Линда Хауърд
Разбивач на сърца (10)

Глава 10

— Мишел, на телефона — извика Еди от кухнята.

Мишел току-що се бе прибрала и се качваше на горния етаж, за да си вземе душ, когато Еди я извика. Тя се върна и отиде в кабинета, за да се обади от там. Умът й бе при добитъка, който бе добре наддал и Джон бе договорил продажбата му. Скоро щеше да напусне редиците на официално разорените и да стане просто нуждаеща се. Джон се бе намръщил, когато я чу да му го казва.

— Ало — разсеяно каза Мишел.

Тишина.

Познатият вече студ пропълзя по гърба й.

— Ало! — почти изкрещя тя, а пръстите й побеляха от напрежение.

— Мишел.

Името й бе почти прошепнато, но тя го чу и го разпозна.

— Не — каза тя, преглъщайки конвулсивно. — Не ми се обаждай повече.

— Как можа да постъпиш така с мен?

— Остави ме на мира! — извика Мишел и затръшна слушалката. Краката й се подкосиха и се облегна на бюрото, жадно поглъщайки въздух. Беше изплашена. Как Роджър бе успял да я намери тук? Милостиви Боже, как щеше да реагира Джон, ако разбереше, че я притеснява отново? Щеше да бъде повече от бесен. Щеше да извърши убийство. Но какво щеше да се случи, ако Роджър пак позвънеше и Джон вдигнеше слушалката? Дали Роджър щеше да попита за нея или само ще мълчи?

Възобновеното мълчание я плашеше, то й напомни за други телефонни позвънявания. Ужасяваше се от тях. И тогава осъзна: Роджър беше този, който й бе звънил. Нямаше представа, защо бе мълчал, но бе абсолютно сигурна, че е бил той. Защо не се бе досетила по-рано? Имаше необходимите парични възможности, за да я проследи, беше болен и достатъчно обсебен, за да го направи.

Роджър знаеше къде се намира и, че сега е тясно свързана с друг мъж. Започна да й се повдига, като си спомни ревнивите му избухвания. Той беше напълно в състояние да дойде тук, да я изтръгне от ръцете на съперника си, и да я върне там, където й е мястото.

Бяха минали повече от две години, а все още не се бе освободила от него.

Помисли си отново да издейства съдебно разпореждане срещу него, заради тормоз, но тогава Джон щеше да узнае всичко, нали това бе неговия телефон. Не искаше той да разбира, защото реакцията му щеше да бъде прекалено бурна, а Мишел не желаеше да го забърква в неприятности.

Така и не й се предостави възможност да запази скрита тайната си от него. Джон отвори вратата на кабинета, и когато влезе на лицето му бе изписан въпрос. Еди сигурно му бе казала, че разговаря по телефона, и това бе достатъчно необичайно, за да разпали любопитството му. Мишел не разполагаше с достатъчно време, за да изобрази спокойствие на лицето си. Той се спря и внимателно я заоглежда. Тя знаеше, че изглежда бледа и объркана. Видя, как погледа му се плъзна бавно и стигна до телефона. Никога не пропускаше дребните детайли, дяволите да го вземат, беше почти невъзможно да се скрие нещо от него. Можеше и да успее, ако бе имала достатъчно време да се справи с шока, но сега единственото, което бе в състояние да направи е да стои замръзнала на едно място. Защо не се бе забавил в конюшнята повече от пет минути? Тогава щеше да е под душа и да измисли нещо.

— Това беше той, нали? — попита я категорично.

Мишел вдигна бавно ръка към гърлото си и го погледна като заек уловен в капан. Джон пресече стаята с бързи крачки и я хвана за раменете с големите си топли ръце.

— Какво каза? Заплаши ли те?

Вцепенена, тя поклати глава.

— Не. Не ме заплаши. Работата не е в това какво каза, просто не бях в състояние да го слушам…

Гласът й се пречупи и тя опита да се отвърне, страхувайки се, че ще изгуби отново контрол.

Джон я притисна по-здраво към себе си, обгърна я с едната ръка, а с другата посегна към телефонната слушалка.

— Какъв му е номерът? — отсече той.

Като обезумяла, Мишел се опита да издърпа апарата от него.

— Не, не! Това няма да реши нищо!

Изражението на лицето му беше непреклонно и прекрати усилията й, като притисна ръцете й надолу.

