Мики Спилейн
Двоен контрол (2)

Глава 2

Пердетата бяха спуснати, но слънцето се промъкваше през тях, като образуваше в средата на стаята ярко жълто петно. Разбрах, че съм спал много дълго, и погледнах китката си, но часовникът липсваше. Лежах гол под чаршафа в леглото на Рондин. Хвърлих поглед наоколо и видях часовника си на нощната масичка. Бе спрял на 5.45, защото не беше навит. Наложи се да се обадя по телефона и да разбера колко е часът. Беше почти 4,30 следобед. Затворих слушалката и отметнах чаршафа.

В това време влезе Рондин, която очевидно беше чула да се обаждам по телефона.

— Защо не ме събуди, рожбо? — попитах аз с раздразнение.

— Докторът ти даде лекарства, за да спиш.

— Кой ме сложи в леглото?

Тя се засмя весело.

— Можеше да ми оставиш поне слиповете — казах аз.

— Тогава нямаше да е толкова интересно. — Тя седна на края на леглото, без да сваля поглед от мен. — Ти дори стенеше на сън.

— О, я си затваряй устата — озъбих се аз. — Ти не би посмяла…

— Не бих посмяла ли? Защо?

— Прекалено добре си възпитана за това.

— Но ти беше забележителен учител.

Не знаех дали се шегува, или говори сериозно.

— Подай ми дрехите — казах аз накрая.

— Не. Обадих се на доктора и той каза, че трябва да останеш в леглото.

— Още кой ти го каза? Чарли? Хал Рандолф?

Разбрах всичко по очите й, после тя кимна.

— Стигнаха до мен чрез шефовете ми. Предполагам, че са знаели какво искаш да направиш, така че ме притиснаха. Трябваше да те накарам да останеш тук, Тайгър… така беше по-добре.

— Дявол да ги вземе, те мислят само за себе си.

— Но аз мисля за теб. — Тя беше искрена.

— Някога ще се оженим и тогава ще получаваш нареждания само от мен. Бързо ще се справя с всеки, който се опита да се намеси, а ако слушаш другите, ще ти подпаля опашката.

— Кога ще стане това? — с интерес попита тя.

— Ще ти съобщя.

— Изглежда, обичаш да удължаваш периода на ухажването, Тайгър — каза тя вече без усмивка.

— Когато всичко свърши — казах аз, — когато ще можем да ходим и дишаме, без да чувстваме миризмата на смърт, със съзнанието, че светът не се намира на границата на унищожението. Не искам да станеш вдовица още преди да се омъжиш.

— Как можеш да знаеш какво искам, скъпи?

— О, ти си готова да ме получиш веднага, защото си жена, а всички жени искат да се омъжат веднага, независимо от последствията, но аз няма да ти позволя да си пъхаш носа в такава каша като тази. Луда никаквица.

— Не мога да понасям тази дума.

— Наистина ли? Тя ти подхожда, рожбо. Означава само, че си нещо повече от жена. Ти си истинска кукличка, с всичко, което притежава една кукла, — красиво лице, живо тяло и ум. Дяволски те обичам. Само аз мога да оценя всичките ти способности и ги искам всичките за себе си.

— Така, значи аз съм никаквица — повтори тя, като изгуби британското си произношение и премина на чист бруклински диалект.

— По дяволите, откъде научи това?

— От теб. — Тя отиде до гардероба, взе дрехите ми и ги сложи до мен, пистолетът отделно. — Обличай се. Искаш ли да те гледам?

Аз леко я отблъснах:

— Излез. Някои неща мога да правя и сам.

— Но за някои ти трябва помощ, нали?

Ухилих се мръсно:

— Права си. А сега изчезвай.

С бавно и гъвкаво движение тя се измъкна от леглото, стана, погледна ме, после тръгна към вратата. Колебанието й беше съзнателно и тя нямаше нищо против да го разбера. Обърна се бавно, като държеше дръжката на вратата, и попита:

— Ти наистина ли знаеш къде е той?

