Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (4)

Четвърта глава

Най-дразнещото от всичко бе, помисли си Амелия, докато отпиваше от чая си, който — разбира се — беше изстинал, че би могла да чете някоя книга.

Или да язди кобилата си.

Или да потапя пръстите на краката си в потока, или да се учи да играе шах, или да гледа как лакеите у дома лъскат среброто.

Но вместо това беше тук. В една от дванадесетте гостни стаи на замъка Белгрейв, пиеше студен чай, обмисляше, дали би било невъзпитано да изяде последната бисквита и подскачаше всеки път, щом чуеше стъпки в коридора.

— О, Небеса! Грейс! — възкликна Елизабет. — Нищо чудно, че си толкова разсеяна!

— Хмм? — Амелия се изправи. Очевидно бе пропуснала нещо интересно, докато се чудеше как да избегне годеника си. Който, не че бе от значение, можеше да е или да не е влюбен в Грейс.

Важното бе, че беше целунал нея.

Наистина, доста подло държание. И към двете дами.

Амелия разгледа Грейс малко по-внимателно, като обърна внимание на тъмната й коса и сини очи и осъзна, че всъщност е доста красива. Това не би трябвало да я изненадва, бе я познавала през целия си живот. Преди Грейс да стане компаньонка на херцогинята, тя беше дъщеря на местен земевладелец.

Амелия предположи, че все още е такава, само че сега тя беше дъщеря на мъртъв земевладелец, което не предлагаше много, що се отнася до препитание или защита. Но когато родителите на Грейс бяха още живи, всички те бяха част от една и съща провинциална компания и, въпреки че възрастните не бяха толкова близки, при децата бе точно обратното. Амелия се виждаше с Грейс веднъж седмично, по-скоро два пъти, ако броеше и посещенията в църквата.

Но честно казано, никога не бе мислила за външния й вид. Не че не я интересуваше или я възприемаше за недостойна за внимание. Просто Грейс винаги бе била около нея. Постоянна и надеждна част от света й. Най-близката приятелка на Елизабет, трагично осиротяла, а после приютена в домакинството на вдовстващата херцогиня.

Амелия размисли. Приютена беше може би евфемизъм. Честно казано, Грейс работеше здраво за храната и подслона си. Може и да не вършеше черна работа, но времето прекарано с херцогинята бе изтощително.

Амелия го знаеше от първа ръка.

— Възстанових се вече — каза Грейс. — Само съм малко уморена, опасявам се. Не спах добре.

— Какво се е случило? — попита Амелия, решила, че няма смисъл да се преструва, че е слушала.

Елизабет буквално я сръчка.

— Грейс и херцогинята са били нападнати от разбойници!

— Наистина?

Грейс кимна.

— Миналата нощ. По пътя към вкъщи от Залата за танци.

Това вече беше интересно.

— Взеха ли нещо? — попита Амелия, тъй като това й се стори уместен въпрос.

— Как може да си толкова безчувствена? — обвини я Елизабет. — Насочили са оръжие към нея! — тя се обърна към Грейс. — Нали така?

— Да, така беше.

Амелия обмисли казаното. Не за оръжието, а по-скоро за липсата на ужас при повторния разказ на Грейс. Може би тя бе студен човек.

— Беше ли уплашена? — попита Елизабет задъхано. — Аз щях да бъда. Щях да припадна.

— Аз нямаше да припадна — отбеляза Амелия.

— Е, разбира се, че нямаше — каза Елизабет раздразнено. — Дори не затаи дъх, когато Грейс ни го разказа.

— Всъщност, звучи доста вълнуващо — Амелия погледна Грейс с голям интерес. — Беше ли вълнуващо?

А Грейс — Велики Небеса, тя се изчерви.

Амелия се наклони напред и устните й потрепнаха. Едно изчервяване можеше да значи много неща — и всяко от тях прекрасно. Почувства приток на въодушевление в гърдите си, опияняващо, почти безтегловно усещане — усещането, което човек получава, когато му се разказва особено пикантна клюка.

— Красив ли беше?

— Кой? — попита Елизабет и погледна към сестра си сякаш бе полудяла.

— Разбойникът, разбира се — поясни Амелия.

Грейс изпелтечи нещо и се престори, че отпива от чая си.

