Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (21)

Двадесет и първа глава

Слънцето залязваше късно по това време на годината и тъй като госпожа Одли се възползваше от дългите дни, беше доста след вечеря, когато Амелия се отправи към беседката. Както очакваше, никой не забеляза, че излезе. Баща й се бе оттеглил в стаята си веднага след като се нахрани. Все още бе ядосан заради предложението за брак, което Джак направи на Грейс. Херцогинята дори не си направи труда да слезе в трапезарията.

След вечеря домакинята покани Амелия да я придружи в гостната заедно с Джак и Грейс, но тя отказа. Беше прекарала цял час на едно и също място, с едни и същи хора преди вечеря, и целият разговор се състоеше в истории за подвизите на Джак като малък. Които наистина бяха смешни. Но може би щяха да бъдат по-забавни, ако човек бе влюбен в него, а тя не беше. Никой не се изненада, когато им каза, че е уморена и предпочита да почете в леглото.

Тя взе книга от малката библиотека и се качи по стълбите. Легна си за минута, колкото да придаде на завивките подходящо измачкан вид, а после се прокрадна навън. Ако Грейс се върнеше в стаята докато бе навън — в което Амелия много се съмняваше, след като я видя как жадно поглъща всяка дума на госпожа Одли — щеше да изглежда така сякаш бе отишла да се поразходи за малко. Например до библиотеката, за друга книга. Или да си вземе нещо за хапване. Нямаше причина някой да заподозре, че планира да се срещне с Томас. Разбира се, всички бяха дали израз на любопитството си за това, какво ще прави от тук нататък, но явно разбираха, че той има нужда да прекара известно време сам.

Слънцето потъваше зад хоризонта, когато Амелия се отправи към беседката, а въздухът захладняваше — цветовете избледняваха, сенките изчезваха. Тя си каза, че срещата им не значи нищо и просто му прави услуга — да вземе писмото му, и да го остави на масата в коридора, а после да се престори на изненадана като всички други, когато го откриеха. А и вероятно не значеше нищо. Нямаше да му се хвърли отново в ръцете. Последният й опит свързан със страстта, със сигурност бе най-голямото й унижение в живота. А Томас не бе дал признаци, че желае любовните им отношения да стигнат по-далеч. Сега, след като загуби Уиндъм.

Беше толкова дяволски горд. Тя предполагаше, че така става, когато живееш живота си, като един от двадесетте най-влиятелни мъже в страната. Можеше да изтръгне сърцето си от гърдите и да му го даде, да му каже, че ще го обича до смъртта си, и въпреки това той щеше да откаже да се ожени за нея.

Заради собственото й добро.

Това бе най-лошото. Щеше да каже, че беше заради собственото й добро, че заслужава повече.

Сякаш някога го бе оценявала по титлата и богатствата му. Ако всичко това се беше случило само месец по-рано, преди да бяха разговаряли, преди да се бяха целунали…

Нямаше да я е грижа.

О, предполагаше, че щеше да се чувства неловко следващия път, когато посетеше Лондон. Но щеше да има много, които щяха да кажат, че е извадила късмет, задето не с бе омъжила за него, преди да загуби титлата. А тя знаеше стойността си. Беше порядъчно красива, интелигентна — но не — о, благодаря, майко — твърде интелигентна — дъщеря на граф с добра зестра. Нямаше да остане неомъжена за дълго.

Всичко би било съвършено приемливо, ако не се бе влюбила в него.

В него. Не в титлата, не в замъка. В него.

Но той никога не би го разбрал.

Амелия забърза през моравата, обвила ръце около тялото си, за да се предпази от вечерния хлад. Беше поела по заобиколния път, за да не мине пред прозореца на гостната. Хрумна й, че става доста опитна в промъкването.

Трябваше да има нещо смешно в това.

Или поне иронично.

Или може би тъжно.

