Линда Хауърд
Разбивач на сърца (7)

Глава 7

Когато Мишел се събуди, бе вече късна утрин. Лежеше сама в голямото легло и се опитваше да се приспособи към промяната. Намираше се в къщата на Джон, в неговото легло. Той бе станал преди няколко часа, още преди разсъмване, и я бе оставил с целувка по челото да си навакса съня. Мишел се протегна, чувствайки голотата си и лека болка в мускулите. Нямаше желание да става и да напуска уютния пашкул от чаршафи и възглавници, които бяха съхранили мириса на Джон. От спомена за разтърсващото удоволствие през изминалата нощ, по тялото й пропълзя топлина и тя се размърда неспокойно. Той не бе спал много, естествено не остави и нея да заспи, докато накрая не напусна леглото, за да се заеме с ежедневните си задължения.

Ако само я беше взел със себе си. Младата жена се чувстваше неловко с икономката му Еди. Какво щеше да си помисли тя за нея? Двете се бяха срещнали за кратко, защото Джон я отведе на горния етаж с безсрамно непристойна прибързаност, но й остана достатъчно време да се впечатли от ръста, достойнството и хладния контрол на възрастната жена. Икономката му не би казала и дума, дори и да не одобряваше ставащото, но доколкото се досещаше Мишел, жената нямаше и право да го прави.

Накрая стана от леглото и отиде под душа. Усмихна се иронично на себе си при мисълта, че не й се налага да икономисва топлата вода. Централната климатична инсталация поддържаше къщата приятно хладна, още едно удобство, от което тя беше принудена да се откаже, с цел намаляване на разходите. Независимо от психическото й състояние, тук щеше да й бъде комфортно. Порази я странната мисъл, че никога досега не бе посещавала къщата на Джон, нито бе имала представа какво да очаква. Вероятно къщите на съседите не бяха така разкошни, колкото нейната, защото преди да се преместят, баща й беше ремонтирал и модернизирал напълно отвътре старата сграда. Домът на Джон бе построен преди осем години и беше в испански стил. Специалните цветни кирпичени тухли — направени от глина и нарязана слама — и високите тавани, запазваха прохладата от залива, а колоритното разнообразие на стайните растения носеше свежест във въздуха. Беше изненадана от толкова много зеленина, но после реши, че това е дело на Еди. От всяка стая се откриваше изглед към вътрешен двор с U-образна форма, с басейн в средата, около който имаше такова изобилие от растителност, че приличаше на джунгла.

Този лукс я удиви. Джон не беше беден, но къщата струваше много пари, които можеше да вложи в ранчото. Беше очаквала нещо по-практично, но в същото време, домът изцяло му прилягаше. Тук всичко бе пропито с неговото присъствие и направено за негово удобство.

Най-накрая си наложи да спре да се колебае, и да слезе долу. Рано или късно трябваше да разбере дали Еди възнамерява да се отнася враждебно към нея.

Разположението на стаите беше просто и тя без проблеми намери кухнята. Всичко, което трябваше да направи, бе да последва аромата на кафе. Когато влезе, Еди я огледа с безизразно лице и сърцето на Мишел, като че ли потъна. Тогава икономката постави ръце на хълбоците си и каза спокойно:

— Неведнъж съм казвала на Джон, че е крайно време да доведе жена в тази къща.

Мишел въздъхна с облекчение, защото нямаше да може да понесе презрението на Еди. Сега беше много по-чувствителна към мнението на хората, отколкото преди, когато беше по-млада и високомерна. Животът беше убил това високомерие и я бе научил да не очаква само рози.

Руменина заля бузите й.

— Джон не си направи труда, да ни запознае снощи. Аз съм Мишел Кабът.

— Еди Верд. Ще закусвате ли? Аз съм също и готвачката тук.

— Не, благодаря, ще изчакам. А Джон ще се върне ли за обяд? — Мишел леко се смути, задавайки този въпрос.

— Да, ако работи някъде наблизо. Искате ли кафе?

— Аз мога да си сипя — каза бързо Мишел. — Къде са чашите?

Еди отвори шкафа в ляво от мивката, извади чаша и я подаде на Мишел.

— Ще бъде много хубаво да имам компания тук през деня — каза икономката. — Тези проклети каубои не ги бива много за разговори.