— Бил е — каза Амелия и сега се почувства много по-добре. Ако Уиндъм беше влюбен в Грейс… е, поне тя не отвръщаше на чувствата му.

— Той носеше маска — отвърна Грейс.

— Но все пак си успяла да прецениш, че е хубав — насърчи я Амелия.

— Не!

— Тогава акцентът му е бил ужасно романтичен. Френски? Италиански? — Амелия буквално потръпна от удоволствие, прехвърляйки през ума си всички книги на Байрон, които бе прочела напоследък. — Испански.

— Ти си полудяла — каза Елизабет.

— Той нямаше акцент — отвърна Грейс. — Е, не съвсем. Шотландски, може би? Ирландски? Не мога да кажа със сигурност.

Амелия се отпусна на мястото си с щастлива усмивка.

— Разбойник. Колко романтично.

— Амелия Уилоуби! — сгълчи я сестра й. — Грейс току-що е била нападната с огнестрелно оръжие, а ти наричаш това романтично?

Тя би отговорила с нещо много язвително и остроумно — защото наистина, ако не можеше да остроумничи със сестра си, то с кого друг би могла да го прави? — но в този момент чу звук от коридора.

— Херцогинята? — прошепна с гримаса Елизабет на Грейс. Толкова беше хубаво, когато херцогинята не се присъединяваше към тях за чая.

— Не мисля — отвърна Грейс. — Беше още в леглото, когато слязох долу. Тя беше доста… ами… объркана.

— Трябваше да се досетя — отбеляза Елизабет. После простена. — Те измъкнаха ли се с изумрудите й?

Грейс поклати глава.

— Скрихме ги. Под възглавницата на седалката.

— О, колко умно! — каза Елизабет одобрително. — Амелия, не си ли съгласна…

Но Амелия не слушаше. Нямаше съмнение, че движението в коридора принадлежеше на човек с по-уверена стъпка от херцогинята и в този момент, Уиндъм премина край отворената врата.

Разговорът спря. Елизабет погледна Грейс, а Грейс погледна Амелия, а Амелия просто продължи да се взира във вече празната рамка на вратата. След миг на затаен дъх, Елизабет се обърна към сестра си и каза:

— Мисля, че той не разбра, че сме тук.

— Не ме интересува — обяви Амелия, което не бе съвсем истина.

— Чудя се накъде отиде — измърмори Грейс.

А после, като три идиотки, по мнението на Амелия, те останаха неподвижни, с глави, глупаво обърнати към вратата. Миг по-късно чуха изсумтяване и трясък, и трите едновременно се изправиха, но все още, без да правят други движения и замигаха неразбиращо.

— По дяволите — чуха как изруга херцогът.

Очите на Елизабет се разшириха. Амелия бе зарадвана от избухването. Одобряваше всичко, което показваше, че той няма пълен контрол върху ситуацията.

— Внимавай с това — отново го чуха да казва.

Изключително голяма картина премина покрай отворената врата, докато двама лакеи се мъчеха да я поддържат изправена. Беше доста странна гледка. Картината бе портрет — в реален размер, което обясняваше трудността да я балансират — и бе на мъж, доста привлекателен всъщност, изпъчен, стъпил с крак върху голяма скала и с много благородно и гордо излъчване.

Като се изключеше факта, че сега се беше наклонил на четиридесет и пет градуса и — от гледната точка на Амелия — сякаш подскачаше нагоре-надолу, докато преминаваше покрай вратата. Което намаляваше значително благородния му и горд вид.

— Кой беше това? — попита тя, щом картината изчезна.

— Средният син на херцогинята — отвърна Грейс разсеяно. — Той е умрял преди двадесет и девет години.

Амелия помисли колко е странно, че Грейс знае съвсем точно датата на смъртта му.

— Защо местят портрета?

— Херцогинята го иска на горния етаж — измърмори Грейс.

Амелия понечи да попита защо, но някой въобще знаеше ли, защо херцогинята правеше каквото и да било? А освен това, Уиндъм избра точно този миг, за да премине отново покрай вратата.

Трите дами наблюдаваха мълчаливо, а после, сякаш времето тръгна на обратно, той направи крачка назад и погледна. Изглеждаше, както винаги, безупречно облечен, с изгладена, снежнобяла риза и брокатена жилетка в удивително тъмносиньо.