Можеше да види беседката в далечината, белият й цвят се открояваше ясно на слабата светлина. Щеше да й трябва само минута, преди…

— Амелия.

— О! — тя подскочи. — Велики небеса, Томас, изплаши ме.

Той се усмихна криво.

— Не ме ли очакваше?

— Не и тук — беседката все още се намираше на няколко метра разстояние.

— Моите извинения. Видях те и изглеждаше неучтиво да не те известя, че съм тук.

— Не, разбира се, аз просто… — тя си пое дъх, потупвайки гърдите си с ръка. — Сърцето ми все още препуска.

Последва миг мълчание, а после още един.

А след това още един.

Беше ужасно. Неудобно и празно, и всички други неща, които бе мислела за нормални преди, когато не го познаваше истински и той беше все още херцог, а тя — неговата щастлива годеница. Когато двамата никога не бяха имали какво да си кажат.

— Заповядай — той бутна лист хартия към нея, сгънат и запечатан с восък. После й подаде пръстена си с печат. — Щях да го използвам върху восъка — изрече Томас, — но после осъзнах…

Тя погледна към пръстена, украсен с герба на Уиндъм.

— Би било смешно, всъщност.

— Болезнено смешно.

Амелия докосна восъка. Беше гладък, където бе притиснат с обикновен плосък печат. Вдигна очи и опита да се усмихне.

— Може би ще ти подаря друг. За рождения ти ден.

— Нов пръстен?

О, мили Боже, това прозвуча зле.

— Не, разбира се, че не — тя прочисти гърлото си притеснена, а после измърмори: — Това би било прекалено самонадеяно.

Той изчака, после наклони глава напред, показвайки, че все още се чуди какво бе имала предвид.

— Печат. За восъка — обясни Амелия. Намрази интонацията на гласа си. Само три думи, а звучаха като безсмислен брътвеж. Глупав и изнервен. — Все пак ще ти е нужен, за да изпращаш писма.

Той изглеждаше заинтригуван.

— Какво мислиш, че ще ми подхожда?

— Не знам — отново погледна надолу към пръстена, а после го прибра в джоба си за по-сигурно. — Имаш ли мото?

Томас поклати глава.

— Искаш ли да имаш?

— Ще ми предложиш някое?

Тя се изкикоти.

— О, не бива да ме изкушаваш.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ако разполагам с малко време, бих могла да измисля нещо по-умно от Mors œrumnarum requies.

Челото му се набръчка, докато се опитваше да го преведе.

— Смъртта е почивка от нещастията — съобщи му тя.

Той се разсмя.

— Хералдическото мото на семейство Уилоуби — отвърна му и завъртя очи. — Още от времето на Плантагенетите^[1].

— Толкова съжалявам.

— От друга страна, доживяваме до преклонна възраст — а след това, защото най-накрая се забавляваше, добави: — Сакати, с артрит и затруднено дишане, убедена съм.

— Не забравяй подаграта.

— Толкова мило от твоя страна да ми напомниш — тя завъртя очи, а после го погледна с любопитство. — Какво е мотото на Кавендиш?

— Sola nobilitus virtas.

— Sola nobili…

Предаде се.

— Латинският ми е ръждясал.

— Добродетелта е единствения признак на благородство.

— О! — тя трепна. — Това е иронично.

— Нали?

Не знаеше какво да каже след това. Очевидно той също. Амелия се усмихна с неудобство.

— Да. Е… — вдигна писмото. — Ще се погрижа добре за това.

— Благодаря.

— Довиждане, тогава.

— Довиждане.

Тя се извърна, за да си тръгне, после спря и се обърна като държеше писмото на равнището на рамото си.

— Значи мога да предположа, че нямаш намерение да се присъединиш към нас в Клоувърхил?

— Не. Няма да съм добра компания.

