Дърк Флетчър
Момичето от публичния дом (15)

Глава петнадесета

Спър наблюдаваше седналия до леглото вестникар, който трепереше.

— Пълни глупости! Аз трябва да я уговарям половин час, за да ми разреши да сложа моите ръце върху гърдите й. Искаш да ме убедиш, че се е разсъблякла заради теб? Глупости! Трябва да умреш — друг изход няма. Но преди това ще ми кажеш какво точно се случи. Признай си.

— Нищо не се е случило.

Тадеуш трепереше. Спър го бутна на леглото и се надвеси над него.

— Мога да те стъпча ето тук, за да бъде безшумно. Да размажа черепа ти с ботушите си — той го изрита в пищялите. — Ще галиш гърдите на жена ми, а, изнасилвачо?

Онзи се сви на леглото. После се вгледа в Спър, този път по-отблизо.

— Името ти е Спър? Точно така. Знам нещо за теб, което може би… искам да кажа, няма да е добре за теб, ако ме убиеш. Само едно удоволствие, може би.

Спър опря пистолета в челото му.

— По дяволите! Какво искаш да кажеш с това, че знаеш нещо за мен? Всеки знае, че съм в този град, за да разследвам убийствата на групите, предвождащи стадата.

— Не, не исках да кажа това. Знам нещо, което може да спаси живота ти, може би дори да ти помогне да откриеш убийците.

— Дрън-дрън! Откъде, за бога, би могъл да знаеш нещо толкова важно?

— Какво значение има? Ако знам как да спасиш живота си, може ли да забравим за малкото… за малкия проблем тук? Нищо не съм й причинил, само я докоснах. Тя ме помоли да го направя. Вината не е моя. Аз не съм я молил — той се молеше, а Спър вътрешно се смееше. — Виж, знам, че мога да спася живота ти, и знам, че мога да ти съобщя факти, които ще ти помогнат да пипнеш ключовите фигури в цялата тази разбойническа операция. Дадох си сметка за всичко и вече бях готов да се оттегля. Опитаха се да ме убият, за да млъкна, но аз вече бях изпратил подробно съобщение до един приятел. Ако аз бъда убит, той ще го изпрати на органите на властта.

Спър дръпна студеното желязо от челото на Тадеуш.

— Говори!

— Чувал ли си за Голямата четворка? Сети се кой е четвъртият. Аз!

Спър се изсмя.

— Сега ще трябва да ме убедиш в това. Ще трябва да ми кажеш имена, дати и места, да ми съобщиш кои са останалите от Голямата четворка и какво точно правят. Ще трябва да поразвържеш езика си.

Тадеуш заговори. Спър го накара да донесе лист и молив и започна да си води бележки.

— Онзи документ, който спомена, че си написал. Къде пазиш копието от него?

— Скрито е.

— Къде?

— Под печатарската машина.

— Добре, остави го там — Спър го погледна. — Нали си даваш сметка, че ръцете ти са точно толкова окървавени, колкото на ездачите, които са избивали тези групи.

Тадеуш сви рамене.

— Трябваше да го правя или щях да бъда мъртъв. Избрах първото.

— Можел си да се качиш на влака.

— Да, наистина, но не исках да започвам всичко отначало без пукнат цент.

— Ако свидетелстваш срещу останалите трима, ще ти помогна да се измъкнеш от тази история.

— Ще го направя. Аз съм вестникар, не конспиратор. Ще изоблича отвратителните им беззакония.

— Правилно — каза Спър и прибра пистолета си в кобура.

Тадеуш се намръщи.

— Аз бях жертва, не е ли така? Никога не би използвал този пистолет. И тази жена не е твоя съпруга — той въздъхна. — Хвана ме точно в момента. Аз наистина искам да се измъкна от този капан, в който сам се напъхах.

— С малко повече късмет ще бъдеш извън него до по-малко от седмица — каза Спър, дръпна завесата и извика Аби.

След по-малко от час Спър Маккой вече беше приготвил багажа си: едно одеяло, дънки за смяна, три ризи и храна за три дни. Когато провизиите му се свършеха, щеше да яде при пътуващите стада. Беше малко след пладне, когато тръгна на юг. Обмисляше трескаво всичко, което Тадеуш беше признал. От онова, което вестникарят каза, излизаше, че Голямата четворка се бе обединила, след като членовете й не бяха могли да се споразумеят с Джой Маккой за контрола над града. Те знаеха, че групите със стада идват в Абилийн само защото това е най-близкото място по железницата с товарни коловози и обори.