— Той е добър в тероризирането на жени, но е крайно време да разбере с кого ще си има работа, ако още един път ти се обади. Спомняш ли си все още номера му или не? Аз мога да го намеря, но ще бъде по-лесно, ако ти ми го дадеш.

— Няма го в телефонния указател — каза тя, за да го спре.

Изгледа я с дълъг и съсредоточен поглед.

— Мога да го намеря — повтори.

Мишел не се съмняваше в думите му. Когато решеше да направи нещо, той просто го правеше, и хората трябваше да се махнат от пътя му. Примирена му даде номера, и го видя, как набира с едва сдържана сила.

Тъй като стоеше много близко до него, можеше да чуе сигнала от другия край на линията, а след това слабия глас, който отговори.

— Извикайте Роджър Бекман на телефона — нареди Джон с твърд глас, на който никой не би посмял да не се подчини.

Докато слушаше, сбърчи вежди намръщено, след това каза „Благодаря“ и затвори. Стоя мрачен в продължение на минута преди да проговори:

— Икономката каза, че е на почивка в южната част на Франция, и не знае, кога ще се върне.

— Но, аз току-що говорих с него! — възкликна стреснато. — Той не е във Франция.

Джон я пусна, заобиколи бюрото и седна зад него. Намръщеният му поглед стана замислен.

— Иди и си вземи душ — каза й тихо. — Аз ще дойда след няколко минути.

Мишел се отдръпна и отново почувства студ да завладява тялото й. Той не й бе повярвал? Знаеше, че Роджър не е в Южна Франция. Беше сигурна, че позвъняванията му не бяха международни. Връзката бе прекалено добра и толкова ясна, както при градски разговор. Разбира се, че Джон нямаше да й повярва сега, нима й бе повярвал за инцидента със синия шевролет. Излезе с изправен гръб и горящи очи. Роджър не беше във Франция, независимо, че икономката му твърдеше обратното, но защо се опитваше да държи в тайна своето местонахождение?

 

 

След като Мишел тръгна, Джон потъна в размисъл. През главата му минаваха различни мисли, но нито една от тях не му хареса. Спомни си лицето й, толкова бяло и измъчено, очите й пълни с ужас, видя малките бели белези по гърба й, спомни си изпълнения й с болка поглед, когато говореше за бившия си съпруг. Този поглед беше в очите й и сега. Нещо не беше както трябва. Щеше да види Роджър Бекман в ада, преди да му позволи отново да се доближи до Мишел.

Беше му необходима информация, и бе готов да използва всички налични средства, за да я получи. Мишел означаваше за него повече, от всичко друго на този свят.

Миналото лято, в съседната къща, в Диамантения залив, се бяха случили някои неща. По неговата съседка, Рейчъл Джоунс, бяха стреляли. Тогава Джон бе видял истински ад в черните очи на мъжа, който държеше в прегръдките си раненото тяло на Рейчъл. Човекът изглеждаше така, сякаш болката й бе негова собствена и раздираше душата му. По това време Джон наистина не можеше да проумее дълбините на агонията на този мъж, по това време той все още укриваше истината за собствената си уязвимост. Рейчъл се бе омъжила за своя черноок воин през изминалата зима. Сега Джон разбра добре терзанията му, защото имаше Мишел, и собственият му живот щеше да е безсмислен без нея. Пожела си сега с него да бяха съпругът на Рейчъл, Сейбин, както и големия рус мъж, който му помагаше. В тях имаше нещо диво, приличаха на хищници, и щяха да разберат нуждата му да защити Мишел. Те с радост биха му помогнали да проследи Бекман като животно, каквото той бе наистина.

Джон се намръщи. Тези двамата не бяха тук, но Анди Фелпс беше. Фелпс също бе участвал в неразборията миналото лято в Диамантения залив.

Намери номера и го набра, а гневът му растеше, докато си спомняше ужасеното лице на Мишел.

— Анди Фелпс, моля.

Когато помощник-шерифа отговори, Джон каза:

— Анди, Рафърти е. Можеш ли да направиш едно малко разследване?

Анди беше бивш агент от управлението за борба с наркотиците, освен това имаше контакти, за които беше по-добре да не се знае. Той тихо попита:

— Какво става?

Джон описа ситуацията в общи линии и зачака, докато Анди обмисляше възможностите.

