Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (2)

Глава 2

— Задната врата е отворена — прошепна Катлийн. Мъжът кимна, а след това приближи джипа толкова близо до вратата, колкото беше възможно.

— Не се опитвайте да излезете сама — твърдо каза Дерек, когато тя се хвана за дръжката на вратата. — Ще дойда да ви взема.

Катлийн утихна на седалката, с напрегнато и бледо лице. Не познаваше този мъж, не знаеше дали може да му се довери, но нямаше друг избор, освен да приеме помощта му. Бе по-уплашена, отколкото бе била някога през живота си. Болката се оказа по-силна отколкото бе очаквала, добавяйки към това и страха за живота на бебето. Който и да беше този мъж в момента му бе благодарна за помощта.

Дерек излезе от джипа навел глава срещу вятъра, свистящ около колата. Той беше едър мъж, висок и силен, лесно се оправяше с теглото й, а ръцете му бяха нежни. Когато отвори пътническата врата, Катлийн се опита да придвижи краката си, за да се измъкне, но той отново я спря и я пое в ръцете си.

— Сложи главата си на рамото ми — инструктира я той, повишавайки глас, така че тя да може да го чуе през воя на вятъра. Катлийн наведе глава и скри лицето си в палтото му, а той се завъртя така, че да я предпази с гърба си от вятъра, докато измина няколкото метра до задния вход.

Натисна дръжката на вратата и успя да я превърти, а вятъра свърши останалото, поде вратата и с трясък я хлопна в стената зад тях. Снежната виелица нахлу след тях в коридора.

Мъжът стремително я понесе през малката стара къща, докато стигна хола, където в камината все още мъждукаше огън. Тя се чувстваше така, все едно бяха минали часове, а всъщност едва преди час бе тръгнала да си проправя път с пикапа.

И все с тази контролирана сила, граничеща с нежност, той я намести на изкривения стар диван.

— Трябва да си взема чантата, но след това ще се върна — обеща той, отстранявайки косата от лицето й. — Не се опитвай да ставаш. Стой тук!

Тя кимна, толкова уморена, че не можеше да си представи да ходи някъде.

„Защо му трябваше багажа точно сега? Не можеше ли да почака малко?“

Още една контракция. Катлийн се преви на дивана, издавайки задъхани слаби викове от яростната болка. Преди всичко да свърши, той беше отново до нея, а гласът му бе успокояващ, но авторитетен, когато й казваше да прави бързи и кратки вдишвания, като задъхано куче. Тя смътно си спомни инструкциите за дишане по време на раждане и се постара да ги изпълни. Опита се да направи така, както той й каза и това действително помагаше. Възможно беше да я отвлича просто от болката, но беше готова да направи каквото и да е.

Когато контракцията затихна, тя падна изтощена на дивана.

— Имате ли още дърва за огъня? Електричеството е изключено — попита Дерек.

— Знам. Изключиха го сутринта. Вчера донесох допълнително малко дърва, когато чух прогнозата за времето, те са в килера, точно до кухнята — успя да се усмихне леко Кейт.

— Трябваше още вчера да отидете в клиниката — каза твърдо той докато се изправяше на крака.

Катлийн беше уморена и изплашена, но в зелените й очи се мярна огън щом го погледна.

— Щях да отида, ако знаех, че детето ще се роди преждевременно.

Думите й привлякоха вниманието му, и черните му вежди се събраха в права линия над носа.

— Времето още не е дошло? Колко по-рано?

— Почти месец — тя погали корема си с неосъзната тревога.

— Има ли някакъв шанс датата да е определена неправилно?

— Не — прошепна тя и наведе глава. Знаеше точно кога е забременяла и спомените я вледениха.

Устата на непознатия се разтегна в усмивка и тя за първи път забеляза колко красив е той — силен, с мъжествена, почти нереална красота. Катлийн нямаше навика да разглежда мъжете директно, иначе щеше да го види по-рано. Дори и сега, нещо в златистокафявите му очи я накара да се почувства по-спокойна.

— Днес е щастливият ти ден, скъпа — каза той внимателно, и с усмивка докато сваляше дебелия овчи кожух и навиваше ръкавите си. — Вие току-що се срещнахте с лекар.