— Дами — каза им.

Те всички се поклониха незабавно.

В отговор получиха отсечено кимване.

— Извинете ме — и после изчезна.

— Е — каза Елизабет, което бе добре, защото никой друг изглежда нямаше с какво да запълни мълчанието.

Амелия примигна, и опита да разбере, какво точно да мисли. Не се смяташе за информирана в етикецията на целувките или за подходящото поведение след събитието, но със сигурност, след станалото миналата вечер й се полагаше повече от едно „извинете ме“.

— Може би трябва да си тръгнем — изрече Елизабет.

— Не, не можете — отвърна Грейс. — Не още. Херцогинята иска да види Амелия.

Амелия простена.

— Съжалявам — каза Грейс и бе пределно ясно, че наистина го мисли. Херцогинята със сигурност се наслаждаваше да прави Амелия на пух и прах. Ако не беше стойката й, тогава бе изражението й, а ако не беше изражението, тогава беше новата луничка на носа й.

А ако не беше новата луничка, тогава бе луничката, която щеше да й се появи, защото дори Амелия да стоеше вътре, където бе на сянка, херцогинята знаеше, че бонето й няма да е добре закрепено, когато станеше време да излезе на слънце.

Наистина, нещата, които херцогинята знаеше за нея бяха плашещи, едновременно по размах и неточност.

Вие ще дадете живот на следващия херцог на Уиндъм!, беше се сопвала тя неведнъж. Несъвършенството не е алтернатива!

Амелия си представи останалата част от следобеда и въздъхна.

— Аз ще изям последната бисквита — обяви тя и отново седна.

Другите две дами кимнаха със симпатия и също заеха местата си.

— Може би трябва да поръчам още? — попита Грейс.

Амелия кимна обезсърчено.

И тогава Уиндъм се върна. Амелия изръмжа недоволно, защото сега трябваше отново да стои изправена. Точно в този момент устата й беше пълна с трохи, но тревогите й бяха излишни, тъй като той и без това дори не я заговори.

Егоистичен мъж.

— Почти я изтървахме по стълбите — казваше херцога на Грейс. — Цялото нещо се залюля надясно и едва не се наниза на перилата.

— О, Боже — измърмори Грейс.

— Щеше да е удар право в сърцето — отвърна той с мрачен хумор. — И щеше да си струва, дори само за да видя лицето й.

Грейс понечи да се изправи.

— Баба ти стана от леглото, значи?

— Само за да надзирава пренасянето — каза й той. — За сега си в безопасност.

Грейс изглеждаше облекчена. Амелия не можеше да я вини за това.

Уиндъм огледа подноса, където бяха стояли бисквитите, видя само трохи и се обърна отново към Грейс.

— Не мога да повярвам, че е проявила безразсъдството да нареди да й я занесеш миналата нощ. Или — добави той с глас, почти толкова рязък, колкото и сух — че изобщо си си помислила, че ще можеш да го направиш.

Грейс се обърна към гостите си и обясни:

— Херцогинята помоли да й донеса картината миналата нощ.

— Но тя бе огромна! — възкликна Елизабет.

Амелия остана мълчалива. Беше прекалено заета, за да се впечатли от пестеливостта на думи от страна на Грейс. Всички те знаеха, че херцогинята не моли за нищо.

— Баба ми винаги е предпочитала средния си син — каза херцогът мрачно. А после, сякаш едва сега забелязал жената, за която планираше да се ожени, хвърли поглед към Амелия и изрече: — Лейди Амелия.

— Ваша светлост — отвърна тя покорно.

Но се съмняваше, че я е чул. Вече се бе обърнал отново към Грейс и казваше:

— Ти, разбира се, ще ме подкрепиш, ако я заключим?

Очите на Амелия се разшириха. Помисли си, че е въпрос, но можеше да е и заповед. Което беше много по-интересно.

— Том… — започна Грейс, преди да прочисти гърло и да се поправи: — Ваша светлост. Трябва да сте много търпелив с нея днес. Тя е объркана.

Амелия преглътна горчивия, кисел вкус, който се надигна в гърлото й. Как можеше да не знае, че Грейс използва първото име на Уиндъм? Двамата бяха приятели, разбира се. Живееха в една и съща къща — огромна със сигурност и с цяла флотилия от слуги, но Грейс се хранеше с херцогинята, което значеше, че често се храни с Уиндъм и след пет години трябва да са водили безброй разговори.