— Добре. Мишел казва, че човекът, който й звъни, е бившият й съпруг, но икономката му твърди, че той е извън страната, така ли?

— Да.

— Тя уверена ли е, че това е бившия й?

— Да. И настоява, че не е във Франция.

— Това не е достатъчно. Трябва да докажете, че точно той е звънял, преди да получите съдебно разрешение. А както виждам, има добро алиби.

— Можеш ли да разбереш, дали наистина е извън страната? Не мисля, че е вярно, но защо му е необходимо да се преструва, освен ако не се опитва да прикрие следите си поради някаква причина?

— Ти си подозрителен човек, Рафърти.

— Имам основание да бъда — каза Джон с хладен и равен тон. — Виждал съм следите, които е оставил по Мишел, и изобщо не го искам близо до нея.

Тонът на Анди се промени, когато чу тази информация, и в гласа му прозвучаха гняв и отвращение.

— Значи, така, а? Смяташ, че е някъде в района?

— Той със сигурност не е в дома си, и ние знаем, че не е във Франция. Обажда се на Мишел, и я плаши до смърт. Бих казал, че това е възможно.

— Ще започна проверка. Има няколко варианта, които мога да ви предложа. Може да поставите касета във вашия телефон, така че като се обади, да имате доказателство.

— Има и нещо друго — каза Джон и разтри челото си. — Мишел попадна в инцидент, преди няколко седмици. Тя каза, че един мъж в син шевролет я избутал от пътя. Аз не й повярвах, по дяволите, както и полицая. Никой не е видял нищо, не намерихме боя по колата, така че си помислих, че някой е минал прекалено близо до нея и се е паникьосала. Но тя твърди, че той е обърнал и се е върнал, като е опитал да я удари отново.

— Това не е обичайния случай „някой ме изтласка от пътя“ — каза рязко Анди. — Тя каза ли нещо друго?

— Не. Изобщо не говори за това.

— А ти мислиш, че това може да е бившия й съпруг?

— Не знам. Възможно е да няма нищо общо с телефонните позвънявания, но не искам да рискувам.

— Добре, аз ще проверя наоколо. Дръж я под око и прикрепи устройство към телефона.

Джон затвори телефона и остана дълго време седнал, като тихо си мърмореше всички проклятия, за които се сетеше. Да я държи под око щеше да бъде лесно, не бе напускала ранчото след произшествието, дори не бе посещавала собствената си къща. Сега знаеше защо, и проклинаше себе си и Роджър Бекман с еднаква свирепост. Ако бе обърнал по-голямо внимание в деня на инцидента, може би щяха да са в състояние да проследят шевролета. А сега беше минало толкова много време, че Джон се съмняваше някога да го намерят. Мишел не беше свързала инцидента с Бекман и Джон не искаше да й споменава за тази възможност.

Тя и така бе достатъчно наплашена.

Вбеси го факта, че не може да направи нищо, освен да седи и да чака обаждането на Анди. А и това можеше да се окаже задънена улица. Но ако наистина Бекман беше някъде в района, Джон възнамеряваше да му направи посещение и дяволски ясно да му обясни, никога повече да не безпокои Мишел.

 

 

Мишел рязко се изправи и седна в леглото с широко отворени очи и бледо лице. До нея Джон се раздвижи неспокойно и я потърси с ръка, но не се събуди. Тя легна обратно, почувствала успокоение от близостта му, но мозъка и сърцето й бясно работеха.

Това е бил Роджър.

Роджър е шофирал синия шевролет. Роджър се бе опитал да я убие. Той не е във Франция, а във Флорида и чака удобен момент да я хване сама. Спомни си чувството преди инцидента, сякаш някой я наблюдаваше с изгаряща злоба, същото, което я обхващаше и при телефонните обаждания. Трябваше по-рано да свърже всичко това.

Той е разбрал за Джон. Мишел дори се досещаше, как се бе случило. Битси Съмнър, жената, която срещнаха с Джон в Тампа, когато бяха отишли да подпишат нотариалния акт, беше най-голямата клюкарка в Палм Бийч. На нея не й бе необходимо много време, за да разпространи новините из Филаделфия — че Мишел Кабът сега е много близка с красив и мъжествен собственик на ранчо, притежаващ толкова магнетичен поглед, че накарал Битси да се почувства разгорещена.

