Мърл Констинър
Мъката на лешояда (1)

1
Долината на смъртта

Лек пролетен ветрец подухваше откъм реката и разбъркваше книжата върху бюрото на Макгейвък до отворените прозорци. Макгейвък се прозина. Като шеташе около кошчето за книжни отпадъци, разсилният се изправи и се облегна на метлата си.

— И после — обясняваше той, — като подпаля боровите цепеници и изгоря трупа, ще пресея пепелта, та да не останат разни дреболии — копчета, зъби и тем подобни. Ще я сложа в това парцалче, ще го натъпча в старата си ловна пушка, дето се зарежда през дулото, и ще гръмна право нагоре, във въздуха. Ей богу, къде ще бъде след всичко туй вашето corpus delicti^[1], а? Та това е съвършено престъпление!

— Ловната пушка — предупреди Макгейвък. — Ще трябва да се отървем от ловната пушка. Я да помислим. Ти можеш да отрежеш цевта с ножовка, да я прегънеш и да я напъхаш някъде във водопроводната си инсталация. Приклада пък можеш да надялаш на… — Той извърна очи. — Ш-шт! Подслушват ни!

Мис Олинджър, секретарката на шефа, се изопна с оскърбено достойнство.

— Не ме интересува вашето дяволско бръщолевене. — Тя му направи муцунка на китайско мопсче. — Има нещо много важно. Мистър Браун незабавно желае да се посъветва с вас в кабинета си.

Макгейвък я погледна тъпо.

— С кого желае да се посъветва? С него ли? — Той посочи разсилния. — Или с мен?

— А моят съвет е да побързате.

Макгейвък се изправи лениво на крака, прекоси бавно стаята и влезе в шефската светая светих.

Старецът Атъртън Браун посрещна своя най-добър детектив с дълбока печал.

— Ще ме накарат да напусна работа, Лутър — изрече той шепнешком. — Докторът казва, че сърцето ми е страшно зле. — От самосъжаление старческите му бузи се сбърчиха, така, че се образуваха нещо като ручейчета. — Отивам си аз вече!

Макгейвък бе слисан.

— Нима ще напуснете работа? Дявол да го вземе! Кога ще стане това?

— Кой знае? — Старецът говореше неопределено. — Слушай, Лутър, ние с теб сме като баща и син. Ето какъв проблем имам аз — но нека остане в тайна. Ако напусна, ще трябва да прегледам персонала и да избера нещо като главен шеф, който да заеме мястото ми. — Той се прокашля учтиво. — Много мислех за теб. Чудех се дали…

— Значи така, а! — извика Макгейвък. — Опитвате се да ми прехвърлите бремето си! Не разбирам какво целите, но без мен. Аз — ваш нов шеф! Хо-хо! Пийт Койл е галеникът — и това ви е известно. Той е уважаван, бръсне се по три пъти на ден и носи в джоба си ваксаджийски несесер. Аз съм само нищожество, нямам дори свестен договор с вас!

Старецът го изучаваше с тъжни, сълзливи очи.

Макгейвък беше дребен, жилав и як човек. Имаше остра черна коса и прическа нещо като къс „помпадур“, а слепоочията му бяха тук-там прошарени. У него се долавяше нещо жлъчно, самолюбиво, което будеше мигновено подсъзнателна враждебност дори у съвсем непознати хора. По едно или друго време бе работил почти във всички големи детективски агенции в страната. Гений в работата си, но труден човек. Почувствува се на мястото си едва когато постъпи в тази мемфиска кантора.

Работодателите му бяха доволни от това, което им носеше, ала не се интересуваха особено от методите му на работа. Той работеше с временен договор-споразумение, което агенцията можеше да анулира, ако положението станеше много напечено. Това едностранно споразумение непрекъснато го измъчваше.

Макгейвък опря мускулестите си плещи на стената и каза студено:

— Викали сте ме. За какво?

Атъртън Браун въздъхна.

— Нещо става наблизо, синко, и по всичко личи, че е опасно като динамит. Нещо голямо. И ще бъде нужен истински талант, за да се счупи този костелив орех. — Старецът беше учтив. — Ако се справиш, ще получиш премия.

Макгейвък мълчеше сдържано.

Старецът извади един кремав плик, измъкна от него сгънат лист и го размаха във въздуха. Макгейвък го пое безмълвно от пръстите му. Беше писъмце, написано с дребните, неясни букви на друга епоха. То гласеше:

Атъртък Браун, детективска агенция

Мемфис, Тенеси.

