Мики Спилейн
Двоен контрол (9)

Глава 9

Улицата, която стигаше до плажа, беше пуста. От двете й страни в края имаше две летни вили с прозорци, затворени с кепенци. Видът им и безлюдността на мястото навяваше усещането за изоставеност. Вятърът завърташе прахта и дребния пясък в миниатюрни смърчове и ги носеше покрай бетонния бордюр на тротоара. Угасих двигателя и се загледах в далечината, където от оловно черните облаци над океана като мъглива мрежа се сипеше дъжд. Цигарата бавно догаряше в ръката ми.

— Тайгър, не мълчи — произнесе Дейв, — кажи какво мислиш.

— Знаеш, ме те отдавна вече са планирали това. На практика Съветите имат свои хора във всички важни проекти и чакат удобен момент, търсейки слабото място. В дадения случай някой им е посочил Аграунски.

— Когато отново се върнал към иглата?

— Да. Те са му пробутали свой доставчик на наркотици, който е намирал хубава стока, а после са затворили кранчето, за да го притиснат. Когато наркоманът се намира под действието на наркотиците, той започва да говори разумни или неразумни неща. В някой момент Аграунски се е изпуснал за своя двоен контрол. Заинтересували се от него. Тъй като Аграунски имал нужда от силни дози хероин, те контролирали състоянието му и го подсигурявали с наркотици. Единственото, което не са взели предвид, когато затворили кранчето, е, че той може просто да изчезне. Аграунски е бил за тях достатъчно важен обект, затова с него се е заел един от най-добрите им професионалисти, Вито Салви.

— Да, но Салви работеше в Ню Йорк — напомни ми той.

— Те са знаели къде ще отиде Аграунски, подготвили са се и са го чакали. Аграунски е бил без пари, а най-сигурното място, където е можел да получи наркотици, е бил този град. Обзалагам се, че всичките му действия са били пресметнати от Салви. Малкото момче, на което Аграунски отстъпил част от запасите си, може би е било една от точките в плана. Той свързал Аграунски с друг доставчик, който му пробутал лоша стока, а заедно с това съобщил на Фиш къде се намира Аграунски.

— Бързо мога да проверя това.

— Провери, моля те.

— Къде са се запънали?

— Ще знам със сигурност, когато се свържа с Ърни Бентли.

Завъртях ключа в стартера и запалих мотора. Дейв беше оставил колата си в центъра на града и ние се насочихме натам. Когато излизаше от колата, аз казах, като погледнах часовника си:

— Намери своя информатор и ми се обади в Пясъчни дюни. Ще съм там след час.

— Може би няма да успея да го намеря за толкова малко време.

— Тогава ще почакам. Може да се натъкнем на още някого чрез него.

— Окей, Тайгър. Ще се видим по-късно.

 

 

Рейс № 804 точно рулираше на пистата за спиране, когато паркирах колата пред летището. Към опашката приближиха подвижна стълба. Кеми Хънт слезе пета след четирима мъже. Беше облечена в шлифер с качулка. Изтичах до нея, взех малкото куфарче, което носеше в ръка, и казах:

— Привет, паяче.

— Измъкна ме тук, в този дъжд.

Аз се ухилих:

— Не си представяш колко лесно ще се уреди всичко. Колата те чака пред входа.

Тя се качи вътре, изтръска капките дъжд от шлифера си, свали от главата си малката шапчица и я сложи на задната седалка.

— За бога, Тайгър, толкова ли беше необходимо да съм тук?

— Да, беше.

Тя ме погледна и с раздразнение в гласа попита:

— Беше? Искаш да кажеш, че напразно съм долетяла тук?

— Затова пък аз съм тук.

— Това донякъде е утешение.

— Ще се постарая.

Кеми леко ме подбутна с лакът, лицето й все още блестеше влажно след дъжда.

— Сериозно, какво значи всичко това?

Без да свалям поглед от пътя, казах:

— Исках да разпознаеш един тип. Сега вече не е необходимо. Хенри Франк е мъртъв.

— Мъртъв? Но…

— Той се взриви и се разлетя на парчета, макар тази участ да беше предназначена за мен. В дадения случай той не можа да разбере къде е сгрешил и се опитваше да изясни всичко. А аз вече бях там преди него.

— Тайгър… всички тези неща…

Ние помълчахме малко.

— Не се тревожи за това. Утре сутринта вече ще си в Белт-Еър.

Тя ме погледна с дълъг поглед.

— Ти какво, не знаеш ли прогнозата за времето? Моят рейс беше последният. Утре всички полети ще бъдат отменени. Ако не беше някаква малка техническа неизправност, щяхме да се приземим в Маями.

— Значи ще имаш непредвидена отпуска.

— Дрън-дрън — избухна Кеми, — при работата, с която съм затрупана, не мога да си го позволя. Знаеш ли, че тази сутрин дойде лично указание от Мартин Грейди да бъдем готови за разширение на работите над проекта? Проектът на Белт-Еър беше одобрен и сега ще започнат работи по пълната програма. Трябва да съм там.

— Ще се постарая пребиваването ти тук да ти достави колкото се може повече удоволствие.

— Превъзходно — каза тя саркастично. — Къде отиваме?

— Първо в публичния дом.

