Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (7)

Глава седма

Спър заведе Аби до хотела, после намери кантората на адвокатката Виржиния Дейл. Тя беше вътре. Щом го видя, веднага остави сандвича си и стана да го посрещне.

— Мистър Маккой, открих, че жалбата срещу вас е подадена от мистър Джордж Куинт. Той е постоянен посетител на салона в града, вечно пиян. Просяк. Би подписал всеки документ срещу бутилка евтино уиски.

— Благодаря за откритието, мис Дейл.

Усети, че й е неловко и се почувства отговорен. Тя неволно понечи да оправи косата си. Беше облечена в същата безцветна рокля.

Спър извади от портфейла си две банкноти от по двайсет долара и й ги подаде.

— Вярвам, че ще вземете парите, осребрени от нашето правителство?

— О, да, разбира се. Те са точно толкова добри, колкото и златните. Но вече ви казах: услугата е безплатна.

— Да, мис Дейл, но това е хонорар. Никой не отхвърля хонорар — той остави банкнотите на края на бюрото й. — Ще поддържаме връзка и ако науча нещо, свързано с убийство на групи, предвождащи стада, на всяка цена ще ви кажа.

Тя се поколеба и погледна парите.

— Виждал ли си някога банкноти с хартиени отпечатъци на монети? Миналата година правителството отпечата такива с различни стойности от по пет, десет, двайсет, двайсет и пет и петдесет цента.

Спър кимна. Разбираше, че тя просто се опитва да поддържа разговора, тъй като не искаше той да свърши.

— Виждал съм някои от тях. Един мой приятел каза, че вероятно ще бъдат премахнати следващата година. Хората не обичат банкноти вместо монети.

Той се приближи до нея.

— Мис Дейл, наистина бих искал да ви благодаря по свой начин за помощта днес. Една целувка по бузата ще бъде ли в реда на нещата?

Тя се изчерви. Розовината премина през цялата й шия и покри лицето й, но тя се обърна и кимна, продължавайки да държи главата си високо вдигната. Той я целуна по бузата, след това хвана с ръка брадичката й и я обърна към себе си. Устните му се приближиха към нейните бавно, нежно. Тя не се обърна, нито се наведе. Докато устните му докосваха нейните, тя затвори очи и той почувства как леко потръпва. Тогава целувката свърши и той отстъпи назад.

— Е, мис Дейл, според мен това беше твърде малко за цялата чудесна работа, която свършихте.

Тя се вгледа в него, протегна ръка и докосна устните му, след което изведнъж седна.

— Аз… да. Съгласна съм. О, и парите. Бих могла да ги използвам. И ви благодаря… Искам да кажа, беше хубаво.

Тя го погледна и се усмихна. Той кимна, поклони се леко, както беше свикнал да прави това във Вашингтон, и напусна адвокатската кантора. Тъкмо слизаше по дървените стълби, когато откъм алеята профуча куршум и се заби в мазилката над главата му. Спър извади големия четирийсет и четвърти калибър пистолет от кобура си. Взе на бегом последните четири стъпала и хукна към алеята. Една фигура се шмугна зад струпаните накуп щайги.

Спър спря за миг, но сетне бързо се прилепи към стената, тъй като забеляза някакво движение отпред. Подаде се една ръка с оръжие, насочено към него, проехтяха два изстрела, но не го улучиха. Последва трети изстрел.

Спър пробяга бързо краткото разстояние от двайсет стъпки нагоре по алеята до една сграда встрани и надникна вътре.

Някой изтича от къщата по алеята и влезе в салона. Спър понечи да се затича отново, но размисли и се мушна обратно зад сградата. Човекът в засада стреля още два пъти в посоката, където би трябвало да бъде Спър.

Пет изстрела. Никой, който е с всичкия си, не бил оставил само един патрон в шестцевно оръжие. Значи пистолетът на дебнещия беше изпразнен. Спър се промъкна покрай сградата и се насочи право към камарата от щайги.