— Кой?

— Луи Аграунски.

Вече бях по панталони с кобура под мишницата, пъхнах пистолета в него и едва след това се протегнах за ризата си.

— Не, но както вече казах, мисля, че знам как да го намеря.

— Мога ли да ти помогна?

— Може би, но не сега.

— Ами другите агенции…? — попита тя с надежда.

— Да вървят на майната си, нали ти казах? По-късно ще ти съобщя защо.

— Можеш ли да ми кажеш къде отиваш сега?

— Разбира се. В центъра^[1], в нюйоркския отдел на Службата за сигурност да представя на Хал Рандолф и компания доклад, след което те или ще млъкнат, или ще отстъпят.

— Ти винаги ли трябва да бъдеш точно такъв?

Помълчах, докато напъхвах ризата в панталоните си.

— Искаш да се държа по друг начин?

— Понякога ми се струва, че да.

— Тогава и ти върви на майната си.

Лицето й се удължи, болката, причинена от думите ми, изтри от него всякакво изражение.

— Не трябваше да казваш това.

— Не? Тогава не се бъркай в работите ми. В противен случай ще престанеш да си никаквица и ще станеш дама. Ще правя това, което искам, а понякога това, което трябва. Само едно никога няма да приема — женска сантименталност и съжаление. Не стой зад гърба ми, когато работя. Знаеш с какво се занимавам и затова не се опитвай да ме командваш. Още не се е родила майката на тази жена, която би успяла да го направи. Върша работата си както аз искам, и ако ти не разбираш, че съм по-мъдър от теб с двайсет години, то няма какво да правиш с мен, насочи старанията си в друга посока, рожбо. Намери си мъж, който ще пълзи на колене пред теб и ще ходи да се изпишква, когато ти му кажеш. Ясно ли е, кукло?

Рондин ме погледна изучаващо, усмихна се и смирено повдигна рамене. Но очите й гледаха твърдо. Тя също беше професионалист, само че млад, и в сметката й имаше вече няколко убийства.

— Ясно, Тайгър — тя натисна дръжката, отвори вратата и като се обърна през рамо, попита: — Още ли ме обичаш, Тайгър?

— Върти се около мен и ще видиш къде зимуват раците.

— Обожаваш играта на думи — каза тя.

 

 

Хал Рандолф ми устрои една истинска инквизиция. Много пъти и преди бях преминавал през процедурата на наплашването. Сега професионалистите разиграваха бяха на сцената, за да ми направят впечатление. Тук бяха ръководителите на три служби, добре познавах лицата им. Двама типа, изглеждащи като съдебни репортери, седяха пред пишещите си машини, готови да отбележат всяка изречена дума, за да могат по-късно да бъдат анализирани подробно. Рандолф седеше начело на заседателната маса и се насилваше да изобрази приятелска усмивка, за да ме накара да се почувствам по-свободно. Срещнах усмихващите се очи на Чарли Корбинет, който седеше на другия край на масата, и му намигнах. После измъкнах изпод масата единствения свободен стол и тромаво седнах на него, като отново почувствах болка в хълбока.

— И така, джентълмени? — казах аз.

Стенографите незабавно го записаха.

Рандолф прочисти гърлото си и още веднъж ме погледна, но приятелското изражение беше изчезнало.

— Веднага ще пристъпя към въпроса. Мистър Корбинет ми предаде вашия разговор. Като имаме предвид скорошните… събития, бихме искали да получим информация от първа ръка.

— Добре — отговорих аз. — Подробно ли?

— От самото начало.

Разказът ми не отне повече от три минути. Като че ли нещо зловещо беше надвиснало в стаята, сякаш дъхът на смъртта бе вкаменил лицата на събралите се. Стенографите записаха всичко дословно. Изглежда не разбраха много от казаното и оставаха спокойни. А може би бяха привикнали да чуват подобни неща и съобщението ми не беше за тях нищо друго, освен още един параграф в книгата за гибелта на човечеството.