Амелия кимна леко, а устните й се разтегнаха в напрегната неловка усмивка. Ръката й се спусна отново надолу. Знаеше, че трябва да си тръгне. И имаше такова намерение, наистина, или поне си помисли да го направи, но тогава…

— Всичко е там — каза той.

— Моля? — звучеше малко задъхано, но може би Томас не го забеляза.

— В писмото — поясни той. — Обяснил съм всичко на Джак.

— Разбира се — тя кимна, опитвайки се да не мисли колко рязко бе движението й. — Сигурна съм, че си бил много подробен.

— Добросъвестност във всичко — промърмори Томас.

— Новото ти мото? — Амелия затаи дъх, щастлива, че бе намерила нова тема на разговор. Не искаше да се сбогуват. Ако сега си тръгнеше, всичко щеше да свърши, нали?

Той се усмихна любезно и й кимна.

— Ще очаквам с нетърпение подаръка ти.

— Значи ще те видя отново? — о, проклятие. Проклятие, проклятие, проклятие. Не бе имала намерение да прозвучи като въпрос. Трябваше да бъде заявление, сухо и изискано, и определено не промълвено с този тънък, жалък, изпълнен с надежда глас.

— Сигурен съм.

Тя кимна.

Той също.

Стояха там. Гледаха се един друг.

И тогава…

От устните й…

От най-невероятно глупавите…

— Обичам те!

О, Боже!

О, Боже, о, Боже, о, Боже, о, Боже.

От къде беше дошло това? Не би трябвало да го изрича и то толкова отчаяно. А той не биваше да се взира в нея така, сякаш й бяха поникнали рога. Нито тя да трепери, а да диша и о, мили Боже, щеше да се разплаче, защото беше толкова нещастна и…

Амелия вдигна ръце. Разтърси ги.

— Трябва да вървя!

И се затича. О, по дяволите, по дяволите. Беше изпуснала писмото.

Върна се.

— Съжалявам — вдигна го и погледна към него.

О, това бе грешка. Продължаваше да говори, сякаш не бе разбрала, че устата й не прави нищо друго, освен да я представя като глупачка.

— Толкова съжалявам. Не биваше да казвам това. Аз не… е, не биваше. И аз… аз съм… — отвори уста, но гърлото й се бе стегнало и тя си помисли, че ще спре да диша, но тогава, най-сетне, думите сякаш избухнаха:

— Наистина трябва да вървя!

— Амелия, чакай — Томас сложи длан върху ръката й.

Тя замръзна и затвори очи от агонията, която й причиняваше това движение.

— Ти…

— Не биваше да го казвам — изрече бързо Амелия. Трябваше да го прекъсне, преди да е казал нещо друго. Защото знаеше, че няма да й каже, че и той я обича, а не би могла да понесе нищо друго.

— Амелия, ти…

— Не! — извика тя. — Не казвай нищо. Моля те, само ще направиш нещата по-лоши. Съжалявам. Поставих те в ужасно положение и…

— Спри — Томас постави ръка върху раменете й, докосването му бе непоколебимо и топло и на нея много й се прииска да отпусне главата на една страна, така че да опре буза до неговата.

Но не го стори.

— Амелия — изрече той. Сякаш търсеше правилните думи. Което не можеше да е добър знак. Ако я обичаше… ако искаше тя да го узнае… нямаше ли да знае какво да каже?

— Денят беше изключително необикновен — продължи Томас колебливо. — И… — той прочисти гърлото си. — Случиха се много неща и не би било изненадващо, ако си мислиш, че…

— Според теб, просто съм стигнала до това заключение следобед?

— Аз не…

Но тя дори не си направи труда да изтърпи снизхождението му.

— Някога чудил ли си се, защо се борих толкова усилено срещу предложението да се омъжа за мистър Одли?

— Всъщност — тихо й отвърна той, — не каза много по въпроса.

— Защото бях изумена! Поразена. Как мислиш би се почувствал, ако баща ти внезапно поиска да се ожениш за някой, който дори не познаваш, а след това годеницата, с която си мислел, че най-накрая сте станали приятели, внезапно настоява за същото?

