Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (5)

5.

Стигнаха в ранчото край Кимарон около полунощ. Ласитър се остави да го заведат до стаята му и спа до късно на другия ден. Главната постройка беше обикновена двуетажна къща от дърво. Срещу нея беше разположен блокхаус — дълга барака, която служеше за подслон на хората на Руби. Имаше и голямо оградено пространство за коне, обаче нищо друго не показваше, че тук се върши земеделска работа.

Ласитър застана до прозореца и погледна замислено към реката Кимарон, която течеше на около стотина крачки от ранчото. Той виждаше тук и там да се движат хора, но нито един от тях не извършваше обичайната за едно стопанство дейност.

Не, това не беше обикновено ранчо. По-вероятно беше място за подслон на бандити.

Той чу стъпки вън в коридора и бързо се върна обратно в разхвърляното легло.

Руби влезе с поднос в ръце, върху който димеше кафе и примамливо жълтееха пържени яйца.

— Мисля, че ще можеш да ометеш всичко това — каза тя. — Ще ядеш ли на масата или да поставя подноса на леглото?

— Остави го на масата — усмихна се той. — Ще се справя, понеже след такъв дълъг сън се чувствам отново силен.

Тя остави храната на масата.

— Във всяко отношение ли?

— Какво?

— Се чувстваш силен?

— Почакай само, докато закуся — усмихна се той.

Жената гледаше как той започна да се храни.

— Или блъфираш, или наистина си отново във форма. Много бих желала да разбера каква е истината.

Ласитър посочи с пръст зад рамото си.

— Тогава лягай в леглото, Руби!

— Хей, какво ти става? — изфуча тя. — Да не си се побъркал? Да не смяташ, че съм проститутка?

— Не съм мислил по този въпрос — изръмжа той между два залъка. — Мислех, че искаш да опиташ нещо по-специално. Е?

— Въобще не се и надявай.

Той сви рамене.

— Остави тогава — каза равнодушно.

Тя заобиколи малката маса и се изправи в цял ръст пред него. Беше облечена в копринена рокля, през която човек можеше да се наслаждава на прекрасните форми на тялото й.

— Винаги ли се отнасяш с жените като с боклук? — попита тя застрашително меко. — От този тип мъже ли си, Ласитър?

— Не съм дошъл, за да спя с теб — отговори той снизходително. — Мисля, че ти желаеш да ти помогна против Ел Кондор.

Руби започна да се ядосва.

— Върви по дяволите, Ласитър!

Той опита яйцата с шунка. Имаха прекрасен вкус.

— Ако имаш желание, можеш да се съблечеш — каза той. — Тъкмо ще мога да ти се наслаждавам на спокойствие, докато закуся.

С едно движение тя съблече роклята си и в следващия момент остана съвсем гола пред него.

— Доволен ли си сега? — просъска тя.

Ласитър кимна, оценявайки достойнствата й.

— Повече от доволен — каза той. — Ти си неповторима, Руби. Начинът, по който го правиш, ми харесва. Извинявай, ако съм те обидил.

Той сръбна още една глътка кафе и стана.

— Иска ли ти се?

— Защо го правиш по този начин, Ласитър? — попита тя видимо разочарована. — Не знаеш ли други начини да съблазниш една жена?

Той отново легна на леглото.

— За тях в момента ми липсва сила, Руби. Ти сигурно разбираш това.

Тя се замисли за момент. След това се приближи грациозно към леглото, което беше достатъчно широко, за да се чувстват двама души удобно, и легна внимателно до него.

— Тази поза ми е любима — прошепна тя. — Знаеш какво имам предвид, Ласитър.

— Да, Руби. Поглези ме както трябва.

И тя го направи, като вложи цялото си умение. Точно това беше лекарството, от което имаше нужда Ласитър.

Измина половин час. Отново и отново се разнасяха пълните с наслада стонове на Руби. Ласитър лежеше със затворени очи. Тази идилия бе прекъсната, когато тишината на мирната утрин бе нарушена от няколко изстрела. Руби се откъсна от Ласитър и изтича до прозореца. Той я последва.

Откъм реката се приближиха двама конници. Те отново и отново стреляха във въздуха, за да насочат вниманието към себе си.

