Мърл Констинър
Мъката на лешояда (2)

II
Призракът нанася удар

Когато Макгейвък тръгна през влажната блатна трева, в спалнята блесна светлинна.

Слаба движеща се светлинка — лъч на забулено електрическо фенерче. Жълтият лъч се появи първо отпред, на долния етаж, а после постепенно започна да обикаля етажа стая по стая — един прозорец светваше, след това потъмняваше, после следващият.

С тревога Макгейвък разбра, че там някой търси нещо. Фенерчето спря внезапно на последния прозорец. А сега, помисли си Макгейвък, той го е намерил.

Бързо и безшумно детективът прекоси поляната. Насочи се към бившата спалня откъм задната страна. Като налучкваше пътя си в тясната пролука между бараката за дърва и сградата, заобиколи ъгъла. Очите му зашариха по тухлената фасада.

Джобното фенерче бе поставено отвън, на перваза на прозореца. Оказа се голям фенер, каквито употребяват ловците на миещи мечки. Стъклото му беше увито с цветна носна кърпа. Беше обърнат така, че лъчът му проникваше през замърсения прозорец в стаята. Макгейвък изведнъж се смрази. Той бе попаднал в капан и знаеше това — но го разбра много късно.

Събитията започнаха да се развиват.

От тъмната вътрешност на бараката за дърва зад него върху гърба му се стовари лавина от размахващи се ръце и влажни от пот дрехи — чудовищен ураган от безумна ярост. Мехури на пареща болка се пръскаха под клепачите му. За миг той усети, че губи съзнание. Биеха го и го ритаха, за да го повалят, но острата болка беше толкова мъчителна, че сякаш ударите идеха някъде отдалеч — от някакъв друг свят.

Слепешком, замаян от болка, Макгейвък сложи лакът под брадата си и се извъртя. Заудря безразборно, както можеше. Кокалчетата на пръстите му потънаха в мека плът, някой рязко изохка. Тласкан от някакъв животински инстинкт, той се биеше и с юмруци, и с крака.

А после внезапно всичко свърши. Бе останал сам, на четири крака в блатната трева, и опипваше гърлото си. Смъкна примката от шията си.

Гаротата представляваше тънък ремък от сурова кожа. Макгейвък с мъка се изправи на крака, захвърли я в буренака. Една дълга минута стоя прав в нощната тишина — опитваше се да си поеме дъх.

Клопката беше проста и нямаше грешка. Очаквали са го, може би дори са го следили. Когато се е появил на края на поляната, нападателят му е започнал да нагласява примамката си, промъкнал се е до другата страна на сградата, пътьом е светвал с фенерчето си във всеки прозорец, създавайки илюзията, че обикаля вътре. На последния прозорец е сложил фенерчето си на перваза и се е скрил в бараката за дърва с ремъка си от сурова кожа в ръце. Така е било стопроцентово сигурно, че няма да пропусне жертвата.

Макгейвък пъхна ризата в панталона, оправи яката си. „И доктор Лейтън е умрял от удушване. Леле-мале.“ Потупа джоба си, за да се увери, че не е загубил огърлицата и макарата. Когато силите му се възвърнаха, побесня като бик. Хвърли злобен прощален поглед към бившата спалня. „Каквото и да има тук, ще трябва да почака. Аз искам да поговоря с някои хора. Искам да поговоря с тоя Докси Лейтън. И то незабавно!“

Откъдето и да го погледнеш, заключи Макгейвък, все си е убийство. Много удушване пада, не може да е нищо друго. „Не знам за какво е всичко това — кипеше Макгейвък. — Но ще разбера. Той направи голяма грешка, като ме нападна. Ще смъкна аз кожата на този тип дори и да трябва да платя скъпо за това.“

Чарли Лъск бе казал, че синът на професора, Докси Лейтън, живеел с жена си в голяма бяла къща на Лоукъст Стрийт.

Макгейвък намери Лоукъст Стрийт и вървя, докато стигна до края на паважа. Къщата, разположена на едно гористо възвишение, беше наистина бяла и много голяма. Великолепна постройка с колони в Георгиански стил, с безброй веранди, крила и портици, като сватбена торта на начинаещ сладкар. Макгейвък пренебрежително сви устни. „Лично аз бих предпочел да живея в една хубава тъмна пещера.“ На колоната до вратата бе закачен месингов фенер и цяло шествие от подобни светилници от двете страни на лъкатушната алея за коли, настлана с чакъл, осветяваше широката морава. Макгейвък пое направо през двора към входната площадка. Изкачи с два скока предните стъпала, удари чукчето по металната му плочка.

