Мики Спилейн
Двоен контрол (5)

Глава 5

Палтото на Дон беше метнато на облегалката на стола срещу телевизора, в джоба му имаше портфейл с три банкноти от по сто долара, две по петдесет и една от пет долара, скъпият му часовник с брилянтова каишка небрежно лежеше върху телевизора.

Версията за грабеж отпадаше. Той беше открил нещо важно, което е искал да ми предаде. Научил е защо Салви е криел наркотици при себе си и може би кой му ги е доставял. Четвърт фунта чист хероин струваше не по-малко от сто хиляди долара и това правеше играта достатъчно сериозна, за да следят всеки, който се навърта наоколо и задава ненужни въпроси за бизнеса. Дон Лавойс е попаднал право в клопката. По дяволите, трябваше да избера някой друг, който знае как да се държи сред тази измет, някой, който не би могъл да събуди подозренията им. Дори само един невнимателен въпрос е бил достатъчен. Всичко е станало много просто… Дон се е отбил на рецепцията в хотела си, взел е оставената от мен бележка и е дошъл да се срещне с мен. За убиеца не е било трудно да организира всичко, особено ако е чул разговора на Дон с администратора в моя хотел. Бях направил всичко, за да облекча задачата на убиеца. Дон, очаквайки ме, се бе хванал на въдицата и бе платил с главата си.

Погледнах тялото му. Пистолетът му лежеше в кобура на кръста. Администраторът на рецепцията се радваше да ми помогне с информация. Да, наистина, имало е няколко човека наоколо, когато приятелят ми е взимал от него ключа от стаята ми. Не, мистър Мартин, той не може да си спомни нито един от тях. Ах, не, един може. Тази забележителна стара дама от първия етаж, която живее в хотела постоянно през последните десет години. Благодарих му и затворих слушалката.

Нюаркският контролен център отговори на първото позвъняване. Казах кой съм и ме свързаха с Върджил Адамс. Разказах му всичко бързо и подробно, като знаех, че всичко се записва на касета, а по-късно ще бъде анализирано. Когато свърших, Върджил каза:

— Още ли не си огледал тялото?

— Не. Бих искал това да направи полицията. Обикновено те не обичат, когато някой пипа нещо.

— Все пак опитай. Виж дали куршумът е излязъл от другата страна.

— Не затваряй — аз сложих слушалката на масата, застанах на колене до тялото и обърнах главата на Дон, за да разгледам по-добре раната. Видях на тила отвор от куршум с почти същия размер като на челото, почувствах как отвътре всичко ми се сви, после погледнах стената до прозореца и забелязах малко черно кръгче на перваза, където беше заседнал куршумът, след като беше минал през главата на Дон. Отидох до отвора, извадих оста на дръжката на прозореца и я пъхнах в отвора. Оста беше дълга четири инча, но не стигна до куршума, който се беше забил дълбоко в твърдото дърво и мазилката. Вдигнах слушалката и казах:

— Куршум с голяма скорост, около 22-ри калибър, с метален накрайник. Минал е през черепа и е заседнал в перваза.

— Тогава това пасва, Тайгър.

— Какво говориш, Върджил. Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Найджър Хопс, съветски агент, който успя да се измъкне от Канада преди три години и да се върне в Русия.

— Помня.

— Практически той не е бил при руснаците, а се е върнал и е бил законспириран някъде в Щатите и е стоял на сянка, докато не е потрябвал. Работи с магнум 22-ри калибър. Прекрасно съчетание от безшумен пистолет и отличен стрелец. Той е очистил Дениълс и двама работници от консулството, които момчетата ни заловиха като шпиони. Застрелял ги е в затворническата им килия от сградата отсреща, отдалечена на двеста фута.

— По дяволите, Върджил!

— Бъди много внимателен с него. Той е особен вид убиец. Заедно с Вито Салви са работили в един екип точно след войната и прекрасно си знае работата. Добре обучен в КГБ, член на партията и дяволски опасен.

— За какво е било последното съобщение на Дон?

— Намерил е човек, който е бил готов срещу прилична сума да назове името на онзи, който е бил въвлечен в продажбата на необикновено голяма партида наркотици. Не е имало имена, обадил се е от Кенъл стрийт и тръгвал на друго място, откъде възнамерявал пак да се обади. Дон искал да поговори първо с теб, за да разбере как мислиш да се справиш с тази работа.

— Те са се справили както трябва.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще приведа в действие Службата за безопасност. Ще им дам възможност да подушат наоколо.

— Мислиш, че ще можеш да ги накараш да работят след случая Салви?

— Ще се пукнат от яд, но ще трябва да го направят.

— Тогава слушай. Вече се свързах с Мартин Грейди. Нещата стават прекалено сериозни, за да ги протакаме. Той обещава всякаква поддръжка, каквато ти потрябва. Иска да действаш без никакви ограничения в разследването.

— Ще се постарая, Върджил. Ще проверя всичко — тук и на някои други места.

— По-добре използвай нашите собствени възможности… Разполагаме с едно ново място на 56-та улица недалеч от Седмо авеню, първият етаж непосредствено над заведението на Шигли. Всички удобства, месечен запас от храна с пиене, ако ти потрябва. Грейди притежава цялата сграда. Ключовете се намират у Шигли. Паролата е Hallmark. Не пускай никого там, това място все още ни трябва за работа.