Еди не отговори на очакванията на Мишел. Вероятно бе на около петдесет години и, макар косата й да беше все още тъмна, имаше нещо в нея, което я караше да изглежда на тази възраст. Беше висока с широки рамене и горда осанка, като игуменка на манастир, и също с такова невъзмутимо достойнство. Но в нея, освен това се усещаше и проницателност, очите й гледаха уморено, като на човек видял много в живота. Нейното тихо приемане, отпусна Мишел. Еди не я осъждаше.

Въпреки намалялото напрежение, Еди спокойно и твърдо отказа на предложението на Мишел да й помага в домакинската работа.

— Рафърти ще ни трие сол на главите — каза тя. — Домакинската работа е това, за което ми плаща, а ние тук се стараем да не го ядосваме.

Като не знаеше с какво да се занимава, Мишел тръгна да се разхожда из къщата, като надзърташе във всяка стая и се чудеше колко време ще бъде в състояние да устои на скуката и безделието. Работата й в ранчото беше толкова тежка, че понякога не искаше нищо повече от това да приседне от умора където и да е, но винаги имаше с какво да се занимава. Тя обичаше работата си във фермата. Не й беше лесно, но я устройваше много повече, отколкото ролята й на скъпо украшение и платена любовница. Липсата на цел я караше да се чувства неловко. Надяваше се, че да живее с Джон би означавало да правят всичко заедно, да споделят грижите и неприятностите, които съпровождат семейните двойки.

При тази мисъл рязко си пое въздух. Намираше се в неговата спалня пред отворените врати на гардероба и се взираше в дрехите му, сякаш личните му вещи щяха да го приближат до нея. Бавно протегна ръка и докосна с пръсти ръкава на ризата му. Нейните дрехи също висяха до неговите, но се чувстваше чужда тук. Това беше неговия дом, неговата спалня, неговия гардероб, а тя беше само една вещ, на която се наслаждаваха нощно време, а при изгрев-слънце забравяха. Тъжно си призна, че това беше по-добре от нищо: независимо колко щеше да пострада гордостта й, тя щеше да остане тук до тогава, докато Джон я желаеше. Защото Мишел беше толкова болна от любов към него, че щеше да се възползва от всичко, което той можеше да й даде. Но това, което наистина искаше, повече от всичко в живота си, беше Джон да я обича така силно, колкото я желаеше. Искаше да се омъжи за него, да му бъде партньор и приятел, както и негова любовница, за да принадлежи на това място, колкото и самият той.

Част от нея се стресна, че може да мисли отново за брак, дори и с Джон. Роджър беше убил доверието й, оптимизма й за живот, поне до скоро смяташе така. Но надеждата разцъфваше отново, като нежен феникс, надигащ глава от пепелта. За първи път призна пред себе си, колко е голяма душевната й сила — ужасът и срамът от брака й я бяха променили, но не я бяха унищожили. Голяма част от оздравяването си дължеше на Джон. Тя го обичаше толкова отдавна, че тази любов стана неизменна част от живота й, и беше винаги в нея, даваше й сили дори тогава, когато смяташе, че вече няма никакво значение.

Най-накрая любопитството я накара да излезе от къщата. Реши да се разходи наоколо и да разгледа, без да се намесва в работата на някого и без да задава въпроси. Разликата между ранчото на Джон и нейното беше огромна. Тук всичко бе чисто и добре поддържано, конюшните и оградата бяха прясно боядисани, машините работеха. Здрави и силни коне се разхождаха зад заграждението или пасяха на пасището. Навесът за складиране на балите бе в много по-добро състояние от плевнята й. И нейното ранчо някога бе изглеждало така, помисли си Мишел и се изпълни с решимост да го постигне отново.

Кой щеше да се грижи сега за нейното стадо? Не беше попитала Джон, а и не й остана време за това. Беше я вкарал в леглото си толкова бързо, че нямаше време да помисли за нищо, а после я бе оставил, докато тя все още спеше.

 

 

Вечерта, когато Джон се прибра, тя бе на ръба на нервен срив, дори чувстваше как мускулите й потрепват от напрежение. Веднага след като дойде от кухнята, очите му огледаха стаята и на лицето му се отрази дълбоко удовлетворение, когато я видя. През целия ден се бе борил с желанието си да се върне обратно, представяйки си я най-сетне под неговия покрив. Дори, когато беше строил къщата, преди осем години, се чудеше, какво ще си помисли Мишел за нея, дали ще я хареса, представяше си как ще изглежда тя в тези стаи. Домът му не беше голям като именията в Палм Бийч, но беше построен според указанията му за удобство, беше красив и в някои отношения луксозен.

