Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (12)

Дванадесета глава

Ако не се брои Хари Гладиш, човекът познаващ Томас най-добре, бе неговия камериер Гримсби, който му служеше от деня на заминаването му в университета. За разлика от повечето камериери, Гримсби беше много силен. Не че някой щеше да разбере това, ако го погледнеше — той бе доста строен, с бледа кожа, която постоянно тревожеше икономката, опитваща се да го накара да яде повече говеждо.

Когато веднъж Томас се бе върнал от главоломен галоп в дъжда, с подгизнали и опръскани с кал дрехи, Гримсби само се поинтересува за коня.

Друг път, след прекаран ден в полето, помагайки на арендаторите в работата им, Томас се бе прибрал с мръсотия по кожата си, в косата и под ноктите. Гримсби просто бе попитал, дали предпочита водата за ваната му да е хладка, топла или гореща.

Но когато Томас влезе с клатушкане в покоите си, вероятно все още вонящ на алкохол — отдавна бе престанал да усеща мириса си — с напълно липсващо шалче и най-забележителното — посинено око, Гримсби изпусна четката за лъскане на обувки.

Това вероятно беше единствения случай, в който бе изразил тревога.

— Окото ви — каза Гримсби.

О, вярно. Не бе виждал камериера си от свадата с прекрасния си нов братовчед. Томас му се усмихна насмешливо.

— Вероятно можем да изберем жилетка в същия цвят.

— Не мисля, че имаме такава, Ваша светлост.

— Наистина? — той се насочи към умивалника. Както обикновено, Гримсби се бе уверил, че е пълен с вода. В момента хладка, но Томас не беше в положение да се оплаква. Наплиска лицето си и се избърса с кърпата за ръце, после повтори целия процес и след бърз поглед към огледалото, установи, че си е във все същия окаян вид.

— Ще трябва да оправим това, Гримсби — каза Томас и здраво разтърка челото си. Погледна към камериера си със саркастична усмивка. — Мислиш ли, че можеш да запомниш нюанса за следващия път, когато отидем Лондон?

— Може ли да предложа, Ваша светлост, да обмислите да не злоупотребявате така с лицето си — Гримсби му подаде друга кърпа, макар Томас да не я бе поискал. — Това би отстранило необходимостта да мислим за цвета, когато избираме гардероба ви за следващата година — той му подаде калъп сапун. — Все още бихте могъл да купите нова жилетка в този цвят, ако желаете. Мисля, че нюансът би бил най-привлекателен представен върху плат, вместо върху нечия кожа.

— Изискано казано — измърмори Томас. — Почти не звучи като мъмрене.

Гримсби се усмихна скромно.

— Старая се, Ваша светлост — той подаде още една кърпа.

Мили Боже, помисли си Томас, сигурно представляваше по-голяма развалина, отколкото си мислеше.

— Да поръчам ли вана, Ваша светлост?

Въпросът беше чисто риторичен, след като Гримсби вече го бе сторил, още преди да довърши думите си. Томас съблече дрехите си, които камериерът му вдигна с машата и навлече халата си. Строполи се в леглото и сериозно заобмисля да отложи ваната за сметка на една хубава дрямка, когато на вратата се почука.

— Бързо беше — изкоментира Гримсби и прекоси стаята.

— Негова светлост има посетител — дочу се неочаквано гласът на Пенрит, дългогодишният иконом на Белгрейв.

Томас не си направи труд да отваря очи. В този момент не можеше да съществува някой, за когото да си струва да го направи.

— Херцогът не приема посетители по това време — отвърна Гримсби.

Томас реши да му вдигне заплатата възможно най-скоро.

— Годеницата му е — каза икономът.

Томас седна светкавично. Какво по дяволите? Предполагаше се, че Амелия е тук заради Грейс. Всичко беше планирано. Двете щяха да бърборят един час, а после той щеше да се появи както обикновено и никой не би заподозрял, че Амелия в действителност е била в Белгрейв цяла сутрин.

Какво въобще можеше да се е объркало?

— Ваша светлост — изрече Гримсби, когато Томас преметна крака през ръба на леглото и стана, — не бива и да си помисляте да приемете лейди Амелия в това състояние.

— Възнамерявам да се облека, Гримсби — отвърна му сухо.