— Кой ще смени Дон?

— Вече изпратих Мейсън в Детройт за Дейв Елрой, ако той те устройва.

— Добър избор. Той познава работата с наркотиците.

— Затова го и избрах.

— Тогава го слагай направо на мястото на Дон.

— Разбрах. Готов ли си да доложиш?

Въведох го в курса на събитията, убедих се, че всичко е записано точно на касета и завърших разговора. Бързо прибрах багажа си, слязох долу, платих сметката, намерих в рестото монета от десет цента и се обадих от автомата на Чарли Корбинет.

— Изгубихме още един, полковник. Дон Лавойс… той е в стаята ми в Салем. Мисля, че ще е по-добре ти да дойдеш тук, преди администрацията да се опита да влезе в стаята, и подготви история като за пред градската полиция.

— Нали знаеш какво възнамерява да предприеме Хал Рандолф?

— Дяволски си прав, затова изчезвам.

— По-добре е да си някъде под ръка, може да възникнат усложнения.

— Съжалявам, старче.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

— Има ли някакви новини от момчетата?

— Само това, че Аграунски е виждан за последен път недалеч от Миртъл Бийч.

— А относно проверката за писмото на Дъг Хамилтън?

Чарли помълча малко, очевидно осмисляйки въпроса.

— Сигурен ли си, че е имало такова писмо?

— Провери сам. Окей?

— Те провериха всички станции за доставка на кореспонденция в Ню Йорк, Джърси и Кънектикът и нищо не откриха.

— Нека опитат в Пенсилвания.

— Вече ги помолих. Ще го направят утре. Така, а сега какво ще ми кажеш за Лавойс?

— Тази вечер ще подготвя отчет, но само за твоите очи. Постъпи с него както искаш.

— Не се натоварвай прекалено много.

— Изглежда, винаги постъпвам точно така.

— Добре, поддържай връзка с мен.

Затворих слушалката, излязох от телефонната кабина, изнесох багажа си и изминах два квартала, преди да взема такси. Шофьорът ме свали на 56-та улица. После, като се убедих, че не ме следят, тръгнах на изток и вървях дотогава, докато не видях ярък надпис Шигли. Намерих копчето на звънеца до вратата и го натиснах.

И преди бях виждал странните хора, които Мартин Грейди взимаше на работа при себе си — смешни малки човечета, които получаваха добри пари за мълчанието и изпълнението на всичко, което им кажат. Произнесох думата Hallmark и малкото възрастно човече с износен пуловер, като ме огледа над очилата си, извади от джоба си обикновен ключ и ми предложи да се кача нагоре по стълбите.

Грейди добре се грижеше за хората си. Тристайният апартамент имаше всички удобства и беше пълна противоположност на тези, които обитаваха жителите на този район. През кухненския прозорец можеше да се излезе на пожарната стълба, водеща към покрива, която, изглежда, беше монтирана съвсем скоро. Можеше да се промъкнеш там и от банята, при това тази стълба се забелязваше само ако се погледне през прозореца на банята нагоре.

Два изхода в случай на бягство и подсигурен вход. Вътрешната страна на входната врата, покрита с метални пластини, и каса, укрепена с масивни болтове, даваше възможност на обитателя навреме да се ориентира какво става и да вземе мерки, преди да могат да избият вратата.

Сложих чантата си зад леглото, съблякох се и легнах. Лежах дълго, спомняйки си времената, когато аз и Дон Лавойс бяхме заедно, като се почне от първото изпращане в окупираната Франция през четирийсет и трета година. Но през цялото време ме преследваше картината как той лежи в хотела на пода с рана от куршум 22-ри калибър, минал през черепа му.

Да, приятел. Старците постепенно си отиват един след друг, но ние малко по малко ще изравним резултата. Върджил Адамс не трябваше да ми казва неща, които аз знаех и сам… Найджър Хопс беше човек без лице. В картотеките имаше отпечатъци от пръстите му, но нямаше нито една снимка. Той можеше да се появи навсякъде и никой не би го познал, защото никой не го познаваше по лице, освен тези, които бяха на негова страна.

 

 

Посрещнах Дейв Елрой на нюаркското летище, помолих Мейсън Армстронг да ни охранява отстрани, разходих се с Дейв и го въведох в курса на събитията до ден-днешен. Елрой — високо слабо момче, със загоряло не за сезона лице, изглеждаше малко по-голям за своите трийсет и две години. Той беше доста мълчалив, предпочиташе да слуша и гледа, но всеки негов въпрос беше кратък и точен. Познаваше повечето от хората, които бяха в международния картел на търговците на наркотици и живееха недостижими за закона. Но Елрой беше напълно доволен от работата си в Детройт, където отношението му към работата и способностите му носеха определена изгода за организацията на Грейди. Нямаше защо да поглеждам личното му досие — знаех, че той прекрасно борави с пистолет, че е бърз и точен в решенията си. Някак си завиждах на тези десет години, които ни разделяха. Именно с толкова той беше по-далеч от възрастта, когато на човек вече му се иска да остави всичко и спокойно да доживее годините си някъде на село.