За момент думите му нямаха смисъл, след това тя отвори уста в тихо недоверие.

— Вие сте лекар?

Той вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше клетва.

— С лиценз и положена клетва.

Изпълни я облекчение, топла вълна се разля по тялото й и от нея излезе смях наполовина премесен с плач.

— А знаете ли как се израждат бебета?

— Новородените — са моята специалност — каза той, изпращайки й лека и нежна усмивка. — Така че спрете да се притеснявате и се опитайте да си починете, докато подредя нещата тук. Когато започне следващата контракция, не забравяйте как трябва да дишате. Аз съм тук.

Катлийн видя, как той донесе още дърва, хвърли ги в огъня и го разбърка докато не пламна и заля с топлина охладеното помещение. През болката на следващата контракция, тя проследи как той примъкна матрака от леглото и го постави на пода пред камината. С бързи сигурни движения постла чист чаршаф, след това сгъна кърпи отгоре.

Мъжът се изправи на крака с мъжествена елегантност и се приближи.

— А сега да ви настаним по-удобно — каза той докато й събличаше палтото. — Между другото, моето име е Дерек Талиферо.

— Катлийн Филдс — отговори тя в същия тон.

— Има ли господин Филдс? — попита той, като успя да скрие зад спокойното си лице заинтересоваността си към нея, докато сваляше обувките й.

Горчивина изпълни лицето на Катлийн, толкова дълбока, че му стана болно да я гледа.

— Има някъде — промърмори тя, — но ние вече не сме женени.

Дерек мълчеше, докато сваляше дебелите чорапи и чорапогащи, които беше облякла, щом разбра, че трябва да стигне до клиниката. После й помогна да се изправи на крака и разкопча практичната кадифена рокля, свали я през главата й и тя остана само по поло и чорапогащи.

— Мога да свърша останалото — каза тя неспокойно. — Само да отида в спалнята за нощница.

Той се засмя с дълбок и богат глас.

— Е, ако мислите, че можете да се справите.

— Разбира се, мога да се справя.

Тя се справяше с много повече откакто Лари Филдс си отиде.

Успя да направи само две крачки, когато поредната контракция я преви на две, толкова силна, че едва успя да си поеме въздух. Сълзи се появиха неволно в очите й. Тя почувства ръцете му около себе си, после той я вдигна и миг по-късно я положи на матрака. Бързо й съблече чорапогащите и бельото, покри я с чаршаф след това хвана ръката й и започна да ръководи дишането й, докато болката не я отпусна.

— А сега малко почивка — успокои я той. — Отивам да си измия ръцете, за да мога да ви прегледам. Ще се върна.

Катлийн лежеше уморено на матрака и гледаше оцветения таван с плувнали в сълзи очи. Жарта на огъня проблясваше по бузите й, оцветявайки ги в нежно розово. Беше толкова уморена, че й се струваше, че може да проспи останалата част на деня, но не трябваше да се отпуска докато бебето не се роди. Стисна ръцете си в юмруци, когато безпокойството се надигна пак в нея. С детето трябваше всичко да е наред. Трябваше.

След това Дерек се върна, коленичи в края на матрака и вдигна чаршафа, който я покриваше. Гореща червенина запълзя по бузите й, и тя обърна глава, за да гледа в огъня. Интимните докосвания винаги я караха да се срамува, дори посещенията при лекаря бяха мъчителни за нея. А този мъж тук, този непознат, я докосваше и я гледаше…

Дерек погледна нагоре и видя почервенялото й силно смутено лице и на устните му проблесна усмивка, обзе го удивителна нежност. Колко подозрително се отнасяше тя към него, въпреки че бе принудена да постави своето благополучие в ръцете му! И същевременно бе толкова срамежлива, като диво животно несвикнало с хората и ненаучено да им се доверява. Тя беше уплашена за детето си и за изпитанията, които й предстояха. Поради това той бе изключително внимателен докато я преглеждаше.