Тя ме погледна, за да се убеди дали се шегувам, или говоря сериозно. После реши, че не се шегувам, и каза с раздразнение:

— Не те разбирам.

— Това е и добре. Тогава никога няма да имаме проблеми.

Луи Аграунски беше наминавал към едно заведение, което външно имаше респектиращ вид, ако не знаете какво представлява в действителност. Двуетажната къща със своеобразна архитектура, различна от съседните, беше поддържана много добре. Тревата и храстите бяха старателно подстригани, огражденията прясно боядисани, а в гаража стояха две коли, последен модел форд.

Жената, отворила на позвъняването, беше висока пълна блондинка с приятна външност. Тя ни посрещна със заучена усмивка и с питащ поглед на красивите сини очи. Започна да говори нещо, но като видя Кеми, ме погледна така, сякаш бяхме сбъркали къщата.

— Да.

— Лайза Макол?

Веждите й въпросително литнаха нагоре.

— Да, аз съм мис Макол.

— Бих искал да поговоря с вас за един мой приятел. Ще ни позволите ли да влезем?

Блондинката кимна и отвори вратата по-широко. Тя почувства нещо и любопитството й взе връх над страха. Затвори вратата зад нас и ни въведе в добре обзаведената гостна, която с целия си вид говореше, че тук живее жена. Единственото изключение беше доста големият бар, открояващ се сред останалите мебели.

Без никакви формалности тя мина зад плота на бара, като ни предложи да направим поръчки. Казах какво бихме искали да пием и тя бързо го приготви, като сложи чашите пред Кеми и мен.

— Аз ви познавам — каза тя спокойно.

— Наистина ли?

— От Ла Плата, бар в Рио де Жанейро. Преди четири години. Там имаше опит за преврат и вие убихте двама човека, които искаха да се разправят с вашия спътник, генерал Ортега Диас.

— Не си далеч от истината, рожбо. — В това време почувствах, че Кеми някак се напрегна цялата, вместо да се отпусне от алкохола. В огледалото на бара видях очите й, които ме гледаха като звяр в зоологическата градина.

— Не знам името ви.

— Тайгър Мен.

— Да. Чувала съм някой да споменава това име. В Рио много се говореше за вас.

— Да, бяха тревожни времена. Но аз не знам защо не ви помня и това не ми харесва. Обикновено не забравям лица.

Тя тъжно разтвори ръце, усмихна се и каза:

— Тогава бях по-млада и по-красива. Времето и работата ми свършиха своето. Тежах двайсет фунта по-малко и имах черни коси. При това трябваше да си направя хирургична операция на носа, след като ме преби един пиян моряк. Всичко това силно промени външността ми. — Тя престана да се усмихва и ме погледна сериозно. — Но вие сте дошъл, за да питате за приятеля си.

— Луи Аграунски. Хардекър ми каза, че мога да ви питам за него. Той ми разказа някои неща, в това число и за подслушванията. Сега бих искал да чуя вашето мнение за Аграунски.

Тя като че ли не ме разбра напълно отначало, после лицето й се намръщи.

— За какво има да говорим толкова?

— Вашето отношение. Интересува ме вашата оценка за действията му. Имала сте достатъчно много работа с мъже, за да ги разбирате добре.

Лайза Макол наведе за миг глава, сякаш събираше мислите си, после я вдигна и ме погледна в очите.

— Знаете ли, отношението му беше във висша степен потребителско. — Тя премести погледа си върху Кеми и й се усмихна: — Шокирам ли ви?

— Не. Съвсем не.

Улових скованост в гласа й. Кеми изцяло отдаваше дължимото на жената, която се занимаваше с това, с което тя се сблъскваше за първи път.

Лайза продължи:

— Ние говорехме много малко. Мистър Аграунски не беше приказлив, по всичко се виждаше, че изобщо не познава жените и е неопитен с тях. Когато се обаждаше тук, веднага съобщавах на капитан Хардекър, който беше инсталирал микрофон в стаята. Когато мистър Аграунски идваше, той просто даваше… парите, после отивахме в спалнята. Не искаше нищо необичайно, в сексуално отношение беше абсолютно некомпетентен, мисля, че просто нямаше опит. Той винаги благодареше, когато всичко свършваше, и изглеждаше леко потресен от станалото с него, учудвайки се на самия себе си.

— Той е бил тук шест пъти.

— Да, така е — охотно потвърди Лайза. — Два пъти, когато не съм била тук, го е обслужвала Марго. Всеки път капитан Хардекър беше информиран, всичко ставаше както обикновено. Знам защо капитан Хардекър беше толкова заинтересуван… случвало се е и преди, мисля, че така ще бъде и занапред. Няколко пъти заведението ни… беше полезно за него.

— Да, разбирам. Не ви обвинявам, просто искам да разкажете повече за него.

— За… обслужването?

— Не. Само за Аграунски.

Лайза плъзна поглед по стената, после отново ме погледна, сякаш разбра какво чакам от нея.

— Въпреки всичко, което казах за него преди, той идваше тук доста възбуден физически и му беше необходимо да се избави от това. Мисля, че идваше при нас след срещите с другата жена, която го докарваше до такова състояние, а той не можеше да си позволи физическа близост с нея. И идваше тук като на последното място, където можеше да получи… физическо удовлетворение и да се освободи от гнета на желанието.

