Мърл Констинър
Мъката на лешояда (4)

IV
Гала-погребение

Слизаше по широката вита стълба към фоайето, когато съзря две познати фигури. Докси Лейтън и секретарят му Чарли Лъск се бяха курдисали един до друг върху червено кожено канапе, под прашен фикус — чакаха него.

Бяха облечени за погребението — всеки според вкуса си. Земевладелецът беше издокаран с изискан чер шевиотен костюм, жилетката му беше поръбена със сребърна нишка, носеше високи черни обувки, които подозрително приличаха на ловни ботуши. Той следеше приближаващия се Макгейвък със замислени очи, сякаш преценяваше бала памук от много лошо качество. За Чарли Лъск погребението явно представляваше нещо като разходка. Секретарят беше пременен, като че отиваше на бой с бикове: сакото му беше от туид, памучните му панталони бяха в шоколадов цвят. Единственият му принос за прискърбния случай беше траурната лента на ръкава. Той се наклони назад, тъй че Лейтън да не го види, и смигна лукаво на Макгейвък.

Когато Макгейвък се приближи до тях, двамата станаха едновременно. Той им махна с ръка и каза:

— Друг път, момчета. Закъснявам.

Лейтън се смути.

— Твърде грубо посрещате клиента си, а? Снощи вие сам ми предложихте услугите си. Сър, готов съм да ви ангажирам. — Той посочи, часовника над бюрото, който показваше десет без четвърт. — Желаете ли да работите за мен? Отговорете с да или не. Аз също съм зает тази сутрин. Погребалното шествие потегля след петнайсет минути.

Макгейвък се престори на изненадан.

— Нима оттук, от хотела! Това обяснява много неща. Първо Лийч, а сега вие и Чарли. Аз пък се чудех защо близките и роднините се събират в „Симънс Хаус“.

Лейтън бе невъзмутим.

— Вие сте странна и досадна личност, мистър Макгейвък. Големите градове раждат чудати хибриди, нали? Все пак аз взех решение. Съгласен съм да ви заплатя двайсет и пет долара в брой, ако ми докажете, че моят баща е бил убит.

— Добре. Изпълнете следните указания: извадете стомаха на стария, накълцайте го и изтеглете соковете. Анализирайте този разтвор. Дали са му приспивателни прахчета, а после са го обесили. — Макгейвък побутна с длан шапката си върху леглото. — Двайсет и пет долара, моля. Просто ги внесете в любимото си благотворително заведение, ако има такова. А сега се дръпнете да мина.

Лейтън изрече студено:

— По-скоро бих отрязал ръката си, отколкото да оскверни тленните останки на баща си. Повече няма да говоря с вас, сър.

Макгейвък порови в горния джоб на сакото си, намери писмото, което бе открил в чекмеджето на доктор Лейтън.

— Ето един експонат — отбеляза той, — за който бих искал да чуя нещо повече. — Подаде листа на Лъск. — Вие сте били секретар на стария. Виждали ли сте това?

Чарли Лъск прегледа внимателно страницата.

— Не — отговори той. — Не, никога не съм го виждал. Старият се е опитвал да се откаже от имуществото си, а? Я гледай, я гледай.

— Дайте да го видя. — Докси Лейтън грабна листа и зачете: — …_желаете мистър Докси да поеме грижата за вашите имения и земи и сте напълно готов да се откажете от всичките си права в негова полза. Той желае да заявя решително и категорично от негово име, че идеята ви не е приемлива за него! Подпис: Лесли Андерсън, управител на фермите Лейтън_. — За миг самоувереността му рухна. — Каква е тази галиматия?

Макгейвък запита рязко:

— Автентичен ли е подписът?

— Разбира се, че е автентичен. Но това не значи абсолютно нищо. — Лейтън се окопити. — Я го оставете тоя Лесли Андерсън! Добре че се отървах от него. Той явно без мое знание се е месил където не му е работата! — Обърна се към Лъск и отсече: — А ти, Чарли, знаеше ли нещо за това?