Достопочтеният Робъртъс Лийч отвори вратата и с поклон го покани да влезе. Макгейвък се спря в преддверието с ръце на хълбоците. Сантиметър по сантиметър студените му очи измериха бившия политик, огледаха подпухналата му двойна гуша, измачканата жилетка с петна от пепел на пура.

— В хотела тази вечер вие бяхте бивш сенатор… — Гласът на Макгейвък нарочно прозвуча треперливо, налудничаво. — Сега вие сте Докси Лейтън! Ей богу, голям майстор сте на бързото преобразяване. — Той се отдръпна, каза умолително: — Само не ми разправяйте, че вие сте били и трупът, който видях в ковчега на професор Лейтън.

Мърлявият размаха ръце и заклати глава в знак на категорично отрицание.

— Момент, позволете ми да кажа нещо. В града аз бях Робъртъс Лийч, тук също съм Робъртъс Лийч. Мистър Докси е в библиотеката.

Макгейвък тръгна подире му по един пищно украсен коридор, който блестеше от барокова позлата и лъскави полилеи. Лийч се спря пред резбована, обкована с големи железни гвоздеи дъбова врата, поклони се на една страна.

— След вас, сър.

Библиотеката на богаташката къща вонеше на разкош. Мъхнатият сиво-син килим беше дебел пет сантиметра. Стените — тапицирани с кожа, а великолепните мебели в колониален стил, имаха гланцирана, проблясваща патина. Виждаха се и алабастрови статуетки, ориенталски вази и бюстове на знаменити, поети — но доколкото забеляза Макгейвък, в библиотеката на Лейтънови нямаше книги. До една дъска за крибидж, сложена на инкрустирана табуретка, имаше две кресла, разположени едно срещу друго. Някакъв човек се наведе напред от едното кресло и впери очи право в Макгейвък, сякаш гледаше през него. Той направи гримаса, запита кисело:

— Кой е този, Боби?

Мистър Лийч сви рамене.

— Просто човек, Докси. Въведох го.

— Е, щом е така, изведи го.

Макгейвък сви устни и каза рязко:

— Вие сте Докси Лейтън. Аз съм Лут Макгейвък от детективската агенция Браун. Преди около три седмици вашият баща ни писа да му изпратим детектив. Аз, приятелю, съм този детектив.

 

 

Лейтън взе колодата карти и сръчно цепи с една ръка. Той беше груб, красив мъж, към петдесет и пет годишен, широкоплещест, но с хлътнали гърди. Кожата на бузите и ушите му бе загоряла и набръчкана. Един от собствениците на хилядаакрови плантации, заключи Макгейвък — този човек бе обходил безброй мили на кон. Той беше някаква смесица от гражданин и селяк — такива срещаш сред земевладелския елит. Копринената му риза и сакото от мек вълнен плат бяха купени направо от Парк Авеню, но на врата му личеше бяла ивица кожа — черната му коса там е била клъцната, когато са му правили тази прическа на селско момче. Той произнесе студено:

— Преди два дена аз писах на вашата агенция, за да отменя молбата на моя баща.

— Само че писмото ви не е получено. — Докато произнасяше тези думи, Макгейвък се сети, че са го излъгали. Във въображението му изникна образът на стария Атъртън Браун, който казваше: „Шестото ми чувство го подсказва, Лутън. Намирисва ми на убийство.“

Лейтън се усмихна ледено.

— Пратих го и трябва да сте го получили. Моля, напуснете къщата.

Макгейвък се овладя. Той заяви рязко:

— Лейтън, в този момент баща ви лежи в ковчег, убит. А убийствата са част от моя занаят. Готов съм да подхвана оттук и да работя за вас. Какво ще кажете?

Лейтън извърна каменното си лице от Макгейвък и заговори на Лийч:

— Лару от Ню Орлиънс предрича много добра реколта от памука, мистър Боби.

Лийч сбърчи чело.

— Възможно е, мистър Докси, възможно е. Стига да не го задушат бурените.

Макгейвък стана сладникаво-любезен.