— Какво означава това? — попита Ласитър.

— Изглежда, имат да съобщят нещо важно — отвърна Руби. — Хей, това са братята Кенероу. Доста отдавна не бях ги виждала. Какво ли искат?

Ездачите спряха запотените си коне в двора.

— Къде е Руби Стентън? — извикаха те в един глас. — Пак имаме нещо за съхранение. Къде е тя?

Руби отвори едното крило на прозореца и извика:

— Тук съм, амигос! Какво има?

Те бръкнаха в джобовете на седлата и всеки размаха по една кожена торбичка. При това се засмяха невъздържано.

— Това е злато за около двайсет хиляди долара! — извика единият. — Трябва да ни напишеш много бързо разписка, Руби, тъй като веднага тръгваме.

— Идвам, амигос.

Тя облече роклята си и излезе бързо от стаята. Мъжете слязоха от конете и изтичаха към къщата. Ласитър навлече панталоните си и излезе безшумно в коридора. Оттам можеше да наблюдава цялото помещение на първия етаж. Руби Стентън тъкмо поставяше златарска везна върху една от масите. Смеейки се, братята Кенероу влязоха и изсипаха кожените торбички. Руби Стентън претегли всичко бързо и сръчно. След това кимна и написа нещо в един тефтер. После събра още веднъж различни числа, прегледа сметката и каза:

— Наистина не сте преувеличили. Това е злато за двайсет хиляди долара. Ето ви разписката. Имате ли нужда от пари в брой? Трябва само да кажете. Колко искате?

— А, остави, Златна лейди — каза единият, — прекалено много пари в брой не носят добро. Ние знаем, че плячката ни е на сигурно място при теб. Поради това и не съжаляваме за десетте процента, които измъкваш от нас за съхранението. Всичко хубаво, Руби! Трябва да продължаваме. Може да се появят няколко типа и да разпитват за нас. Ти естествено не си ни виждала, нали?

Тримата се засмяха.

— Знаете, че можете да разчитате на мен — каза Руби. — Никой не бива да се притеснява.

Тя прегърна двамата последователно и ги целуна по брадясалите страни.

— Всичко хубаво, Пит, и на теб, Чарли.

Мъжете бързо излязоха. Руби пъхна обратно късчетата злато в кожените торбички. При това тихо си тананикаше някаква мелодия. Ласитър не помръдваше. Той видя как тя повдигна една четириъгълна плоча от пода в задния десен край на стаята и след това се спусна в отвора. Ласитър се върна обратно в стаята си.

— Златна лейди — промърмори той на себе си. — Наистина интересно…

Сега му беше ясно какъв доходоносен бизнес въртеше тя. В едно мазе под къщата съхраняваше плячката на престъпниците, които бяха избягали от закона в ничия земя. Вероятно това мазе отдавна се бе превърнало в трезор. При това Руби Стентън печелеше десет процента от всяка плячка, това бяха все пак 2000 долара, за които тя не си е мръднала пръста, освен ако изключим „работата“ да издаде квитанция и да остави „стоката“ в мазето. Беше го измислила наистина умно. Към това се прибавяше и фактът, че една част от бандитите можеше и да не се появи никога повече. Който беше тръгнал по кривия път, винаги трябваше да се съобразява със затвора, бесилката или куршума. В тези случаи Руби беше винаги печелившата наследница. Той свали панталона си и легна отново на леглото. След няколко минути Руби влезе, смеейки се.

— Посетителите ти доста бързаха — каза той. — Да не би да ги преследват?

— Бяха двама златотърсачи, Чарли и Пит Кенероу. Аз им пазя златото. Така е по-сигурно и по-удобно за тях, отколкото да ходят в Ню Мексико или Колорадо и да дават добива си в банка. Сега ще отидат в Спрингфийлд и ще свалят две-три момичета. Няколко дни ще се веселят както подобава, след това отново ще търсят злато.

— Тук, в Оклахома! — каза Ласитър двусмислено. — Въобще не знаех, че и тук е намерено злато.

— Това е известно само на някои посветени — отвърна тя. — И те пазят тайната като зеницата на окото си. Биха били глупаци, ако го разправяха наляво-надясно. Как мислиш, какво би станало тогава тук?