За момент нямаше никакъв отговор. След това нападателят се изправи и хукна, подобно на сърна, надолу по алеята. Спър стреля след него, спечелвайки малко време, докато стигнат до ъгъла. Един слаб мъж в кафяви панталони и сако зави наляво от главната улица. Спър скъси разстоянието с десет стъпки, но убиецът имаше двайсет ярда преднина.

Когато се обърна и стреля отново към мъжа, Спър видя коня, който го чакаше. Куршумът не го улучи. Спър спря и извади своя „Мервин & Хълбърд“, модел четирийсет и четири, и стреля два пъти, като се целеше ниско. Вторият куршум прониза десния крак на бягащия, счупи костта му и той се свлече на мръсната улица. Пистолетът му изхвърча на шест стъпки и той изкрещя от болка в момента, в който костта на счупения крак се заклещи в месото. Спър се затича към убиеца, който се гърчеше от болка. Той все още можеше да извади скрито оръжие. И наистина — мъжът внезапно се претърколи, стиснал в дясната си ръка смъртоносен „Деринджър“. Стреля веднъж, но не улучи. Спър се хвърли към него и изби пистолета му.

Притиснал с една ръка мъжа, с другата той го опипа внимателно, за да е сигурен, че няма друго оръжие, и сви счупения му крак. Убиецът изкрещя.

— Нека да го направим по-лесно — каза Спър, като насочи пистолета си право в челото му. — Бих могъл да изстрелям още един куршум и да пробия нищо неструващата ти кожа и да приключа с това — наблюдаваше как очите на мъжа се изпълниха с ужас.

— По дяволите, просто си върша работата.

— Да убиваш ли е твоята работа?

— Понякога, ако парите си струват.

Спър отново прегъна крака му. Онзи прехапа долната си устна, докато кръвта потече по брадата му, но този път не извика.

— Както групите, предвождащи стада? Ликвидиране на седем, осем, девет човека. Това ли е твоята работа?

— Не, не съм аз. Никога не съм правил това.

— Кой те нае да ме убиеш? — попита Спър.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. Половината от парите — предварително, половината — след това?

— Да, но не знам кой е платил. Барманът ми предложи сделката. Каза, че не е необходимо да зная подробности.

— Кой барман?

— В „Лоусън каубой“. Той ми даде парите в брой, когато се качи на влака, пътуващ на изток. Би могъл да отиде навсякъде.

— Е, какво да направя с теб, приятелю? Да пръсна ли главата ти с един куршум?

В този момент Спър видя двама мъже, които идваха откъм задната страна на магазина, и се провикна:

— Ей, вие, елате тук и отведете този убиец в затвора. Шерифът иска да говори с него.

Онези се затичаха радостни, че могат да участват в тази сензация. Спър изпрати друг мъж за единствения доктор в града и придружи жертвата си до окръжния затвор.

Трябваше му половин час да попълни обвинителните документи срещу човека, който се казваше Айк Ърнест. След като той вече беше затворен, Спър поговори с шерифа Манфред Зедехир и му даде да разбере, че иска да знае за всеки, който пита за Ърнест, както и за всеки, който се опита да му помогне.

— Онзи, който е наел Ърнест, за да ме убие, е все още някъде тук и би могъл да наеме някой друг.

Шерифът, който беше почти шест стъпки висок и доста тежък, се усмихна в знак на съгласие и Спър разбра, че вече е спечелил съмишленик. Все още беше облечен с дрехите си за пътуване, когато влезе в салона на „Лоусън каубой“. Работата беше намаляла. Спър застана на бара и зачака бармана. Нисък мъж с престилка около дебелото си шкембе и без предни зъби, се приближи и се ухили.

— Какво има, приятел?

— Кой е собственикът на това заведение?

Окото на сервитьора трепна:

— Не знам точно. Като че ли мистър Гъндериън — онзи там на масата за карти.

Спър се приближи към масата и мъжът моментално скочи. Ръцете му опипваха чифт пищови с перлени дръжки от двете страни на кръста.

— Спокойно! — каза Спър. — Стой спокойно, приятел, и приемай нещата по-леко. Всичко, което искам, е малко информация.