— Бива си го тоя ваш град, Роктън, където един стар джентълмен като професор Лейтън може да бъде убит и никой пет пари да не дава за това. — Той се усмихна ехидно, претегляйки внимателно думите си. — Я ми кажете, Лейтън, този бивш политик личен приятел ли ви е?

Плантаторът се усмихна.

— Какво говори този човек, мистър Боби?

Линч сви рамене.

— Не мога да кажа, мистър Докси. Може би, мистър Докси…

Макгейвък избухна:

— Престанете с това изтъркано мистър-мистър. — Той пламна. — Стига сте ме подмятали като жаба в гюм. Да речем, че наистина сте писали на началника ми да анулира молбата на баща ви. Аз дойдох тук с най-добри намерения, да ви измъкна от затруднение. — Той се развика. — Щом не искате да си имате работа с мен, добре, ваша воля. Но не ми се перчете, тия не ми минават!

Гласът на Макгейвък секна внезапно. Настъпи мъртва тишина. През отворените прозорци долитаха приглушените шумове на пролетната нощ, проквакването на дървесните жаби, самотният вой на чифтосващ се рис. Лейтън въртеше в загорялата си, изпъстрена със сини венички ръка цигара, жълта като пшеничена сламка.

— Защо — попита той, подбирайки внимателно думите си, — защо ме питате дали мистър Лийч ми е приятел? Нали го виждате в дома ми. Нали виждате, че играе на карти с мен.

— Вие можете да играете на карти с всеки познат. Трябва да ви е близък приятел, за да му позволявате да чете кореспонденцията ви.

Лийч се обади.

— Ако имате път към града, сър, с удоволствие ще ви придружа.

— Почакайте да чуете какво ще кажа — тогава може да промените решението си. — Макгейвък се впусна в подробности. — Вие, Лейтън, сте показали на Лийч писмото си до нас, с което сте отменили молбата на баща ви. Смятали сте, че това ваше писмо ще ни спре. Лийч е малко по-хитър. Предположил е, че то ще ни накара да се завтечем насам. Изчислил е точно кога ще го получим, пресметнал е, че ако изобщо дойда, то ще бъде днес. Кой знае по каква причина за него е важно да разбере дали някой детектив се е заловил с тази работа. Проверява разписанията на влаковете от Мемфис, знае, че ще се наложи да отседна в „Симънс Хаус“. Отива там да ме огледа, когато пристигна. Но сбърка, като ме взе за балама — не съм такъв. Аз съм много добър детектив.

Лейтън разглеждаше огънчето на цигарата си, ръката му беше непоклатима като скала.

— Аз не съм позволявал на Боби да чете писмото ми до вас — заговори той. — Той беше в кабинета ми оная сутрин точно когато го дописвах. Тъкмо отиваше в пощата и любезно предложи да го пусне. Аз му го дадох — добре запечатано.

Достопочтеният Робъртъс Лийч се засмя неловко.

— Внимавайте, господа, играта става малко груба.

— Защо увъртате? — Макгейвък беше дързък. — Вие сте отворили писмото. Защо не си признаете? Вие бяхте в „Симънс Хаус“, чакахте непознат човек от Мемфис. Когато влязох, решихте, че това съм аз, но искахте да се уверите. Опитахте онзи номер с Лузахачи. Попитахте ме дали река Лузахачи е придошла от пролетните дъждове. На Лузахачи има мост близо до Мемфис, на дванайсетина мили от града. За да стигна дотук, влакът трябваше да мине по него. Ако бях отговорил категорично с да или не, щях да се издам. — Той смигна на Лейтън. — Това е само една безплатна мостра от моята стока.

Шията на Лейтън се изду. Той изрече спокойно:

— Мострата ми харесва. Ще поискам още от същото, мистър Макгейвък. Може ли да поговоря с вас утре сутринта в хотела ви? Благодаря.

Макгейвък тръгна към преддверието. Мърлявият мистър Лийч вдигна от пода до стола си своя бастун и рече:

— Лека нощ, мистър Докси, нека да не правим прибързани заключения. Да оставим този въпрос за утре. Както казваше старата ми баба, утрото е по-мъдро от вечерта. Мистър Макгейвък, ще ми позволите ли да ви придружа до…

Гласът на Лейтън беше леден:

— Лека нощ, Макгейвък. Лийч, ти остани. Искам да поговоря с теб.