Възнамерявали са да разубедят пътуващите групи да идват в Абилийн. Вече бяха действали за създаването на нов „животновъден град“ на двайсетина мили надолу по железопътната линия. Голямата четворка възнамеряваше да владее града, като си раздели казината и публичните домове, хотелите и магазините, както и да притежава всяка къща или сграда, която се построи. Градът щеше да е вечно техен. Когато приключеше придвижването на стада след десет или двайсет години, градът щеше да замре, а четиримата щяха да бъдат милионери. Но първо трябваше да унищожат Абилийн.

Спър яздеше постоянно на юг, като се движеше по естествено направения път, утъпкан от стотици хиляди копита. След три мили видя едно прииждащо стадо. Бяха над пет хиляди мръсни рогати бика. Спър дори не спря да разговаря с водача на стадото. Нямаше никакъв шанс мексиканецът с понито и Бен да предвождат това стадо. Той все пак провери дали има пони в групата. Не откри такова и продължи нататък. На десетина мили по-нататък, малко преди да се мръкне, засече следващото стадо. Биковете бяха скупчени за пренощуване, а нощните пазачи обикаляха. Прецени, че животните са около две хиляди. Водачът на стадото беше нисък, набит поляк. Казваше се Стенли и определено не беше търсеният човек. Спър отново тръгна нататък.

Той опъна одеялото си край малък поток до две гигантски памукови дървета, направи си чаша кафе и хапна няколко от сладките, които Аби беше пъхнала в багажа му. И без това напоследък ядеше много малко.

Спър изчака малкия огън да догори и за всеки случай се разходи на четвърт миля наоколо. Не откри нищо необичайно. Когато се върна, огънят беше съвсем угаснал и той се почувства в безопасност. Съблече се, свали ботушите си, легна, като остави пистолета до дясната си ръка, и се уви в одеялото.

На следващата сутрин тръгна рано и на три мили на юг срещна поредното стадо точно когато каубоите закусваха. Името на водача беше Янси, Уил Янси. Той му предложи да го наеме, тъй като преди три дни един от хората му си бе счупил крака.

Спър му обясни, че не може да му помогне, осведоми го за убийците на групи и го предупреди да бъде нащрек.

— Те избират стада с по две-три хиляди глави — каза той. — Внимавай!

Спър си взе няколко бисквити, които готвачът току-що беше опекъл върху саморъчно сглобената малка пещ, и продължи надолу по железния път.

Язди през целия ден и срещна само още две стада — и двете прекалено големи, за да бъдат мишена за убийците. От онова, което Тадеуш му каза, стадото за следващия удар вече бе определено. Трябваше да има две хиляди глави и щеше да бъде нападнато на два дни път от града. Той дори знаеше името на водача: някакъв Лесли от Браншвил, Тексас. Каруцата с провизиите била старомодна, със синя кръпка на покривалото. Спър изяде следобедната си закуска при групата на едно стадо и вечеря с друга, като предупреди и двете за опасността и им препоръча да поставят двойна нощна охрана.

В никоя от групите нямаше човек на име Лесли. Спър се успокои, че поне не беше закъснял. На следващия ден на четирийсет мили от града Спър най-сетне пресрещна стадото. Мъжете се бяха спрели за кратка почивка, но нямаха търпение да стигнат до Абилийн.

— Хей, наистина ли този град е така широко отворен, както чух? Страхотни момичета надничали от прозорците и те канили да се качиш по стълбите?

Спър се засмя.

— Това описание пасва. Сигурен съм, че ще намерите всякакъв вид развлечения и каквото пожелаете в Абилийн. Това е само в случай, че наистина стигнете толкова далеч.

Спър вече беше инструктирал водача на стадото, а сега говореше с останалите. Разказа им цялата история: тръгна от масовия гроб и продължи с цялата информация, с която разполагаше.

— Имам разрешение да яздя свободно през железницата. Не мога да съм особено полезен през деня, но ще бъда буден цяла нощ. Искам всичко да изглежда нормално. Щом се стъмни, ще сложим допълнителни нощни пазачи и всички ще стоят будни в чувалите си, а в повечето от одеялата около огъня ще поставим чучела. Могат да ни нападнат по всяко време, но предполагам, че ще изчакат, докато всички заспят и нощните пазачи се изморят. Най-вероятно след полунощ. Но ние ще трябва да сме нащрек през цялото време. Този път може да атакуват дори и през деня.