Дейв нищо не записваше, разчитайки изцяло на паметта си, после каза:

— Голямата покупка на хероин, която е направил Салви, трябва да е печеливша. Нито един от посредниците не се е занимавал с тази пратка, затова е възможно тя да бъде получена непосредствено от тези, които доставят наркотиците.

— Познаваш ли някого, с когото може да се влезе в контакт?

— За парите, които ми е позволено да похарча, мога да намеря мнозина.

— Тогава добре. Взимай парите и действай. Ще поддържаме връзка чрез нюаркския контролен център. Адамс ще ти даде списък на връзките, можеш да го използваш по свое усмотрение.

— Как мислиш да разплетеш случая?

— Мисля да започна от Хамилтън. Той продължава да е ключът към загадката.

Дадох на Дейв снимката на Аграунски и го наблюдавах как я изучава.

— Покажи я на тези, на които сметнеш за необходимо, и виж какво ще излезе от това. Ако Салви е преследвал Аграунски и е бил замесен в покупката на наркотици, то между тях може да има връзка. Нямаме право да изпускаме нито един шанс.

— Ако откриеш нещо, задължително се свържи с мен, преди да действаш.

— Да предположим, че нямам време?

— Какво мога да ти отговоря на това. Постарай се поне да се обадиш, ако работата вземе такъв обрат, както с Дон. По дяволите, ти си по-голям късметлия — каза Дейв, криейки усмивката си.

— Така беше и преди — отговорих му аз.

— Добре, Тайгър. Надявам се пак да те видя. Жалко, че Дон загина, но всички ние знаем степента на риска в тази игра. Радвам се да работя отново с теб.

— Удоволствието е взаимно.

Стиснахме си ръцете и се разделихме пред касата. Тръгнах към колата, но пред самата врата размислих и отидох до телефонния автомат да се обадя на Чарли Корбинет. На полицията вече бяха съобщили за тялото в моята стая, но Службата за безопасност контролираше всички новини по нашата операция и Хал Рандолф беше излязъл от кожата си, че съм замесен в това убийство, и заплашваше всички босове, ако не се появя.

Аз казах:

— Отпусни се, Чарли. Ще се появя тогава, когато разполагам с информация, която да си струва. Слушай, забравих да те попитам за някои неща… Дъг Хамилтън е водел досие на всеки, когото е проверявал, включително и на тези, които не са удовлетворявали изискванията на компанията. Вашингтон е получавал копия от отчетите му. Знаеш ли кой отдел е работел по тези отчети?

— Мога да го изясня.

— Тогава ми дай имената на онези, които са отхвърлени като непригодни за работа поради съображения за безопасност. Трябват ми отчетите само за последните два месеца. Колко време ще ти трябва за това?

— Ако се обадя сега и всичко това е под ръка, то ще го изпратят утре сутринта и вдругиден ще получа цялата информация.

— Добре. Какво ще кажеш да се срещнем в Блу Рибон за обяд, да речем в 12 часа?

— Открито? Имам чувството, че Хал Рандолф възнамерява да ме постави под наблюдение.

— Ще ти кажа нещо, което малко ще те успокои. Знаеш ли какво оръжие е имал убиецът на Дон?

— „Магнум“ 22-ри калибър, вероятно със заглушител, никой не е чул изстрела.

— Трябва да търсим Найджър Хопс. Това е неговият почерк и оръжие, но този път той действа тук, в страната.

— Хопс!

— Помниш ли го?

— Разбира се. Подозираха го в убийството на няколко големи политици в Европа.

— Направи балистична експертиза. Интерпол може да предостави снимки от раните и ако съвпаднат, почти ще знаем кого да търсим.

— Никой никога не го е виждал.

— Дон Лавойс го е видял — казах аз. — А може би и някой друг. Предполагам, че аз също съм го виждал.

— Добре, Тайгър, ако е така, то поне един неприятен въпрос няма да ти бъде зададен. Направи ми една услуга.

— Каква?

— Предавай всяка информация, не крий нищо.

— Това е прекалено голяма услуга, полковник. Не забравяй, ме сега отново имам офицерско звание.

— Но моето е по-високо.

— Съгласен съм, отстъпвам — засмях се аз и затворих телефона.

Отново започна да вали. Ситен, мръсен дъжд сякаш се изсипваше от облаците и покриваше всичко. Настръхнах, но не знаех от какво: дали защото застудя, или от мислите си.

За какво мислех? Тревожеше ме възможната смъртна опасност. Иначе не можеше и да бъде, нали играех в игра без правила и ограничения, ако изобщо можеше да се говори за правила и граници на поведение в такава работа. Вероятно в Москва вече знаят как е умрял Вито Салви. Те си имат собствени канали за информация, както и ние, и без съмнение ще бъдат дадени съответни указания. Не е важно какво ще правя, къде ще се намирам, къде ще отида — за тях аз станах цел. Може би те и не знаят по какъв начин съм попаднал в играта и какво ми е казал Вито Салви, преди да умре, опитвайки се да спаси живота си. Но не е и важно, достатъчно бе и това, че застанах на пътя на Вито Салви към Луи Аграунски и продължавам да стоя, затова трябваше да бъда премахнат.