— Той споменавал ли е някога за това?

— Не, но това състояние ни е добре познато. То съвсем не е мак толкова необичайно. — Тя помълча малко, облиза устните си и продължи: — Не казах за това на капитан Хардекър, някак ми излезе от ума. Веднъж друг клиент видя Аграунски да излиза и отбеляза нещо по негов адрес. Каза, че Аграунски напълно изключвал, когато в лабораторията се появявала една млада особа, и през цялото време я гледал. При това се изчервявал, когато виждал краката й и не можел да отмести погледа си. Тогава възприех това като шега на един мъж над друг.

— Този клиент…

— Няма значение, мистър Мен. Казах ви всичко, за което ме попитахте.

— А жената?

— Той никога не споменаваше името й. Можете да се поинтересувате от други.

— Непременно. Благодаря ви за разказа.

— Радвам се, мистър Мен. Повярвайте, доста неща съм виждала, за да оценя правилно всичко. Мисля, че не съм сгрешила в преценката си и всичко е точно така, както ви казах.

— Аз също мисля така — отговорих аз. — Ако си спомните още нещо, обадете се на капитан Хардекър или на мен в мотел Пясъчни дюни.

Лайза мина напред, за да ни отвори вратата, и приветливо се усмихна за довиждане. Когато излизах, тя ми каза: „Наминавайте.“ Но преди да мога да й отговоря, Кеми ме сръга под ребрата и се намръщи от дъжда, чиито капки я удряха в лицето. Тя искаше да каже нещо, но кихна и до колата не произнесе нито дума.

Сядайки в колата, тя изруга.

— Ако настина, Тайгър, смятай, че си загинал, муха.

— Не муха, а риеща оса, помниш ли?

— Помня само това, че дойдох тук без никакви дрехи за смяна, а цялата съм вир-вода. Какво мислиш да правиш с мен?

— Да те откарам в мотела и да те подсуша.

— Това като че ли е единственото увлекателно предложение от теб през цялото време.

Възрастната дама, регистрираща наемателите в мотела Пясъчни дюни, ме позна и кимна приветливо, когато влязох с Кеми в офиса. Тя попита дали не желая да наема за Кеми преходна стая.

— Защо не — отговорих аз. — Вече не съм във възрастта, когато мога тичам за тези неща под дъжда.

Забелязах, че откровената ми забележка я шокира малко, и сложих парите на бюрото. Дамата искаше да каже нещо, но само стисна устни, като изрази сдържано негодувание, и мълчаливо ми подаде ключовете, след като направи регистрацията. Взех ключовете, качихме се в колата и се насочихме към нашата вила.

— Мъж и жена? — попита Кеми, като ме погледна лукаво.

— Би било скучно — отговорих й аз. — Много по-интересно е, ако избия вратата и нахълтам при теб.

— Е, това вече е прекалено!

— Мога сръчно да отключвам и ключалки.

— Не се тревожи. Ще оставя вратата отворена. Знам как да се справям с такъв тип мъже като теб. — Тя кихна още веднъж, тръсна ядосано глава и излезе от колата.

Мина съвсем малко време и чух шум от течаща вода в банята, пусната с цяла сила, нейното възклицание, когато водата се оказа прекалено гореща, после я регулира.

Докато Кеми взимаше душ, аз реших да се обадя на Ърни Бентли. Вдигнах слушалката, набрах номера, назовах кода и казах:

— Тайгър. Направи ли каквото те помолих?

— Точно сега получих информацията, при това без никакви възражения. Луи Аграунски е продал две изобретения на едно предприятие, по хиляда долара бройката. Сделката е била извършена по телефона, потвърдена и платена телеграфично. Материалите са изпратени от Уилмингтън, Северна Каролина, със съпроводително писмо, подписано от Луи Аграунски, с което предавал на компанията всички права върху изобретенията. Те са предназначени за телекамери и струват стотици пъти по-скъпо, но той е искал да получи парите незабавно и в брой, без никакво протакане и официални формалности. Компанията така се радвала да получи изобретенията на толкова ниска цена, че дори рискувала.

— В пощата поискали ли са потвърждение на личността му?

— Да, и той представил документ. Платили му в брой с дребни. Служителят, който му връчил сумата, много добре запомнил Аграунски и даде точното му описание, така че няма място за съмнение. Предадох информацията в нюаркския контролен център. Те се опитаха бързо да го открият там, но напразно. Не е бил регистриран в нито един от местните хотели или мотели, на чиновника от пощата му се сторило, че той бил без кола.

— С две хиляди долара той може да измине значителен път.

— А може и веднага да ги похарчи — забеляза Ърни.

— Аз също мисля така и предполагам за какво са му потрябвали.