— Нямате още пълно разкритие — промълви той. — Бебето не бърза толкова много. Изчакайте следващата контракция, но не напъвайте. Аз ще ви кажа кога. Кога започнаха болките?

— Гърбът ме боля цяла нощ — отговори тя уморено и затвори очи. — Първата истинска контракция беше днес сутринта около десет часа.

Той погледна часовника си. Раждането беше продължило малко повече от пет часа и вероятно щеше да продължи още час.

— Кога изтекоха водите?

Той не й причиняваше болка и срама постепенно изчезна. Дори усещаше сънливост.

— Ъ-ъ-ъ… преди час и половина.

Сега чувстваше ръцете му върху корема си, където той с внимателни професионални опипвания се опитваше да определи положението на бебето. Сънливостта от топлината в стаята изчезна, когато поредната болка я сви, задиша, така както той я инструктираше и този път не й се стори толкова болезнено.

Когато отново се отпусна, Дерек постави стетоскопа на корема й, за да прислуша сърцето на бебето.

— Сърцето бие силно и устойчиво — увери я той.

Тя не се притесняваше за сърцето на бебето, а за белите му дробове. Молеше се да са достатъчно развити, за да се справят самостоятелно с дишането, защото нямаше оборудване, което да помогне в случай, че те не могат. Някои бебета в осмия месец бяха добре развити, други се нуждаеха от помощ.

Дерек погледна през прозореца. Снегът валеше по-силно от преди, покриваше всичко с ослепителни пластове, и ги блокираше от останалия свят, но изпълваше къщата със странна, бяла светлина. Нямаше никаква възможност да извикат Бърза помощ, нито пък те щяха да успеят да стигнат до тук дори и телефонът да работеше.

Минутите течаха бавно, изпълнени с контракциите, които ставаха все по-силни и по-чести. Той поддържаше огъня силен така, че бебето да не замръзне, когато най-после се родеше, но косите на Катлийн се слепнаха от пот. Тя задърпа яката на полото около врата си.

— Тук е много горещо — въздъхна тя. Чувстваше, че няма да издържи и минута повече с тези дрехи.

— Може би с нощница ще се чувстваш по добре — заяви Дерек и извади от багажа си чиста риза.

Тя не протестира, когато той свали пуловера и сутиена й и я уви в тънката, мека риза. Ризата беше лека и твърде голяма и се почувства прекрасно, след задушаващата топлина на вълнения пуловер. Той запретна ръкавите и закопча копчетата на гърдите й, след това намокри една кърпа с хладка вода и изтри лицето й.

Това нямаше да продължи много дълго.

Дерек отново провери, за да се увери, че всичко необходимо му е под ръка. Беше стерилизирал инструментите и ги бе сложил в тава покрита с марля.

— Е, скъпа, готова ли си шоуто да започне? — попита той като я прегледа отново.

Контракциите сега бяха почти непрекъснато. Катлийн си пое дъх в моментно затишие.

— Време ли е? — ахна тя.

— Разкритието е пълно, но не напъвай, докато не ти кажа. Дишай. Точно така. Не напъвай, не напъвай.

Тя искаше да напъва. Отчаяно се нуждаеше от това. Тялото й се извиваше под дъга на матрака, чудовищното налягане във вътрешността се увеличаваше, но дълбокия глас на Дерек оставаше спокоен и сдържан, и продължаваше да я ръководи.

Тя се задъхваше, но по някакъв начин успя да не напъва. Вълната от болка намаля, налягането отслабна и за момент успя да си почине. След това започна отново.

Това не можеше да продължи дълго, тя нямаше да издържи. Сълзи потекоха от очите й.

— Ето ни — каза той със задоволство. — Виждам главата. Последно усилие, скъпа, всичко ще свърши след няколко минути. Сега ще направя малък разрез, за да не те разкъса…

Катлийн едва го чуваше, едва го усещаше. Налягането стана непоносимо, блокира всичко останало.

— Напъни, скъпа — каза той с неочаквано властен тон.

Тя се напъна. Смътно изумена, че тялото й е в състояние да го стори.