Мишел изглеждаше толкова свежа и прекрасна, като утринна зора, докато той беше целия в пот и прах, с потъмняла челюст от наболата през деня брада. Ако я докоснеше сега, щеше да остави мръсни отпечатъци по кремавобялата й рокля, но ако не го направеше скоро, щеше да се побърка.

— Ела с мен — изръмжа той, и се отправи към стълбите, като ботушите му потропваха по пода покрит с плочи.

Мишел бавно го последва, задавайки си въпроса, дали Джон вече не съжалява, че я бе довел тук. Не я целуна, дори не се усмихваше.

Когато Мишел влезе в спалнята, Джон сваляше ризата си и захвърли мръсната, пропита с пот дреха на килима. Тя потръпна при вида на широката му покрита с косъмчета гръд и мощните му рамене. Пулсът й се учести при спомена, как се бе чувствала, когато Джон лежеше върху нея, бавно отпускайки тежестта си и гърдите й допираха къдравите му косъмчета.

— Какво прави днес? — попита той и влезе в банята.

— Нищо — мрачно отвърна Мишел, отблъсквайки чувствата, които заплашваха да я погълнат.

От банята се чу плисък на вода и когато Джон се появи няколко минути по-късно, лицето му бе чисто. Влажни кичурчета от черната му коса се бяха навили на слепоочията. Той я погледна с нетърпеливо, мрачно изражение. Наведе се и събу ботушите си, след което разкопча колана.

Сърцето на Мишел започна да бие с яростен ритъм. Той щеше да я отведе в леглото точно сега и тя пак нямаше да успее да поговори с него. Трябваше да го направи, преди да посегне към нея. Нервно вдигна изцапаните му ботуши, за да ги прибере в гардероба, чудейки се как да започне.

— Чакай — рече тя. — Трябва да говоря с теб.

Джон не виждаше никаква причина да чака.

— Тогава говори — каза той, разтвори ципа на дънките и ги смъкна по бедрата си.

Мишел си пое дълбоко въздух.

— Омръзна ми цял ден да не правя нищо.

Джон се изправи, и погледа му застина, когато тя замълча. По дяволите, трябваше да го очаква. Когато придобиеш нещо скъпо, трябва да плащаш и за неговото поддържане.

— Добре — каза той с равен тон. — Ще ти дам ключовете от мерцедеса, и утре ще отворя разплащателна сметка на твое име.

Мишел замръзна, когато смисъла на думите му стигна до нея и цвета на лицето й изчезна. Нямаше да му позволи да я превърне в домашен любимец, забавна сексуална играчка, с хубава кола и сметка за плащане на скъпи покупки. Заля я неудържима ярост, която помете и последните остатъци от самообладанието й. Гневно хвърли ботушите по него. Той избегна първия, но втория го удари по гърдите.

— Какво, по дяволите!…

— Не — изкрещя тя, а очите й горяха като зелен огън на необичайно бледото й лице. Мишел стоеше неподвижно стиснала длани в юмруци. — Не искам парите ти или проклетата ти кола! Искам да се грижа за добитъка си и за моето ранчо, а не да стоя тук по цял ден, като някаква секскукла и да чакам да се прибереш и да си поиграеш с мен!

Джон изрита дънките си, и остана само по слипове. Неговият собствен гняв също растеше, но той успяваше да го държи под контрол. Това бе очевидно от тихия му и спокоен глас.

— Не мисля за теб като за секскукла. Какво те накара да мислиш така?

Мишел беше пребледняла и трепереше.

— Доведе ме направо тук и започна да се събличаш.

Той смръщи вежди.

— Защото бях мръсен от главата до петите. Не можех дори да те целуна, без да те изцапам, а не исках да оставя петна по роклята ти.

Устните й затрепериха, когато погледна надолу към дрехата си.

— Та това е просто една рокля — каза тя с отвращение. — Ще се изпере. И бих предпочела да се изцапам, отколкото да седя тук всеки ден, без да правя нищо.

— Говорихме за това преди и вече е решено.

Той приближи към нея, постави ръце на раменете й и леко я притисна.

— Не можеш да се справиш с работата, само ще се нараниш. Някои жени биха се справили, но ти не си достатъчно силна. Виж си дланите — каза той, плъзна ръцете си надолу и я хвана за китките. — Костите ти са твърде крехки.