Амелия знаеше всичко това. Не я бе грижа. Никога не я е било. Дори не я беше грижа, че Грейс го бе нарекла Томас, а тя, неговата годеница, никога дори не си бе и помисляла да го направи.

Но как можеше да не го е знаела? Не трябваше ли да го знае?

И, защо я притесняваше толкова много, че не го бе знаела?

Амелия наблюдаваше профила на годеника си внимателно. Той все още говореше с Грейс и изражението му бе такова, каквото никога — нито дори веднъж — не бе използвал, когато разговаряше с нея. Имаше фамилиарност в погледа му, топлота от споделени преживявания и…

О, мили Боже. Той беше ли я целувал? Беше ли целувал Грейс?

Амелия сграбчи ръба на стола за опора. Не би могъл. Грейс не й бе толкова близка приятелка, колкото на Елизабет, но въпреки това, тя никога не би извършила подобно предателство. Просто не й бе присъщо. Дори, ако мислеше, че е влюбена в херцога, дори ако мислеше, че флиртът би довел до брак, не би била толкова невъзпитана или нелоялна, за да…

— Амелия?

Тя примигна и лицето на сестра й се появи пред погледа й.

— Зле ли се чувстваш?

— Наистина съм добре — отвърна рязко Амелия, защото последното нещо, което искаше, бе всички да я гледат, когато беше убедена, че лицето й е позеленяло.

И разбира се, всички я гледаха.

Но Елизабет не беше от хората, от които можеш да се отървеш лесно. Постави ръка на челото на Амелия и измърмори:

— Не си топла.

— Разбира се, че не съм — промърмори тя и махна ръката й. — Просто стоях права прекалено дълго.

— Седеше — изтъкна Елизабет.

Амелия се изправи.

— Трябва ми малко чист въздух.

Елизабет също стана.

— Мислех, че искаше да седиш.

— Ще седя навън — скръцна със зъби тя, пламенно желаейки да не беше надраснала детската склонност да удря сестра си по рамото. — Извинете ме — измърмори тя и пресече стаята, макар това да значеше, че трябва да мине точно покрай Уиндъм и Грейс.

Той вече се беше изправил, нали бе истински джентълмен, и сега леко наклони глава, докато го подминаваше.

А после — о, Боже, можеше ли нещо да бъде по-ужасно — с ъгълчето на окото си видя как Грейс го смушка в ребрата.

Последва ужасен миг на мълчание, по време на който той със сигурност гледаше ядосано Грейс. Амелия вече бе стигнала до вратата и за щастие не се налагаше да го гледа в лицето, когато с обичайния си учтив глас, Уиндъм каза:

— Позволете ми да ви придружа.

Амелия спря и бавно се обърна.

— Благодаря ви за загрижеността — каза тя предпазливо, — но не е необходимо.

По изражението му разбра, че би искал да приеме отказа й, но трябва да се бе почувствал виновен, че я пренебрегва, защото рязко изрече:

— Разбира се, че е — а в следващия миг дланта й беше върху ръката му и излязоха навън.

А тя искаше да си сложи най-приятната усмивка и да каже…

О, каква съм късметлийка да бъда ваша булка.

Или ако не това, тогава…

Ще се налага ли да водя разговор?

Или поне…

Шалчето ви е накриво.

Но естествено, не го направи.

Защото, той бе херцога, а тя — негова годеница и дори и да бе успяла да покаже малко духовитост миналата нощ…

Това беше преди той да я целуне.

Странно как това промени всичко.

Амелия го погледна скришом. Той се взираше право напред, а линията на челюстта му беше невъобразимо горда и непоколебима.

Не беше гледал Грейс по този начин.

Тя преглътна и потисна една въздишка. Не можеше да издаде нито звук, защото тогава той щеше да се обърне и да я погледне по онзи свой начин — пронизващ, леден — наистина, животът й би бил толкова по-прост, ако очите му не бяха толкова сини. А после щеше да я попита какво не е наред, но разбира се, нямаше да го е грижа за отговора и тя щеше да го разбере от тона му, а това щеше да я накара да се почувства по-зле, и…

И какво? Защо я е грижа наистина?