Уилмингтън е морско пристанище и вероятно място за проникване на наркотиците в страната, вследствие на което поведението на Аграунски става ясно. Ако той е използвал целия хероин в Миртъл Бийч, след като е продал колата си, то е могъл да продължи по-нататък на север с рейс, търсейки нов доставчик. Уилмингтън е бил точно такова място на пътя му към Ню Йорк. Ако източникът му е бил предварително организиран, той е знаел къде да отиде, но не възнамерявал да бъде отново излъган. Макар и да е бил неопитен в бизнеса, като наркоман е можел да бъде достатъчно хитър. Разбрал е, че по-добре да се заеме с работата направо и да се държи по-далеч от всякакви тъмни личности. Ето тук и Съветите са сгрешили. Те не са имали работа с такива хора като Аграунски. Познавали са го като учен, рационален и логичен. Аграунски наркоманът е бил непредсказуем. Той повече не се свързвал с посредниците и намерил свой начин и източник да си доставя хероин.

Ърни прекъсна размишленията ми с думите:

— Пратката за теб ще бъде утре сутринта на пощата в отдела за доставки. Нашите все още проверяват продажбата на инхалатора Безекс и съобщиха, че един брой е бил купен вчера в Атланта, на летището. Ако Хопс е тръгнал на юг, то това е точно по пътя. Няколко случая на продажби са фиксирани в Маями. Но там продавачите са познавали клиентите.

— За колко време стига съдържанието на флакона? — попитах аз.

— За около два дни постоянно използване. Направен е по европейски образец, излизащ от употреба. Ефективен, но с непродължително действие. Добра стока. Вземи, опитай сам и виж реакцията.

— Задължително ще опитам, Ърни. — Помълчах, помислих малко и попитах: — Рондин свързвала ли се е?

— Още не. Но указанието ти ще й бъде предадено веднага щом се обади. Върджил Адамс съобщи, че тя и Талбот са заминали за Вашингтон, но още не са ги открили там. Може вече и да са тръгнали обратно.

— Добре.

— Слушай, има указание от главния офис. Грейди иска да действаш по-бързо. При това не излизаш достатъчно често на връзка и той започва да се сърди. Изтекла е информация за някакви спешни работи, водещи се над системата за контрол на пускането на ракетите, и вестниците искат официално заявление за това, което става. Един прелюбознателен кореспондент е разкопал историята на Вито Салви и приготвил материал за публикуване. Добре, ме момчетата от Службата за безопасност са го засекли навреме и от тази сутрин той е под домашен арест. Става неспокойно като в море, когато се надига буря, Тайгър. Никой не възнамерява да търпи дълго такова положение.

— Открили ли са нещо?

— Доколкото ни е известно, нищо. Напълно са изключили оборудването на първа станция и са премонтирали цялата система. Докато не бъде намерено устройството за двоен контрол, ще са принудени да извършат същите работи навсякъде, а това ще отнеме повече от година и ще замрази всички останали работи. Бригади специалисти са изпратени в станциите Нордик и Веспър в Калифорния, но това е само капка в морето. Засега са проверили съоръженията по един проект, а Аграунски е участвал в девет. По дяволите, положението е такова, че дори мен ме втриса.

— Би трябвало.

Гласът на Ърни се промени и той попита почти спокойно:

— Как вървят работите ти, Тайгър?

— Зле — казах аз и затворих слушалката.

Зад съседната врата водата продължаваше да шуми и чувах как Кеми си пее нещо. Вдигнах отново слушалката и казах на оператора номера на Хелън Люис в Сарасота, който запомних, когато гледах отчета при Хардекър. След няколко минути на телефона дойде управителят на дома и с висок напевен глас ми се представи.

Аз попитах:

— Можете ли да ме свържете с Хелън Люис? Бих искал да поговоря с нея.

— Мис Хелън Люис? Не съм сигурен, че тя има телефон.

— Не бихте ли могли да я повикате на този?

Той захихика, после каза:

— Страхувам се, че не. Мис Люис е в отпуска и не я очакваме в близко време вкъщи. Може би ще поискате да оставите бележка за нея?

— А знаете ли къде мога да я намеря?

— Можете да опитате да я откриете в Рим. — Той отново захихика. — Каза, че възнамерява да замине за там. Тя много пътешества. Знаете ли, ако не беше платила за една година напред, бих дал квартирата й на друг.

— Не трябва да го правите — казах аз.

— Не, разбира се, че не. Шегувам се. Жалко, че не мога да ви помогна.

— Кажете… апартаментът й се дава мебелиран, нали?

— Разбира се, всичките ни апартаменти са мебелирани. Защо ви интересува това?

— Просто така. Благодаря ви за информацията.

— Разбира се, разбира се — и като се засмя, той приключи разговора.

И тази нишка се скъса. Остава тясната пътека и нищо друго. Всичко изчезва, превръщайки се в облаче прах. Целият свят, се намираше на границата на унищожението и не знаеше колко близо е до него. А всяка нишка, водеща към човека, от чийто каприз зависеше унищожението или по-нататъшното съществуване на света, се късаше.

Цялата трудност беше в това, че всичко беше изцяло дело на случая и преди да можем да установим нещо със сигурност, обстоятелствата отново ставаха случайни. От състоянието на Аграунски са се възползвали доста бързо. Стигнали са до извода, че при него са налице определени отклонения от логичните принципи. Но работата е в това, че той не можеше да бъде управляван, изхождайки от общочовешките представи. Искаха да го ограничат с минимални дози наркотици, а той веднага се бе измъкнал от контрол, за да получи в необходимия му обем това, което му е трябвало. Най-сложният проблем за него си оставаше самият той.