 

 

Макгейвък бе изправен пред случай, който май щеше да се окаже костелив орех. Той се бе занимавал с много случаи, в които имаше подозрение, че е извършено убийство, но нямаше труп. В този случай положението беше точно обратно: трупът беше налице, но явно никой не се интересуваше особено от това. Съзнаваше, че рано или късно щеше да се сблъска с някой коварен вариант на местните закони. Реши да хване бика за рогата и да го надвие.

Големият часовник на градския съд показваше осем и двайсет и пет, навалицата по тротоарите оредяваше, гражданите прибираха семействата си вкъщи да си лягат. Макгейвък прекоси площада, изкачи се по широките стъпала и влезе в съда.

Той беше нова сграда, която миришеше на пряспа мазилка и ароматен лак. Макгейвък закрачи бавно по неизравнения циментов коридор, забеляза една врата от матирано стъкло, на което пишеше: ЛЪДЛОУ ЧАЙЛДРЕС, шериф. Вратата беше отворена и Макгейвък влезе полека.

Стаята бе спретната, работен кабинет. Единственият прозорец имаше здрава решетка, а сивите стени бяха голи, ако не се смяташе един календар, изобразяващ съблазнителна млада индианка в кану от брезова гора на фона на залеза. На пода до едната стена бяха наредени шест глинени гърнета. Шерифът Чайлдрес седеше зад лъскаво дъбово бюро, украсено с варак. Той беше едър здравеняк с куртка от кожа на пони, с увиснала гуша като на копой и равнодушно изражение на безстрастното си лице. Седеше като замръзнал. Проследи как Макгейвък влезе леко и процеди нервно през неподвижни устни:

— За бога, по-полека и по-спокойно, приятелю. Май искаш мъките ми да започнат пак.

Макгейвък се представи, подаде документите си за самоличност. Шерифът отмести документите.

— Сега не мога да чета никакви писания. Трябва да се държа здраво. Всеки момент болките може да започнат отново.

Макгейвък каза убедително:

— Това са празни приказки, но няма да им обръщам внимание. Вдигнете се от този въртящ се стол и препашете пистолета си. Извършено е убийство.

— Пистолетът ми вече е на мястото си. Аз никога не излизам без него — тросна се шерифът Чайлдрес. — А колкото до това убийство, хайде да го обсъдим. Стане ли убийство, аз винаги узнавам за него. Нали съм шериф, все някой ми казва. Q. Е. D.^[1]. Логиката ни подсказва, че няма никакво убийство. Ако е имало убийство, синко, аз щях да чуя за него. — Той изглеждаше самоуверен.

— Ето сега го чувате. — Макгейвък беше търпелив. — Именно затова съм тук. Опитвам се да ви кажа…

— Кой е убит според вас? — усмихна се бащински шерифът.

— Саймън Течърол Лейтън. И не се смейте.

— Не мога да се сдържа! — ухили се шерифът Чайлдрес. — Старият доктор Лейтън се самоуби, а това не е престъпление. Вие не сте тукашен, приятелю. Хората от града са се пошегували с вас. Xo-xo-xo! — Шерифът се облегна назад, затвори очи и се разсмя гръмогласно. — Ей, паленце, някой те е пратил при мен за зелен хайвер. Няма нищо… — Шерифът спря по средата на изречението. Лицето му се скова, сгърчи се от болка. — Тю, да му се не види! — изруга той прегракнало. — Успяхме. Болките пак започнаха.

 

Шерифът Чайлдрес затършува в едно чекмедже на писалището си, извади кутия за пури и отвори капака. Макгейвък надзърна вътре и се сепна. В кутията шаваха около две дузини сечковци, лъскави черни бръмбари с удължени разчленени тела. Макгейвък бе виждал точно такива бръмбари в гнили пънове. Шерифът огледа сновящите насам-натам насекоми, улови ловко едно с палеца и показалеца си. Наклони глава настрана, пъхна бръмбара в ухото си и за ужас на Макгейвък — натисна. Макгейвък облиза засъхналите си устни.

— Какво…?

— Ухото ме боли. Ужасно силно. — Шерифът затвори капака на кутийката, въздъхна. — Това много помага срещу болки в ушите.

— За пръв път чувам такова нещо!

— Възможно е, синко, възможно е. Но планинците използуват тези бръмбари от години. Айде сега напуснете помещението и ме оставете на спокойствие. Аз съм болен човек.