За разлика от Найджър Хопс, те имаха моя снимка в досието ми. Бях им достатъчно добре известен и можеха да ме намерят без особени трудности. Само едно можеше да забави изпълнението на плана по моето унищожение — те прекрасно знаеха, че зад мен стои целият мощен апарат на Мартин Грейди. Това определено представляваше трудност за тях, тъй като би се наложило да изтеглят от други операции множество хора, като ги вкарат в игра, където залогът беше десет срещу едно.

Но така стояха нещата преди. Сега високият залог в играта си струваше риска. О, те добре знаеха работата си. Можеха просто да ме убият, да инсценират нещастен случай, но резултатът трябваше да е един. Ако не ме пипнеха непосредствено, то щяха да се доберат по някакъв друг начин до мен и в този случай трябваше да очаквам опасност отвсякъде. Опасност… притаила се в тъмнината змия, готова неочаквано да те ухапе. Трудно се живее с такава мисъл.

Качих се в таксито, дадох адреса на Рондин и удобно се наместих на седалката, докато се промъквахме през потока коли към тунела Линкълн. Шофьорът тръгна надясно по 42-ра улица, зави на север към Осмо авеню, включи фаровете и спря пред дома на Рондин.

Якият портиер ме позна и кимна с глава. Голямото му сплескано ирландско лице, на което се забелязваха следи от много сбивания, веднага промени израза си, защото той вече беше имал работа с мен и знаеше резултата. Аз го попитах:

— Едит Кейн вкъщи ли е?

— Да, сър — кимна той. — Дойде преди час.

— Сама ли е?

— Достави я служебна кола на ООН. Някой беше в колата с нея, но не излезе — каза ми той. — Всичко ли е наред?

Знаех какво има предвид и попитах:

— Някой наблюдава ли мястото?

Той повдигна огромните си рамене под униформата, лицето му стана замислено.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Защо?

— Познавам всички, които живеят тук…

— И какво?

— Познавам всички, които обикновено минават по тази улица. Хора от другите къщи, търговци, служители, работници — и така нататък. Знаете ли, когато стоиш до вратата на улицата на едно място в течение на много години, то започваш да различаваш подобни неща. Например днес забелязах такси, минаващо по улицата, пътникът сякаш търсеше определен номер на къща.

— Е, и какво ти се стори странно в това?

— Слушайте, това винаги се прави от шофьора, а не от пътника, защото именно шофьорът познава реда, в който са разположени къщите. А аз видях, че човекът в колата се оглеждаше, а шофьорът гледаше право пред себе си, сякаш му бяха заповядали да постъпва по този начин, и това беше странно. По-късно те се появиха още веднъж, отстрани, без да се приближават до дома. Никакви полицейски агенти не работят в този район. После видях лицето на този мъж, но вече в друга кола, синя на цвят.

— Можеш ли да го разпознаеш?

— Не. Това беше просто лице. Видях какво прави. Но той гледаше прикрито, не искаше лицето му да бъде видяно.

— Кога се появи за последен път?

— Може би преди половин час.

Пъхнах ръка в джоба си, извадих десет долара, сгънах ги и му ги предадох.

— Гледай внимателно. Ако има нещо, горе съм. Не пускай вътре непознати, ако се появи някой и търси някого от наемателите, виж на кой етаж ще спре асансьорът и веднага ми се обади.

— Разбрано — портиерът сложи парите в джоба си и се усмихна. — Мога да задържа всички тук, за да ги погледнете, ако искате.

— Не се тревожи. Постарай се да ги запомниш, за да ги разпознаеш после.

— Неприятности ли очаквате?

— През цялото време, приятел.

— Аз съм на ваша страна — каза той. — Ако ви трябва помощ, винаги мога да повикам Бърт от отсрещната къща или Хърман от съседния вход. И двамата бяха тежкоатлети преди няколко години и са ми задължени.

— Добре, ще имам това предвид — отговорих аз, после влязох и натиснах копчето на звънеца с табелка „Кейн“ и зачаках нетърпеливо да се раздаде бръмченето на автоматичния звънец, отварящ външната врата.

Стигнах до апартамента на Рондин, почуках, видях как в шпионката се появи светлина и чух ниското й покашляне зад вратата. Тя отвори, лицето й светна радостно и се хвърли в обятията ми.

— Привет, скъпи — каза тя и притисна устните си до моите, преди да успея да я притисна до себе си с чувството на желание, което ме преизпълваше.

Затворих вратата с крак, отстраних я леко от себе си и изръмжах усмихнато от удоволствие.

— Вие, американците, имате диви реакции, например ръмженето.

Тя хвана ръката ми, стисна я и несъзнателно я сложи върху надигналата й се от възбуда гръд.

— Не те очаквах днес.

— Аз също не мислех да идвам.

— Тогава какво има?

— Не исках да те оставям сега сама — казах й аз.

Тя се обърна и ме погледна сериозно:

— Разбирам. Сигурно е свързано със случая Хамилтън?