Накрая шумът от водата спря и чух как се отвори и затвори вратата на банята, когато Кеми излезе. Измъкнах чекмеджето на скрина и извадих дълга синя оксфордска риза, разкопчах яката й, после отидох до вратата на междинната стая и почуках. Кеми каза да бутна вратата, тъй като дори не е и мислела да я заключва. Електрическата камина, вградена в стената, беше включена на пълна мощност. Срещу камината имаше стол, на който бяха проснати за съхнене части от женския тоалет. Облачета пара все още проникваха през леко открехнатата врата на банята. Влязох в стаята и спрях с ризата в протегнатите си ръце.

— Това е всичко, което можах да намеря.

— Великолепно, благодаря.

— Тя трябва да е достатъчно дълга, за да прикрие прелестите ти. Вържи краищата й между краката си и се радвай, че съм толкова предвидлив.

Кеми измъкна ризата от ръцете ми със смях и затвори вратата на банята толкова стремително, че едва успях да си дръпна ръката. След миг вратата отново се отвори и тя излезе. Кеми не беше завързала краищата между краката, както я бях посъветвал, но ризата се оказа наистина достатъчно дълга. Кеми стоеше пред мен и се усмихваше.

— Дявол да те вземе, това е неприлично.

— Видях те на картината в офиса, помниш ли?

— Не е едно и също — отговори тя.

И беше права. Тъканта беше прилепнала към още влажното й след душа тяло, зърната на високите й, пълни гърди стърчаха предизвикателно, подчертани от ефирната тъкан, и тя нищо не можеше да направи. В талията ризата беше широка за нея, но краищата й бяха опънати на пълните бедра. Тъканта плътно обгръщаше овала на корема й, и гънките, плъзвайки се надолу, прозрачно намекваха за цялата прелест на линиите, намиращи се по-долу. Краят на ризата стигаше до средата на бедрата й и Кеми изглеждаше така по-съблазнителна, отколкото ако беше съвсем гола. Осветена зад гърба със светлината, идваща от банята, цялата й женска прелест, която бях видял на картината, беше по-жива и прекрасна.

— Ще отида да поръчам пиле.

— Не се тревожи. Помогни ми по-добре да изсуша дрехите си.

Черният сутиен и бикините висяха на гърба на стола. Те бяха почти сухи, но от копринената пола и жакета все още капеше вода на пода, а парата се издигаше като дим от мокрите дрехи. Стаята започна да прилича на турска баня.

— Дрехите могат да се повредят — забелязах аз.

— Тогава стойността им ще бъде заплатена от Мартин Грейди. Утре ще си купя нов костюм и ти ще го платиш.

Кеми започна да оправя полата си на облегалката на стола и изведнъж се изправи и се обърна към мен с усмивка — толкова близка, прекалено близка. Ръцете ми сами се протегнаха към нея и нежно я прегърнах през кръста. Почувствах как тялото й се напрегна, отговаряйки на докосването ми. Усмивката угасна на лицето й, устните й се разтвориха, готови да кажат нещо, но тя дишаше развълнувано и не можа да произнесе нито дума.

Кеми Хънт дълги години беше живяла само с разума си. Всъщност тя беше наблюдател, а не деятел — рефлексите й бяха насочени към реакциите на другите хора и в определен етап от живота си тя беше забравила за самата себе си. Тя напълно се отдаваше на мъжа, като подчиняваше действията и желанията си на волята му, забравяйки се в стремежа си да му донесе колкото може повече удоволствия. Само като знаеше, че носи удоволствие, го изпитваше и сама. Тя се притисна до мен с този порив на инстинктивно влечение, което се е изработвало в жените към мъжете от хиляди поколения, съзнавайки това и разбирайки цялата сила на желанието си. Не можеше и не искаше да се контролира за нищо. Очите й, покрити със сладка отмала, молеха за това, на което можеше да попречи тренираното й съзнание — животинско желание, удовлетворение на страстта, на която тя беше изцяло подчинена в този миг.

Тялото й, притиснало се към мен, започна спонтанно да прави кръгови движения. Почувствах как бедрата и корема й се сляха с моето тяло, тя поривисто ме прегърна и пълните й гърди и корем се долепиха до мен. Всяко движение на тялото й говореше за растящо желание. С горящи устни тя улови моите и силата на чувствата ни прерасна в един необуздан порив. Целувката като че ли я разкрепости окончателно. С рязко движение на ръката тя дръпна ризата, така че копчетата се посипаха по пода като дъждовни капки, давайки воля на гърдите си, които, измъкнали се на свобода, заживяха като че ли собствен живот. Без да е в състояние да се сдържа повече, тя с тих стон ме придърпа върху себе си, отпускайки се на пода.

Отразената топлина на рефлектора се губеше в жарта, която се излъчваше от нас. Ръцете й ме галеха, възбуждаха и даваха сила за най-страстни пориви. Желанието й да удовлетвори страстта беше неправдоподобно, любовната й фантазия превъзхождаше всичко, което бях изпитвал преди. Много пъти поред ние насищахме себе си, докато физическото изтощение не сложи край на това. Лежахме напълно опустошени сред разхвърляните дрехи, изпитали истинската наслада.