 

Уважаеми мистър Браун,

Научих, че имате частни детективи за наемане. Бих искал да ангажирам един, тъй като положението ми е такова, че местните адвокати отказват да го приемат сериозно. В спалнята на девическия ми пансион се навъртат скитници. Моля изпратете човек, който да сложи край на това безобразие.

Готов съм да платя каквато и да е сума, максимум до десет долара, ако остана напълно доволен от вашите резултати.

С уважение, ваш Саймън Течърол Лейтън, магистър на хуманитарните науки, доктор по литература, директор на Девическото училище „Лейтън“, Роктън.

Макгейвък сложи листа върху бюрото и се усмихна.

— Значи такъв бил динамитът? Готов е да плати всякаква сума до десет долара и от нея ще ми отделите премия! Освен това датата е отпреди три седмици. Какво е това? Някаква шега ли?

Шефът беше сериозен.

— Не, Лутър, не е шега. Аз съм чувал за Лейтънови от Роктън. Те са влиятелен и богат род. В тази работа има голяма пара — но трябва да я спечелим. Искам да отидеш там и, хм… да заслужиш големия хонорар.

— Само че не аз! — кипна Макгейвък: — Не ме карайте да се шляя из женска спалня!

Шефът се подсмихна.

— От трийсет години училището „Лейтън“ не съществува. Старите постройки сигурно още стоят, но на колежа му мина модата и затвори вратите си най-малко преди три десетилетия. — Той стана по-настойчив. — Направи каквото ти казвам, Лутър. Захвани се с тази работа. Аз съм южняк и съм напипал пулса на тамошните хора. Нещо като шесто чувство ми подсказва, че там, в Роктън, се мъти някаква дяволска работа. — Той се наклони напред. — А може вече да сме закъснели. Ще бъда напълно откровен: намирисва ми на убийство!

Макгейвък неволно се поддаде. Той запита недоверчиво:

— Откъде го измъкнахте това убийство…

— Инстинкт, Лутър. Инстинкт на стар човек.

Шефът говореше твърдо.

Макгейвък се колебаеше.

— Добре — оголи зъби той. — Но този път ще играем честно. — Обърна се кръгом и излезе от стаята, като затръшна вратата.

Мис Олинджър се прокашля самодоволно от бюрото си в ъгъла.

— Мистър Браун, не желая да изглеждам досадна… но се боя, че ви хванах; паметта ви изневерява.

Шефът се усмихна злобно.

— По-точно?

— Вие показахте на мистър Макгейвък предишното писмо… а забравихте да споменете за новото, което получихте тази сутрин.

Старецът се престори на много ядосай.

— Боже мой, имате право! Е, в края на краищата не е голяма беда. — Той измъкна второто писмо изпод попивателната преса, сложи си очилата и го прочете наново:

Атъртън Браун, Детективска агенция

Мемфис.

 

Господа,

Преди около три седмици моят престарял баща ви е пратил писмо, с което е помолил за услугите на детектив. Вие с пълно право сте оставили писмото без последствие. Днес, когато подреждах книжата на баща си, попаднах на няколко чернови на това послание до вас.

Пиша ви, за да ви помоля да извадите писмото на баща ми от архивата си, да го унищожите и да смятате тази кореспонденция за приключена.

Със съжаление трябва да ви уверя, че по времето, когато ви е писал, моят баща беше душевно болен, а междувременно състоянието му се влоши и той се обеси.

Ваш предан,

Докси Лейтън

Роктън

— Не — повтори шефът. — Не е голяма беда. Мистър Макгейвък е изключителен човек, мис Олинджър. Той работи много по-добре, когато… ъ-ъ… не е обременен с дреболии.

До град Роктън, сгушен в планинска местност, не можеше да се стигне лесно с железница. Три пъти в разстояние само на някакви си сто мили Макгейвък бе принуден да сменя влака. Той беше уморен, мръсен в сприхав, когато местното влакче с един вагон най-после се приближи по разклонението до опушената гаричка. Перонът беше пуст. Макгейвък вдигна големия си куфар и пое към Главната улица да търси хотел.