— Не, не знаех — отвърна спокойно Лъск. — Но чуйте какво ще ви кажа. Старият беше луд — макар и не за пари. Андерсън може ненадейно да е взел негова страна.

— Като става дума за Андерсън — вметна Макгейвък, — вярно ли е това, което чувам: че се криел в стенни гардероби и шкафове?

— Вярно е. — Лейтън беше сериозен. — Този номер ме поставяше в много неудобно положение навремето, точно преди да ни напусне. Той ме подслушваше, нямаше никакво съмнение в това. Килерчето на иконома беше любимото му място. Оттам много добре се чуват разговорите в гостната. Хванах го три пъти, когато имах гости. Запитах го какво прави. Той отговори, че броял бурканите със сладката и желетата, че един добър управител проверявал всичко. Беше гузен, смутен…

— Засрамил се е, а? — усмихна се Макгейвък. — За балама ли ме смятате? Има си хас! — Той кимна. — Пак ще се видим.

Лейтън отсече ядно:

— Когато Андерсън се върне, ще намаля заплатата му. За да се укроти. Знаете ли, той беше добър управител.

Макгейвък направи три крачки към вратата, обърна се.

— Беше е точната дума. Лесли Андерсън никога вече няма да изскочи от някой стенен гардероб. Той е мъртъв като чревца за десет цента.

 

 

Малката къща с покрив от плочи на доктор Саймън Течърол Лейтън външно се бе преобразила. На яркия, кристален фон на сребристосиньото небе тя изглеждаше съвсем друга — весело, уютно място. Призракът на смъртта бе изчезнал. Завесите бяха дръпнати, нямаше го венеца над входната врата, а ковчегът на татко Лейтън точно в този момент се носеше към вечното си жилище по задни улички, покрити с червена глина. Макгейвък се приближи по пътеката от гладки тухли, опита бравата. Къщата бе заключена.

Един обикновен шперц свърши работа. Макгейвък влезе и с ритник затвори вратата подире си.

Една тежка ръка се протегна иззад завесата на вратата и легна върху рамото му. Гръмливият, сърдит глас на шерифа Лъдлоу Чайлдрес наруши гробната тишина.

— Мистър Макгейвък, като действителен представител на закона и реда в окръга Тилдън аз ви арестувам за влизане с взлом! — Гушестият шериф с куртката от кожа на пони и всичко останало се появи в коридора, поклащайки чифт ръждясали белезници. Той пъхтеше. — Вие заявихте, че ще го направите, но аз не можах да повярвам. Не ви ли е срам да влизате с взлом в жилището на един мъртвец! Да видим сега какво ще кажат съдебните заседатели! Нима в Мемфис не уважават покойниците?

Макгейвък се усмихна.

— Здравей, Лъдлоу. Как са ушите?

— Благодаря, мина ми болката, но няма да успееш да се отървеш с празни приказки. Това тук е престъпно деяние.

Макгейвък стана груб.

— Значи така ти се иска, а? И ти мислиш като твоите избиратели. Доктор Лейтън е бил убит — и аз съм готов да ви докажа това. Но ти не искаш и да слушаш. Ти прикриваш някого. Не искаш да се води следствие за убийство. Предпочиташ обвинение за влизане с взлом срещу външен човек като мен. Добре. Ти си шерифът.

Шерифът Чайлдрес сведе очи.

— Само ми губиш времето с празни приказки. Боб Лийч ме предупреди за теб. Каза, че си по-хитър от лисица и опасен. Аз не прикривам никакво убийство и ти много добре знаеш това. Идваш тук от Мемфис на своя глава, нямаш никакъв клиент, а почваш да сновеш насам-натам, да насъскваш хората, да мътиш водата и се надяваш добрият господ-бог да пусне в скута ти тлъсто хонорарче. Право казваше Боб Лийч — не ни трябват провокатори в Роктън.

— Разбира се, разбира се. — Макгейвък изглеждаше дълбоко замислен. Попита ни в клин, ни в ръкав: — Какъв беше възелът?