Мишел установи, че се обляга на него, главата й легна в извивката на рамото му.

— Престани да ме караш да се чувствам безполезна! — отчаяно извика тя. — Поне можеш да ме вземеш със себе си. Мога да връщам заблудените…

Той я обърна в прегръдките си, притисна я към себе си и я накара да замълчи.

— Боже, бебчо — промърмори той. — Аз само се опитвам да те защитя, не те карам да се чувстваш безполезна. Едва не полудях, когато те видях, как опъваш сама телта на оградата, и при мисълта какво може да се случи, ако се отплесне и те удари отзад. Може да бъдеш хвърлена от седлото или да те премажат говедата.

— Всичко това може да се случи и с теб.

— Но не може да стане толкова лесно. Признай, че спорът ни е безсмислен. Аз просто искам да те предпазя.

Това беше битка, която често бяха водили, но тя никога не спечели. Нищо не бе в състояние да застави Джон да промени мнението си. Но Мишел не искаше да се предаде, защото не можеше да понесе още няколко дни, като този.

— А ти ще можеш ли да издържиш, без да работиш? Просто да стоиш и да наблюдаваш другите? Дори Еди не ми позволява да й помогна.

— По дяволите, по-добре да не го прави.

— Виждаш ли, какво искам да ти кажа? Трябва ли просто да седя по цял ден?

— Добре. Печелиш точка — каза той с нисък глас.

Джон си мислеше, че тя ще се радва да води отново живот, изпълнен със свободно време, вместо това бе изнервена до краен предел. Погали я успокояващо по гърба и тя постепенно се отпусна в обятията му. Мишел плъзна ръце нагоре и го прегърна през врата. Той трябваше да й намери с какво да се занимава, но сега нищо не му идваше на ум. Трудно му беше да мисли, когато тя се докосваше до него като нежна коприна, твърдите й гърди опираха в неговите, а ноздрите му се изпълваха със сладкия й женски аромат. Беше мислил за Мишел през целия ден, и тази мисъл го притегляше към нея като магнит. Независимо колко често я имаше, желанието му се връщаше по-силно от преди.

Неохотно я отстрани на няколко сантиметра от себе си.

— Вечерята ще бъде готова след около десет минути, а трябва да взема душ. Мириша като кон.

Горещият земен мирис на пот, слънце и мъж не дразнеше Мишел. Тя отново се притисна в него, склони глава на гърдите му и жадно прокара език по горещата му кожа. Той се разтрепери и всичките мисли за баня излетяха от главата му. Прокара пръстите си през блестящата светлозлатиста пелена на косите й, повдигна лицето й и впи устни в целувка, за която бе мечтал през целия ден.

Мишел не би могла дълго да му устои: всеки път като я докоснеше, тя незабавно му отговаряше, като се разтапяше за него, отваряше устни да посрещне неговите, готова да му даде всичко, което той искаше да вземе. Любовта й към него преминаваше всички граници, като й откриваше нови емоционални и физически територии. Само последните остатъци на самоконтрол, позволиха на Джон да не я хвърли върху леглото, точно сега.

— Душ — промърмори той и вдигна главата. Гласът му звучеше напрегнато. — След това вечеря. После трябва да се заема с документите, дявол да го вземе, не мога да ги отлагам повече.

Мишел почувства, че Джон очаква тя да се противопостави и да поиска компанията му, но тя повече от всеки друг разбираше, че домашната работа не бива да се натрупва. Освободи се от ръцете му и се усмихна.

— Гладна съм, така че побързай с твоя душ.

В главата й се оформи една идея, върху която трябваше да помисли.

Мишел беше удивително спокойна по време на вечерята. Изглеждаше някак естествено да бъде тук с него, сякаш всичко си бе застанало на мястото. Сутрешната неловкост с Еди беше изчезнала, може би заради присъствието на Джон. На Мишел й хареса, че икономката вечеряше заедно с тях, без да съблюдава формалности. Това й даде шанс да обмисли всичко, защото коментарите на Еди запълваха тишината и правеха младата жена по-малко забележима.

След вечеря, Джон бързо я целуна и я потупа по дупето.

— Ще се постарая да приключа възможно най-бързо. Ще намериш ли с какво да се забавляваш известно време?

Заля я вълна от обида.

— Ще дойда с теб.

Той въздъхна тежко и погледна надолу към нея.