Щяхме и да останем в такова състояние, ако не бях чул, че в моята стая телефонът звъни. Измъкнах се, въпреки лекия протест, от обятията й, вдигнах слушалката и помолих оператора да прехвърли разговора в нейната стая.

Дейв Елрой назова кода си, изслуша моя и каза:

— Тайгър, какво, по дяволите, става наоколо? Неприятности ли си имаш?

— Всичко е наред — казах му аз. Според уговорката ни това означаваше, че той може да говори открито с мен. — Какво става горе?

— Този град гъмжи от хора на Службата за безопасност, Централното разузнавателно управление, Федералното бюро за разследване. Засякох тези, които познавам, и се постарах да остана извън полезрението им. Чарлз Корбинет също е заедно с тях, търсят те навсякъде и вече преобърнаха стаята ти в първия мотел. Дадено им е указание да те намерят каквото и да става.

— С какво се занимава Корбинет?

— Той особено старателно проверява всичките ти минали дела и чака някъде наоколо. Доколкото мога да съдя сега е сам.

— Добре, тогава ще се опитам да се срещна с него.

— Почакай малко. Трябваш ми, старче.

— Защо?

— Намерих момчето, което ти поиска да открия. Трябва да отидеш при него веднага… и, моля те, тръгни незабавно. Аз съм на Пино Лейн 124… Побързай. — Това беше всичко, което Дейв каза. Затвори веднага телефона.

— Трябва да тръгваш ли? — попита ме Кеми през сън. Гола, осветена от червеникавата светлина от нагревателя на стената, тя се бе проснала на леглото и изглеждаше като прекрасна кукла. На лицето й беше застинала усмивката на жена, получила всичко, което иска женската й същност. Тя умиротворено и спокойно се отдаваше на спомени и усещания, които още живееха в нея.

— Трябва да тръгна.

— Не ме оставяй тук, Тайгър.

— Бизнес, рожбо.

— Какво ме интересува, просто искам да съм до теб малко повече.

— Добре, тогава се обличай — казах аз, закопчавайки ризата си. Кеми изкриви нос, сви се на кълбо и изведнъж застана на колене като задействана от пружина, после се изправи в цял ръст и величествена като статуя слезе от леглото и стъпи на пода.

— Обърни се — заповяда тя изведнъж.

— Станала си скромна — казах аз, смеейки се. — Великолепно!

Проверих пистолета си, пъхнах един патрон в цевта, дръпнах предпазителя и го пъхнах в кобура. Докато връзвах вратовръзката си и обличах шлифера, Кеми също беше почти готова.

Аз я гледах и мислех, че някои жени могат за няколко минути напълно да се преобразят, сякаш съвсем не е имало буйство на чувствата и сладостна отмала от върховни усещания, а други не могат да излязат от това състояние с часове. Само очите й още не се бяха върнали докрай към реалния живот.

Очевидно тя се досети за мислите ми, защото ме погледна с пълни с нега очи и каза:

— Приеми признанието ми, Тайгър. Като жена намерих всичко, което търсех, и не искам да се разделям с това колкото се може повече. — Тя оправи с ръце гънките на блузата и полата си. — Скромно, но с вкус. Нищо, че съм малко измачкана?

— Нищо, ако не е игра.

— О?! — Тя ме погледна многозначително.

— Не хващаше ли точно в този момент паякът своята жертва? — казах аз. — Самецът удовлетворява самката, а после загива от смъртоносното й ухапване.

— Но нали това е само сред паяците. Ти си оса, оса, при това риеща. В резултат на необичайния брачен съюз между осата и паяка може да се получи хибрид. Е, добре, има поне женски паяк, който знае какво е добре за него, независимо от основните биологични различия. Ти ми харесваш.

— Ти отново започваш да плетеш паяжината си.

Като се разсмя с приятния си нисък смях, тя каза:

— Е, позволи ми поне да опитам.

Бурята се беше разразила с нова сила. Гръмотевиците се разнасяха над океана, проблясъците на мълниите осветяваха огромните вълни и се разсейваха като брилянти в пръските на водата. Дъждът, подгонен от вятъра, падаше ту като прав поток, ту, подхващан от вятъра, биеше с коси струи.

Пино Лейн беше в самия край на един изоставен район на града. Започналото в това направление строителство изведнъж беше спряно поради променливия характер на прогреса и градът беше започнал да се разраства в друга посока. Номер 124 беше последният в редицата къщи, недовършени от строителите. Прост каменен куб, с разбити от лошото време стени и обелена боя. Пътеката, направена от малки дъски, водеше към вратата през мръсна, запусната трева.

В къщата нямаше светлини, но видях колата на Дейв на площадката в края на улицата спряна така, че да е готова в случай на необходимост да замине бързо. Бавно минах покрай къщата, огледах се внимателно наоколо и се опитах да забележа дали няма други пресни следи от кола по пътя. Като не забелязах нищо подозрително, обърнах зад колата на Дейв и бавно подкарах към къщата.

Обстановката не ми харесваше. Мястото беше прекалено открито и в тъмнината можеше да се скрие някой стрелец. Гръмотевиците щяха да заглушат шума от изстрела на пистолета, а през храстите лесно можеше да се избяга на съседната улица, където спокойно можеше да чака кола.