— Мога да си представя.

Тя смъкна роклята си и отново легна до него. Целуна го страстно и се прилепи до тялото му.

— Чувстваш ли се все още силен? — прошепна тя. — Или…

Той затвори устните й с целувка и я притисна по-плътно. Чувстваше се почти толкова силен, както преди, и Руби скоро също разбра.

— Докторът каза, че си мощен като бик — прошепна тя. — И смятам, че има право.

След това дълго време двамата не промълвиха нито дума. По-късно, когато лежаха отпуснати един до друг, тя попита сдържано:

— Какво би казала сега Тина?

— Нямам понятие. Би трябвало да приеме нещата такива, каквито са.

— Добра ли е като любовница?

Той се усмихна развеселен.

— Защо те интересува?

— Искам да разбера колко ти е скъпа.

— Много.

— Искаш да я направиш своя жена?

— Вероятно — каза той, въпреки че това не отговаряше на истината.

— Може би няма да я видиш никога повече — подхвърли му Руби.

— Ел Кондор ще ми плати за това! — изръмжа той.

— Ако успееш да го откриеш някога. Питам се защо е отвлякъл свещеника и Тина? Наистина ли нямаш понятие, каква причина може да е имал?

— Не — отвърна Ласитър. — Ние попаднахме там съвсем случайно. И за мен всичко е загадка. Мисля, че Ел Кондор е пожелал Тина. За бандити като него това е обичайно. Вземат всичко, което им хареса.

— Ти не го ли нападна?

— Едва когато ме заплаши с револвера си. Мислех, че ще бъде честен двубой — мъж срещу мъж. Но се бях излъгал. Това страхливо копеле! Само да го пипна!

Тя стана и отново облече роклята си. Сега изглеждаше доста ядосана.

— Няма ли да престанеш най-после с тази проклета игра на криеница — нападна го тя. — Наистина ли мислиш, че съм наивна глупачка, която нищо не разбира? Без съмнение става въпрос за много пари. Иначе Ел Кондор не би си дал такъв труд. Хвърли целия град в страх и ужас. И тогава е научил от свещеника нещо важно. Няколко от заложниците в църквата са чули една част от разговора на Ел Кондор с него. Той се е съгласил да заведе бандата до някакво скривалище, ако пощадят града. Как мислиш, за какво скривалище става дума? Има само един отговор.

— Това е разбираемо — каза Ласитър. — Става въпрос вероятно за скривалище на пари. Не мога обаче да си обясня какво общо има с това отец Себастиан. Всичко това ми е много неясно.

— Въобще не е! — изфуча тя. — Ти нещо ме лъжеш! Сигурна съм, че познаваш свещеника от по-рано. Може би той преди не е бил толкова набожен? В тази страна всичко е възможно. И въобще не е случайност, че ти се появи с момичето, което се хвърли така бурно на врата му. Бивш учител по вероучение! Разправяй това на баба ми, Ласитър! Защо просто не ми кажеш истината? Или искаш сам да си сърбаш попарата?

Неговото лице остана напълно безизразно.

— Не знам нищо и поради това не мога да ти разкажа нищо. Не разбираш ли?

Тя се обърна към вратата.

— Както искаш — каза с леден глас. — Продължавай да бъдеш упорит! Скоро ще съжаляваш.

— Ще насъскаш ли твоите хора?

— Какво бих спечелила, Ласитър? Мъртъв ти въобще не си ми нужен. Отсега нататък можеш да правиш каквото си поискаш. Ако се чувстваш достатъчно силен, можеш да яздиш, където желаеш. Но и за минута няма да бъдеш вече сам. Това ти е ясно, нали? Сигурна съм, че възможно най-бързо ще се отправиш по следите на Ел Кондор. И тогава волю-неволю ще поведеш мен и моите хора. Какво ще кажеш за това? Като че си глътна езика, а?

Ласитър поклати глава, подсмихвайки се.

— Напротив, Руби — отвърна сухо. — Имам намерение да напусна тази недружелюбна област колкото е възможно по-скоро.

Тя го погледна объркана.

— А Тина? Искаш да я изоставиш в беда?

— Ти сама ми подсказа тази идея, Руби. За какво ми е тя, когато Ел Кондор я притежава?