Спър се заприготвя. Той им показа пушката си и как действат дванайсетте трийсет и осем калиброви патрони, като изстреля цяла серия в една картонена кутия на разстояние петнайсет стъпки. Горещото олово разкъса кутията на малки парчета.

Отново разговаря с водача на стадото — грамаден, космат ирландец с гъста брада, с лице като праскова и тесни черни очи, които направо те пронизваха. Казваше се Джим Лесли и беше водил стадо до Абилийн миналата година.

— Тези убийци са ни набелязали?

— Това е вътрешна информация. Двете стада, които са на един ден преди вас, са прекалено големи: пет хиляди глави едното и приблизително шест хиляди — другото. Другите две пък са прекалено близко, а убийците все още не са ги нападнали. Тази синя кръпка на каруцата ви е знак, който те не биха пропуснали.

— Нека бъде така. Ние ще ги очакваме.

— Смятам, че първо ще се насочат към основната част от групата, а след това към нощните пазачи.

— Тази нощ ли? — попита Лесли.

— Никой не знае. Ние сме на четири дни от града. Казах, че те обикновено изчакват да останат два-три дни, така че да нямат много работа. Вече са богати и вероятно не са чак толкова предпазливи, може би дори са станали небрежни. От твоите хора има ли някой да е добър стрелец?

— Трима от тях могат да уцелят нещо. Останалите само вдигат много шум. Двама нямат дори оръжие.

— Всичко сте деветима, като броя и теб, нали?

— Да.

— Ще поставим двама нощни пазачи, двама край огъня и колата с провизиите. Вътре да остане един от стрелците с пушка и два пистолета. Другите двама стрелци да застанат от двете страни на огъня. Кажи на нощните пазачи да се пазят, да бъдат нащрек. Предполагам, че убийците ще използват ножове за тях, тъй като е по-безшумно.

Когато се стъмни, те запалиха огъня, за да се стоплят от нощния канзаски студ. Осем от тях, както обикновено, стояха до огъня до осем часа. От време на време някои се оттегляха, за да си починат. На тяхно място идваха други. Настана такова объркване, че ако някой ги наблюдаваше, трудно би запомнил кой точно е бил там. Три одеяла бяха натъпкани с шума. Двама от мъжете се излегнаха, но държаха пистолетите до себе си.

Спър обиколи патрулите и поговори тихо с тях. Направи една обширна обиколка, но не откри нищо. Той продължи да патрулира до полунощ, след което се оттегли, за да изпие чаша кафе. Скоро се върна обратно на пост. Въпреки че не очакваше нападението тази нощ, трябваше да бъдат подготвени, затова Спър носеше два пистолета, пушка и карабина.

В четири часа през нощта направи последна обиколка. Беше прекалено късно да атакуват. Убийците трябваше да почистят лагера, да изкопаят трап, в който да заровят телата, и всичко това трябваше да свършат преди разсъмване.

В пет часа той отиде при готвача и му помогна да направи закуската. Предния ден един от каубоите беше застрелял няколко заека. Готвачът ги приготви и повечето от тях бяха изядени на вечеря. Трябваше да оставят от задушеното и за закуска, но Спър забеляза, че порциите са намалени, което означаваше, че са изяли почти всичко.

През целия ден той язди успоредно с каруцата. Следобед спряха да починат. Спър просна одеялата и спа три часа. Беше му достатъчно, за да стои буден през цялата нощ. Когато отново се подготвяха за път, той помогна на насочващите стадото каубои — тримата ездачи зад огромната върволица от бикове, телета и крави, които ги бутаха напред, прибираха отделилите се животни и ги вкарваха в стадото. Това беше най-тежката, мръсна и нежелана работа от прехода. Мъжете се сменяха с тези по фланговете. През деня, Спър се чувстваше спокоен, но това беше само докато се стъмни. Усещаше, че опасността наближава. Нападението сигурно щеше да бъде тази нощ.

Той остави групата каубои след стадото и препусна напред. Настигна водачите на три мили пред животните. Мъжете разговаряха за вероятността да бъдат нападнати тази нощ и Спър предложи да намерят такова място за нощуване, че да е най-удобно за отбрана.