Когато свърших, тишината се нарушаваше единствено от тежкото дишане на Рандолф. После той каза:

— Изпусна нещо, Тайгър.

— Какво?

— Казал си на мистър Корбинет, че знаеш как да намериш Луи Аграунски.

— Не е съвсем така, Рандолф.

— Тогава какво си му казал?

— Казах, че мисля, че знам как да го намеря.

— Може би ще се изразиш по-ясно?

— Не сега, приятел.

Завъртях се в стола, облегнах се назад и му се ухилих.

— Както някога ми каза, аз вървя по тънка нишка, една погрешна стъпка, и съм загинал. Ако ти ме бутнеш, краят ми ще е приятен за много хора и тук, и там. Ти би искал да видиш и падението на Мартин Грейди заедно с всички нас. Ако това се случи някога, то политическите акции на разни скапаняци ще се вдигнат. Прав ли съм?

Всички ме зяпаха, а Рандолф не каза нито дума.

— Позволете ми да продължа, джентълмени. Към този случай аз имам най-малко отношение. Но всички ние се намираме под заплаха, независимо дали ви харесва, или не. Докато картината не се изясни, е по-добре да се опитаме да спим в едно легло, иначе ще бъдем размазани по това, което ще остане от Америка.

Няколко покашляния и бързи погледи свидетелстваха, че те бяха схванали положението. Съседът ми, чиято незначителна длъжност във Вашингтон беше само прикритие за работата му в контраразузнаването, вдигна ръка, за да привлече вниманието:

— Мистър Мен, вие предлагате да обединим усилията си… или да ви дадем пълна свобода и да не се намесваме, като се има предвид уникалността на операцията?

— Да обединим усилията си, мистър Дилейни. Ние не можем да си позволим да се разделяме.

— Защо мислите, че имаме нужда от услугите на вашата организация?

— Защото можем да работим на ниво, на каквото вие не можете или не искате да работите — отговорих му аз рязко. — Вие прекрасно знаете, че Мартин Грейди оперира в международен мащаб и не е принуден да се свива в рамките на предварително определен бюджет. Докато вие получите одобрение за закупуването на нещо необходимо, например информация, ние вече ще я имаме. Ние имаме хора в посолствата, търговските представителства и други важни места. Където и да се появи нова ценна информация, тя попада първо при нас. Но това, разбира се, не е най-главното. Сега говорим за Луи Аграунски. Той трябва да бъде намерен. Мисля, че ще мога да го намеря.

— Разбирам.

— Наистина ли?

Дилейни се вгледа в мен, пръстите му барабаняха тихо по ръба на масата.

— Бихте могли да ни разкажете за плановете си, мистър Мен.

— Не. По-добре ще е да споделя с вас резултатите от търсенията си, свикнал съм да работя самостоятелно. Бих искал никой да не пречи на нашата група. А от вас, в случай на необходимост, ще ми трябват специалисти и финансова помощ.

— Какво остава за нас? — меко попита Дилейни.

— Нищо, ако не направите това, което аз искам.

Хал Рандолф отново придоби надут вид, мислеше с такова напрежение, че мускулите по врата му играеха. Аз ги притисках през цялото време, карах ги да бързат и не им давах време за празни дискусии.

Чарли Корбинет разреди напрежението, като неочаквано каза:

— Бих искал да направя едно предложение.

Всички глави се обърнаха очакващо към него. За разлика от всички, Чарли не беше само теоретик. Той работеше като полеви работник, когато трябваше, и никога не губеше усета си. Веднъж попадна в много опасно положение заедно с най-добрите оперативни работници и се справи с достойнство.

— Какво е то? — попита Рандолф.

— Това не е първият и няма да е последният път, когато ще трябва имаме странни партньори по легло. Връзките ми с Мен не са нещо ново за никого и резултатите оправдават този контакт. Независимо дали ви харесва, или не, но ние трябва да сме заедно с него в този случай. Ако неговите способности бъдат загубени за нас поради нежеланието ни да сътрудничим, това едва ли ще бъде от наша полза.