— Да, разбира се, но…

Гримсби очевидно не можеше да довърши изречението си на глас, но носът му леко потрепна, а после се сбърчи, което Томас разчете като Сър, вие воните!

Уви, това нямаше как да се поправи. Не можеше да остави Амелия сама, щом не всичко се бе развило според плана. Но пък Гримсби успя да направи едно малко чудо в рамките на десет минути.

Когато Томас напусна стаята си, изглеждаше отново като себе си. Като себе си с набола брада, но това нямаше как да се избегне в момента. Поне косата му вече не стърчеше като на екзотична птица и, макар окото му все още да изглеждаше много зле, вече не беше кървясало и като цяло, видът му не бе толкова изтощен.

Малко прах за зъби^[1] и беше готов. Макар Гримсби да смяташе, че му е нужен хубав сън.

Томас се отправи към долния етаж с намерението да отиде право в гостната, но когато закрачи по коридора, забеляза Грейс, стояща на около шест стъпки от вратата, жестикулираща лудешки и с пръст върху устните си.

— Грейс — каза той като се насочи към нея, — какво значи това? Пенрит ми каза, че Амелия е тук, за да се срещне с мен.

Не забави крачка, докато приближаваше като предположи, че тя ще върви заедно с него. Но едва я беше подминал и тя сграбчи ръката му и го спря с рязко дръпване.

— Томас, чакай!

Той се обърна и повдигна въпросително вежда.

— Мистър Одли — продължи тя и го дръпна назад, още по-далеч от вратата. — Той е в гостната.

Херцогът хвърли поглед натам и после отново погледна Грейс, чудейки се, защо му бяха казали, че Амелия е там.

— С Амелия — буквално изсъска тя.

Той изруга невъздържано, въпреки присъствието на дама до себе си.

— Защо?

— Не знам — отвърна Грейс сопнато. — Беше там, когато пристигнах. Амелия каза, че го е видяла да минава покрай отворената врата и го помислила за теб.

О, това беше превъзходно. Благословени със семейна прилика, това бяха те. Колко старомодно.

— Той какво каза? — най-накрая попита Томас.

— Не знам. Не бях там. А после не можах много добре да я разпитам в негово присъствие.

— Не, разбира се, че не — притисна основата на носа си и се замисли. Това беше катастрофа.

— Сигурна съм, че той не е разкрил своята… самоличност пред нея.

Томас я изгледа студено.

— Вината не е моя, Томас — довърши Грейс гневно.

— Не съм казал, че е — на свой ред изпусна раздразнена въздишка, а после продължи към гостната.

Мистър Одли беше като ябълката на раздора. През всичките тези години, в които Грейс работеше тук, никога не си бяха разменяли гневни думи. А само Бог знаеше какво говореше този мъж на Амелия.

 

 

От момента, в който Грейс избяга от стаята, нито Амелия, нито мистър Одли бяха промълвили и дума. Сякаш бяха стигнали до негласното споразумение да мълчат, докато не разберат какво толкова се говори в коридора.

Но, освен ако слухът на мистър Одли беше по-добър от нейния, Амелия прие, че и двамата са в безизходно положение. Не можеше да чуе нищо. Грейс сигурно бе пресрещнала Томас в далечния край на коридора.

Тя действително изглеждаше извънредно развълнувана този следобед, което Амелия намираше за странно. Осъзнаваше, че бе поискала много от нея, особено като се има предвид, че Грейс бе повече приятелка на сестра й, отколкото нейна, но със сигурност това не можеше да е причина за необичайното й поведение.

Амелия се наклони напред, сякаш това можеше да подобри слуха й. Нещо ставаше в Белгрейв и тя започваше много да се дразни, че очевидно бе единствения човек, оставен в неведение.

— Няма да можете да ги чуете — каза мистър Одли.

Тя му хвърли поглед, който трябваше да бъде укорителен.

— О, не се преструвайте, че не се опитвахте. Аз определено го правех.

— Много добре — Амелия реши, че няма смисъл да отрича. — За какво предполагате, че говорят?

Мистър Одли сви рамене.

— Трудно е да се каже. Никога не бих предположил, че разбирам женския ум, или пък този, на нашия почитаем домакин.

— Не харесвате ли херцога? — защото със сигурност тонът му го подсказваше.

— Не казах това — меко я сгълчи той.