Мишел почти можеше да я чуе, как разговаря по телефона и разкрасява разказа си, като се смее злорадно и гради спекулации относно секси собственика на ферма.

Роджър вероятно е убедил сам себе си, че Мишел ще се върне при него. Все още чуваше в главата си гласа му, който й шепнеше колко много я обича, за това как щял да направи всичко възможно, за да й покаже колко хубаво може да бъде между тях. Сигурно е изпаднал в бесен гняв от ревност, когато е научил за Джон. Най-сетне беше разбрал, кой е другият мъж, за чието съществуване бе подозирал през цялото време.

Умът му сигурно бе напълно завладян от това. Мишел си припомни какво й бе казал при последния им разговор: Как можа да постъпиш така с мен?

Почувства се като хваната в капан, паникьосана от мисълта, че той е някъде наблизо и търпеливо изчаква момента, в който щеше да я хване. Не можеше да отиде в полицията, нямаше доказателства, само интуиция, а по предположения не арестуваха хората. Освен това не възлагаше голяма надежда на полицията. Родителите на Роджър го бяха откупили във Филаделфия, а сега огромното им състояние се контролираше от него. Разполагаше с неограничени средства, а нима имаше нещо, което да не може да купи? Може би, бе наел вече някого, в този случай, тя нямаше представа от кого да се пази.

Най-накрая успя да заспи.

 

 

Мисълта, че Роджър е някъде наблизо я потискаше през следващите няколко дни, а това наруши съня и апетита й. Въпреки хората около нея, тя се чувстваше ужасно сама.

Искаше да поговори с Джон за това, но горчивия й опит я застави да запази мълчание. Как да му каже, след като не й бе повярвал за телефоните позвънявания и произшествието? Беше включил устройство към телефона, но не го бе обсъдил с нея и тя не зададе никакви въпроси. Ако просто бе решил да се пошегува, тя не искаше да знае за това. Нещата помежду им бяха станали напрегнати след последното позвъняване на Роджър и Мишел се почувства още по-несигурна за връзката им. Само в леглото всичко си оставаше същото. Започна да се страхува, че му е доскучала, но той не изглеждаше преситен от нея. Любовните му ласки бяха все така пламенни и страстни, както и преди.

Но в едно горещо и слънчево утро, Мишел внезапно осъзна, че не е в състояние да стои и да чака повече. Чувстваше се толкова притисната, че бе достигнала предела. Дори и заека се обръща и започва да се бори, когато е приклещен в ъгъла. Беше уморена от всичко това, толкова уморена, сякаш се бореше сама срещу всичко. Проклетият Роджър!

Какво трябваше да направи, за да го изтръгне от живота си? Сигурно имаше някакъв изход. Не можеше да прекара останалата част от дните си, като се оглежда зад всеки ъгъл, твърде ужасена да отиде дори до магазина. Мишел почувства растящия в нея гняв. Защо му позволяваше, да диктува условията както преди, и я караше да се изолира доброволно, сякаш я бе заключил в затвор. От днес щеше да започне да прави нещо по въпроса.

Документите, които й спечелиха развода бяха все още у нея. Сега, когато родителите му бяха мъртви, те нямаха същата сила, но все пак означаваха нещо. Те бяха доказателство, че Роджър я беше нападнал веднъж. Ако посмееше да се обади отново, тя щеше да се сдобие с позвъняването му на запис и може би да успее да го провокира да я заплаши. Това бе Флорида, а не Филаделфия, и макар многото пари да имаха тежест навсякъде, тук той не разполагаше с връзките на старите семейни приятели, които да го защитят.

Но документите се намираха в стария сейф на нейното ранчо, а тя искаше да ги има по-близо до себе си — тук, в дома на Джон. Едва ли бяха на безопасно място в празната къща, въпреки че вратата се заключваше надеждно. Все пак можеше да се проникне лесно, а сейфът беше обикновен, домашен. Мишел се съмняваше, че е достатъчно сигурен, ако някой наистина решеше да го отвори.

Ако Роджър по някакъв начин се добереше до тези документи, тя въобще нямаше да има доказателства. Тези снимки и доклади не можеха да бъдат възстановени.

Взимайки решение, Мишел каза на Еди, че ще поязди и изтича в конюшнята.