Лицето на мъжа все още изразяваше яд, но той успя да запази контрол. Ръцете му трепнаха още веднъж, след което ги скръсти върху гърдите.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Маккой, Спър Маккой.

— Е, и?

— Един от твоите бармани е наел човек да ме убие. Просто исках да ти кажа, че не си е свършил работата. Ти искаш ли да опиташ?

Отношението на мъжа се промени. Той отпусна ръце и сви рамене.

— Нямам представа какво са искали да ти сторят. Аз съм собственик на заведението, продавам алкохол и се грижа убийствата да са възможно най-малко. В противен случай шерифът ще е по петите ми. Не желая да участвам в никакви сделки за убийство.

— Това е добре — рече Спър. — А сега кажи на шефа си, че ако иска да ме вкара в гроба, ще трябва да си намери някой по-добър. Разбра ли?

Мъжът кимна. Спър го огледа добре, преди да му обърне гръб и да напусне заведението. Щом излезе навън, той забърза и изскочи на алеята. Скри се зад една кола и зачака.

Само минута или две по-късно беззъбият барман излезе от задната врата на „Лоусън каубой“ и се запъти по улицата в обратна посока. Спър се затича след него. Онзи изобщо не се обърна, за да погледне назад, премина покрай множество врати и сви към редакцията на вестника.

Спър кимна. Най-после нещата се проясниха. Вестникарят знаеше, че Спър е говорил с Езра. Явно той е бил връзката и причината за смъртта на момчето. Спър щракна с пръсти и се върна обратно в „Сребърната шпора“. Китън вероятно щеше да му каже нещо повече.

Момичетата в салона рядко работеха през деня. Някои от тях идваха по-рано следобед, но само когато големите тълпи от пътуващи каубои бяха в града. Всичко зависеше от това, до колко късно са работили момичетата предната нощ. Спър откри Китън на една маса, където седеше сама и пиеше мляко.

Тя се намръщи, щом Спър седна.

— Лили казва, че това е добре за мен — рече тя, сочейки чашата. — А млякото е за бебетата.

Спър я запита за вестникаря, но тя сви рамене:

— Никога не съм чувала да го споменават. Дори не знам името му. Как би могъл той да бъде участник? Може би е някакъв посредник. Не знам. Ще попитам Лили.

— Не — отсече Спър. — Явно е по-забъркан в историите, отколкото предполагахме.

Докато говореха, Лили влезе, като поклащаше бедра и излагаше на показ по-голямата част от стегнатия си бюст.

— Здрасти, сладурче. Тази твоя адвокатка накара обвинителя да изглежда като идиот днес.

— Той си е идиот, след като подава обвинение без никакви доказателства.

— Да, съгласна съм.

Английският й акцент се усещаше много по-слабо в този момент. Дали тя го подчертаваше, или просто се преструваше? Той се зачуди.

— Китън, Филис те вика. Изтичай горе.

Тя се обърна към Спър, постави ръка на рамото му и се притисна към него.

— А сега мога да говоря с теб насаме. Първо, наистина не искам да безпокоиш повече малката сладка Китън. Разстроил си я и тя ми задава всякакви въпроси. И, второ, бих искала да ми разкажеш всичко за онзи лош човек, който се е опитал да те убие.

— Всеки в града вече знае за това. Единственото, което желая от теб, е, да разбереш защо е искал да ме убие?

— Ами… Да не би да си обидил момичето на някой от каубоите. Или може би си се блъснал в него?

— Страхувам се, че не е така. Сигурно е свързано с убийствата на пътуващите групи. Да знаеш нещо за това? Има ли някаква връзка между убийствата и някой тук, в града?

Каза го съвсем небрежно, но я наблюдаваше внимателно. Нито за миг Лили не трепна, не се задъха или примигна. Беше студена като лед.

— По дяволите, Спър. Всичко е възможно. Но каква би била ползата от това? О, разбира се, парите от продажбата на добитъка. Да, това би могло да е целта. Ще се вслушвам в разговорите. Това е всичко, което мога да обещая! Когато мъжете са сексуално задоволени, си признават някои неща.