Това беше от онези сънливи, безгрижни южни градчета, до болка познати на Макгейвък. Окръжен център, средно голям — Макгейвък предположи, че населението му е около четири хиляди. Търговската част на града представляваше неголям правоъгълник с безредно построени сгради, разположен до площада пред градския съд. Над тротоара на Главната улица срещу съдилището имаше дълъг брезентов сенник; за подпора му служеха газови тръби, забити в циментовия бордюр. Беше време за вечеря и тротоарите пустееха. В пурпурната тишина на пролетната вечер заспали в сенчести входове кучета се събуждаха при звука на стъпките му и се протягаха, снишавайки се върху предните си лапи в официален кучешки поклон. Ноздрите му уловиха мириса на пушека от горящите дърва в кухненските печки, лекия лимонов аромат на разпукващи се магнолиеви цветове. Такъв град си представяше той, такъв град му харесваше.

Хотелът представляваше ниска, подобна на сандък постройка от избелели тухли. Стара табела над вратата гласеше: „Симънс Хаус“. Макгейвък прекрачи прага с пътната си чанта в ръка. Чудатото старомодно фоайе беше прохладно и приятно. Малкото помещение приличаше на ротонда в най-добрия класически стил, кръгла и куполообразна, висока до втория етаж, като горе имаше вътрешен балкон с махагонов парапет. Зад гишето някакъв пълен мърляв човек с черна широкопола шапка без нито една гънчица и с пепел от пура върху омачканата се жилетка си убиваше времето с вестник в ръка.

Макгейвък сложи пътната чанта на земята и попита:

— С мистър Симънс ли имам честта да говоря?

Пълният човек остави настрана вестника си. Той имаше подпухнало бледо лице и изпъкнали порцелановосини очи.

— Мистър Симънс е загинал още през хиляда осемстотин петдесет и четвърта година при лов на бизони в Небраска — обяви важно той.

— Не бях чувал. — Макгейвък се заклати на пети и пръсти. — Вие ли сте администраторът?

Мърлявият се усмихна бащински.

— Аз съм Робъртъс Лийч, сър. Някога добавяха — „достопочтения“. През бурната си младост служих за кратко време в законодателните органи на Нашвил. Сега обаче съм горе-долу свободен човек. Аз…

— Чудесно. Отлично. Трябва ми стая. Можете ли да ме регистрирате?

Подпухналият мистър Лийч страшно съжаляваше.

— Не мога, сър. Харви, господинът, който управлява този хотел, отиде в Циганската сладкарница да изпие една кока-кола. След няколко часа сигурно ще се върне.

— Толкова скоро? — Гласът на Макгейвък беше меден. — В такъв случай ще поседя тук на стъпалата да го почакам. Не, размислих, няма да чакам. — Той закрачи бавно към вратата. — Смятам да поразгледам града ви.

Достопочтеният мистър Лийч кимна. Изведнъж сбърчи лице и извика:

— Лузахачи!

Макгейвък се закова на място.

— Какво казвате?

— Чух — подвикна мистър Лийч, — че Лузахачи е придошла от пролетните дъждове!

— Не се учудвам — рече учтиво Макгейвък. — Така става с реките при проливни дъждове. Сериозно ли е?

— О, не. Не е сериозно.

Макгейвък махна за сбогом и излезе на тротоара. В един телефонен указател, който намери в дрогерията на ъгъла, бе отбелязано: „Лейтън, С. Т. Ашуд Авеню 721.“ Този човек му трябваше. След като поговори със заобикалки със словоохотливия млад аптекар, разбра как да намери Ашуд Авеню.

Номер 721 на Ашуд Авеню се оказа ъгловата къщичка с покрив от плочи. Тук лъхаше на научна, изискана атмосфера. Спретнатата кадифена морава беше оградена с нисък жив плет от чемшир, храстите до пътната врата бяха подкастрени така, че образуваха квадратни колони, над които се извисяваха геометрични сфери. Макгейвък пое по настланата с тухли пътека. Лампата на предната веранда светеше, на вратата имаше месингова табелка: „Доктор Саймън Течърол Лейтън, магистър на хуманитарните науки, доктор по литература.“ На вратата имаше и нещо друго — голям, внушителен погребален венец. Макгейвък се вторачи вбесен.

— Нашият клиент е умрял! Почакай само старият Атъртън Браун да научи това!

Той дръпна дръжката на старомодния звънец. Вратата отвори някакъв дребосък с талия на оса, подрязана брадичка и смешни кривогледи очи. Беше облечен с розов халат, от ъгълчето на устата му висеше лула. Той изобрази V с палеца и средния си пръст, извади лулата от устата си и възкликна сърдечно:

— Човек! О, слава богу! Тъкмо жадувам за компания.

— Искам — съобщи надуто Макгейвък — племенницата ми да постъпи във вашето Девическо училище.

На домакина това се стори ужасно смешно.