— Бебчо, ако си с мен, няма да мога да свърша никаква работа.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Ти си най-големия шовинист на света, Джон Рафърти. Да работиш ли отиваш? Идеално, ще ми покажеш това, което правиш, а после аз ще поема работата с документите.

Той я погледна предпазливо.

— Не съм шовинист — „И изобщо не ми се иска да се докосваш до сметките ми“ — добави на себе си.

Със същия успех, можеше да го каже на глас, защото Мишел прочете мислите му.

— Или ще ми дадеш да правя нещо, или още сега ще се върна в къщи — каза тя категорично, гледайки го в лицето и с ръце на хълбоците.

— Какво знаеш ти за водене на счетоводство?

— Случайно съм завършила колеж по бизнес администрация.

Мишел му даде време да асимилира чутото. Очевидно нямаше да я пусне доброволно в своя кабинет. Тя го заобиколи и тръгна надолу по коридора без него.

— Мишел, дявол да го вземе — промърмори раздразнено той и я последва.

— Какво лошо има в това, че ще се занимавам с документите ти? — попита го, като седна до голямото бюро.

— Не те доведох тук, за да работиш. Искам да се грижа за теб.

— Нима мога да се нараня тук? Или може би молива е твърде тежък за мен, за да го вдигам?

Джон я погледна намръщено, искаше му се да я сграбчи от стола. Но блестящите й зелени очи и упорито вдигнатата й брадичка, го предупредиха, че е готова да се бори. Ако продължаваше да я притиска, тя наистина можеше да се върне в онази тъмна и празна къща. Можеше да я задържи тук насила, но не му се искаше да постъпва по този начин. Желаеше я нежна и послушна, а не да се нахвърля върху него, като дива котка. Проклятие, в края на краищата това беше по-безопасно, отколкото да язди сред стадото. Щеше да проверява два пъти книжата през нощта.

— Добре — изръмжа той.

Мишел го изгледа подигравателно.

— Ти си толкова милостив.

— Държиш се много дръзко тази вечер — подхвърли той, докато сядаше. — Може би трябваше да те любя преди вечеря, за да намаля малко неуморната ти активност.

— Както казах, ти си най-големият шовинист на света — Мишел го дари с надменен поглед, един от тези, които по-рано го караха да почервенява. Започваше да й харесва да го дразни.

Лицето му потъмня, но той успя да се овладее. Избута към нея купчина фактури, квитанции и бележки.

— Бъди внимателна и не прави грешки — отсече той. — Данъците не са много приятно нещо, и без счетоводител-аматьор, който бърка сметките.

— Аз се занимавах със счетоводните книги, след смъртта на баща ми — отвърна му Мишел.

— Като съдя по това, което виждам скъпа, казаното не е много добра препоръка.

Лицето й замръзна и тя отмести поглед от него, което го накара да изругае тихо. Без да каже дума повече, тя дръпна документите и започна да ги сортира, след това ги подреди по дати. Джон се облегна назад в голямото си кресло, лицето му беше мрачно, докато я наблюдаваше как въвежда бързо и чисто цифрите в главната счетоводна книга, след това пресмята колонките по два пъти с калкулатора, за да бъде сигурна, че са верни.

Когато привърши, бутна счетоводната книга през бюрото към него.

— Провери, и виж, че не съм направила нито една грешка.

Джон провери всичко. Накрая затвори счетоводната книга и каза:

— Добре.

Мишел присви очи.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Нищо чудно, че никога не си бил женен, след като мислеше, че жените нямат мозък да съберат две и две.

— Бях женен — рязко каза той.

Информацията я зашемети, защото никога не бе чувала, някой да споменава за женитбата му. Думата брак, изобщо не се връзваше с Джон Рафърти. Изгори я яростна ревност при мисълта за другата жена, която беше живяла с него, носила името му, споделяла леглото му, имала правото да го докосва.

— С коя… кога? — заекна тя.

— Преди много време. Току-що бях навършил деветнадесет и в главата си имах повече хормони, отколкото здрав разум. Само Бог знае защо се омъжи за мен. Трябваха й само четири месеца, за да разбере, че живота в ранчото не е за нея, че й трябват пари за харчене, а не съпруг, който работи по двадесет часа на ден.

Гласът му беше равен, очите пълни с презрение. Мишел усети студ.

— Защо никой никога не го е споменавал? — прошепна тя. — Познаваме се в продължение на десет години, но не знаех, че си бил женен.

Той сви рамене.