Спър се засмя, продължавайки да играе ролята си.

— Да, Лили, спомням си и през някои от близките дни ще се реванширам.

— Направи го по-скоро. Все още имам страхотното желание да се убедя дали наистина си червенокос. А за това има един-единствен начин.

И двамата се засмяха. Спър пристъпи встрани.

— Работата първо, хубава лейди. Искам да разбера кой се опита да ме затвори с фалшиво обвинение в убийство и кой нае Ърнест да ме застреля. Нито едно от двете не ми е особено приятно.

— Не те виня, но можеш да бъдеш убит, докато се мъчиш да го откриеш. Какво добро ще направиш с това?

Имаше нещо в гласа й и в погледа, което той не можа да определи точно. Това го притесни. Той се усмихна и махна за довиждане.

— Ще те видя по-късно, красавице — каза Спър и излезе от салона на улицата под заоблаченото небе.

Май скоро щеше да се извие лятна буря. Това би направило нещастни пътуващите със стадата. Светкавиците и градушката плашеха животните. За момент Спър остана загледан в Абилийн. Той беше един съвсем нов град, на малко повече от две години. Първата сграда беше построена през 1867 г., повечето и сега не бяха боядисани. Имаше достатъчно време да го направят след приключването на активния сезон за преминаване на стада. Няколко завършени магазини, облицовани с дъски, обор с вертикални трупи и железопътна линия. Това представляваше градът. Всички сгради, с изключение на хотела, бяха с осемфутови „фалшиви фасади“, изтеглени нагоре, за да създават впечатление за височина. Само една от тях имаше завършена врата за втори етаж върху фалшивата лицева страна, но тя водеше директно към покрива.

Животновъден град, възникнал за изключително кратко време. Би могъл да просъществува само ако има активен сезон, затова трябваше да се справят с убийствата. В противен случай съпровождащите стада каубои можеха да се уплашат и да се прехвърлят по друг маршрут надолу по железопътната линия.

Спър се запъти към затвора, за да разговаря с шерифа. Никой не беше идвал да види затворника, с изключение на доктора, който беше поставил шина на крака му. Както предполагаше, човекът, който бе наел убиеца, щеше да го остави да стои там и да гние.

След като напусна затвора, Спър отиде до оборите за добитък, построени близо до града. Или, по-скоро, градът беше израснал около тях. Там имаше около две хиляди ревящи и мучащи говеда и крави, които чакаха поредната композиция вагони, отиващи към Чикаго. Когато всичко вървеше нормално, Абилийн можеше да товари около сто и двайсет хиляди говеда годишно. През първата година — 1867 — бяха превозени почти двайсет хиляди глави, тъй като оборите и фуражът бяха привършили в края на сезона.

Последната година бяха натоварили близо седемдесет хиляди глави, а през тази — оборите бяха пълни почти през цялото време, като обикновено имаше по едно или две стада, чакащи да бъдат вкарани.

В бара на „Дроувърс Котидж“ Спър откри купувачи на добитък и се присъедини към тях. Повечето бяха от Чикаго, някои — от Сейнт Луис. Говореха за убийствата. Той изчака удобен момент, за да зададе въпросите си.

— Помните ли каубоите, които докарват по три-четири стада за един сезон?

Един от мъжете, който говореше прекалено много, изтръска цигарата си.

— По дяволите, не. Ние не им обръщаме особено внимание. Правим сделката само с водача на групата, но всеки би могъл да се представи за такъв. Но някой от товарачите и каубоите, които вкарват животните вътре, може да е виждал един и същи човек повече от един път. Това е напълно възможно.

При оборите Спър разговаря с един брадясал мъж. Изглеждаше около петдесетте. Той носеше износена каубойска шапка, чиято периферия беше скъсана и изглеждаше така, сякаш дузина говеда бяха преминали през нея.

— Любимата ми шапка — каза Оливър Фаркъл. — Издържала е на две пътувания със стада.