Седях в колата с приготвен пистолет и се опитвах по време на святканията на мълниите, осветяващи за миг всичко като ден, да разгледам пространството между пътя и къщата. Всички сенки бяха неподвижни, нищо не издаваше притаилия се убиец. Докоснах Кеми и тихо й казах:

— Ще отскоча бързо до къщата. Когато стигна до вратата и махна с ръка, тичай към мен.

Тя кимна рязко, вълнувайки се и облизвайки устни. Кеми беше истински изплашена и не можеше да продума нито дума, но аз знаех, не тя ще направи всичко както казах. Отворих вратата, плъзнах се от седалката и изтичах по дъските към къщата, готов всеки момент да се хвърля в калта, ако се появи опасност. Изтичах до недостроената веранда, притиснах се до стената и й махнах с ръка. Кеми излезе от колата и се затича, привела глава от дъжда и неловко премествайки крака поради тясната пола и високите токове. Тя стигна до къщата, без да спира, и се притисна до мен. Прегърнах я и като я заградих със себе си, почаках малко. Всичко беше тихо.

После вратата се отвори и аз вдигнах пистолета, готов да открия огън. На вратата стоеше Дейв.

— През цялото време ви наблюдавах и подсигурявах. Влизайте. Не палим лампата.

Отначало пуснах Кеми, после влязох и аз и затворих вратата.

— Всичко е чисто, Тайгър — каза Дейв спокойно. Той включи малко фенерче и насочи лъча му към противоположната стена. — Какво ще кажеш за това?

Лъчът светлина първо се опря в меко протрито кресло, стоящо в ъгъла на стаята, после тръгна надолу, докато не освети нещо безформено на пода. Беше мъртъв човек.

Има нещо особено в мъртвото човешко тяло. Някакво освобождение от вътрешното напрежение, безвъзвратност, умиротвореност и безразличие към всичко. Дори болката и ужасът от смъртта изчезват от лицето. Но не може да се свикне с това, че човек не е жив повече.

— Бизо Маколи — каза Дейв. — Следи от инжекции на двете ръце и краката. Имал е четири ампули с хероин и нов комплект от две инжекции. Къщата му е дадена под наем преди три години, получавал е армейска пенсия като инвалид. Проверката на сметките показа постъпления само от пенсията, с изключение на близо хиляда долара, които идват от неизвестен източник. Талоните от чековата книжка свидетелстват за големи разходи.

— Какво още?

— Проверих връзките си, по една от тях попаднах на него и веднага пристигнах тук. Никой не отговори на почукването и влязох през прозореца. Той беше мъртъв вече от половин час.

— Причината?

— Стоманен куршум малък калибър с повишена скорост е пробил сърцето и е излязъл от другата страна. Професионален изстрел, и то от близко разстояние. Куршумът е пробил гръдния кош, оставяйки малък отвор на изхода, минал е през креслото и е заседнал в стената. Предполагам, че е изстрел от магнум.

— Найджър Хопс.

— Срещал ли се е с теб?

— Още не — казах аз, — но той е тук.

Кеми задиша шумно зад гърба ми и като закри устата си с ръка, се обърна настрани.

— Това е… ужасно.

Дейв отмести светлината към краката ни.

— Прерових цялото жилище, но не открих нищо. Вратата беше отворена и светлината падаше само покрай креслото, после аз я угасих. Изглежда, убиецът просто е дошъл, отворил е вратата и е стрелял в Маколи, седящ в креслото. Никакви следи от мокри обувки вътре в къщата… нищо. А отвън дъждът е размил всички следи. Бизо има прясна следа от инжекция на крака и една от иглите беше още влажна. Вероятно си е направил инжекция и е седял, очаквайки действието на наркотика, когато са го убили. Прекрасно отпътуване от живота.

— Къде са документите му?

Дейв бръкна в джоба си и извади наполовина използвана чекова книжка, пачка квитанции, завързани с ластик, няколко закрепени хартийки и ми ги предаде. Не започнах да ги преглеждам, щях да намеря по-късно време за това.

— Ще съобщим ли в полицията, или да оставим всичко както си е? — попита Дейв.

— Никой вече не може да му помогне. Хайде да го оставим тук. Ако съобщим за тази работа, ще трябва прекалено дълго да обясняваме. След като Хопс е тук, той е пристигнал, за да ни очисти, или пък му трябва Аграунски.

— Дявол да го вземе, Тайгър, с такова количество федерални агенти наоколо мисля, че лесно може да се открие ново лице. Не е чак толкова голям град. Хопс трябва все някъде да се появи.

— Нали е професионалист, Дейв — напомних му аз. — Той няма да отседне в хотел или мотел. Или през цялото време е в движение, или пък разполага място, където може да се скрие до необходимия момент.

— Мисля, че трябва все пак да се опитаме да го потърсим.

— Хайде да не го плашим. Ако види, че го преследват, просто ще стане по-внимателен. Бих му дал възможност свободно да се появи.

— Но тогава може да умре още някой.

— Както се казва, всички ние все някога трябва да умрем. Залогът е много по-голям от един човешки живот.

— Този депозит от хиляда долара… — започна Дейв.