— Имаш предвид, ако ме пречукат — прекъснах го аз.

— Точно така — отвърна той. — Разбирам, че ако се съгласим да обединим силите си с Мартин Грейди, определени политически кръгове ще изгубят възможността да критикуват или искат ликвидирането на организацията на Грейди, като апелират към общественото мнение… ако се стигне до това. Изглежда, че няма изход. Предлагам съюз с Тайгър, като се споразумеем, че това сътрудничество ще си остане строго между нас. В такъв случай няма да загубим нищо.

Хал Рандолф изсумтя, но останалите мълчаливо подкрепиха предложението. Всичко се реши много бързо. Бях успял да постигна своето. Станах, като се намръщих леко от болка.

— И още нещо — казах аз. — Бих искал да имам две подписани копия от това неофициално споразумение. Едното копие трябва да бъде изпратено на Мартин Грейди, а другото ще запазя за себе си.

Дилейни се усмихна леко, очите му заблестяха:

— Ясно, че го искаш. Но ние също бихме искали да се застраховаме.

— Как?

— Някога ти беше офицер. Предлагам да възстановим званието ти за известен период, за да можем да те контролираме. Това ще те накара да стъпваш на пръсти, след като знаеш, че заплахата от военен съд ще надвисне над главата ти веднага щом се отклониш от избраната линия на поведение.

Сложих шапката си и бутнах стола обратно на мястото му.

— Не се притеснявайте, джентълмени. Точно се канех да направя същото предложение.

 

 

Срещнах се с Чарли Корбинет в ресторанта Блу Рибон на 44-та улица, недалеч от Седмо авеню, в пет часа следобед. Чиновниците точно започваха да изпълват ресторанта след края на работното време, но аз вече бях заел една малка масичка в бара и го очаквах в компанията на чаша студена бира.

Той се появи, поръча си също бира и каза:

— Ама че хитро копеле си, Тайгър.

— Това го знам. Как завърши съвещанието?

— Както предположи и ти. Назначиха ме официално за твоя бебегледачка, ще докладваш чрез мен. — Той се усмихна подозрително и добави: — Постоянно се приближаваш до нас. Практически ти вече си човек на агенцията.

— Зарежи тази работа.

— Слушай, сега се намираш в армията. Ще оформят документите ти бързо. Дръж се по-добре. Дилейни не се шегуваше, когато говореше за военен съд. Не се подхлъзвай.

— Двайсет години не съм го правел.

— Но едва не го направи преди няколко месеца.

Отново Рондин. Той имаше предвид случая с Рондин.

— Въпреки това не го направих.

— Нека кажем, че просто си имал късмет.

— Затова и досега съм жив.

Чарли кимна и отпи от бирата.

— Откъде ще започнеш?

— Мисля да помоля твоя отдел да ми даде всички сведения за Луи Аграунски.

— Ще ги получиш утре сутринта. Нямах предвид това.

— С какво време разполагам, преди да ти представя отчет за дейността си?

— По твоя преценка. Знам, че можеш да работиш честно. Може би другите не са в състояние да работят така, но ние двамата с теб сме от едно тесто, вероятно не си забравил.

Засмях се и допих бирата си. Келнерът се приближи и ме попита дали не искам още една, но аз отклоних предложението му и го отпратих с махване на ръка.

— Нищо не съм забравил.

— Тогава какво?

— Мисля си за този смешен малък човек, който не се вписва в общата картина, той въпреки това е в нея…

Чарли веднага разбра за кого говоря:

— Дъг Хамилтън?

— Вито Салви го е убил заедно с другите двама. Бил е отвлечен преднамерено и са го измъчвали, и тази мъчителна смърт е преследвала някаква цел. Бих искал да знам каква.

— Можеше да попиташ за това Салви — спокойно каза Чарли.

— Не и прострелян като идиот и с изтичаща кръв? Нямах никакви преимущества пред Салви и едва ли щях да оцелея, ако бях изгубил съзнание и се бях строполил, стари приятелю. Лошо съобразявах в този момент, защото можех да се постарая да избегна част от неприятностите, но станалото станало.