Разходката през пасището до нейното ранчо беше приятна, но сега не бе в състояние да й се наслаждава. Чувстваше се натегната като струна, а напрежението тежеше като топка в стомаха й. Роджър я бе наблюдавал последния път, когато тя беше там и не можеше да забрави ужаса, който почувства, когато видя синия шевролет да се носи срещу нея.

Приближи къщата отзад. Огледа се неспокойно, докато слизаше от коня, но всичко беше нормално. Птиците пееха по дърветата. Бързо провери вратите и прозорците, всички изглеждаха здрави, без признаци на влизане с взлом. Едва тогава влезе вътре и побърза към кабинета, за да отвори сейфа. Извади от него голям кафяв плик, провери съдържанието му и с облекчение въздъхна, всичко си беше на мястото. Скри плика под ризата си и заключи касата.

Къщата беше затворена от дълго време и вътре въздухът бе горещ и задушен. Почувства се замаяна, като се изправи и стомаха й се сви в пристъп на гадене. Тя се втурна навън, на задната веранда, и се облегна на стената, вдишвайки дълбоко свеж въздух, докато главата й не се прочисти, а стомаха й не се успокои. Нервите й бяха опънати. Мишел не знаеше още колко дълго щеше да издържи, но трябваше да чака. Той щеше да се обади отново, изобщо не се съмняваше в това. А дотогава нямаше какво да направи.

Всичко наоколо оставаше спокойно и тихо. Кобилата изцвили радостно, когато Мишел я яхна и тръгна обратна към вкъщи.

Когато се прибра, конярят излезе да я пресрещне с явно облекчение.

— Слава Богу, вие се върнахте — каза той съчувствено. — Тук настана истински ад, ще ме извините, мем. Както и да е, шефът обърна всичко да ви търси. Ще му съобщя, че сте се върнали.

— Защо ще ме търси? — попита тя объркана. Нали бе предупредила Еди, че ще поязди.

— Не знам, мем — той пое юздите на коня от ръцете й, когато тя слезе на земята.

Мишел влезе в къщата и потърси Еди.

— За какво Джон вдига такава врява? — попита тя.

Еди повдигна вежди.

— Не го приближих достатъчно, за да попитам.

— Не му ли каза, че отидох да пояздя?

— Да. Именно тогава, той наистина се взриви.

Мишел си помисли, че може би нещо не е наред и Джон не е могъл да намери необходимите документи, но когато провери в кабинета, всичко изглеждаше така, както го бе оставила сутринта. Извади кафявия плик изпод ризата си и го заключи в сейфа. Веднага почувства облекчение. Тук беше в безопасност, заобиколена от хората на Джон.

Няколко минути по-късно, чу приближаването на пикапа му, и съдейки по скоростта, явно яростта на Джон не бе утихнала. Изпитвайки повече любопитство, отколкото тревога, Мишел излезе да го посрещне, и видя как автомобила занася при спирането, разпръсквайки пясък и чакъл под гумите. Той бутна вратата и излезе, като стискаше в ръката си пушка. Лицето му бе напрегнато, и черен огън гореше в очите му, когато я приближи.

— Къде беше, дяволите да те вземат? — изрева той.

Мишел погледна пушката.

— Бях навън да пояздя.

Той не спря, когато се изравни с нея, а я хвана за ръката и я затегли навътре в къщата.

— Ходила си да яздиш, къде, дявол да го вземе? Обходих цялата територия да те търся.

— Отидох до вкъщи — Мишел започна малко да се ядосва на държанието му, макар че все още не разбираше какво го е прихванало. Тя навири нос и го погледна с хладен поглед. — Изобщо не ми е дошло на ум, че трябва да ти поискам разрешение, за да отида в собствената си къща.

— Е, сладурче, точно това трябваше да направиш — отсече той, докато прибираше пушката обратно в оръжейния шкаф. — Не искам да ходиш никъде, без да ме питаш.

— Не предполагах, че съм твой затворник — каза му ледено.

— Как ли пък не, по дяволите! — той обикаляше около нея, неспособен да успокои обхваналата го дива паника, когато не я бе открил. Изпитваше желание да я заключи в спалнята, за да я пази, докато не узнаеше какво става и къде се намира Роджър Бекман. Един поглед към възмутеното й лице, обаче му показа, че е подходил погрешно и тя щеше да отговаря хапливо.

— Мислех, че нещо ти се е случило — каза й по-тихо.

