която се бореше отчаяно за живота си, за глътка въздух.

Над главите им отново блесна светкавица. Той се огледа. Голд и Патрис все още лежаха един до друг, когато той съзря револвера си и посегна към него. Нов пристъп на вятъра го повали по гръб, и изкара всичкия въздух от дробовете му. За момент остана да лежи така, стенейки, след което отново започна да търси опипом оръжието си. Къде, по дяволите, се беше дянало?

Накрая успя да коленичи върху една четирифутова купчина от царевични стебла, която се намираше точно до него. „Револверът — каза си той. — Вземи револвера. Забрави всичко друго и намери проклетия револвер!“

Маккой плъзна ръка сред острите листа и дебелите стебла, разравяше ги и търсеше отчаяно. Стигна до дъното на купчината. Нищо. Проклятие!

Спър вдигна поглед. Патрис лежеше и хълцаше, Голд беше коленичил и махаше цял куп листа от себе си.

Добре. И той нямаше револвер. Спър се насочи към друга, по-голяма купчина и претърси и нея. В настъпилата след бурята тишина в ушите му още бучеше.

— Ще те убия! — изрева Голд.

— Първо трябва да си намериш оръжието! Защо не се качиш на коня си и да вървиш по дяволите! — отвърна му Спър.

— Няма начин! Никога не оставям недовършена работа!

Къде, по дяволите, беше проклетият револвер? Той се зарови в една купчина, като дишаше тежко, ровеше, тършуваше и плюеше парчетата от листа, залепнали за устните му.

Ръката му напипа нещо твърдо. Веднага грабна оръжието и стреля, но точно в този момент видя как Голд изчезна в тъмнината. Обърна се и стреля през рамо.

По дяволите!

Патрис лежеше гола на земята и плачеше. След като вихърът на торнадото отмина, зловещата тишина бе последвана от убийствен вятър. Спър тръгна срещу вятъра, опитвайки се да преодолее напора му. Той затваряше очите му и подкосяваше краката му. Също като слепец, Спър се запрепъва напред към отдалечаващия се Голд. Останал без дъх, агентът си повтаряше: „Хвани го, хвани го!“

Торнадото беше направило просека през царевичното поле. Спър тръгна по нея към коня, като се надяваше, че животното е още там и го чака. Вятърът търкаляше буци пръст, докато той тичаше, борейки се за глътка въздух.

Беше невъзможно да се разбере къде е Голд, но той се надяваше, че ще го намери някъде близо до коня му.

Спър намери коня си там, където го бе оставил. Огледа се наоколо, търсейки пътя, но не можа да види нищо друго, освен тъмнина.

Проклятие!

Не можеше да остави Патрис там сама.

Вятърът беше утихнал, чувстваше се само хладен полъх и Спър бързо измина разстоянието обратно.

— Патрис! — Спър съблече палтото си и го подаде на Патрис, която се изправи и седна на земята. — Ето, облечи това.

Патрис наметна палтото на раменете си.

— Исках просто да ти благодаря — каза с тих глас.

Той кимна, взе я на ръце и се изправи. Занесе я до коня.

— Той избяга — проплака тя, като трепереше от студ, след което уви по-плътно палтото около тялото си.

— Засега. Но ще го хвана. Не тревожи малката си красива главица с това.

Тя кимна.

— Ако не се бе появил тъкмо в този момент, той щеше… щеше да ме изнасили.

— Знам.

Тя вдигна поглед към мъжа, който я носеше.

— Кой си ти, Спър Маккой? — приглушеният й глас бе изпълнен с недоумение. — Кой, по дяволите, си ти?

— Това е дълга история. Ще говорим по-късно. Сега трябва да те върна в града.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Не. Наистина не. Нека първо да го хванем. Мога да чакам тук или да яздя с теб — тя се засмя. — Хей, свикнах с това.

— Добре.

Стигнаха до мястото, където бе завързан конят, който при шума от стъпки тропна с крак и тръсна глава. Торнадото бе отминало. Спър леко качи Патрис на седлото, настани се зад нея и смуши коня в хълбоците. Възбуденото уплашено животно веднага се впусна в галон. Тъй като бе повече от сигурен, че Голд няма да се върне във Фейгън, Спър се насочи на запад, където далеч напред дъждът се изливаше като порой. Патрис се пресегна и опипа краката си, болката в които непрестанно й напомняше, че Голд се бе опитал да я изнасили.

— Защо… защо той трябваше да ми причинява това?

— Не знам, Патрис — той целуна златистата й коса.

От небето закапаха огромни дъждовни капки. Копитата на коня започнаха да затъват в дълбоката кал и той намали ход.

Голд обаче имаше преднина. Дъждът все повече се усилваше. Спър съвсем ясно почувства как тялото на полуголата жена пред него трепери от студ, но Патрис не се оплакваше.

Спър въздъхна примирено, обърна коня и го насочи към Фейгън.

— Защо правиш това? — попита Патрис.

— Размислих. Сутринта ще имам достатъчно време да го настигна. А и не смятам, че посинялата ти от студ кожа отива на красивата ти руса коса.

В отговор тя само изпусна лека, примирителна въздишка. Когато наближиха Фейгън, Спър зави напряко през полето. Сега възникна друга трудност — как да я заведе в хотелската си стая в такова състояние? Спър спря коня при една група дървета зад хотела, разкопча мокрите си панталони и ги смъкна.

— Хей, Спър — възкликна Патрис, като го наблюдаваше изненадано. — И двамата сме мокри до кости, а освен това съм страшно изморена.

Като мърмореше под нос, той изу панталоните, без да сваля ботушите си и й ги подаде.

— Облечи ги. По-добре е аз да вляза в този вид, по долно бельо, отколкото ти да се появиш без дрехи.

Тя кимна и се облече. След това се отправиха към хотела, изкачиха тичешком стълбите и коридора. Една модно облечена червенокоса жена, която опитваше да отвори вратата на стаята си, вдигна поглед и ги изгледа любопитно. Само след миг ококори очи от изненада при вида на мокрите до кости, оскъдно облечени мъж и жена.

— Здравей, Ан — поздрави Патрис, когато преминаваха, покрай нея, треперейки от студ, и влязоха бързо в стаята му.

Когато вече бяха на сигурно място, Спър запали лампата, навлече сухи панталони и бързо излезе навън да завърже коня пред хотела.

Когато се върна, намери Патрис да обтрива голото си тяло с мека хавлия.

Спър бързо се съблече и след като подсушиха телата си, двамата се мушнаха под завивките, за да се стоплят. Не след дълго Патрис престана да трепери и погледна Спър с ясните си сини очи.

— Наистина ли всичко това се случи? Искам да кажа, не сънувам, нали?

— Страхувам се, че не. Предполагам, че просто нямаш късмет, Патрис.

— О, не! — тя поклати глава. — Ако бях без късмет, нямаше да те срещна. И щях да бъда… е, не знам каква щях да бъда сега — тя стисна ръката му под завивките. — Каза, че ще ми обясниш какво правиш тук. Спомняш ли си?

Той кимна.

— Както казах, това е дълга история.

Тя се сгуши в него.

— Имаме цяла нощ на разположение.

Спър започна да разказва и докато разказваше, си мислеше за негодника Голд, който бе все още на свобода, по всяка вероятност на път към друг град и с друго име.