— Вярвам ти — кимна с глава Чарли. — Ти случайно си попаднал там и си оцелял. Те са измислили нещо, за да прикрият убийствата.

— Ще прочета за това във вестниците.

— Всичко това е част от споразумението, което сключихме с теб.

— Великолепно.

Гласът ми обаче звучеше кисело. Не бях много щастлив от начина, по който си бях постлал леглото, нито пък от избора на хората, с които трябваше да спя в него.

Сложих няколко долара на масата и станах:

— Ще ти се обадя, Чарли.

— Ще чакам — отговори той.

 

 

Определих среща на Дон Лавойс в лабораторията на Ърни Бентли в девет часа. Трябваше да ми достави поисканата от мен информация. Отидох малко по-рано от определеното време и заварих Ърни да пие току-що сварено кафе. Позволих му да ми сипе в мензурата малко кафе. Беше толкова черно и гъсто, че приличаше на далечен братовчед на някои от експлозивите, по чието замесване той беше специалист.

Ърни ми подаде пакет с понички и възседна ръба на работната си маса.

— Чух, че си се заел с първостепенна задача?

— Грейди постави ли ти някакви ограничения?

— Не. Трябва да ти сътруднича във всичко. Вече предадох указания в Лондон и Париж и те са готови да се включат, ако е необходимо. Освен това Мартин изпрати чек в банката в случай че имаш спешна нужда от пари. — Ърни взе половин поничка, притисна я и я напъха в устата си. — По каква схема ще работим?

— Точно сега не разполагам с никаква. Когато се включи и Дон, вероятно вече ще знам в какво направление да се движим. — Погледнах часовника си и открих, че беше почти девет, когато отдолу се звънна и Ърни натисна копчето за автоматично отваряне на външната врата, което се намираше до бюрото му.

Дон Лавойс беше як мъж, с широки рамене и лице, запазило следите от многобройни боеве. Носът му беше леко изкривен, едната вежда приповдигната. Тънкият, бял, почти незабележим белег, който минаваше като дъга по бузата му, бе от удар с бръснач от времето, когато заедно служехме в чужбина. Той беше отлично момче, на което можеше да се разчита… Един от малкото истински мъже.

Той се усмихна и протегна ръка.

— Привет, приятел, приятно ми е да те видя отново.

Прегърнах го силно и му се усмихнах в отговор:

— Надявам се, че ще кажеш същото, когато чуеш за какво става дума.

Той повдигна рамене в знак на пренебрежение:

— След последната пукотевица всичко останало ще изглежда дреболия. Какво имаме този път?

— Ще трябва да извършим работата по първоначалната рекогносцировка — казах аз. — Седни и слушай. Искаш ли кафе?

— Няма да откажа.

Докато Дон пиеше горещото кафе, му изложих цялата история точно по дати, като наблюдавах как реагира. Дон беше както винаги спокоен, лицето му с нищо не издаваше реакциите му, той просто попиваше информацията, без да задава въпроси, докато не свърших. После кимна леко, давайки ми да разбера, че всичко му е ясно. В очите му се появи студен блясък и това означаваше, че е почувствал колко сложна може да се окаже работата и колко сериозни ще са последствията, ако не успеем да постигнем целта.

Дон остави на масата мензурата, от която пиеше кафе, извади цигара и запали:

— Сериозна работа, Тайгър.

— Дяволски сериозна.

— Откъде искаш да започна?

— Искам да проследиш миналото на Вито Салви. Той е извършил голяма работа, за да стигне до Луи Аграунски. Трябва да разполагаме с цялата информация, която го е довела до него.

Дон вдигна очи от кибритената кутийка, която въртеше в ръце.

— Щом е трябвало да измъчва Дъг Хамилтън и другите двама, не мисля, че е имал сведения за Луи Аграунски, нали?