— Кой възел?

— Възелът на въжето там горе… — Макгейвък посочи към тавана. — Как беше вързано въжето, въжето, с което е бил обесен старият Лейтън?

— Просто беше вързано за една греда. Според мен най-обикновен възел. — Шерифът беше търпелив. — Защо?

— Имам чувството, че си пропуснал някаква много важна улика. — Макгейвък беше сериозен. — Ние в града вършим тази работа по друг начин. Оглеждаме внимателно възела. Ако е моряшки възел, значи го е вързал моряк; а може да го е вързал дърводелец; или дървар, зависи. И тъй нататък. — Той затвори очи, върна се замечтано в миналото. — Колко добре си спомням, когато открихме един стар човек, целия оплетен в любовни възли. Ясно като бял ден. Пообиколихме и арестувахме хазайката му. Да, сър, двамата въртели тайно любов…

Шерифът Чайлдрес беше смутен.

— За мен възелът си е просто възел. Може би е най-добре да се качим горе и да видим.

— Накрая ще бъдеш възнаграден — обеща Макгейвък. — Мога да гарантирам за това.

Тесният таван беше тих като гробница. Златистата светлина на утринното слънце, проникваща през капаците на покрива, изпъстряше сенките с мрежа от прашни синини лъчи. Полумракът бе зловещ, неземен. Макгейвък внимателно огледа пода, потърси конеца, намери го, после продължи небрежно към столчето за пиано. Шерифът Чайлдрес светна джобното си фенерче, насочи лъча към въжето за простиране, което висеше от гредите.

— Ето — обяви тържествено той. — Какво разбираш от тази работа?

Макгейвък уж се залови да го разглежда. Престори се на смаян.

— Чудна работа! Никога не съм виждал такова нещо.

Внезапно се загледа мрачно през дъсчения тавански прозорец към малкия двор с кадифената морава и бухлатите дантелени люляци.

Жалният глас на шерифа Чайлдрес произнесе тъжно:

— Не ме разигравай така! Качваш ме по-високо от хвърчило, а после си отиваш и ме зарязваш. Наистина ли смяташ, че е убийство, Макгейвък? Ако е убийство… какво ще правим?

Макгейвък се извърна към него.

— Ще трябва да използваме перлите, шерифе. Признавам, че ще си послужим с измама, но нямаме друг изход. Просто се налага да ги използваме. Това е уловка, правил съм го много пъти и винаги се хващат. Да опитаме ли?

— Какви перли? — запита подозрително шерифът Чайлдрес.

— Ето тези. — Макгейвък бръкна в джоба си и извади фалшивата перлена огърлица. Хвана я хлабаво, така че палецът му държеше наниза между показалеца и средния пръст. Мистър Чайлдрес огледа перлите внимателно.

— Истински ли са? — попита той.

— Не, фалшиви са. Цялата тази работа е фалш. А сега вземи огърлицата… — Макгейвък сръчно дръпна палеца си и възкликна: — Уф! Скъса се! — Мънистата се сипнаха като водопад във въздуха, после затракаха и заподскачаха по пода.

— Тю, да му се не види! — изруга шерифът Чайлдрес. Наведе едрото си туловище и взе да ги събира. Макгейвък се залови да му помага, след това отиде в другия край на стаята, като остави шерифа да търси в ъгъла, където бе нагласил дъската и конеца. Резултатите дойдоха скоро. Шерифът Чайлдрес изсумтя от учудване и подвикна развълнувано:

— Ти, Макгейвък, изтичай до долния етаж. Искам да остана сам.

— Защо? — попита Макгейвък, без да вдига глава.

Гласът на шерифа Чайлдрес трепереше.

— Не е време за задаване на въпроси. Излез оттук. Хрумва ми нещо. А когато ми хрумне нещо, искам да съм сам.

— Заради тези перли… — запротестира Макгейвък.

— Остави тия проклети перли — заповяда шерифът — и веднага се измитай от тоя таван! Чакай ме долу в гостната.

— Добре — рече учтиво Макгейвък.