— Направи ми нещо за пиене, седни и ще ти разкажа всичко.

— Както обикновено?

— Да.

Докато тя приготвяше питиетата, аз огледах всички стаи, като исках да се убедя, че сме сами, и проверих бравите на прозорците и вратите. Разбира се, те не можеха да бъдат препятствие за тези, които проникваха със сила на всяко място, но поне разбиването на ключалка или прозорец щеше да ги разкрие и да даде малък аванс от време.

Когато се върнах в хола, тя ми подаде чаша и седна на облегалката на креслото, притисна се до мен и зарови пръсти в косата ми.

— Мислиш ли, че можеш да ми разкажеш всичко, без да нарушаваш секретността?

Опитах уискито, настаних се по-удобно в креслото и я погледнах.

— На своето ниво аз сам определям какво може да се прави. Ти беше добре обучена в Британското разузнаване и имаш богат опит в работата с мен. Да вървят по дяволите всички. Сега ни трябват много опитни хора.

— Но не точно това искаше да ми кажеш?

— Да.

— Предполагаш, че мога да се окажа пречка за теб, така ли? — попита тя.

— В известна степен, да. Не искам да бъда изправен до стената заради теб. Не и сега.

— О?!

— Разбираш ли, всичко е много сериозно. Това е повече, отколкото ти и аз. Виждаш ли, като те хванат, така те могат да ме изнудят да се открия или да ме вкарат в капан. Не мога да си го позволя.

Пръстите й нежно ме погалиха по темето, спуснаха се към тила и леко започнаха да разтриват врата ми.

— Не мисля, че ще стане така, Тайгър. Аз наистина не искам да стане така.

Големите й очи светеха влюбено, но с разумна любов, осъзнаваща всички трудности на предстоящата работа. Преди да мога да й отговоря, тя притисна ръка до устата ми.

— Не казвай нищо. И двамата приемаме правилата на играта, които не могат да бъдат променени, и не е важно кой ще трябва да загине. Това може да е всеки от нас.

— Забавляваш ме, кукло.

Взех ръката й и я целунах.

— Ако искаш да ми кажеш нещо, готова съм да слушам.

Разказах й всичко от самото начало. Ако тя възнамеряваше да влезе в играта, то имаше право да знае всичко. Познаващият обстановката агент може да донесе много повече полза, отколкото този, който работи сляпо. Ако очаквате нападение, може да се подготвите за него и да настигнете врага, преди той да ви е настигнал, а аз не исках тя да рискува главата си повече, отколкото беше необходимо. Когато свърших да говоря, тя взе празната чаша от ръцете ми, приготви още една порция и седна в краката ми.

— И какво, според теб, трябва да правя аз? — попита Рондин накрая.

— Бъди с мен. Ако Хал Рандолф започне да пречи на работата ти с мен, това може да навреди на цялата операция. Ако руснаците те притиснат в ъгъла, това също ще разстрои работата, защото ще отнеме време и ще отвлече вниманието ни. Ти ще се намираш наблизо, където никой няма да ни попречи.

— Времето работи за мен — каза Рондин. — Във връзка с последната криза в Кремъл посолството ни изчаква, докато не се изясни новата политика, затова имам възможност да се заема с нещо друго.

Тя сложи глава на коленете ми и ме погледна.

— И така, чакам заповедите ти, господарю. — Тя се засмя и добави: — Само не ми крещи отново.

— Само ако е за твое добро, рожбо.

— Окей.

— Тогава се приготви, обади се на шефа си и да се махаме оттук.

Рондин стана от пода с гъвкаво движение и ми подаде празната чаша.

— Направи си един за из път, моля те. Аз ще съм готова след десет минути. Да оставя ли адрес за препращане на кореспонденцията?

— Не.

Тя отново ми се усмихна с една от своите странни усмивки.

— В твоята страна има един документ, известен като акта на Мен, помниш ли?

— Това е друг Мен, сладур. Ако те прекарам през границата на щата, това няма да е за неморални цели.

— Имаш предвид, ме можеш дори да се ожениш за мен?

— Никой не е застрахован от това.

Тя се разсмя и подметна през рамо, насочвайки се към спалнята:

— И двамата Мен звучат интересно. Но повече ми харесват твоите думи.

В спалнята тя се зае с приготвянето на куфара си, запълвайки го със съдържанието на чекмеджетата, докато аз приготвях леки коктейли за двама ни. Часовникът ми показваше почти седем и слънцето вече гаснеше в леката мъгла, подобна на ситен дъжд. Отидох до прозореца, гледащ към улицата, и леко отместих пердето, като хвърлих поглед към улицата. Портиерът се разхождаше отпред като на пост и не оставяше без внимание нито една преминаваща кола. Честно отработваше десетте долара, които му дадох.

Дръпнах обратно пердето, взех чашите, тръгнах към спалнята и отворих вратата. Спрях неочаквано, обзет от чувството, което вероятно изпитва ловец, когато вижда на поляната кошута, още не почувствала приближаването на човека.

Така изглеждаше и Рондин, красива, полугола, с блестяща на светлината кожа. Високомерно вдигнатите нагоре и настрани гърди усилваха атлетичната грация на тялото й. Рубинените им връхчета бяха готови като малки бойни главички да разрушат мъжа при съприкосновение, ако не ги обезоръжи с нежна ласка.