Макгейвък се примири. „В края на краищата май ще се наложи да си послужа с перлите.“ Шерифът Чайлдрес избърса внимателно пръстите си с една мъхната червена носна кърпа. Макгейвък рече учтиво:

— Е, драги, да не кажеш после, че не съм те предупредил. Когато стане напечено, да не дойдеш да ми се оплакваш, че кръвното ти се е вдигнало. Аз предложих да ти помогна, казах ти каква е работата, а ти ме отряза. Връщам се в хотела. Преди да си тръгна, искам да ти съобщя следното: утре в десет часа сутринта ще погребват стария професор. Точно тогава аз ще бъда в къщата на доктор Лейтън, ще я претърся отгоре додолу да видя дали ще мога да намеря някакви улики. Предоставям ти възможност да избираш: или да ме арестуваш там за влизане с взлом, или да се вразумиш и да ми съдействаш.

Шерифът Чайлдрес седеше, без да помръдне, опулил очи.

— Слава богу! — прошепна той. — По-добре ми е. Върви си, приятелю, върви си.

 

 

Както бе и очаквал, Макгейвък напразно си загуби времето. Положението никак не му харесваше. Още отначало работата обещаваше да бъде трудна. Когато вървеше по пустата улица към хотела си, беше в лошо настроение. Фасадите на магазините по Главната улица вече запалваха нощните си светлини зад мръсни, оплюти от мухи витрини. Дървеният навес над главата му хвърляше тъмна сянка, сякаш бе в тунел. Макгейвък мина през вратата на „Симънс Хаус“, затропа ядно с токове по плочите към гишето.

Администраторът — любезен, възпитан екземпляр с двойни стъкла на очилата — сложи попивателната преса върху подписа му и каза учтиво:

— Вашата стая е 207. — Подаде му ключа. — Аз наредих да пренесат куфара ви горе. Казват, че танинова киселина ще свърши работа, ако случаят е спешен.

Макгейвък тръгна към стълбата, изкачи шест стъпала и изведнъж се закова на място.

— Каква беше тази шегичка за таниновата киселина?

Обърна се. Администраторът не се виждаше никъде. Както стоеше по средата на стълбата, чу далечния му глас.

— Таниновата киселина — подвикна весело гласът — е за сериозни обгаряния. Вие си играете с огъня, сър!

Балконът на втория етаж имаше форма на подкова. Мрачен коридор, застлан със сламена пътека, водеше от мецанина към вътрешността на старата постройка. Разперил пръсти върху махагоновите перила, Макгейвък се поспря за малко в горния край на стълбата и се взря надолу. Цветя в саксии, чисти плочки, стари мебели — гледката беше спокойна, сънлива. Това малко фоайе символизираше Роктън: бе прекалено спокойно. Нищо, дори убийство и скандал, не беше в състояние да наруши монотонното му съществование. Той изруга, поклати глава и тръгна към стая 207, за да вземе пистолета си.

Чак тогава видя момичето.

То стоеше в сянката зад него до една затворена врата. В тъмния мецанин се долавяше само лекото проблясване на тънък воал. Макгейвък се престори, че не я забелязва, отмина я небрежно, но тя застана точно на пътя му, изпречи се пред него. Той я блъсна грубо с рамото си, така че тя се олюля, и каза:

— Ох. Извинявайте, моля.

Момичето улови бравата на вратата.

— Влезте, ако обичате. — Гласът й беше тих, властен. — Аз съм в беда.

В гърлото на Макгейвък клокочеше смях. В гласа на момичето прозвучаха стоманени нотки.

— И се дръжте прилично. Аз съм Хали Лейтън. Тук не е спалня, а музикална стая.

— Защо не казахте! — повдигна вежди Макгейвък. — Аз мразя фугите.

Той прекрачи прага след нея. Тя затвори вратата и се обърна към него.

Намираха се в един от ония специални хотелски салони, в които едновремешните клиентки са се предпазвали от неприличното любопитство на мъжете. Викторианските тапети бяха щамповани с големи виолетови китки лавандула, имаше една разнебитено розово плюшено канапе, олющено пиано с евтина настолна лампа отгоре и комплект протрити столове, тапицирани с брокат.

— Значи вие сте дамата на Докси? — Макгейвък се дръпна назад, хвърли й остър, недружелюбен поглед.