Тя стисна устни, защото искаше да каже, че не бе нужно да го изрича. Но нямаше да спечели нищо с тази провокация, поне не в момента, така че вместо това го попита:

— Колко време ще останете в Белгрейв?

— Нямате търпение да се отървете от мен ли, лейди Амелия?

— Разбира се, че не — което беше истина, повече или по-малко. По принцип нямаше нищо против него, макар този следобед присъствието му да й бе създало затруднения. — Видях, че слугите местят някакви куфари. Помислих си, че може би са ваши.

— Мисля, че са на херцогинята — отвърна той.

— Отива ли някъде? — Амелия знаеше, че не трябва да звучи чак толкова развълнувана, но престореното безразличие на една млада дама стигаше до тук.

— Ирландия — отговори мистър Одли.

Преди да успее да го разпита повече, Томас се появи на вратата. Определено приличаше повече на себе си от последния път, когато го бе видяла.

— Амелия — каза той и се насочи към нея.

— Ваша светлост — отвърна му.

— Колко е хубаво да те видя. Виждам, че си срещнала нашия гост.

— Да — каза Амелия. — Мистър Одли е доста забавен.

Томас хвърли поглед към другия джентълмен и то не с особено добри чувства, забеляза тя.

— Доста.

Последва застрашително мълчание, а после Амелия изрече:

— Дойдох, за да видя Грейс.

— Да, разбира се — измърмори Томас. Все пак, това беше оправданието, което бяха съчинили.

— Уви — отвърна мистър Одли, — аз я намерих пръв.

Томас го дари с поглед, който би смразил всеки друг мъж, когото Амелия познаваше, но мистър Одли само се подсмихна.

— Аз намерих него, всъщност — включи се тя. — Видях го в коридора и го помислих за вас.

— Поразително, нали? — промърмори мистър Одли. Обърна се към Амелия. — Изобщо не си приличаме.

Тя погледна Томас.

— Не — каза той остро, — изобщо.

— Какво мислите, госпожице Евърслей? — попита мистър Одли.

Амелия се обърна към вратата. Не бе осъзнала, че Грейс се е върнала.

Мистър Одли се изправи на крака, без очите му да се отделят от компаньонката.

— Херцогът и аз имаме ли сходни черти?

Първоначално Грейс изглежда не знаеше как да отговори.

— Опасявам се, че не ви познавам достатъчно добре, за да преценя точно — най-накрая отвърна тя.

Мистър Одли се усмихна и Амелия усети, че двамата си споделиха нещо, което тя не разбра.

— Добре казано, госпожице Евърслей — изрече той. — Мога ли тогава да заключа, че познавате херцога доста добре?

— Работя за баба му от пет години — отвърна Грейс със скован, официален маниер. — За това време съм имала щастието да поопозная характера му.

— Лейди Амелия — прекъсна ги Томас, — мога ли да ви придружа до дома ви?

— Разбира се — съгласи се Амелия. Очакваше с нетърпение пътуването. Не се бе надявала на компанията му. Промяната в плановете беше възхитителна.

— Толкова скоро? — измърмори мистър Одли.

— Семейството ми ще ме очаква — добави Амелия.

— Тогава ще тръгнем веднага — каза Томас и й предложи ръката си. Тя я пое и се изправи.

— Ъ, Ваша светлост!

Всички се обърнаха към Грейс, която все още стоеше близо до вратата. Изглеждаше доста развълнувана.

— Бих ли могла да разменя няколко думи с вас — изрече тя забързано — преди да, ъъъ, да излезете. Моля.

Томас се извини и последва Грейс в коридора. Двамата все още се виждаха от гостната, макар да беше трудно — всъщност невъзможно — да се дочуе разговора им.

— Какво ли обсъждат толкова? — попита мистър Одли и тя разбра от тона му, че знаеше точно какво дискутират, както и че тя не знае нищо. И със сигурност осъзнаваше, че повдигането на въпроса много би я раздразнило.

— Нямам никаква представа — сопна се тя.

— Нито пък аз — отвърна той, безгрижно както винаги.

А после чуха:

— Ирландия!

Това беше Томас, а гласът му бе необичайно висок. На Амелия й се искаше да знае какво беше изречено след това, но херцогът хвана ръката на Грейс и двамата се преместиха настрана, където съвсем не можеха да ги видят. Както, очевидно, и да ги чуват.