Изправи се и закрачи бавно към вратата.

Тръгна тежко по стълбата. Слезе пет стъпала надолу и без да се спира или да променя ритъма, затопурка обратно нагоре.

Шерифът Чайлдрес, застанал на четири крака, гледаше с ококорени очи пода. Докато Макгейвък го наблюдаваше, добрият шериф улови конеца за двата края, повдигна дъската и зяпна. Бръкна в мнимото скривалище и извади еднодоларовата банкнота. Макгейвък попита весело:

— Намери ли нещо, шерифе?

Чайлдрес се сепна. Изду бузи и се изправи тромаво на крака.

— Казах ти да ме оставиш сам! — Той трепереше от яд. — Кълна се, никога не съм виждал човек като теб, дето си пъха гагата навсякъде.

— Какво е това в ръката ти? Прилича ми на еднодоларова банкнота.

— Еднодоларова банкнота е. — От устата му захвърчаха слюнки. — Ти ме накара да ти повярвам и ме издебна. — Той се овладя. — Е, било, що било, Лутър. Готов съм да ти съдействувам. Фактите показват, че си прав; не е просто самоубийство. Убийство е, убийство и обир, за мен това е като просветление, представям си ясно цялата работа. Чарли Лъск е убил стария Лейтън.

— По-полека — възрази Макгейвък. — Не мога да проумея…

— Та то е ясно като бял ден. Еднодоларовата банкнота изяснява всичко. — Шерифът говореше тържествено. — Тази дупка на пода тук е скривалище, нали? Е, няма никакво съмнение. Старият Лейтън е нагласил тая работа. Откъртил дъската и сложил конеца под нея така, че да може да го намери, когато пожелае. Само че никой няма да си направи толкова труд само за да скрие една малка стара банкнота.

Развоят на нещата не се харесваше на Макгейвък.

— Ето какво мисля аз… — подзе той.

Шерифът Чайлдрес не му обърна внимание.

— Според мен доктор Лейтън е крил в тази дупка цяло имане. Той беше скъперник. Тук може да е имало хиляди и хиляди долари. Лъск живееше с него тук, в къщата, и е разбрал това. Дал е на стария професор приспивателно прахче или нещо друго, домъкнал го е на тавана и го е обесил. Когато ровел в скривалището, от алчност забравил тази еднодоларова банкнота… това лесно става. — Шерифът гледаше снизходително събеседника си. — Благодарение на теб и на твоята намеса най-после имаме улика.

— Тази еднодоларова банкнота — забеляза учтиво Макгейвък — е подозрителна. Може би говори за нечия вина. На този етап е малко опасно да отиваме по-далеч. Това е начало, което наистина ни навежда на известна следа. То потвърждава това, което непрекъснато повтарях: че в смъртта на доктор Лейтън има нещо подозрително. — Той се усмихна доволно, внезапно се пресегна и стисна ръката на шерифа. — Сбогом, стари приятелю. Много ми беше приятно, че се запознахме.

Шерифът Чайлдрес изглеждаше озадачен.

— Какво значи „сбогом“?

— Значи стига и обратно в Мемфис. — Макгейвък се усмихна тъжно. — Това е един от случаите, към които имам слабост… а съм решавал десетки такива. Но както твърдите с Боб Лийч, тук, в Роктън, няма място за мен. Аз съм ненужен. Сбогом… и ти пожелавам успех с тия просветления.

— Чакай. — Лъд Чайлдрес се прокашля. — Боб Лийч не ми е началник. Постой още няколко дена. Според мен Роктън има нужда от теб. — Изведнъж на лицето му разцъфна непринудена момчешка усмивка. — Аз знам какво говоря.

— Така е вече по-добре — каза тихо Макгейвък. — Ти направи добър избор. Практически аз съм решил този случай. Той ще бъде приключен до осем часа тази вечер и ще се постарая цялата заслуга да бъде твоя. — Той тръгна към вратата. — Потърси ме следобед. Не забравяй.