— Може би просто е искал да получи потвърждение на информацията, с която е разполагал. Салви беше стар професионалист, приятел. Не вярвам, че ми е разказал всичко, макар и да беше в безизходно положение. И без това ми каза много повече от това, което може да каже един разузнавач на друг. Той знаеше, че аз все още съм ангажиран със същата организация, но все пак той беше от другата страна, а има правила, към които се придържаш, независимо от ситуацията.

— Добре, Тайгър, ще се постарая да го направя. Какво още?

— Ще се ориентираш на слух. Аз ще се заема с Хамилтън. Той някак не се вмества в общата схема. Ако имаш затруднения със Службата за безопасност или местната полиция, обръщай се към мен. Споразумяхме се за сътрудничество с полицията и агенцията във Вашингтон за това разследване, но не повече.

Дон отново ми се ухили.

— Ами ако срещна някоя прекрасна блондинка?

— Избий си го от главата.

— Само си помислих за Панама.

— Е, аз имах по-голям късмет там.

— Братко! — каза той и се засмя.

Ърни Бентли ни хвърли отвратен поглед и поклати глава.

— Ако Мартин Грейди ви чуе какво приказвате, ще се озовете за нула време зад някое бюро. За момчета, които имат огромен опит в оперативното разузнаване, вие се държите като деца.

Дон го погледна с усмивка.

— Нали знаеш какво казват за работа без развлечения, Ърни.

— Колко пъти по теб е стреляла жена? — попита го Ърни.

— Само веднъж.

— А аз съм чувал други неща.

— В другите случаи не бях на служба — Дон отново се разсмя. — Задай сега на Тайгър същия въпрос.

— Затваряйте си устата — казах аз и погледнах часовника си. — Да пристъпваме към работа.

 

 

Дъг Хамилтън живееше в Манхатън в съвременен четиристаен апартамент, който се намираше в един от новите небостъргачи на построения отново град. Преди пет години районът се славеше с големите ресторанти, чиито редовни посетители обичаха града и го направиха съвременното чудо на света. Сега тук преобладаваха пресметливи хора, строителни предприемачи, сякаш самите направени от желязо и цимент.

В личното досие на Хамилтън, което ми изпрати Дон, беше посочена заплатата му. От Белт-Еър Електроникс той получаваше двеста долара на седмица и около още 150 по други контракти, които изпълняваше, без да излиза от офиса си. Агенцията му беше малка, но работеше активно от 1946 година. Към досието бяха приложени положителни отзиви от пет едри компании, които се бяха ползвали от услугите му, както и всички чекове за изплатени хонорари от Белт-Еър, от които ставаше ясно, че той не разполага с други приходи.

Въпросът беше в това, че най-евтиният едностаен апартамент в този район струваше 350 долара на месец, а Дъг Хамилтън наемаше един от най-скъпите апартаменти, като плащаше за това удоволствие десет хиляди на година.

Само преди шест месеца бе живял в петдесетдоларов апартамент в Бруклин.

За разговор с мен портиерът покани в коридора управителя. Стигаше ми един поглед, за да разбера що за човек е. Възрастен и мъдър, той беше виждал прекалено много хора, подобни на мен, и можеше да си състави правилно мнение. Наистина този път сгреши, като ме взе за полицай.

— Мислят ли вашите хора да оставят това място на мира?

— Да, скоро.

— Те снимаха, взимаха отпечатъци от пръсти, давах показания на дузина полицаи. Няма какво да добавя към това, което им казах. — Той махна с ръка по посока на улицата.

— Знаете как е. Такава ни е работата — казах аз.

Той кимна и повдигна рамене.

— Знам, но какво още може да се оглежда? Никакви други наематели няма на този етаж. Той плащаше наема един месец напред, не тревожеше никого, никакви купони или наркотици. Харесваше ми.

— Но все пак някой не го е обичал.

Управителят отпрати портиера с жест, после меко забеляза:

— Какво значи всичко това? Знам само, че умря.

— Той бе убит.