Той спря, наруши ритъма на крачките си и тя отново му хвърли един поглед. Гледаше през рамо, назад към замъка.

Назад към Грейс.

Внезапно Амелия се почувства ужасно зле.

Този път не успя да потисне въздишката си. Очевидно много я беше грижа.

Да му се не види!

 

 

Денят, осъзна Томас почти безстрастно, беше забележителен. Небето бе светлосиньо, а тревата — достатъчно висока, че да се поклаща от нежния бриз. Напред имаше дървета, една необичайно залесена област, точно в средата на обработваемата земя, с ниски хълмове, които се спускаха към брега. Морето се намираше на не повече от две мили, но в дни като този, когато вятърът идваше от изток, във въздуха се носеше лек мирис на сол. Пред тях нямаше нищо друго, освен природа, такава каквато Бог я бе създал, или поне каквато саксонците я бяха оставили преди години.

Беше невероятно и изумително диво. Ако човек застанеше с гръб към замъка, можеше да успее да забрави за съществуването на цивилизацията. Чувството бе такова, сякаш, ако продължиш да вървиш, би могъл просто да вървиш и вървиш и вървиш… надалеч. Докато изчезнеш.

Мислил бе за това понякога. Изкушаваше го.

Но зад него лежеше наследството му. Беше огромно и внушително, и погледнато отвън, не особено приветливо.

Томас помисли за баба си. Белгрейв невинаги бе особено дружелюбно място, погледнато и отвътре.

Но беше негов и той го обичаше, дори със солидната тежест на отговорността, която идваше с него. Замъкът Белгрейв беше в костите му. В душата му. И без значение, колко много се изкушаваше понякога, никога не би могъл да се откаже от него.

Обаче имаше други, по-непосредствени задължения, най-важното, от които вървеше до него.

Той въздъхна на ум, като единствения признак за досада бе дискретното завъртане на очи. Вероятно трябваше да се държи по-внимателно с лейди Амелия, когато я видя в гостната. По дяволите, вероятно трябваше да я заговори, преди да се обърне към Грейс. Всъщност, знаеше, че би трябвало да го направи, но сцената с картината беше толкова абсурдна, че изпитваше нужда да каже на някого за нея, а лейди Амелия нямаше как да разбере.

Все пак, беше я целунал миналата нощ и дори да имаше пълното право да го стори, предполагаше, че от него се изисква да прояви някакъв финес след случката.

— Вярвам, че пътуването ви до дома предишната вечер е минало без инциденти — каза той, решил, че това начало на разговор е не по-лошо от което и да било друго.

Очите й останаха съсредоточени върху дърветата напред.

— Не бяхме нападнати от разбойници — потвърди тя.

Той й хвърли един поглед, опитвайки да прецени тона й. Имаше следа от ирония в него, но лицето й бе удивително безизразно.

Тя улови как я гледа и промърмори:

— Благодаря ви за загрижеността.

Не можа да не се зачуди дали не му се подиграва.

— Тази сутрин времето е прекрасно — каза, защото това изглеждаше точно като реплика, която да я раздразни. Не беше сигурен защо. Не беше сигурен и защо го иска.

— Много е приятно — съгласи се Амелия.

— А вие чувствате ли се по-добре?

— От миналата вечер? — попита тя и примигна изненадано.

Той погледна порозовелите й бузи с известно веселие.

— Имах предвид от преди пет минути, но и този отговор е приемлив.

Хубаво бе да знае, че все още може да предизвика червенина по страните на някоя жена.

— Сега съм много по-добре — каза тя отривисто, борейки се с косата си, която, неограничена от боне, сега се развяваше на вятъра и продължаваше да се закача в ъгълчето на устата й.

Той би го намерил за извънредно дразнещо. Как жените търпяха това?

— Беше ми много задушно в гостната — добави.

— А, да — промърмори херцогът. — Гостната е малко тесничка.

Би могла да побере четиридесет души.

— Компанията ме задушаваше — отвърна тя остро.

Томас вътрешно се усмихна.

— Нямах представа, че не се разбирате със сестра си.

Тя насочваше хапливата си забележка към дърветата надолу по хълма, но при думите му рязко извърна глава в негова посока.

— Не говорех за сестра си.

— Наясно бях — измърмори той.