Макгейвък излезе на входната площадка, заобиколи къщата я през задния двор се измъкна от имението. Малката къща се намираше на края на Ашуд Авеню. Зад ниския жив плет, който бележеше границата на имението, имаше полегато каменливо пасище. Макгейвък смяташе, че сега трябва да се добере до разнебитеното Девическо училище на Саймън Течърол Лейтън. И да се добере дотам по възможност без да предизвиква много шум и смут. Пътеката, по която бе поел предишната нощ, минаваше край гробищата — значи не можеше да мине по нея.

Погледна с отвращение непривлекателната селска местност, спря се за малко да се ориентира. И започна разходката си. Започна лошо и продължи още по-лошо. Използувайки за ориентир градската водонапорна кула, той излезе извън границите на града. Първата четвърт миля измина трудно. Репей и кактуси, а после се заспуща през лабиринт от сухи дерета и пътят стана още по-труден. Най-после стигна близо до бреговете на реката. Тук земята светлееше от яркозелена трева, коварна блатна трева, криеща застояли тинести мочурища, гъмжаща от малки жабчета с метален цвят. Макгейвък следеше внимателно за отровни змии. Той си проби път през гъсталак от леска и смрадлика и излезе на открито.

Мрачните постройки се извисявала, усойни и неприветливи, сред черните дъбове и виещите се лози. Без да се опитва да се крие, Макгейвък се насочи право към спалните помещения. Предната врата, увиснала на изгнилата си рамка, беше открехната. Детективът я бутна, пантите изскърцаха и той се озова сред паяжини и плесен. Намираше се в помещение, което някога бе служило за приемна. Малката гола стая имаше само две врати: входната и друга, която водеше обратно към самата спалня. Планът на сградата беше извънредно интересен за историка. Макгейвък бе чувал за такова странно разположение на етажите. Архитектурата представляваше останка от онова време, когато жените, уж за да не остават без надзор, са живеели като стадо овце. Точно зад приемната се намираше първата спалня. В разцвета на училището тя е била спалня на възпитателката. И тя като предната стая имаше само две врати. Зад стаята на възпитателната беше първата спалня на питомките, с две врати. И така нататък — по цялата дължина на сградата. Разположението на помещенията беше такова, че когато момичетата на Саймън Течърол Лейтън си лягали вечер, не можели да мръднат никъде. Стаите бяха свързани верижно. За да си позволи нощно любовно похождение, една пансионерка е трябвало да мине през цяла редица помещения, завършващи със стаята на възпитателната.

Макгейвък потръпна. „Как ли са си намирали съпрузи горките пиленца? Изобщо не са си намирали. Завършвали учебното заведение, прибирали се вкъщи и се отдавали на живот, като варакосвали сухи цветя и рисували трицветни теменуги върху порцеланови подноси.“

Всяка килийка бе точно като съседната — източен прозорец, западен прозорец и камина. Последната, крайната спалня си заслужаваше да се види.

Тази стая беше точно копие на другите, но имаше някои необикновени подробности. Бе добавено нещо ново. На полицата над камината имаше леген, пълен до половина с мръсна вода, мръсно парче пешкир, калъп жълт сапун за пране — и едно евтино огледало. Макгейвък се усмихна. Това беше дирята, която толкова бе развълнувала доктор Лейтън, уликата, която го бе подтикнала да пише до детективската агенция Браун писмото си за „скитниците в девическата спалня“.

Макгейвък се разбърза. Само след две минути откри това, което търсеше. Още преди да го открие, можеше много добре да го опише. Намери вързопчето горе, зад полицата над камината. Почти нова сива дреха, добре сгъната. Сложи я внимателно на пода и я разгъна. Беше костюм само от една част — работен комбинезон, с какъвто си служат механиците и фермерите, зацапан тук-там с глина и корав от големите петна, които можеха да бъдат само засъхнала кръв. В средата на вързопа имаше малък чук я черна кожена чантичка. Макгейвък разбра, че е намерил оръжието на убийството: дебел, груб зидарски чук — късата дръжка от твърдо дърво беше нашарена с червени ивици. Макгейвък внимаваше да не я пипа.