— Така и предполагах. Беше частен детектив. Виждах много от изходящата му кореспонденция с адресите на различни агенции. Какво се е случило?

— Никой още не знае. Просто се е заел със случай, прекалено голям и сложен за него.

— Ами какво да правя с апартамента? Той го плати до края на годината в брой.

— Решете този въпрос с адвоката си. Имате ли нещо против да огледам апартамента?

Той посочи асансьора.

— Заповядайте. Още не е заключено. Последният етаж.

— Благодаря.

Асансьорът се отвори към малко фоайе и от него в малък коридор, постлан с дебел килим от изкуствена тъкан, стените бяха изрисувани от някакъв добър, но неизвестен художник. Вратата на апартамента беше отворена и миризмата на цигари още се чувстваше.

Влязох, постоях в антрето и се огледах. Никой не се беше погрижил да изключи светлината. Апартаментът на Хамилтън още не беше оформен докрай от декоратора, но всичко направено говореше в полза на това, че собственикът му не е бил притеснен от липсата на средства.

Някъде Хамилтън е успял да удари големите пари, а после е трябвало да се разплаща за това с живота си.

Знаех, че тук няма да намеря нищо. От друга страна, не търсех нищо определено. Всичко, което исках, беше да се запозная с начина на живот на човек, когото бях видял само мъртъв, завързан на стола, със следи от жестоки мъчения по тялото. Десетина минути се разхождах по стаите, отварях шкафовете и измъквах чекмеджетата, разглеждах вещите и предметите, собственост на човека, започнал нов живот. Той имаше всичко необходимо. Само че него самия вече го нямаше. Сведенията, които Дон Лавойс изкопа за Хамилтън, говореха, че е бил скромен в бита, и, изглежда, всичко потвърждаваше това заключение. Две бутилки уиски, едната от тях преполовена, два костюма, половин дузина ризи, слипове и чорапи, няколко книжки и дреболии, това беше всичко. Човек можеше да остане с впечатлението, че той току-що се е преместил тук, макар всъщност да беше живял вече няколко месеца.

Навсякъде върху слоя прах имаше следи, оставени от полицията и свидетелстващи за методичния и щателен обиск. Убийството не беше извършено тук, така че нямаше какво особено да се види. Всичко, намерено от полицията и имащо някакво отношение към делото, беше фиксирано в протокола.

Част от работата си Хамилтън е вършел вкъщи и един ъгъл от всекидневната беше зает от бюро от махагоново дърво и малка етажерка за папки. Но в папките нямаше нищо, освен използвани индига, квитанции за платени сметки и бележки за планираната работа.

От чисто любопитство започнах да търся на горния рафт папка за Белт-Еър Електроникс. Тя беше на мястото си. Само една папка. Измъкнах я от подредените по азбучен ред папки и я разгледах. Щипката за притискане се намираше на последното деление, което говореше за това, че в папката липсват повече от половината документи.

Оставих папката на мястото й. Или Дъг Хамилтън сам е извадил тези документи, или някой друг също се е заинтересувал от сътрудниците на Белт-Еър Електроникс.

На връщане спрях до бюрото на управителя, ровещ се из някакви документи, изчаках две жени да минат покрай нас и казах:

— Никой ли не ви е молил да следите пощата му?

— Не, никой.

— Нещо да е пристигнало за него?

— Днес нищо.

— Запазете всичко, каквото и да е то. Ще ви кажат какво да правите с него.

— Ясно — отговори той, а после добави: — Мисля, че трябва да запечатам апартамента?

Повдигнах рамене.

— След няколко дни ще има съдебно разследване и ще ви информират как да постъпите. Засега мисля, че ще е по-добре да заключите вратата. Не знам кой друг може да се заинтересува от апартамента.

— Добре. Бих могъл да го дам под наем…

— Не бързайте. Нали си е платил предварително?

Управителят ме погледна овнешки, пропусна думите ми покрай ушите си и се заби отново в документите си.

Излязох навън, спрях такси и дадох на шофьора адреса на Белт-Еър Електроникс.