— Очевидно това е заплатата на Маколи за участието му в извеждането на Аграунски на север за контакт. Проверихме датите, съвпадат. Този юнак не е можел и да предположи, че в последна сметка ще трябва да плати много повече от това, което се е надявал да спечели. Съветите не обичат да оставят живи тези, които могат да попречат на играта.

— Е, щом не се доверяват на никого, не е трябвала да пускат и Хопс сам.

— Той съвсем не е сам. Съветите са предвидили всички варианти. Мога да се закълна, че момчетата от ЦРУ и Службата за сигурност разполагат тук с хора, които могат да определят всички известни съветски агенти, така че бъди сигурен… от страна на Съветите всички лица ще бъдат нови, ще видиш.

— Излиза, че никого не познаваме.

— Точно така.

В полумрака на стаята, осветявана от случайните проблясъци на мълниите, Дейв ме погледна в очите и се ухили:

— И какво остава за теб, Тайгър?

— Няколко умници, чиято памет трябва да се освежи — казах аз.

— Тогава ще почакам.

— Ние всички ще чакаме.

Кеми ме дръпна за ръкава.

— Тайгър, моля те… можем ли да се тръгваме? На мен ми… е зле.

— Разбира се, рожбо.

Почуках по рамото на Дейв с пръст.

— Съмнявам се, че там има някой, но все пак ни прикрий. Не си струва да поемаме излишни рискове. Ще изтичаме веднага след блясъка на мълнията. Ти иди в мотела и остани там, докато не ти се обадя. Свържи се с контролния център в Нюарк и им дай пълен отчет. Кажи на Върджил да не изпраща никого тук, но да държи за всеки случай момчетата в готовност.

— Ще бъде направено.

Ние с Кеми отидохме до вратата и като изчакахме святкането на мълния, затичахме към колата. Дейв ни прикриваше. Отворих вратата на Кеми и я настаних вътре. Дейв щеше да тръгне след нас, като се убеди, че не са останали никакви следи от колата ни, по които да ни идентифицират. Кеми потъна в седалката, трепереше с цяло тяло и беше закрила лицето си с ръце. Запалих колата и подкарах към кръстовището, след това завих на север по шосето, което беше изцяло залято с вода.

Над главите ни светът сякаш се сгромолясваше под яростта на природните стихии.

Стигнахме до мотела. Там й стана малко по-добре, но все още трепереше. Отново беше станала вир-вода и не можеше да говори. Но постепенно започна да се успокоява след вида на насилствената смърт, с която се срещаше за първи път в живота си.

Кеми не искаше да я оставям сама, но знаеше, че по-добре да не ме моли за това. Тя ме хвана за ръката и я стисна:

— Ще отсъстваш ли дълго?

— Не.

— Ще бъдеш ли с мен през нощта?

— Да.

— Ще изплета още една паяжина. Ти разкъса първата.

Целунах я нежно, после я избутах от колата. Когато влезе в стаята, обърнах колата и поех към шосето.

 

 

Винсънт Смол се приближи до вратата, видя ме и отвори, без да каже нищо. Влизайки, обърнах внимание на измъченото му от безпокойство лице. В ръцете си държеше внушителна чаша със силен ликьор, чиято миризма чувствах отдалеч. Погледът му беше разсеян и замъглен и на Смол му потрябва известно време, за да го фокусира върху мен. Сякаш изглеждаше с десет години по-стар, философ, потънал в своите проблеми. Той най-после се съсредоточи, намръщи вежди и се опита да каже: „Полицията…“

— Седи в колата срещу къщата. Аз оставих своята зад ъгъла и минах през задната врата.

— Какво се е… случило? — Ръцете му затрепериха и парченцата лед зазвъняха в чашата.

— Намерихме човека, който е имал връзка с Аграунски. Той е бил част от разработения план. Може би искате да го видите?

— Не… моля ви, не трябва. Няма никакъв смисъл. — Той с мъка преглътна и се вгледа в мен, очаквайки какво ще кажа по-нататък.

— Неговата връзка с Аграунски е била кратка, но важна. Като вашата. И е мъртъв. Мисля, че е полезно да знаете това, защото вие можете да сте следващият.

Смол рязко отстъпи назад, натъкна се на стола и седна тежко, без да се грижи за това, ме може да разлее питието.

— Но защо аз… защо?

— Луи Аграунски е бил доста разговорлив с него. Наркоманите винаги говорят много, когато се намират под действието на наркотиците. Ако той е говорел на вас и Клод за своето потайно място, то е могъл да каже и много други неща. Наркоманите не са в състояние да пазят тайни, особено когато имат нужда от доза.

— Мистър Мен…

Аз го прекъснах.

— Обадете се на Бостър и му предайте думите ми. После седнете и помислете. Спомнете си отново всяка дума, която сте чули някога от Аграунски, и я анализирайте. Може би вие и вашият приятел държите всичко в ръцете си. Много грешите, ако смятате, че не сте заложили вратовете си в тази игра. Ако се съмнявате, предлагам ви да отидем в другия край на града и ще се убедите сам. Мъртвият е достатъчно убедителен аргумент.

— Никога не съм мислил…

— Това е бедата на всички… те никога не мислят — казах аз.