Тя се втренчи замислено в очите му и след това каза бавно:

— Не е вярно. Не, Ласитър, няма да ти повярвам. Искаш да ме метнеш. Но не се надявай. На мен тия не ми минават.

— Както желаеш, Руби, но скоро ще се убедиш. Аз изчезвам. Тук няма какво да спечеля повече.

— С нетърпение го очаквам, Ласитър — каза тя подигравателно. — Отсега нататък ще бъдеш наблюдаван постоянно.

— Това не ме смущава, Руби. Защо всъщност не изпрати твоите хора по следите на Ел Кондор?

— Вече го направих. Няколко групи го търсят, но явно безуспешно. Следите се губят в планините. Ел Кондор е един изпечен разбойник, който знае много хитрости.

Той поклати глава с неразбиране.

— И точно на мен разчиташ да открия скривалището на бандата?

— Да, смятам, че ще можеш. Защо, мислиш, те доведох тук? Сигурно не си повярвал на историята, която ти разказах в Карицо. Ел Кондор въобще не ме застрашава. Не е вярно и това, че желае да вземе ранчото ми.

Ласитър се усмихна.

— Познаваш ли го въобще, Руби?

— Не. Знам само, че става въпрос за голям удар.

— И искаш да станеш още по-богата, отколкото си.

Тя смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля за всичкото злато, което златотърсачите са ти оставили на съхранение. Колко всъщност си натрупала в мазето?

— Знаеш за мазето?

Той разбра, че малко е прекалил. Трябваше да бъде по-внимателен.

— Не знам абсолютно нищо. Само си помислих, когато ми разказа за златото. Къде би го съхранявала на сигурно място, ако не в мазето?

— А кой ти каза въобще, че тази къща има мазе?

Ласитър посочи прозореца.

— Разгледах околността, доколкото това е възможно от тази стая. Къщата е построена в подножието на стръмен каменист хълм. Основата е от скали, под които би могло да има естествена кухина, която да служи като мазе. Това е възможно, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Свалям ти шапка, Ласитър. Много точно мислиш. Знаеш ли, че си заплаха за съществуването ми?

— Това би било така, ако наистина съществува това мазе с богатства.

— То съществува. И там долу има цяло състояние.

— Значи правилно съм отгатнал — каза той сухо. — Знаят ли това и твоите хора?

— Само трима приближени. Това са мъже, на които мога да разчитам стопроцентово.

— И аз сега мога да използвам информираността си, за да те ограбя при първа възможност — забеляза той. — Всъщност вече сигурно те занимава мисълта, че трябва да наредиш да ме убият.

— Така е — отвърна тя твърдо. — Но ти давам малко отсрочка. Може би все пак ще станем партньори. Зависи от теб, мили. Във всеки случай ще те приема по всяко време.

— Ще помисля още веднъж — каза той. — Работата започна да ме интересува. Възможно е все пак да станем съдружници. Като партньорка би ми харесала.

Тя се усмихна хапливо.

— Бих ти харесала, така ли, негоднико? Когато двама души са партньори, всеки трябва да даде по нещо. Аз изпълних моето задължение. Сега си ти наред, Ласитър. Разкрий ми истината относно Ел Кондор и свещеника. Едва тогава ще ти повярвам.

— Наистина нищо не знам — каза той убедително.

— Дори и ако трябва да се закълнеш в живота на децата си, Ласитър, няма да ти повярвам. Сега ти казвам за последен път: ако се опиташ да си играеш с мен, си загубен.

След тези думи тя излезе и блъсна вратата с такава злоба, че ударът й прокънтя като изстрел в къщата. Ласитър затвори очи и се замисли. В никакъв случай не трябва да запознава с плановете си Руби Стентън. Сам щеше да измине своя път. Тази Златна лейди беше непредвидима с нейната алчност. Тя и сега се държеше като хищно животно, което надушва тлъста плячка. Ласитър обаче трябваше да изпълни задачата си. За него златото и доларите нямаха никакво значение. Не ставаше въпрос единствено за задачата на Бригада Седем. Все пак отец Себастиан беше един от най-добрите му приятели.

Беше загрижен и за съдбата на Тина. Къде ли се намираше тя сега?