— И тогава тръгна да обикаляш около ранчото, за да търсиш нещо, по което да стреляш? — попита го недоверчиво Мишел.

— Не, тръгнах да обикалям около ранчото да те търся, а пушката взех в случай, че си в някаква опасност.

Мишел стисна ръцете си в юмруци, защото й се прииска да го удари. Не й бе повярвал за реалната опасност, която я грозеше, но сега се ядосваше за дреболии, като тази, че може да си навехне глезена или да падне от коня.

— В каква опасност бих могла да бъда? — отсече тя. — Сигурна съм, че в ранчото ти няма змия, която би се осмелила да ме ухапе без твое разрешение!

Лицето му изразяваше пълно разкаяние, когато погледна към нея. Той вдигна ръка и сложи паднал кичур, позлатена от слънцето коса, зад ухото й, но тя продължаваше да го гледа свирепо, като някоя възмутена кралица. Повече му харесваше това нейно настроение, отколкото хладната отдалеченост, с която се отнасяше към него напоследък.

— Сладка си, когато си бясна — подразни я той, като знаеше как ще й подейства.

За миг Мишел изглеждаше готова да му се нахвърли, но после изведнъж изсумтя:

— Задник — и започна да се смее.

Джон също се засмя. Никой не можеше да каже „задник“, както Мишел, толкова високомерно и претенциозно. Това му харесваше. Можеше да го нарича задник по всяко време, когато й скимнеше. Преди да престане да се смее, постави ръцете си около нея, притегли я към себе си, покри устата й със своята и бавно плъзна език между устните й. Смехът й рязко секна, тя повдигна ръце и впи пръсти в бицепсите му, и срещна езика си с неговия.

— Изплаши ме до смърт, по дяволите — промърмори той, отделяйки устните си от нейните.

— Като гледам, не всяка част от тебе е изплашена — отвърна тя, като го накара да се усмихне.

— Не се шегувам. Всеки път, когато излизаш искам да ме уведомяваш и не желая да ходиш сама до твоята къща. Там е пусто от доста време и нищо чудно някой скитник да започне да се мотае наоколо.

— Но какво ще прави скитник толкова далече? — попита тя.

— Каквото прави навсякъде другаде. Престъпността не се ограничава само в рамките на градовете. Моля те. Заради моето спокойствие?

Беше толкова необичайно за Джон Рафърти, да моли за нещо, че Мишел се учуди. Въпреки, че бе изрекъл „моля“, той очакваше от нея да направи това, както бе казал. В действителност се заинати, само защото според нея той беше обикновен диктатор, един самонадеян тип, който обичаше да я вбесява.

Предпазливостта влизаше в плановете й и без заповедите на Джон.

 

 

Виенето на свят и гаденето, които бе почувствала в своята къща, може би бяха симптоми на някакво заболяване, защото се почувства ужасно и на другия ден. Прекара по-голямата част от времето в леглото, твърде уморена и болна, за да се притеснява за нещо друго. Всеки път, когато вдигнеше глава, ужасния световъртеж предизвикваше нов пристъп на гадене. Единственото, което желаеше бе, да бъде оставена сама.

На следващата сутрин се почувства значително по-добре и успя да задържи малко храна в стомаха си. Джон я държеше в прегръдките си, обезпокоен от неразположението й.

— Ако утре, не си по-добре, ще те заведа на лекар — каза твърдо той.

— Това е просто вирус — въздъхна тя. — Докторът не може да направи нищо.

— Може да ти предпише нещо за успокояване на стомаха.

— Днес се чувствам по-добре. Какво ще стане, ако и ти се заразиш?

— Тогава можеш да ме заместиш в работата, докато се оправя — каза той и се засмя на ужасеното й лице. Не се притесняваше, че може да се зарази, дори не си спомняше, кога се е простудявал за последен път.

Въпреки че не бе в състояние да обикаля из ранчото, на следващия ден Мишел бе много по-добре. Прекара сутринта в кабинета, като въведе информацията в компютъра и навакса изоставането със счетоводните сметки. Щеше да й бъде по-лесно, ако имаше инсталирана счетоводна програма, затова си отбеляза да попита Джон по-късно.

Роджър все още не бе звънял.

Тя сви дланите си в юмруци. Знаеше, че е някъде наблизо! Как да го принуди да излезе от скривалището си? Не би могла да живее нормално, докато се страхуваше да напуска ранчото сама.