— Разведохме се седем години преди вие да се преместите тук, така че новината не беше от най-горещите в окръга. Така или иначе, бракът ни не продължи достатъчно дълго, за да успеят хората да научат за нея. Работех твърде много и нямах време за социални контакти. Ако тя се беше омъжила с мисълта, че съпругата на фермер живее в лукс, много бързо си промени мнението.

— Къде е сега? — Мишел горещо се надяваше тази жена да не живее все още в района.

— Не знам и не ми пука. Чух, че се омъжила за някакъв богат възрастен мъж, веднага след като развода ни беше приключил. Тогава това нямаше значение за мен, а още по-малко има сега.

Мишел се чудеше, как някоя жена може да предпочете друг мъж, без значение колко е богат, пред Джон. Беше готова да живее в колиба и да яде гърмящи змии, ако това беше цената да бъде с него. Едва сега започваше да разбира презрителното му отношение към богаташчетата обикалящи модерните курорти. Ето защо беше отправял толкова много отровни забележки към нея в миналото, че разрешава на други да я издържат, вместо да работи и да се осигурява сама. Като разбра това й стана още по-непонятно, защо сега Джон не й разрешаваше да работи нищо, сякаш искаше да я направи напълно зависима.

Той я наблюдаваше с полупритворени очи и се чудеше за какво ли си мисли. Тя беше шокирана да научи, че е бил женен. Беше толкова отдавна, че дори не мислеше за това, и не би го споменал, ако не бяха думите й за брака, които му го напомниха. Това се бе случило в друг живот, с едно деветнадесет годишно момче, изпълнено със смелост да съживи малкото западнало ранчо, получено в наследство. И тъй като бяха минали много години, дори не можеше да си спомни името, нито пък беше в състояние да си спомни как изглежда. Сега не би я познал, дори да се срещнеха лице в лице. Беше странно, защото въпреки че не бе виждал Мишел през годините на брака й, никога не забрави лицето й, начина, по който се движеше, и как слънчевите лъчи играеха в косата й. Познаваше всяка линия на изразителното й изящно лице, високите скули, упоритата брадичка, широките нежни устни. Тя беше притискала тези устни към гърдите му, и бе усетила соления вкус на потната му кожа, когато ги облиза с език. Сега Мишел изглеждаше толкова хладна и недостъпна в безупречната си бяла рокля, но когато правеха любов, тя се превръщаше в течна коприна. Представи си, как краката й се увиват около кръста му, и от страстта избухнала в тялото му, започна да се втвърдява. Джон се раздвижи неспокойно и се облегна назад в стола си.

Тъй като не желаеше да любопитства повече, Мишел се обърна към купчината документи на бюрото му. Не искаше да знае никакви подробности за бившата му жена, и се опасяваше, да не би той да използва възможността, да я попита за неуспешния й брак. По-безопасно бе да се върнат към работата. А и трябваше да говори с него за продажбата на добитъка си.

— Имам нужда от съвета ти за нещо. Исках да угоя говедата за продажба през тази година, но тъй като ми е необходим оборотен капитал, си мисля, че се налага да ги продам сега. С кого да се свържа и как да организирам транспорта?

Точно в този момент не му се мислеше за никакви животни. Мишел скръсти крака и полата на роклята й се вдигна, приковавайки погледа му. Той искаше да я вдигне още по-нависоко, до кръста й, и да оголи напълно краката й. Дънките му се опънаха съвсем, под натиска на набъбналата му плът и трябваше да намери сили в себе си, за да й отговори.

— Нека добитъка се угои достатъчно, така ще получиш много повече пари за него. През това време, аз ще се грижа за ранчото ти.

Тя обърна главата си толкова рязко, че косите й се завъртяха, но всички думи излетяха от главата й, когато очите им се срещнаха и прочете изражението в тях.

— Нека се качим горе — промърмори той.

Беше почти плашещо, че интензивната му сексуалност бе фокусирана върху нея, но Мишел се чувстваше безпомощна да му устои. Разбра, че стои изправена и се разтрепери, когато Джон сложи ръка на гърба й и нежно я подтикна към горния етаж. Качвайки се към спалнята, тя се почувства уязвима. Понякога размерите му я зашеметяваха, и това беше един от тези случаи. Беше толкова висок и мощен, а раменете му толкова широки, че когато тя лежеше под него в леглото, той изпълваше цялото пространство. Само неговият контрол и нежността му я защитаваха.

Джон заключи вратата на спалнята. Застана зад Мишел и бавно започна да разтваря ципа на роклята й. Усети я, че трепери.