Слаб едва чуващ се вик излезе от нея. Целият й свят се състоеше само от мощната сила, която свиваше юмруците й, мъжът, коленичил между разтворените й крака и спокойният му глас, докато й обясняваше какво трябва да прави.

После налягането рязко отслабна, тя се отпусна назад задъхана за въздух.

Дерек каза:

— Главичката вече излезе, държа я в ръцете си. Боже мой, каква коса! Почини си за минутка, скъпа.

Катлийн чу странен звук и тревожно се повдигна на лакти.

— Какво става? — попита трескаво тя. — Какво правиш?

— Почиствам устата и носа — отговори той. — Просто полежи, всичко е наред. — Когато тънкия треперещ вопъл се усили, и с всяка секунда набираше сили, той се засмя. — Точно така, разкажи ни за това — поощрително каза той. — Още един напън, мила, нашето бебе не е доволно от ситуацията.

Катлийн напъна с все сила, изведнъж почувства стремително движение навън, а след това страхотно чувство на облекчение.

Дерек отново се засмя, държеше в ръцете си малък, но разярен представител на човешкия род.

— Изобщо не те обвинявам — каза на ревящото бебе, чиито викове наподобяваха на мяукащо коте. — И аз не бих искал да оставя такава мека и топла мама, но само след минута ще те увият и прегърнат.

— Какво е? — прошепна Катлийн и се надигна от матрака.

— Красиво малко момиченце. Има коса повече от три новородени.

— Тя добре ли е?

— Съвършена е! Тя е малка, но чуй как плаче! Белите й дробове работят перфектно.

— Може ли да я подържа?

— Само една минута. Аз съм почти готов тук. — Пъпната връв бе спряла да пулсира, така че той бързо я затегна и отряза, след което даде крещящото дете в ръцете на неспокойната си майка.

Катлийн изглеждаше замаяна, очите й се напълниха със сълзи докато разглеждаше своята малка дъщеря.

— Сложи я до гърдите си — тихо я инструктира Дерек, знаейки че това ще успокои новороденото, но Катлийн не го чуваше. Той сам разкопча ризата, дръпна я на страна, откри пълна й гърда, а след това насочи устата на бебето към подутото зърно. Но бебето продължаваше да плаче, малкото му телце трепереше, и явно бе нужно да направи нещо повече от това да подсказва.

— Хайде, скъпа — уговаряше я Дерек, навеждайки се да погали бузката на бебето близо до устата. То рефлексно обърна главата си и той пъхна зърното в устата му. Бебето се повъртя още малко, а след това като че изведнъж осъзна какво трябва да направи и сви малките си устица около гърдата на майка си.

Катлийн подскочи. Дерек разбра, че тя не реагираше на докосването му до гърдите й, и внимателно се вгледа в нея. Бе бледа, с тъмни сенки под очите, черната й коса бе влажна от пот. Беше наистина изтощена, не само от физическите затруднения по време на раждането, но и от дългите часове на тревога преди това. И все пак, като че ли нещо просветна в лицето и очите й щом погледна бебето, и тази светлина остана да свети, когато бавно повдигна погледа си към него.

— Ние го направихме — промърмори тя и се усмихна.

Дерек я погледна и видя любовта на лицето й светеща като фар. Привличането, което изпитваше към нея от самото началото, внезапно и с болезнена сила се затвърди в него. Нещо в нея пораждаше желание да я прегърне, да я притисне към себе си, да я защити от това, което правеше погледа й предпазлив и недоверчив.

Той искаше, тя да го гледа с лице изпълнено с любов.

Шокиран, Дерек седна назад на петите си. Това най-накрая се бе случило, когато най-малко го очакваше и беше престанал да го търси, и то с жена, която просто допускаше неговото присъствие заради обстоятелствата. Съвсем не беше просто, защото точно сега мислите й бяха заети с други неща, и той разбра, че Катлийн Филдс не искаше да има нищо общо с мъж, с който и да е мъж.

И все пак така или иначе мълнията го удари, точно както майка му винаги го бе предупреждавала, че ще стане.

Щеше да бъде трудно да научи Катлийн да обича, но когато Дерек погледна нея и бебето в ръцете й, знаеше, че няма да се предаде.