Кожата й почервеня още повече и Томас се зачуди коя бе причината — гнева или смущението. Вероятно и двете.

— Защо сте тук? — поиска да разбере тя.

Той обмисли въпроса.

— Живея тук.

— Навън, с мен? — беше изречено през стиснати зъби.

— Вие ще бъдете моя съпруга, освен ако не греша.

Тя спря да върви, обърна се и го погледна право в очите.

— Вие не ме харесвате.

Не звучеше особено натъжена от това, по-скоро раздразнена, отколкото наранена. Нещо, което намери за любопитно.

— Това не е истина — отвърна й. Защото не беше. Имаше огромна разлика между антипатията и равнодушието.

— Така е — настоя спътницата му.

— Защо мислите подобно нещо?

— Как бих могла да не го правя?

Той я погледна хищно.

— Вярвам, че доста ви харесвах миналата нощ.

Тя не каза нищо, но тялото й беше толкова напрегнато, а лицето — толкова съсредоточено, че почти можеше да я чуе как брои до десет, преди да изрече през зъби:

— Аз съм просто едно задължение за вас.

— Истина е — съгласи се, — но може би приятно задължение.

Лицето й потрепваше с очарователна напрегнатост. Нямаше представа какво си мисли — всеки мъж, който твърди, че разбира жените, бе глупак или лъжец. Но намираше за доста забавно да я наблюдава, да вижда как израженията й се сменят и преливат, докато се опитва да разбере, как най-добре да се справи с него.

— Въобще мислите ли за мен? — най-накрая попита тя.

Това бе толкова типично женски въпрос. Почувства се, сякаш защитава целия мъжкия род, когато отвърна незабавно:

— Сега мисля за вас.

— Знаете какво имам предвид.

Томас помисли да излъже. Най-вероятно, това щеше да е любезно от негова страна. Но наскоро беше открил, че това създание, за което щеше да се ожени, бе много по-интелигентно, отколкото първоначално смяташе, а и не мислеше, че тя ще оцени банални фрази. Така че й каза истината.

— Не.

Тя примигна. А после още веднъж. А после още няколко пъти. Очевидно не бе очаквала това.

— Не? — най-накрая проговори.

— Би трябвало да го смятате за комплимент — посъветва я. — Ако мислех по-малко за вас, щях да излъжа.

— Ако мислехте повече за мен, нямаше да се налага да ви питам сега.

Той почувства как търпението му се изплъзва. Беше тук, нали? Придружаваше я из полетата, когато в действителност, всичко, което искаше да прави, бе…

Нещо, помисли си Томас раздразнено. Не бе сигурен какво, но честно казано, имаше поне дузина проблеми, които се нуждаеха от вниманието му. Може и да не му се занимаваше с тях, но силно искаше да бъдат разрешени.

Тя да не би да си мислеше, че е единствената му отговорност? Да не би да мислеше, че има време да си седи и да съчинява поеми за жена, която дори не бе избрал за съпруга? Беше уговорена за него, за Бога. Още от проклетата люлка.

Томас се обърна към нея и очите му пронизаха нейните.

— Много добре, лейди Амелия. Какво точно очаквате от мен?

Тя изглеждаше объркана от въпроса, изпелтечи някаква глупост, която се съмняваше, че дори сама разбра. Добри ми Боже, нямаше време за това. Предишната нощ не бе спал, баба му беше дори по-раздразнителна от обикновено, а сега годеницата му, която до този момент не издаваше и звук, извън обичайните празнословия за времето, внезапно се държеше така, сякаш той имаше задължение към нея.

Освен да се ожени за нея, разбира се. Което определено възнамеряваше да стори. Но мили Боже, не и този следобед.

Разтри челото си с два пръста. Главата бе започнала да го боли.

— Добре ли сте? — попита лейди Амелия.

— Чудесно — сопна й се Томас.

— Поне толкова добре, колкото бях аз в гостната — чу я да измърморва.

Наистина, това беше прекалено. Той вдигна глава и я прикова с поглед.

— Да ви целуна ли отново?

Тя не каза нищо. Очите й се разшириха.

Томас остави погледа си да се плъзне към устните й и промърмори:

— Това изглежда прави и двама ни много по-сговорчиви.

Тя отново не каза нищо. Той реши да приеме това за да.