— Ти си този приятел, който най-напред разказа за убийствата, нали?

— Да, аз съм.

— А знаеш ли кой може да ми е устроил клопката?

— Не съм аз, синко. Аз само подкарвам говедата.

— Ти си точно човекът, когото търся. Посрещал си групите тук цяло лято, нали?

— Точно така.

— Опитай се да си спомниш дали през това лято си виждал каубои, които да се прекарвали повече от едно стадо?

— Не е възможно. Прекалено много време се губи, за да може да се направи повече от едно пътуване за едно лято. Аха, да, сещам се какво си мислиш. Повече от един път едни и същи каубои. Имаше един едноок моряк… Не, не, той беше миналата година. Ей, но те могат да носят различни дрехи, да бъдат с брада, или да са обръснати… Не ги виждаме често и за дълго време. Просто идват и си отиват — той се почеса по брадата — ноктите на пръстите му бяха пълни с мръсотия. Фаркъл сбръчка вежди: — Струва ми се, че имаше един, който напсувах пред други, които бях виждал и преди тази година. Всъщност преди не повече от две седмици. Каза ми, че тютюнът, който пуша, бил много гаден. Но кой беше? Приличаше ми на мексиканец. Не много висок, с мустаци. Ей на същото това проклето пони! Знаех, че съм го виждал и преди. Не толкова едър като повечето каубои, но страхотен водач. Може да ти покаже накъде ще тръгнат проклетите говеда, преди още да са го направили. Трябва само да му посочиш животното и веднага ще го вкара в пътя. Боже, три пъти виждах този мексиканец със същото пони да води стада това лято. Проклятие! Искаш да кажеш, че този мексиканец и останалите от неговата банда са убийците? И те са го направили повече от веднъж. Цели три пъти?

— Така изглежда. Тук стават много повече неща, отколкото знаем до момента. Не казвай на никого това, което току-що сподели с мен. На никого, разбра ли? — и му разказа за Езра. — Беше добро момче, но знаеше прекалено много и някой го уби. Не искам и теб да вкарвам в гроба, така че не казвай на никого.

— Проклет да съм, ако го направя! Със сигурност ще се оглеждам за това копеле и ще те информирам, ако го видя отново. Ще го изпроводя направо до канцеларията на шерифа.

— Добре разсъждаваш. А сега се помъчи да си спомниш кои бяха останалите мъже в същата тази група, опиши ми ги. Би трябвало да си чул някакви имена, докато са оправяли добитъка си. Ще се върна утре, Фаркъл, а ти си мълчи, чуваш ли? Тогава ще имаме някаква вероятност да ги пипнем, а и ти ще имаш много по-голям шанс да останеш жив.

На връщане към хотела Спър се отби в „Сребърната шпора“. Въпреки това, което му каза Лили, той трябваше да говори с Китън. Тя беше единственият слушател, който той имаше в града. Искаше да разбере как точно Лили е свързана с Голямата четворка. Беше ли възможно те да имат нещо общо с убийствата? На пръв поглед нямаше никаква връзка, но пък с шестстотин хиляди долара можеше да се купи прекалено много преданост. Той хвана едно от момичетата в бара и го обърна към себе си. Очите на момичето се разшириха и то го обгърна с ръце. Щом се притисна до него, големите му гърди изскочиха наполовина от роклята.

— Скъпи, мога ли да те изненадам? — попита то.

— Виждал съм изненадите ти. Китън тук ли е? Трябва да говоря с нея.

Момичето се изсмя.

— Това малко момиче няма да пречи на работата ми повече. Лили я „оттегли“. Каза, че ще я заведе някъде другаде, далече от нашето покваряващо влияние. Аз също приех идеята. Заяви, че няма да съобщи на абсолютно никой къде ще бъде Китън.

Спър отблъсна момичето и обходи с поглед салона. Значи сега наред беше Китън! Те са я нападнали! Заради него! Нямаше да им позволи да й сторят нищо лошо. Трябваше да намери Китън много бързо.