— Тази работа, приятелю, не е толкова лесна. За какъв ме мислите?

Макгейвък се изплю.

— Вие сте доктор Лейтън — и посочи табелката с името. — Да не мислите, че не мога да чета?

Човекът, облечен с домашен халат, се ухили.

— Боя се, че сте малко извратен. Ето това е доктор Лейтън. — Докосна венеца с мундщука на лулата си. — Покойният доктор Лейтън. Аз съм Чарли Лъск, негов секретар и момче за всичко. Влезте и седнете. — Отстъпи назад. — Вие можете да ми помогнете да прогоня котките — ах, тези пакостници.

Макгейвък влезе. Наистина това беше къща на смъртта и за нея имаше само една подходяща дума: призрачна. Коридорът с мек килим и мрачна ламперия от тъмно дърво беше осветен от една-единствена мъждива нощна лампичка. До стената имаше фикус, закачалка за шапки и фаянсова поставка за чадъри. Лъск посочи с палец към гостната. През притворените плъзгащи се врати детективът можа да види ковчега, да съзре купчина лилии и туберози с аромат на мускус.

— Ето там лежи той — обяви весело Лъск. — Чака утрешното празненство. Погребението ще бъде в десет часа. Искате ля да го погледнете?

Макгейвък пристъпи напред, взря се в спокойното лице на клиента си. Нямаше нищо необикновено — висока яка, тънка като връзки за обувки вратовръзка и дълга сребриста коса. Нищо необикновено освен изпъкналото чело.

— Имал е голям мозък — забеляза Макгейвък. — Какво му се случи?

— Преди два дена се обеси на тавана. — Дружелюбният небрежен глас на Лъск звучеше зловещо в празното помещение с висок таван. — Аз лично го намерих. Доста ме уплаши. — Той повдигна вежливо вежди. — Да ви налея ли глътка?

На една масичка в ъгъла на стаята имаше гарафа от шлифован кристал, стъклена чаша за уиски и табла със сандвичи. Чарли Лъск сам се бе черпил.

— Вие не изглеждате много опечален — забеляза Макгейвък.

— Не съм. — Секретарят беше любезен. — Защо? Тази вечер стоя при умрелия, защото ми плащат за това. Близките просто не се интересуват от него. Аз служа на доктор Лейтън и в смъртта му, така, както му служех в живота — срещу хубави стари доларчета. Очевидно вие сте човек с житейски опит и ме разбирате.

Макгейвък беше учтив.

— Да. Разбирам ви. А защо близките не се интересуват?

— Става дума за сина му Докси и жена му. Според мен тях ги интересува единствено завещанието — нали са наследници. — Лъск взе едно твърдо сварено яйце, поръси го със сол и пипер. — Просто не искат да се занимават с всички тия подробности около погребението. Завряха се в голямата си бяла къща на края на Лоукъст Стрийт и оставиха на мен да направя каквото е нужно за погребението. Кълна се, че ако можеха, щяха да ме накажат и да балсамирам тялото. Тези хора са страшно стиснати. — Той задържа хапка хляб в ъгълчето на устата си и каза: — Не можете да запишете племенницата си в Девическото училище — от трийсет години то е затворено.

Макгейвък изглеждаше разочарован.

— Така ми се пада, като все отлагам! — Той помълча и запита: — А какво е накарало професора да се обеси?

— Точно преди самоубийството го обзе такава лудост, че съвсем се разбесня.

Макгейвък гледаше недоверчиво. Лъск каза нехайно:

— Това е истината. И още как! Аз живеех с него и всеки ден забелязвах признаците на лудостта.

Макгейвък философски сви устни.

— Старите хора са чудаци.

— Професор Лейтън не беше чудак, а направо смахнат. Ето например в един топъл ден преди две седмици влизам в кабинета му. В камината гори буен огън. Пъха в жарта дръжката на метла, измъква я и се втренчва в нея — сякаш гледа термометър! Питам: „Какво става?“ Той вика: „Чарли, няма грешка, топлината е достатъчна.“ И какво, мислите, направи след това?

— Много интересно наистина — заяви Макгейвък. — Какво направи след това?

— Извади изкуствените си челюсти — и горната, и долната — и ги хвърли в огъня. Те бяха от едновремешните, от твърд каучук, пламнаха и край. Облещих се. Рекох: „Доктор Лейтън, защо направихте това?“ И какво, мислите, отговора той?

— Предавам се.

Чарли Лъск поклати глава.