Тя стоеше, стъпила с единия крак на леглото, и оправяше чорапа си, после отиде до огледалото, за да се убеди, че по чорапите й няма гънки. В този момент ме видя в огледалото, мълчаливо смеещ се, обърна се рязко, хвана блузата си, притисна я до гърдите, после като съобрази колко глупаво изглежда отстрани, нетърпеливо тропна с крак и каза:

— Отдавна ли си тук?

— Достатъчно.

— Това не е съвсем учтиво.

— А учтиво ли е да събличаш мъж и да го слагаш в леглото? — напомних й аз.

— Това е съвсем друго.

— Надявам се. — Отидох до нея и й подадох чашата. — Всеки път изглеждаш все по-добре, рожбо.

Тя взе чашата, тръсна глава с престорено раздразнение и посегна към сутиена.

— Изразходваш се и няма да остане нищо за времето, когато ще сме женени.

Погледнах я с дълъг оценяващ поглед и казах:

— Ти, мила, имаш толкова много от всичко, което може да се хареса. Мисля, че ще стигне за дълго.

После, преди тя да може да хвърли нещо по мен, излязох от стаята.

Като свърши да се облича, Рондин се обади в посолството и се уговори за кратка отпуска, после излезе от спалнята с кожен куфар и бяло топло манто в ръка. Позволи ми да взема куфара й, провери прозорците, загаси светлината и заключи вратата, след като излязохме. Долу си спомни, че е забравила да се обади на още едно място и спря до автомата на входа, а аз я почаках до вратата.

Точно в това време отвън влезе портиерът. Като ме видя, той махна с ръка и ме повика.

— Той отново мина. Същата кола. Точно идвах да ви се обадя.

— Забеляза ли номера?

— Разбира се. — Той ми подаде парче хартия с номера, написан по диагонал. — Шевролет, модел от миналата година, тъмносин седан с вдлъбнатина на левия заден калник.

— Благодаря, приятел. Мога ли да използвам телефона в портиерната?

— Естествено.

Заварих Чарли Корбинет вкъщи, прочетох му номера и затворих телефона, докато той провери. Чарли имаше дяволски добри връзки. След десет минути той ми се обади и съобщи, че колата е взета под наем и е собственост на Сърфлийт Корпорейшън, разположена на 51-ва улица. Проверката на фирмата установила, че е била взета под наем преди два дни от човек на име Джон Кларк, предявил в качеството на документ, потвърждаващ личността му, шофьорска книжка. Същата тази книжка е била обявена за открадната преди един месец и възобновена на Джон Кларк от Бъфало, Ню Йорк.

Чарли ми даде време да запиша всичко, после попита:

— Какво значи всичко това, Тайгър?

— Трябва да бързам. Имаш ли нещо ново от Интерпол относно 22-ри калибър?

— Аха. Беше прав. От този пистолет са извършени и другите убийства. Хал Рандолф се занимава със случая, той вдигна всички на крак.

— А относно двойния контрол?

— Нищо. — Чарли помълча. — Тайгър…

— Какво?

— Не можем да си позволим да го изпуснем.

— Знам това, приятел.

— Не можем да допуснем да изтече някаква информация за това — каза той. — Една дума, и ще се вдигне такава паника, каквато никога досега не сме виждали.

— По дяволите. Вестниците трябва да мълчат. Вашингтон има достатъчно влияние, за да го поиска, ако някой се опита да намекне за историята.

— Не е съвсем това, което имам предвид. Да предположим, че Съветите разкрият всичко сами. Стига ни либералната и с леви разбирания преса, която ще разнесе московската новина. Достатъчно е на някой въшлив добродетел или радетел за световното единство да проговори за това и всяка измет ще започне да крещи по улиците.

— Да, знам. Всичко, което имаме, е малък аванс от време. Ако те са сигурни, че Аграунски е изиграл този номер с двойния контрол, то може да опитат да го използват. Но преди това трябва да се убедят в резултатността му, за да не се подложат на ракетен удар, а на този стадий от играта не могат да си позволят враждебни нападки.

— И колко време имаме според теб? — спокойно попита Чарли.

— Едва ли е много — отговорих аз и затворих телефона.

Рондин ме наблюдаваше, опитвайки се да задържи портиера по-далеч от телефона, за да не разбере разговора ни. Оставих апарата на мястото му, излязох при тях и взех куфара й.

— Къде води задната врата?

— Към двора — отговори портиерът.

— Там има ли входна алея за коли, която да върви успоредно на улицата зад къщите?

— Е, трябва само да прескочите оградата. — Той помисли малко и добави: — Там има контейнери за боклука. Можете да стъпите на тях. Оградата не е по-висока от осем фута.

Хванах Рондин за ръка.

— Покажи ни пътя — казах аз на ирландеца.

Завихме наляво след портиера в края на коридора, влязохме през пожарната врата в проход с голи циментени стени, където излизаха вратите на служебните стаи. В другия край имаше още една пожарна метална врата с червена лампа над нея и три хоризонтални резета. Както всички пожарни врати, тя се отваряше навън, но имаше и допълнителна ключалка.