— Беше за твое добро, Амелия.

— Не, не беше! — без да се усети изкрещя тя и рязко се дръпна от ръцете му. — Наистина ли щеше да е за мое добро да ме принудят да се омъжа за някой, който е влюбен в Грейс Евърслей? Съвсем доскоро мислех, същото и за теб!

Последва ужасно мълчание.

Не можеше да повярва, че току-що бе изрекла това. Дано, дано да не го бе направила.

Устата му се отвори от изненада.

— Мислела си, че съм влюбен в Грейс?

— Тя определено те познава по-добре от мен — измърмори Амелия.

— Не, не бих… имам предвид, не съм, освен…

— Освен какво?

— Нищо — но изглеждаше виновен за нещо.

— Кажи ми.

— Амелия…

— Кажи ми!

И сигурно приличаше на свирепа кавгаджийка, готова да го хване за гушата, защото той рязко отвърна:

— Помолих я да се омъжи за мен.

— Какво?

— Не значеше нищо.

— Помолил си една жена да се омъжи за теб и това не е значело нищо?

— Не е така, както звучи.

— Кога го направи?

— Преди да заминем за Ирландия — призна той.

— Преди да… — устата й остана отворена от ярост. — Все още си бил сгоден за мен. Не можеш да помолиш някоя да се омъжи за теб, когато си обвързан с друга.

Беше най-невероятното, нетипично за Томас действие, което някога би могла да си представи.

— Амелия…

— Не — поклати глава. Не искаше да слуша извиненията му. — Как можа да го направиш? Винаги постъпваш правилно. Винаги. Дори когато е дяволски досадно, ти винаги…

— Не мислех, че ще бъда сгоден за теб още дълго — прекъсна я той. — Само й казах, че ако Одли се окаже херцога, може би трябва да опитаме с това, когато всичко приключи.

— Да опитате? — повтори тя.

— Не го казах по този начин — измърмори Томас.

— О, Боже мой.

— Амелия…

Тя примигна, опитвайки се да възприеме чутото.

— Но не би се оженил за мен — прошепна.

— За какво говориш?

Тя вдигна глава и най-накрая успя да го погледне. Остро, право в очите и за пръв път не я бе грижа колко сини бяха те.

— Каза, че не би се оженил за мен ако изгубиш титлата. Но би се оженил за Грейс?

— Не е същото — отвърна й. Но изглеждаше засрамен.

— Защо? Как? Как е различно?

— Защото ти заслужаваш повече.

Очите й се разшириха.

— Мисля, че току-що обиди Грейс.

— По дяволите — измърмори Томас и прокара ръка през косата си. — Изопачаваш думите ми.

— Смятам, че и сам се справяш добре с това.

Той си пое дълбоко дъх, явно в опит да се успокои.

— Цял живот си очаквала да се омъжиш за херцог.

— Какво значение има?

— Какво значение има ли? — за момент сякаш онемя. — Нямаш представа какъв може да бъде животът ти, без социалните контакти и достатъчно пари.

— Нямам нужда от тях — възрази Амелия.

Но той продължи сякаш не я бе чул.

— Нямам нищо, Амелия. Нямам пари, нямам имоти…

— Имаш себе си.

Томас се изсмя саркастично.

— Дори не знам кой съм.

— Аз знам — прошепна тя.

— Не си реалистка.

— Не си честен.

— Амелия, ти…

— Не — гневно го прекъсна. — Не искам да те слушам. Не мога да повярвам колко жестоко ме обиди.

— Да съм те обидил?

— Наистина ли ти приличам на парниково цвете и си мислиш, че не мога да устоя и най-дребните трудности?

— Няма да са дребни.

— Но Грейс би могла да го стори.

Лицето му се вкамени и той не отговори.