Взе черната кожена чантичка и я отвори. Това беше скъп мъжки несесер. В него имаше чифт войнишки четки, пила за нокти с дръжка от слонова кост и кожена примка. „Отлично! — зарадва се Макгейвък. — Всичко е тук с изключение на гребена!“ Името на собственика бе гравирано със златни букви върху капака на чантичката — Лесли Лерой Андерсън.

Макгейвък сгъна работния комбинезон така както го бе намерил и го сложи пак на мястото му. Каза си: „Опита се да ме удушиш, а? Сега ти си в ръцете ми, приятелю. Свършено е с теб.“

 

 

Когато Макгейвък се върна на Главната улица, беше пладне, свещеният час за свински ребра с бамя. Хората бяха изчезнали от тротоарите. Палещото слънце точно над главата му обгаряше площада пред съда, вдигаше се трептяща, жежка мараня. Тук-там имаше камиони и двуместни леки коли. Едно планинче с очукана двуколка, което пазеше собствеността на баща си от чуждо посегателство, дъвчеше печена царевица и наблюдаваше Макгейвък с големи кръгли очи, докато сивото муле, следвайки примера на младия си господар, ръфаше големи ивици кора от кола, за който беше вързано, и ги дъвчеше с мрачна наслада. Очите на мулето и на детето бяха вперени в Макгейвък, и в двата чифта очи той съзря същата уморена мъдрост на вечните планини.

Макгейвък свали сакото си, разкопча яката. Термометърът пред „Симънс Хаус“ показваше трийсет и три градуса, когато той влезе във фоайето. Любезният администратор с очила полумесеци го поздрави учтиво. Макгейвък каза извинително:

— Братко, дължа ти мангизи. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че загубих ключа на стаята си.

— Оставили сте го вътре — отвърна добродушно служителят. — Камериерката го намерила там преди около половин час. — Той взе един ключ от поставката зад себе си и го сложи в дланта на Макгейвък. Държането му беше хладно и небрежно.

— Чакайте! — възрази Макгейвък. — Тук има грешка. Ключът е номер 209. Аз съм в стая 207.

— Бяхте в 207. — Администраторът се усмихна умолително. — Сега сте в 209. Така нареди шерифът.

— Нима шерифът се разпорежда къде да спят хората в Роктън?

Служителят се засмя добродушно.

— Да, ако се налага. Преди трийсетина минути камериерката се опитала да отвори вратата ви. Не била заключена, та…

— Но аз я оставих заключена!

— Така ви се е сторило. Обаче, както казах, ключът ви е бил вътре. Както казах, камериерката влязла и намерила ключа ви на леглото. Намерила и трупа на пода.

— Какво намерила на пода?

— Трупа. — Администраторът се мъчеше да говори спокойно. — Не се плашете. Във всички хотели по едно или друго време се появяват трупове. Този беше на един човек с твърде лоша репутация, известен под името Фидлър Джоплин. Няма защо да се тревожите, вие не сте заподозрян. Убийството трябва да е станало най-малко един час след излизането ви. Все пак шерифът иска да поговори с вас, ако можете да му отделите време.

Макгейвък заговори студено:

— Какво се е случило с тоя Фидлър Джоплин?

— Удушен е с кожена примка. Сигурно от негов съучастник. Не можем да проумеем как са го удушили, та той беше такъв здравеняк. Пълна загадка. — Той помълча, направи гримаса. — Ще ми позволите ли да ви подшушна нещо?

Макгейвък кимна.

— Готвачът ми каза, че имал много хубава есетра, уловена в реката. Кажете само, че аз съм ви я препоръчал, и ще я приготви специално за вас — съобщи поверително администраторът.

Макгейвък отвърна дружелюбно:

— Просто ми увийте малко и аз ще си я взема със себе си.

Той тръгна бързо към вратата, но в средата на фоайето се спря внезапно, обърна се и подхвърли:

— До осем часа довечера… няма да ме има.