— Имаме си отговор — измърмори мистър Одли.

— Не може да е разстроен от това, че баба му напуска страната — каза Амелия. — По-скоро бих си помислила, че ще планира празненство за това.

— А аз мисля, че госпожица Евърслей го информира, че баба му има намерение той да я придружи.

— До Ирландия? — тя се отдръпна от изненада. — О, сигурно грешите.

Той сви рамене.

— Може би. Аз съм новодошъл тук.

— Освен факта, че не мога да си представя, защо херцогинята би искала да отиде в Ирландия — не че — побърза да добави, когато си спомни, че това е родината му, — аз не бих искала да видя вашата красива страна, но не е присъщо за характера на херцогинята, защото съм я чувала да говори презрително за Нортъмбърланд, Езерната област и въобще за цяла Шотландия — тя спря и се опита да си представи херцогинята да се наслаждава на тръпката от пътуването. — Ирландия едва ли е по вкуса й.

Той кимна благосклонно.

— Но наистина, няма смисъл да настоява Уиндъм да я съпроводи. Не се нуждаят от взаимната си компания.

— Колко учтиво казано, лейди Амелия. Някой въобще нуждае ли се от тяхната компания?

Очите й се разшириха от изненада. Това беше още по-ясно заявление, че не харесва Томас. И то казано в собствената му къща! Наистина, забележително неучтиво.

И любопитно.

Точно в този момент Томас се върна в стаята.

— Амелия — каза той енергично, — опасявам се, че няма да мога да те придружа до вкъщи. Приеми извиненията ми.

— Разбира се — отвърна тя и макар че не бе много сигурна, защо, хвърли бърз поглед към мистър Одли.

— Ще направя всичко възможно да осигуря удобството ти. Ако желаеш, би могла да си избереш книга от библиотеката?

— Можете ли да четете в каретата? — попита мистър Одли.

— Вие не можете ли? — на свой ред попита тя.

— Мога. Мога да правя много неща в карета. Или на канапе — добави със странна усмивка.

Томас сграбчи ръката й с изненадваща решителност и я издърпа на крака.

— Беше ми много приятно да се запозная с вас, мистър Одли — каза Амелия.

— Да — измърмори той, — изглежда наистина си тръгвате.

— Амелия — каза Томас отсечено и я поведе навън.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, щом стигнаха коридора. Потърси Грейс, но тя бе изчезнала.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Само няколко въпроса, за които трябва да се погрижа.

Амелия искаше да попита за предстоящото пътуване до Ирландия, но поради някаква причина не го стори. Не бе сигурна защо. Не беше съзнателно решение, а нещо като предчувствие. Томас изглеждаше толкова разсеян. Не желаеше да го разстройва допълнително.

Освен това доста се съмняваше, че би й отговорил честно, ако беше попитала. Не, че щеше да излъже. Това би било съвсем нехарактерно за него. Но щеше да отхвърли въпроса с нещо неясно и снизходително, а тя щеше да загуби всичките прекрасни чувства, които сутринта й бе донесла.

Може ли да взема със себе си един от атласите? — попита тя.

Пътуването до вкъщи щеше да отнеме по-малко от час, но толкова се беше наслаждавала да разглежда картите. Това бе нещо, което бяха правили заедно, с глави сведени над книгите, а челата им почти се бяха докосвали.

Очертанията на континента, бледия син нюанс на океана по страницата — завинаги щяха да я карат да мисли за него.

 

 

Докато пътуваше към дома, а каретата подскачаше по неравния път, тя обръщаше страниците, за да открие Ирландия. Хареса формата й, равна на изток, а после сякаш се протягаше с ръце към Атлантика на запад.

Щеше да попита Томас за пътуването следващия път, когато го видеше. Със сигурност нямаше да напусне страната, без да й каже.

Тя затвори очи и си представи лицето му, като удобно пренебрегна посиненото око. Бяха навлезли в нов етап на отношенията си. В това бе сигурна.

Все още не знаеше, защо Томас беше пил миналата нощ, но си каза, че не се интересува. Всичко, което имаше значение бе, че това го беше довело до нея, а на нея помогна да открие истинската си същност.

Беше се събудила. След години на преструвки, най-сетне се бе събудила.