— Не се страхувай, бебчо. Или това е от възбуда?

— Да — прошепна тя, когато той пъхна ръце в отворената рокля, хвана гърдите й и ги стисна с пръсти. Усещаше туптенето на зърната си под дланите му, и със слаб стон притисна гръб към него, опитвайки се да потъне в твърдостта и топлината му. Почувства се толкова добре, когато Джон я докосна.

— И двете? — промърмори той. — Защо се страхуваш?

Очите й бяха затворени и дишаше накъсано, когато той разтърка зърната й, които се възбудиха и се превърнаха в малки горещи точки.

— От начина, по който ме караш да се чувствам — задъхана отвърна Мишел, главата й се мяташе на рамото му.

— Ти ме караш да се чувствам също така — гласът му беше нисък и гърлен от горещото напрежение нарастващо в него. — Толкова съм възбуден, че ще се взривя, ако не вляза в теб. Там си толкова мека и стегната около мен, че така или иначе знам, че ще избухна.

Правенето на любов с думи, караше трепета й да се превръща в мощни тръпки. Краката й омекнаха, неспособни да я държат повече и ако не беше мускулестото му тяло да я задържи, щеше да падне. Прошепна името му, една дума, изпълнена със страстен копнеж.

Дъхът му изгори кожата й около ухото, когато той завря лицето си в косата й.

— Толкова си секси, мила. Тази рокля ме влудява. Исках да я вдигна, ето така — ръцете му оставиха гърдите й и се спуснаха към бедрата й, събра плата в юмруците си и го вдигна нагоре. След това полата на роклята й се оказа събрана около кръста, а ръцете на Джон бяха под нея, пръстите му лежаха върху голия й корем.

— Представях си, как плъзгам ръцете си под гащичките ти, ето така. После ги свалям, ето така.

Мишел изстена, когато той дръпна бикините надолу по бедрата й, обхваната от сладострастна безпомощност и беззащитност. Разсъблечена, тя се чувстваше още по открита и уязвима. Дългите пръсти на Джон проникнаха между краката й и я накараха диво да затрепери, докато я галеха и проучваха, и я довеждаха до границата на удоволствието.

— Ти си толкова сладка и мека — прошепна той. — Готова ли си за мен?

Мишел се опита да отговори, но можа само да поеме въздух. Изгарящо в пламъци, тялото й пулсираше, а Джон все още я притискаше към себе си, пръстите му бавно навлизаха в нея, макар да знаеше, че иска него и е готова да го поеме. Беше сигурен. Бе много опитен, за да не знае, но упорито продължаваше сладкото й мъчение, като се наслаждаваше на усещането от него. Сега Мишел се чувстваше толкова секси, колкото той й казваше. Собствената й чувственост се разтваряше като нежно цвете под ръцете му и неговия нисък, гърлен глас. Всеки път, когато Джон правеше любов с нея, тя придобиваше малко повече самоувереност в собствените си способности да дава и получава удоволствие. Той бе силно, откровено казано сексуален, и толкова опитен, че тя искаше да го удари всеки път, когато мислеше за това, но откри, че може да го задоволява. Винаги трепереше от желание, когато я докоснеше. Този мъж, чиято сурова мъжественост му даваше чувствена власт над всяка жена, която пожелаваше, трепереше от желание към нея. Мишел беше на двадесет и осем години, и едва сега, в ръцете на Джон, откри своята сила, научи се да получава удоволствие, да бъде истинска жена. Най-накрая, когато не можеше да издържа повече, се изплъзна от ръцете му. Очите й горяха, когато досъблече роклята си, посегна към него и разкъса дрехите му. Той се засмя дълбоко, по-скоро от възбуда, отколкото от чувство за хумор, и й помогна. Голи и сплетени в едно цяло, паднаха заедно на леглото. Джон влезе в нея с един бавен, мощен тласък. За първи път си позволи нещо повече от бавните предпазливи прониквания. Сега и двамата напълно бяха изгубили контрол над себе си.

 

 

На следващата сутрин Мишел скочи от леглото преди Джон, а лицето й блестеше.

— Не е нужно да ставаш — отбеляза той с нисък, дрезгав от съня глас. — Защо не поспиш по-дълго?

В действителност му харесваше мисълта, че тя спи в неговото легло, гола и изтощена след една нощ, изпълнена с любов.