— Какво ти каза тя? — попита Амелия. Думите й бяха почти подигравателни.

— Какво?

Гласът й се повиши.

— Какво каза Грейс?

Томас се взря в нея сякаш никога не я бе виждал до сега.

— Помолил си я да се омъжи за теб — изрече през зъби. — Какво ти отговори?

— Отказа ми — най-накрая отвърна той рязко.

— Целуна ли я?

— Амелия…

— Направи ли го?

— Какво значение има?

— Целуна ли я?

— Да! — избухна той. — Да, в името на Божията любов, целунах я, но не значеше нищо. Нищо! Опитах, повярвай, опитах да почувствам нещо, но не можеше да се сравнява с това — тогава Томас я сграбчи и устните му покриха нейните толкова бързо и неумолимо, че тя нямаше време дори да поеме дъх. А после нищо нямаше значение. Ръцете му бяха върху нея, притискаха я към него — силно — и Амелия можеше да почувства възбудата му. Искаше го.

Искаше това.

Тя задърпа дрехите му, не желаеше нищо, освен кожата му срещу своята. Устните му бяха върху врата й, а ръката му под полите й, плъзгаше се нагоре по крака й.

Задъхваше се от желание. Палецът му се намираше върху меката кожа от вътрешната страна на бедрото й, притискаше и галеше, а тя не бе сигурна, че може да го понесе. Стисна раменете му за опора, шептеше името му, стенеше, умоляваше го отново и отново за още.

И ръката му се придвижи още по-нагоре по крака й, докато стигна до горната част на бедрото, където беше толкова близо… толкова близо до…

Той я докосна.

Тя се скова, а после се олюля към него, инстинктивно отпускайки се, докато я милваше.

— Томас — простена Амелия и преди да се осъзнае, той вече я полагаше на земята. Целуваше я, галеше я, а тя нямаше представа какво да прави, не можеше да мисли за нищо друго, освен че иска това. Искаше всичко, което правеше и повече.

Пръстите му продължиха да й доставят удоволствие, а после той плъзна един от тях в тялото й с най-порочната от всички ласки. Тя се изви, ахна от шок и желание. Беше се плъзнал в нея толкова лесно. Нима тялото й бе очаквало това? Нима се подготвяше за този миг, когато той щеше да се настани между бедрата й и щеше да я вземе?

Амелия дишаше по-забързано, по-тежко. Искаше Томас да е по-близо. Кръвта й пулсираше в тялото и всичко, което можеше да стори, бе да го сграбчи, да впие ръце в гърба му, в косата му, в задника му… където и да е, само да го приближи по-близо, да почувства натиска на тялото му върху своето.

Тя потръпна, когато той стигна до деколтето на роклята, устните му проследиха ръба… надолу… от ключицата до нежната извивка на гърдите. Пое плата между зъбите си и започна да го подръпва, в началото леко, а после по-силно, когато отказа да му се подчини. Най-накрая, с приглушено проклятие, Томас спусна ръката си, сграбчи плата върху раменете й и го дръпна, докато не се плъзна по ръката й. Гърдата й се оголи и тя едва успя да ахне, преди устата му да се насочи към зърното.

Лек вик се изтръгна от устните й. Не знаеше дали да се отдръпне или да се надигне към него, но се оказа, че няма значение, защото той я държеше неподвижна и, ако се съдеше по доволното му ръмжене, нямаше да я пусне. Ръката му — тази, която й доставяше сладко мъчение — се обви около гърба й и я придърпа непоколебимо към възбудата му. А другата се плъзна по меката, чувствителна кожа на ръката й, издърпа я нагоре и още по-нагоре, докато ръцете и на двама им бяха над главите.

Пръстите им се преплетоха.

Обичам те, искаше да извика.