Портиерът завъртя лоста доста леко, закрепи го в крайна позиция, отвори вратата и пристъпи напред, като я придържаше, и ни направи път. Той се зарадва, че вратата се отвори толкова лесно и обърна към мен доволното си лице. В този момент, когато вече посягах към куфара, лоста отскочи назад, сякаш някой го бутна, и удари портиера по челото. Той падна като покосен, вратата започна да се затваря, докато не се опря в краката му. Отстраних Рондин и погледнах големия оток, започващ да се появява над окото му. Фуражката беше спасила главата му, в противен случай тя щеше да бъде пробита, а така можеше да се надява, че ще се отърве само с белег. Нищо страшно, скоро щеше да дойде на себе си.

Рондин стоеше неподвижно до мен, после тихо попита:

— Какво беше това, Тайгър?

Показах й малката вдлъбнатина на вратата и блестящото петно, не по-голямо от петцентова монета на повърхността на лоста. Бяха следи от куршум.

— Почти ни хванаха, дете. Те са измислили цялата тази игра с разхождащата се кола, за да ни накарат да се възползваме от задния изход. Някой е седял в засада, очаквайки появата ни. Страхувал се е да открие стрелба на улицата. Едва не се хванахме на въдицата.

— Сигурен ли си?

— Да, рожбо. Не бих го казал, ако не беше така. Който и да е това, той е искал да убие мен. При това не прилича на тези, които не улучват целта. При такова осветление е могъл да види само падналото тяло и стърчащи крака. Този портиер е висок колкото мен и с моята конструкция, стрелящият е мислел, че аз излизам пръв през вратата. Когато приятелят ни дойде на себе си, ще трябва да се върне на пост, наистина с по-голяма фуражка, за да скрие цицината, и с джобове, пълни с пари, за да успокои малко болката. А ние просто ще изчезнем оттук. Ако някой се мотае наоколо, за да наблюдава, ще изиграем за него една съвсем достоверна сцена.

Рондин достатъчно бързо оцени ситуацията. Тя се усмихваше, стоейки до стената срещу мен, и промърмори нещо, което изобщо не съответстваше на общоизвестната британска култура на речта. Усмихнах й се в отговор, защото разбрах какво каза и какво имаше предвид.

Минаха около петнайсет минути, преди портиерът да нададе първия си стон, внимателно хванал главата си с ръце, опипвайки я, очите му се отвориха за миг, после отново ги затвори.

— Виждаш ли ме, приятел?

— Да, но не много ясно. Какво, по дяволите, се случи?

— Пази се. Ще ти обясня всичко по-късно. Не мърдай оттук и ще получиш за това куп пари.

— Някой иска да му откъснат главата за такива шеги.

— Това не е случай, когато можеш да си върнеш. Готов ли си?

— Добре, добре, но не толкова силно. По дяволите, кой ме подреди?

— Смятай, че ти е провървяло. Можеха да те убият.

— Тогава съм късметлия. Е, а някой скоро ще се почувства нещастен. Я почакайте!

— Съсредоточи се върху хилядата долара в джоба си и ще се почувстваш много по-добре.

Той опули очи и ме зяпна в тъмнината.

— На мен вече ми е много по-добре, само продължавайте…

— По-късно. — Аз погледнах Рондин: — Готова ли си?

— Хайде, действай.

Обадих се по телефона в коридора на Уоли Гибънс. Той още работеше в офиса и без много въпроси пристъпи към работа. Уоли извика частна кола за бърза помощ на нужния адрес и съобщи за обаждането ми на Чарли Корбинет, така че всичко да е фиксирано и да имаше подсигурено прикритие от Службата за безопасност. Това никак нямаше да им хареса, но нямаха друг изход. Всичко, което можеха да направят, бе да се движат напред и да оставят нещата да си текат по каналния ред.

Имахме малко време на разположение, но се справихме добре. Санитарната кола дойде първа и не успя да паркира, когато портиерът изпълзя от мястото, където лежеше. Отстрани, ако ни наблюдаваше някой, можеше да види само издърпваните навътре през вратата крака и това трябваше да ги удовлетвори. Портиерът се опитваше да стои с гръб към любопитните, избутвайки ги настрани, а през това време санитарите ме изкараха от сградата на носилка с покрито с чаршаф лице, пъхнаха ме в колата на бърза помощ, където седна и отчаяната от мъка жена, изпращаща близкия си в последния му път. Завивахме зад ъгъла, когато първата от придружаващите коли замина с писък нагоре по улицата, а аз седнах в носилката, зяпнал абсолютно безучастното лице на облечения целия в бяло придружител, който каза:

— Какъв е номерът, приятел?

Нямаше какво да се прави, бръкнах в джоба си и напъхах в ръката му няколко банкноти:

— Има ли някакво значение?

Той взе парите, извади кочан с квитанции и ме помоли да се подпиша. След като го направих, каза:

— Абсолютно никакво, приятел. Сметката е платена. Какво да правя с рестото?

— Раздели си го с шофьора.

— Викайте ни по всяко време. Ето ви визитна картичка. Къде да караме? Плаща се на километър.