Той и водачът се отделиха от останалите и огледаха местността на разстояние три мили. Прецениха, че най-подходящото място е съвсем близо до местонахождението на стадото в момента. Това означаваше да спрат само след една миля, но Лесли се съгласи. През долината течеше широка двайсет стъпки река, а в единия й край се издигаше пясъчна скала. Пространството със зелена трева в долината беше достатъчно, за да налягат животните. Това беше най-доброто място, където можеха да прекарат нощта. Щяха да разположат колата с провизиите и лагерния огън в подножието на скалата, така че да бъдат защитени. Реката беше достатъчно дълбока. Кон можеше да я премине само ако плува. Това беше втората бариера. През непроходимия гъсталак от лявата страна не можеше да се промуши дори и коза. Оставаше само една страна, от която убийците можеха да атакуват. Това беше добре! Така че ако тази нощ наистина беше моментът, ако това беше стадото, което те възнамеряваха да нападнат, при положение че не са решили да прекратят тази работа и да изчезнат със златото, хората на Спър определено имаха шанс. Съществуваха обаче, както винаги, много „ако“.

Беше осем часът вечерта, когато Лесли събуди Спър. Хората бяха разположени така, както Маккой предложи. Четирима от тях бяха ходили в армията и знаеха какво можеха да очакват. Спър за всеки случай обиколи стадото. Животните бяха налягали и почиваха. Нямаше никакви облаци, така че не се очакваше буря. Той завърза коня си за каруцата и провери оръжията. Карабината беше почистена и добре смазана. Двата пистолета работеха безупречно. Пушката беше най-простото оръжие от четирите, които Спър носеше. Той зае предни позиции на страната, от която врагът вероятно щеше да ги нападне. Беше сигурен, че ако са решили да нападат тази нощ, те са наблюдавали стадото и хората през по-голямата част от деня.

Лесли, който беше добър стрелец, застана на петдесетина ярда точно зад Спър. Бяха решили да оставят убийците да се промъкнат в лагера, след което да ги атакуват от две страни.

Чакаха.

Лагерът изглеждаше спокоен. Двама-трима бяха насядали около огъня. Нощните пазачи наглеждаха стадото, говореха на рогатите добичета, а един дори си тананикаше мелодия от родния край.

Спър погледна към небето, за да види разположението на Голямата мечка спрямо Северната звезда. Вероятно бе около десет часа. Убийците щяха да дойдат до един час.

Спър го знаеше.

Той се промъкна безшумно през шубраците покрай брега на реката. Докато чакаше, наблюдаваше и се ослушваше. Не чу нищо подозрително. Върна се на своя пост и легна зад един стар голям дънер от памуково дърво. Зрението и слухът му бяха изострени до крайност. Напрегна се с всички сили да концентрира вниманието си върху звуците, които чуваше, и се опита да ги разграничи.

Дали имаше нещо необичайно, нещо необичайно и нередно?

Изви койот.

Спър сбърчи вежди — досега в този край не беше чувал койот. Защо точно тази нощ? Отговори му втори койот и после всичко заглъхна. Явно това бе сигнал. Той се загледа в посоката, откъдето лагерът бе открит.

Като че ли се раздвижи някакво черно петно. Маккой втренчи поглед. Петното помръдна отново.

Идваха.

На бледата лунна светлина Спър съзря някакъв мъж, който се приближаваше насам. Много скоро той различи още един, който бавно идваше към тях. Бяха на пет ярда разстояние и се прокрадваха покрай храстите и дърветата. След тях идваха още двама.

Спър се прицели в най-близкия, който беше на не повече от двайсетина стъпки от него. Все още не можеше да стреля. Щеше да използва карабината, но преди да открие огън, трябваше да изчака да се приближат още. Лесли вероятно също ги бе видял. Стрелбата щеше да събуди всички.

От четиримата мъже в редицата, изглежда вторият ги насочваше. Той спря и погледна към лагерния огън, който все още проблясваше от време на време. Махна с ръка да продължат напред и сигналът се предаде нататък. Изминаха още пет ярда.

Спър се прицели във водача и зачака.

Само още две стъпки. Те бяха навлезли на петнайсетина ярда в лагера. Той се прицели отново и тъкмо щеше да стреля, когато пушката на Лесли изгърмя. Спър инстинктивно дръпна спусъка и видя как мъжът падна и остана на земята. Спър насочи оръжието към най-близкия до него мъж, който се обърна и стреля с пистолета. Оръжието на Лесли изгърмя още два пъти.

Откъм стадото два куршума пронизаха въздуха.

— Нека отидем да видим кого сме повалили там! — извика Лесли.

Спър се изправи зад дънера и в този момент видя дуло на пистолет, на четири стъпки от гърдите си. Нападателят явно се беше придвижил с останалите, но е бил толкова близко, че Спър не го бе забелязал.

Спър вдигна рязко карабината нагоре, за да стреля, и тогава видя как барабанът на револвера се завърта, докато убиецът пред него натиска спусъка.