Но не го стори. Не можеше да говори, не можеше да си позволи да промълви и една дума. Ако го направеше, той щеше да спре. Амелия нямаше представа от къде го знае или, защо бе толкова сигурна, но знаеше, че е истина. Ако стореше каквото и да било, щеше да развали магията и да ги върне в реалността. Томас щеше да спре. А тя нямаше да го понесе.

Почувства как ръцете му се придвижиха между телата им, как несръчно отвързва бричовете си, а после го усети. Твърд и горещ, притискаше се напористо към нея, а тя не бе сигурна дали ще се получи. След това вече не бе сигурна дали ще й хареса, и изведнъж…

Той се тласна напред с примитивно ръмжене и Амелия не можа да се въздържи… извика тихо от болка.

Томас мигновено се вцепени.

Тя също.

Той се поизправи, така че главата му се изви назад и тя остана с впечатлението, че едва сега я вижда. Мъглата от страст беше разкъсана и сега… о, всичко, от което се бе страхувала се сбъдна…

Той съжаляваше.

— О, Боже мой — прошепна Томас. — О, Боже мой.

Какво бе сторил?

Беше дяволски глупав въпрос и още по-глупаво време да си го задава, след като лежеше върху Амелия, потънал до край в нея, насред полето. На полето. Бе отнел девствеността й, без дори да го е грижа за това как се чувства тя. Роклята й се беше събрала около талията, в косата й имаше листа и мили Боже… той дори не бе успял да си свали ботушите.

— Толкова съжалявам — прошепна й.

Тя поклати глава, но Томас не можа да разбере от изражението й какво чувства.

Сега щеше да се ожени за нея. Не можеше да има никакво съмнение. Беше я опозорил по най-унизителния възможен начин. Въобще прошепна ли името й? През цялото това време, в което беше правил любов с нея… изрече ли името й? Осъзнаваше ли нещо друго, освен собственото си неумолимо желание?

— Съжалявам — отново каза той, но думите никога не биха могли да бъдат достатъчни. Томас понечи да се отдръпне, така че да може да й помогне, да я утеши.

— Не! — извика тя и го сграбчи за раменете. — Моля те. Не си отивай.

Той се взря в нея, без да може да повярва на думите й. Знаеше, че това не беше изнасилване. Тя също го бе искала. Беше стенала, стискаше раменете му, шепнеше името му от страст. Но със сигурност сега би искала да сложи край на всичко. Би искала да изчака нещо по-цивилизовано. В легло. Като съпруга.

— Остани — прошепна Амелия и докосна бузата му.

— Амелия — промълви той дрезгаво и се замоли тя да разчете всичките му мисли в тази единствена дума, защото не смяташе, че би могъл да ги изрече.

— Сторено е — отвърна тя нежно. А след това довърши с пламенен поглед: — И никога няма да съжаля за това.

Той опита да каже нещо, издаде някакъв звук, дошъл дълбоко от гърдите му, от някакво примитивно място, където нямаше думи.

— Шшт — Амелия докосна с пръст устните му. — Сторено е — повтори тя. И се усмихна, а в изражението й се четяха милиони години женска мъдрост. — Сега го направи както подобава.

Пулсът му се ускори. И тогава ръката й се плъзна към задната част на бедрото му, докато не достигна голата кожа на задника му.

Той ахна.

Тя го стисна.

— Направѝ го прекрасно.

И Томас го стори. Ако първата част от любенето им представляваше само неистови тласъци и нехайна страст, сега вече имаше ясно намерение. Всяка целувка бе произведение на изкуството, всяко докосване — замислено, за да я изведе до висините на желанието. Ако нещо я караше да ахва от удоволствие, той го правеше отново… и отново.

Шептеше името й непрестанно — срещу кожата й, в косата й, докато дразнеше гърдите й. Щеше да й достави удоволствие. Щеше да го направи прекрасно. Нямаше да пожали усилия, докато не я доведеше до висините на екстаза, докато не отмалееше в ръцете му.