Казах мястото и помолих да спрат на ъгъла, два квартала преди новото ми убежище. Той предаде думите ми през прозореца на шофьора. Мъжът на волана не каза нищо. Изключи светлината отпред, запали цигара и се настани удобно в седалката, наслаждавайки се на карането. Винаги съм мислел, че нюйоркските таксиметраджии са асове, но нито един от тях не можеше да се сравни с това момче.

Рондин и аз излязохме, без да привличаме вниманието на околните върху себе си, спряхме до една будка да си вземем сандвичи, само за да се убедим, че нямаме опашка след нас, после тръгнахме надолу по улицата към дома с фирмата Шигли и се качихме в апартамента, така предвидливо предоставен от Мартин Грейди.

След няколко часа във вечерните вестници ще публикуват трагичен разказ за убийството на мъж в един от респектиращите райони. По документите, намерени в него, е установено, че това е Т. Мен, служител в организацията на Мартин Грейди, причината за убийството му не е ясна, но се предполага, че тайно се е опитвал да проникне в сградата. На Службата за безопасност не й оставаше нищо друго, освен да работи по-нататък без мен. Ама че веселба ще падне, когато Хал Рандолф и аз се срещнем лице в лице.

 

 

Отново започна да вали. Струите удряха по прозореца и изглеждаше сякаш някакво животно, опитвайки се да влезе в жилището, тропа с лапи по стъклото, драска и удря, като от време на време затихва преди поредния опит. Под святканията на мълниите и трясъка на гръмотевиците, идващи от Хъдзън, всичко се изпълваше с чукането на безброй чукчета, неудържима бясна атака на природата срещу човека.

В бурята имаше някаква детска ярост, шумна и разгулна, настойчива и дразнеща, но без разрушителното могъщество на тези сили, които се трупат над Карибско море, смесвайки се и готвейки се за нападение след месец или по-малко, лъжливо наричани с безобидни женски имена, които се дават на ураганите в тази ранна степен на зрялост.

Преди половин час късните вестници съобщиха за предполагаемото убийство в дома на Рондин. Някъде в града Найджър Хопс седеше, като удовлетворено мислеше за това, че задачата му е изпълнена и гадаеше каква награда ще получи, когато отчетът му стигне където трябва. Той, разбира се, бе доволен, че е спечелил и че останалата част от мисията вече е свършен факт, fait accompli, защото най-главното препятствие вече бе отстранено.

Някъде навън имаше едно момче, което щеше да преживее най-голямата изненада в живота си.

В тишината телефонът звънна пронизително. Вдигнах слушалката и мълчаливо чаках, после чух кода на Мартин Грейди. В отговор назовах своя и той каза:

— Нюаркският контролен център току-що ми предаде информацията, Тайгър. Имаш ли нещо да добавиш?

— Още не. Хората ни бяха вече ли в апартамента на Рондин?

— Да, двама. Между посещенията на полицията и Службата за безопасност те успяха да свършат добра работа, но скоро предвиждам голямо обяснение. Твоят стар полковник здравата ги е притиснал. Той случайно предал информацията, че куршумът е бил скоростен, 22-ри калибър, и цялата картина се изясни.

— Но нито един признак за появата на Найджър Хопс? — попитах го аз.

— Засега не. Опитваме се да приложим тактиката на изоставеното бойно поле, за да го идентифицираме. Някой от хората на Хопс би трябвало да го познава по лице и ако ги наблюдаваме внимателно, все някой ще ни заведе при Хопс. Веднага ще ти съобщят за това.

— Има ли нещо ново от Вашингтон?

Грейди се покашля.

— Говорят за реорганизация в определени департаменти. Това означава, че незабелязано ще пробутват напред „яйцеглави“, вместо да ги потъпкват. Ако Държавният департамент вземе инициативата в свои ръце, ще им подреже крилата. Когато всичко свърши, възнамеряваме да се концентрираме върху определени ключови личности горе и да измъкнем мръсните им дела на бял свят.

— Време му е.

— Окей, Тайгър, поддържай връзка. Не се притеснявай да молиш за нещо, ако трябва.

— Добре, Мартин. За всички аз съм мъртъв, доколкото разбирам, затова дай малко приятна информация на нашите „приятели“.

— Вече е направено.

— И за Европа също?

— Дезинформацията пристигна там, преди да излязат вестниците. Не се съмнявам, че на Червения площад ще организират радостна манифестация.

— Великолепно — казах аз сдържано. — Да се надяваме, че това ще ни даде малко допълнително време.

Затворих телефона и седнах на дивана, като сложих крака на перваза, така че да мога да гледам дъжда. Някъде там в тъмнината беше Скрит отговорът. Някъде там Луи Аграунски се опитваше да стигне до някакво решение.

Почувствах, че Рондин седна зад мен, пръстите й погалиха раменете ми и започнаха да разтриват врата ми.

— Това не може ли да почака?

— Не.

Устните й докоснаха бузата ми и тя нежно обърна главата ми към себе си. Докато наблюдавах нощта, тя се беше преоблякла в лека, практически прозрачна дреха.

— Но ще трябва — казах аз.