Мисис Лейтън заслужаваше такъв оглед. Стройна, дългокрака и грациозна, тя бе момиче с добри маниери. Червилото й бе положено с четчица, а синкаво-черната й коса, спускаща се назад от бялото чело, се разстилаше по раменете й на лъскави гъвкави вълни, което показваше, че отделя време и грижи за нея — ала Макгейвък имаше тънкото чувство, че това е дете, което по-скоро би убило яребица или би обяздило кон, отколкото да отвори флаконче вносен парфюм. Първо, беше хубава, второ — разточителна. Изящната й бяла рокля беше детински проста — но бе струвала на някого доста пари. При това демонстрираше богатството си по свой начин. Макгейвък прецени възрастта й някъде към деветнайсет години, но тя стоеше пред него със самоувереност, породена и поддържана от пълна кесия. Изправи се гордо и рече:

— Казах ви, че съм в беда. Вие сте детектив. Ще ми помогнете ли… или няма да ми помогнете?

Тя сви пренебрежително рамене.

— Голяма работа. Да, признавам си. Страх ме е. Чух ви да казвате, че татко Лейтън е бил убит. Знам какво означава това; че изтреблението е започнало.

Макгейвък стоеше като истукан. Момичето се разприказва.

— Заради Фидлър Джоплин е. Той си има винаги неприятности със закона, а хвърля вината върху нас, Лейтънови. На следващото заседание на съда ще го съдят за незаконен риболов; сигурно и за това ще хвърли вината върху нас.

— Глупости.

— Истина е. Може да звучи глупаво, но всъщност е нещо много сериозно и противно. Ще ви кажа някои факти, за да добиете ясна представа. Не мислете, че се хваля. Ние, Лейтънови — моят съпруг, покойният ми свекър и самата аз — владеем около две хиляди акра…

— Не думайте!

— Плантацията ни е голяма, но има и много по-големи. — Тя пое дълбоко дъх. — Половината беше собственост на покойния ми свекър, другата половина — на съпруга ми и моя. Управлявахме я като търговско предприятие. Моят свекър — своя дял, ние нашия. А всичко беше под надзора на съпруга ми. От време на време правехме ревизии и тем подобни.

— И каква е ролята на тоя Джоплин?

— Повечето от земята ни е плодородна низина, но част от нея е планинска. — Тя беше смутена. — Джоплин се е настанил незаконно там. Има малка планинска ферма, наречена Джоплиновата мелница. Ние сме собственици на земята, но Джоплинови живеят на нея от сто години. Преди около един месец татко Лейтън — по някаква необяснима причина — неочаквано даде Фидлър под съд и се опита да го изгони от земята. Фидлър претендираше за собственост поради давност, което значи, че я е използувал и се е заселил на нея отдавна. Съдебните заседатели подкрепиха Фидлър, както и трябваше да се очаква, ние с моя съпруг бяхме на негова страна, но, нали разбирате, земята беше на татко Лейтън.

* * *

Макгейвък бе мрачен.

— Това е лошо. Но няма смисъл. Изгонването от имот води до престрелки в бръснарници. Там не се случват изтънчени убийства като това на стария професор.

Тя сви устна.

— Вие не познавате Фидлър Джоплин. Той е интригант. Лукав е. Въпросът не е само до това, че се е настанил незаконно. Около една седмица преди да се опита да го изгони татко Лейтън се помъчи да издействува решение за предаването му на съда, като обвини Джоплин в „контрабандно варене на уиски“. Шерифът затвори Джоплин за три деца, за да го разпита. Тъкмо това мнимо преследване, както и фактът, че Джоплиновата мелница е семейно владение толкова отдавна, накараха съдебните заседатели да подкрепят обвиняемия.

— Нищо чудно — промърмори Макгейвък. — Никъде другаде не съм виждал съдебни процеси като тия, които се водят в планинските краища на далечния юг. — Той потърка челюстта си. — Ще работя за теб, миличка. Кой е този Чарли Лъск?

На прекрасното й лице се изписа неприязън.

— Той е външен човек.

— Аз също съм такъв.

Хубавата мисис Лейтън прояви и първите признаци на снобизъм.