— Каза, че му омръзнало да дъвче със заместители, че щели да му израснат истински зъби — и то на осемдесет години. Каза, че това щяло да стане само чрез силата на волята му! Тогава за пръв път разбрах, че е откачен. А след две седмици се качи на тавана с въже за простиране на пране и се обеси.

Макгейвък сложи шапката си.

— Е, ще тръгвам. Изпратете ме до вратата и ще можете да продължите бдението си край мъртвеца.

Лъск с нежелание го пусна. Застана на верандата и каза весело:

— Благодаря за приятната визита. Отдавна не съм разговарял с човек от големия град. Ако останете в нашето градче, отбийте се пак при мен.

Главната улица се оживяваше. Гражданите вече се пръснаха из града след вечеря. Тук-там няколко местни жители по ризи и с широкополи шапки бяха насядали по пейките на тротоара, струпали се бяха на площада пред съда, за да прекарат спокойната пролетна вечер на сладки приказки. Момиченца с плитчици и колосани памучни роклички и палавници с остригани до голо главички припкаха по тротоарите, за да развиват белите си дробове. Жените бяха по домовете, наведени над тиганите си; по-късно и те щяха да се появяват по две, по три — скромни, предпазливи групички.

Макгейвък се полута из страничните улици, намери един магазин, който търгуваше със селскостопански инвентар, и влезе. На едно буренце с гвоздеи седеше някакъв младеж със силно подути сливици и мъх на лицето и лъскаше спортните си обувки с парче пушена сланина. Когато детективът се приближи, той зяпна, показа цяла уста с развалени зелени зъби и рече:

— Вкъщи си е, дяволите да го вземат, яде свински бузи с царевична питка.

— Кой?

— Тоя, когото търсите. — Хлапакът продължи лъскането. — Аз съм само помощникът.

— Е, недей така — строго рече Макгейвък. — Не ти е наред психологията. Развиваш комплекс за малоценност. Впрегни някоя звезда, натисни с рамо колелото, погледни света през розови очила и ми дай една макара бели конци за кърпене.

Младежът скочи на крака, пъхна се тромаво зад тезгяха.

— Ето, мистър. — Сложи стоката на стъклената витринка. — С макарите и конците се оправям. Виж, трудно ми е с фасула, ориза и другите неща, дето трябва да се теглят. Тия проклети везни ме объркват. Веднъж…

— Разбирам какво ти е — каза Макгейвък съчувствено. Обърна се, махна с ръка неопределено към площада. — Аз не съм тукашен. Какво е онова голямо здание с часовника, ей там? Да не е Девическото училище на доктор Лейтън?

Хлапакът се ужаси.

— Не-е, сър! Това е новото ни съдилище! Старото училище е на пътя до реката и е развъдник на прилепи. Изобщо нищо не е! Друго да желаете?

Макгейвък бавно отиде в предната част на магазина. Във витринката имаше картонче, а на него бяха закрепени най-различни евтини огърлици от изкуствени перли. С печатни букви бе написано: „Изкуствени перли — идеална имитация — 25 цента.“ Макгейвък откачи един наниз и плати на помощника.

— Ще взема и това.

Младежът сметна, че това е добра търговия.

— Няма грешка — каза той, — бива си я, а?

Макгейвък кимна. Закопча огърлицата на шията си и тръгна към вратата, но се спря.

— Как изглежда? — Внезапно свали огърлицата и я пусна в джоба на сакото си. — Решавам да не я нося.

Хлапакът зяпна от облекчение.

— Така ще бъде по-добре, мистър — каза той сериозно. — Тези огърлици не са за мъже… за момичета са!

Крайречният път завиваше покрай гробището, спущаше се по един каменист склон и лъкатушеше през храсталаците и шубраците на влажната тучна долина. Тук, в една зловонна падина — като тепсия, Макгейвък намели Девическото училище на доктор Саймън Течърол Лейтън.

В равното имаше три постройки — една квадратна, двуетажна, а до нея — малко по-голяма сграда с купол. Неприветливи и огромни в мрака, те представляваха печални жертви на времето и занемареността. „Гниене и разруха — промърмори Макгейвък. — Но о, колко прекрасни са в очите на професор Лейтън, магистъра на хуманитарните науки.“ Развалината с клюмналия купол, реши детективът, сигурно е някогашната аудитория. Значи квадратната постройка трябва да е била женската спалня. Двете сгради бяха разположени една срещу друга. Зад спалнята, до храсталака, се виждаше порутена барака за дърва. Бяха останали само тези три призрачни реликви от миналото.