Или може би, това бе всичко, което трябваше да направи. Очевидно Роджър по някакъв начин наблюдаваше околността. Мишел не можеше да повярва, че синия шевролет беше случайност, която не е свързана с него. Тогава я бе хванал неподготвена, но сега щеше да го очаква. Трябваше да го изкара на светло.

Когато Джон се върна за обяд, тя сплете косата си на плитка, сложи малко грим, и се огледа. Знаеше, че изглежда много по-добре.

— Мисля да отида до града за някои неща — небрежно му каза тя. — Има ли нещо, от което се нуждаеш?

Той рязко вдигна глава. Мишел не бе шофирала след инцидента, а сега се държеше така, все едно нищо не се бе случило и произшествието изобщо не бе станало. Преди Джон се притесняваше, че тя отказва да излиза където и да е, но сега искаше да си стои у дома.

— Какви неща? — попита я рязко. — Къде, точно отиваш?

Мишел повдигна вежди, учудена от тона му.

— Шампоан, балсам за коса. Все такива работи.

— Добре — направи нетърпелив жест с ръка. — Къде отиваш? В колко часа ще се върнеш?

— Наистина си объркал призванието си. Трябвало е да станеш надзирател в затвора.

— Само ми отговори.

Защото не искаше да й забрани да вземе колата, му отговори с отегчен глас:

— Най-вероятно в аптеката. Ще се върна до три.

Джон я погледна напрегнато, след това въздъхна и прокара пръсти през гъстата си черна коса.

— Бъди внимателна.

Мишел стана от масата.

— Не се притеснявай. Ако разбия колата отново, ще заплатя щетите от продажбата на добитъка.

Джон прокле, докато наблюдаваше гордото й напускане. По дяволите, какво можеше да направи сега? Да я проследи? Затвори се в кабинета и позвъни на Анди Фелпс, за да разбере има ли вече някаква информация за Роджър Бекман. Всичко, което Анди бе успял да открие, е, че никой с името Роджър Бекман не е летял до Франция през последния месец, но съществуваше вероятност да е отишъл до там не с директен полет. Щеше да му е необходимо още време, за да провери всичко.

— Ще продължавам да опитвам, приятелю. Това е всичко, което мога да направя.

— Благодаря. Вероятно се притеснявам повече от необходимото, а може би, не.

— Да, знам. Защо да рискуваме? Ще ти се обадя, когато науча нещо.

Джон затвори, разкъсван от необходимостта да направи каквото и да е. Може би трябваше да каже на Мишел за своите подозрения, да й обясни защо не иска, да се скита наоколо сама. Но както посочи Анди, той наистина нямаше нищо, за което да се хване и не желаеше напразно да я разстройва. Тя имаше достатъчно тревоги в живота си. Ако зависеше от него, никой и нищо не би я притеснявало вече.

 

 

Мишел пристигна в града и направи покупките, като се стряскаше всеки път, когато към нея приближаваше някоя кола. Но нищо не се случи. Не видя нищо подозрително и на мястото, на което синия шевролет я бе избутал от пътя. Яростно убеждаваше себе си, че не е параноичка, и не си фантазира, че Роджър я преследва. Просто трябваше да го намери. Но изобщо не се чувстваше смела и се тресеше от нерви по обратния път към ранчото.

Едва успя да се добере до горната баня, когато стомахът й въстана и тя повърна.

Опита отново на следващия ден. И на по-следващия. Нищо не се случи, с изключение на това, че Джон беше в най-противното настроение, което тя можеше да си представи. Нито веднъж не й забрани да отиде, където и да е, но ясно й даде да разбере, че това не му харесва. Ако не беше толкова отчаяна, щеше да захвърли ключовете на колата в лицето му и да му каже, какво точно да направи с тях.

Мишел трескаво разсъждаваше — Роджър би трябвало да е наблюдавал нея и дома й в онзи ден. Възможно ли бе, вместо това, да е наблюдавал пътя, който водеше към града? Тогава нямаше начин да я е видял, когато бе отишла за документите си, защото пристигна от задна страна на къщата, а не по пътя. Джон я бе предупредил, да не ходи сама в къщата си, но тя нямаше да влиза вътре. Всичко, което трябваше да направи, е да мине с колата по пътя, и ако Роджър бе там, щеше да я последва.