— Искам да кажа, че няма близки. Нито семейство, нито нищо. По едно време татко Лейтън си втълпи в изкуфялата глава да си вземе личен секретар. Искаше момиче, но ние се противопоставихме. Какво ще кажат в Роктън, като чуят, че със стария професор живее едно младо момиче от града? Дадохме обявление в Нашвилския вестник и така се яви Чарли Лъск. Таткото искаше да му плаща само по шест долара седмично, Чарли държеше на петнайсет, затова решихме да му даваме тайно разликата.

Макгейвък запита учтиво:

— Ще отидете ли вие двамата с мистър Лейтън на утрешното погребение?

— Предполагам, че ще отидем. Положително.

Макгейвък беше настойчив:

— Старецът е убит. Някъде в къщата му има някаква улика, с която ще го докажем. Тази вечер се опитах да се промъкна там, но тоя блюдолизец Лъск не ми позволи да прекрача прага. Можете ли да го повикате, да речем, след един час и да го задържите за двайсет минути?

Тя помисли.

— Да, мога. Ще го повикам по телефона от дрогерията и ще му заявя, че от момента на смъртта на татко Лейтън заплатата му се намалява автоматично на първоначалните шест долара. — Тя се усмихна. — Това ще го накара да се завтече при Докси и да започне да го увещава.

— Чудесно. А сега още две неща. Какво ви свързва с тоя Робъртъс Лийч и къде мога да получа чаша уиски?

— Откакто Андерсън се върна в Арканзас, мистър Лийч е нещо като негов заместник. Постът на мистър Лийч е само временен. — Тя забеляза навъсеното чело на Макгейвък и обясни: — Все забравям, че не сте тукашен. Андерсън беше нашият търговски съветник. Той работеше при Докси, но носеше формална отговорност за всички земи на Лейтънови. Наемаше работници, пазареше се с купувачите за приемливи цени и тъй нататък. Преди около месец умря майка му и той се върна у дома си в Канзас. Мъжът ми е повече фермер, отколкото търговец. Той взе мистър Лийч да води счетоводните му книги, докато успее да намери… ъ-ъ… по-компетентен човек. — Тя посрещна смело погледа му. — Това е цялата история. Вкъщи имаме шотландско уиски, ръжено уиски и бърбън. Като се прибера, ще ви изпратя една бутилка.

Макгейвък поклати глава.

— Няма нужда. Моят стомах е галванизиран. Предпочитам някакво по-долнокачествено контрабандно уиски.

Тя го изгледа с тревожно съжаление.

— Чувала съм, че частните детективи са такива. Е, в избата зад бившата кланица има едно заведение, но не ви го препоръчвам. Там се събира долна и опасна паплач. Държи го един бивш затворник на име Поки.

— Чудесно! — зарадва се Макгейвък. — Тъкмо място за мен. Аз самият съм от тая измет.

Стая 207 беше спретната, долавяше се мирис на дезиифекционен препарат. Имаше месингово легло и един огромен гардероб, който приличаше на бюфет. Макгейвък влезе и подсвирна. Постоя за малко насред стаята, изучавайки комфортната обстановка. Насочи палец и показалец към гардероба и изсъска:

— Излез оттам, Джеси Джеймс, и ти, Франк, държа ви на прицел!

Отиде до прозореца, опита резето.

Големият куфар беше до леглото. Макгейвък извади пижамата и домашните си пантофи, порови и намери револвера си. Той имаше особено отношение към своето оръжие. Не го носеше у себе си, ако не смяташе, че може да му потрябва. Според него огнестрелното оръжие беше просто търговска стока. Не би го мъкнал със себе си през цялото денонощие, както не би носил и гаечен ключ или ножици за рязане на тел само затова, че може случайно да му потрябват.

Револверът на Макгейвък беше предназначен за тежка работа. Той имаше къса цев, голям калибър и очукана и протрита лескова дръжка. Бе вършил много работа. Случаят е заплетен, разсъждаваше Макгейвък. Рядко се бе сблъсквал с такова трудно начало, но най-после събитията назряваха. Жилавият дребен детектив се нагаждаше към обстоятелствата, обичаше да предизвиква съдбата. Също като камъче на планински склон, реши той, откъртиш само едно и хоп! — всичко започва да се свлича.

Уби пет минути според ръчния си часовник, за да даде на момичето време да се измъкне от хотела. Когато изтече този срок, пъхна револвера в колана си, угаси лампите и заключи вратата.