Тя отстрани светлата си разрошена коса от очите, като ги прикри, смутена от голотата му, когато той стана от леглото.

— Днес ще дойда с теб — отвърна Мишел и се шмугна покрай него в банята.

Няколко минути по-късно Джон се присъедини към нея под душа, присвил черните си очи от нейното заявление. Тя очакваше да й отговори, че не може да отиде с него, но вместо това той промърмори:

— Нямам нищо против, ако това ще те направи щастлива.

И още как. Вече бе решила сама за себе си, че Джон е един свъхзащитнически настроен шовинист, и че с радост би я държал увита в памук, и за споразумение с него и дума не можеше да става. Но тя знаеше какво може да направи и щеше да го стори. Беше толкова просто.

 

 

През следващите три седмици в душата на Мишел започна да се заражда чувство на дълбоко щастие. Пое изцяло работата с документите — три пъти в седмицата — така на Джон му оставаше повече свободно време вечер, отколкото преди. Той не провери повече изчисленията й, тъй като се бе уверил в нейната способност. В останалите дни от седмицата беше из ранчото с Джон, като се наслаждаваше на неговата компания, а той откри, че му харесва, когато тя е до него. Имаше моменти, когато бе толкова разгорещен, мръсен и ядосан, че му идеше да ругае до посиняване, но тогава улавяше погледа на Мишел и от усмивката й раздразнението му изчезваше. Какво значение имаше упоритото биче, след като тя го гледаше по този начин? Тя не протестираше срещу праха, жегата или миризмите — нещо, което Джон не беше очаквал от нея и понякога това го притесняваше. Сякаш тя скриваше част от себе си, заровена дълбоко в свой собствен, затворен свят. Мишел, която той познаваше преди, се смееше, шегуваше се, беше общителна, обичаше забавите и танците. Сега Мишел рядко се смееше и макар преди да бе толкова щедра на усмивки, му отне известно време да го забележи. Една от тези нейни усмивки беше способна да му замае главата, както и на всичките му работници, но той помнеше искрящия й смях, и се чудеше къде бе изчезнал. За него бе още толкова ново да е до нея, че не искаше да я дели с останалите. Те прекарваха нощите обвити в жарка страст, и вместо да утихва, желанието им се усилваше още повече. През деня, Джон се намираше в състояние на постоянна лека ерекция, и му беше достатъчен само един поглед към Мишел, за да стане толкова твърд, че му се налагаше да търси начини да го прикрие.

 

 

Една сутрин Мишел остана в къщата, за да работи в кабинета. Беше сама, защото Еди отиде до магазина. Този ден телефона не спря да звъни, и непрекъснато прекъсваше работата й. Тя бе раздразнена, когато звънна отново и се наложи пак да прекъсне заниманието си, за да отговори.

— Домът на Рафърти.

Никой не отговори, макар Мишел да чуваше бавното дълбоко дишане, сякаш човека от другия край на линията съзнателно го контролираше. Това не беше телефонен маниак, дишането отсреща не беше тежко и неприлично.

— Ало — каза тя. — Чувате ли ме?

Мишел чу в слушалката тихо кликване, сякаш този, който бе звъннал бе поставил слушалката си бавно и внимателно, каквото бе и дишането му. Той. По някаква причина, тя изобщо не се съмняваше, че това беше мъж. Здравият й разум казваше, че това може да е някой отегчен тийнейджър, който си прави шега, или просто грешка, но я заля внезапен студ. Чувство за заплаха беше изпълнило тишината по линията. За първи път от три седмици се почувства сама и по някакъв начин заплашена, макар да нямаше видима причина за това. Обхваналия я студ не я напускаше и внезапно Мишел почувства остра нужда да излезе навън под горещото слънце. Трябваше да види Джон, просто да го погледне, да чуе дълбокия му глас, когато крещи, ругае, или внимателно напява на кон или изплашено теле. Имаше нужда от топлината му, за да разсее студа на тази заплаха, чийто източник не можеше да определи.

 

 

Два дни по-късно, телефонът звънна отново. И отново Мишел има щастието да вдигне слушалката.

— Ало — каза тя. — Домът на Рафърти.

Тишина.

Ръката й се разтрепери. Напрегна слух и чу тихото равномерно дишане, след това кликване, когато отсреща внимателно затвориха, и миг по-късно, сигнала свободно бръмна в ухото й. Мишел усети гадене и студ, без да знае защо. Какво ставаше? Кой си играеше така с нея?