Не той бе важния. За пръв път от месеци, не той беше важния. Не ставаше дума за името му, или за идентичността му, или нещо друго, освен какво можеше да направи, за да й достави удоволствие.

Тя беше важната. Амелия. Всичко, което правеше, беше за нея и може би винаги щеше да бъде така, до края на живота му.

И, може би нямаше да има нищо против.

Може би щеше да е нещо хубаво. Много хубаво.

Томас погледна към нея и затаи дъх, когато видя устните й да се разтварят в лека въздишка на желание. Никога не бе виждал нещо по-красиво. Нищо не можеше да се сравнява с нея, нито най-искрящите диаманти, нито най-забележителните залези. Нищо не можеше да се сравнява с лицето й в този миг.

А после му стана ясно.

Обичаше я.

Това момиче… не, тази жена… която бе пренебрегвал учтиво с години, се беше протегнала и откраднала сърцето му.

И изведнъж се зачуди, как въобще си бе помислил, че може да й позволи да се омъжи за Джак.

Не знаеше как бе смятал, че може да живее без нея.

Или как можеше да преживее дори още един ден, без да знае, че тя някой ден ще бъде негова жена. Че ще носи децата му. Че ще остарее с него.

— Томас?

Шепотът й го върна в настоящето и той осъзна, че е спрял да се движи. Тя се взираше в него със смесица от любопитство и нужда, а очите й… изражението й… Не можеше да обясни какво направи с него, или как, но той беше щастлив.

Не доволен, не удовлетворен, не развеселен.

Щастлив.

Оглупял от любов, с бушуваща кръв и с желание да крещи до небесата.

— Защо се усмихваш? — попита Амелия, а след това и тя се усмихна, защото беше заразно. Трябваше да бъде. Не можеше да го задържи вътре в себе си.

— Обичам те — отвърна той. Ясно осъзнаваше, че лицето му сигурно не изразява изненадата и почудата, която изпитваше.

Тя веднага стана предпазлива.

— Томас…

Беше много важно да го разбере правилно.

— Не го казвам, защото ти го каза и нито пък, защото очевидно трябва да се оженя за теб сега, казвам го, защото… защото…

Амелия застина под него.

Най-накрая той прошепна:

— Казвам го, защото е истина.

Очите й се напълниха със сълзи и Томас се наведе, за да ги изпие с нежна целувка.

— Обичам те — прошепна й. А след това не можа да потисне лукавата си усмивка. — Но веднъж в живота си няма да постъпя правилно.

Очите й се разшириха от тревога.

— Какво имаш предвид?

Той я целуна по бузата, после по ухото, а после по грациозната извивка на челюстта.

— Мисля, че би било правилно да спра тази лудост веднага. Не че не си съвсем опозорена, но наистина трябва да получа разрешението на баща ти, преди да продължа.

— Да продължиш с това? — успя да изрече тя.

Томас повтори целувките си и от другата страна на лицето й.

— Никога не бих бил толкова груб. Имах предвид ухажването. В общ смисъл.

Устата й се отвори и затвори няколко пъти и най-накрая се оформи в нещо, което не можеше да се определи точно като усмивка.

— Но това би било жестоко — промърмори той.

— Жестоко? — повтори тя.

— Ммм. Би било жестоко да не продължа с това — той се тласна напред. Съвсем леко, но достатъчно, за да я накара да извика от изненада.

Томас потърка нос във врата й и ускори темпо.

— Да започна нещо и да не го довърша — това не изглежда правилно, нали?

— Не — отвърна Амелия, но гласът й беше задавен, а дишането й стана накъсано.

Така че той продължи.

Обичаше я с тялото си, също както я обичаше със сърцето си. И когато почувства как тя потръпва под него, най-накрая си позволи да загуби контрол и избухна в нея със сила, която го остави изцеден, изтощен… и завършен.

Може би това не бе правилния начин да съблазниш жената, която обичаш, но определено беше хубаво.