Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (7)

Глава 7

Тази усмивка беше в мислите й на следващата сутрин, докато внимателно се придвижваше до магазина на Сара Матюз, ориентирайки се по указанията, които тя й бе дала часове по-рано. Риса удобно спеше в детската седалка. Беше преживяла първата си нощ в собственото креватче, под нежните грижи на красивия си гол татко. Катлийн бе твърде шокирана, за да направи нещо; просто седеше в люлеещия се стол и кърмеше бебето. Дерек беше направил всичко останало. И после, когато Риса бе заспала отново, тя се върна покорно в леглото и му позволи да я притисне към топлото си, мускулесто и голо тяло… и се наслади на това.

Наслаждение — твърде слабо описание на бушуващите в главата й мисли и чувства. Едновременно искаше да го докосва, да го вкуси, да прокара ръце по великолепното му тяло. Докато паниката не я обхване напълно. Дълбоко в душата си тя знаеше, че все още не се бе възстановила от брутално арогантното отношение, с което Лари я бе унижавал.

Не искаше да мисли за това. Избута спомените от главата си и празното място веднага се изпълни с чувствеността на Дерек и разбиращата му усмивка.

Ето това беше!

Разбиране!

Той знаеше точно, какво чувстваше тя!

Лесно намери уютния занаятчийски магазин, макар че не внимаваше много за пътя. Имаше достатъчно място за паркиране, но тя внимателно паркира новата си кола на разстояние от всички други, взе Риса и необходимите й бебешки вещи и влезе в магазина.

Вътре имаше няколко клиенти, които разглеждаха стоките или разговаряха със Сара. Когато Катлийн влезе, сияеща усмивка озари лицето на Сара и тя дойде при нея, за да вземе детето от ръцете й.

— Какво съкровище! — прошепна тя, гледайки спящото дете. — Красавица! Миси и Джед ще я разглезят, точно както Дерек ги глезеше, когато бяха малки. Донесох старата кошарка на Джед и я поставих в задната част на магазина, където по-рано оставях и моите деца. Ако искаш можеш да поставиш всичките вещи на Риса там.

Катлийн занесе натъпканата с пелени чанта в задната стая, която беше част от магазина, където продаваха всичко необходимо за направата на кукли. Имаше и няколко удобни люлеещи се стола, на които сядаха клиентите на Сара, за да си починат и поговорят. Това беше най-удобната част на магазина, а и по-топла от предната. Здрава детско легълце стоеше до столовете. Катлийн я погледна с недоумение.

— Ти си се върнала до вкъщи, за да донесеш кошарката, след като ти се обадих сутринта? А кой остана в магазина?

Сара се засмя, топлите й зелени очи заблестяха.

— Всъщност тя е тук от няколко дни. Обадих се на Дерек в деня, в който се оженихте, и му казах, че ми е нужен помощник, за всеки случай, ако те интересува.

— Но той ми каза едва снощи — заяви Катлийн, като се чудеше дали трябва да се ядосва и дали това щеше да има някакъв смисъл.

— Но, разбира се. Знаех, че ще изчака докато Риса се върне вкъщи и ти се почувстваш по-добре. Скъпа, това че кошарката е тук, не те задължава, да приемеш работата, ако не желаеш.

Катлийн пое дълбоко дъх.

— Бих искала да получа тази работа. Досега не съм се занимавала с нищо друго, освен да работя в ранчото и да бъда сервитьорка, но с касов апарат съм работила.

Сара засия.

— Тогава всичко е уредено. Кога можеш да започнеш?

Катлийн огледа уютния магазин. Щеше да е добро място за работа, въпреки че не й допадаше идеята да оставя през деня Риса. Трябваше да потърси детска градина или детегледачка, някъде наблизо, за да може да кърми детето през обедната почивка. Предполагаше, че ще се наложи да храни Риса с биберон, от което й идеше да крещи.

— Ще трябва да намеря някой да гледа Риса, преди да започна работа — каза неохотно.

Сара премига от изненада.

— Защо? Децата ми израснаха в този магазин. По този начин бяха винаги около мен. Просто води Риса със себе си, така ще имаш повече ръце, на които да можеш да разчиташ, когато се почувстваш достатъчно силна, за да започнеш.

— Аз и сега съм достатъчно силна — заяви Катлийн. — След като съм работила през целия си живот в ранчото, съм силна като товарен кон.

— Какво мисли Дерек за това? — попита Сара, след което се засмя на себе си. — Няма значение. Той не би ти казал за предложението ми, ако вече не е решил, че се чувстваш достатъчно добре, за да се справиш с това. А и работата не е тежка, физическа сила е необходима само за вдигането на стоката, но обикновено това го прави Джед.

Катлийн потърси в паметта си образа на Джед, защото знаеше, че той бе присъствал на сватбата й.

— Джед. Високо момче с черни коси?

— Да. Синът ми е висок почти метър и осемдесет. Интересно, как бързо растат децата. Наслаждавай се на всеки един момент с Риса, защото детството не продължава дълго.

Сара се усмихна на спящото в ръцете й дете, след това се наведе и го положи в кошарката.

— Тя е прекрасна. Дерек трябва много да се гордее с нея.

Тези думи удариха Катлийн като шамар. Значи всички си мислеха, че Риса наистина е дъщеря на Дерек, което обясняваше прибързания брак. Защо да не го мислят? Косите на Риса имаха същия черен оттенък, както на Дерек и нейните. Не знаеше какво да каже, но все пак трябваше да обясни. Не можеше да позволи на приятелите му да мислят, че той беше мъж, способен да изостави бременна, с негово дете, жена. Не, не можеше, той беше толкова добър към нея и й бе дал наистина много. В крайна сметка, просто изтърси:

— Риса не е дъщеря на Дерек. Искам да кажа, че никога не го бях срещала до деня на раждането й.

Но Сара само се усмихна спокойно.

— Знам, Дерек ни разказа. Но сега тя му принадлежи, както и ти.

Идеята да принадлежиш някому й беше чужда, защото никога не бе разбрала какво е близост. Най-малкото докато не роди Риса и в един миг не бе почувствала непреодолимо чувство на притежание.

С Дерек беше различно. Той бе мъж… и то какъв. Образът на голото му силно тяло изникна в главата й и тя усети как в нея се разлива топлина. Беше я приел изцяло, така че в това отношение, тя наистина му принадлежеше. Странното беше, че тя току-що го бе защитила, защото не желаеше приятелите му, да мислят нещо лошо за него. Смяташе, че трябва да го защити, защото й принадлежеше и това чувство на взаимно притежание бе объркващо.

Стараейки се да не мисли повече за това тя се концентрира върху обучението си в магазина със същата интензивност, с която се бе подготвяла за работата си като сервитьорка. Както спомена Сара, работата не беше трудна, за което Катлийн й бе много благодарна, защото разбра, че бързо се уморява. През повечето време Риса спеше, хленчеше само когато беше гладна или имаше нужда от смяна на пелените, а през останалото време се оглеждаше наоколо с неясни, невинни очи. Оказа се, че всички клиенти познаваха Дерек и имаше много ахкания и охкания над бебето.

Следобед, когато училищните занятия свършиха, дойдоха децата на Сара. Джед с покровителствените си маниери, защитаваше по-голямата си сестра като бебе. Миси беше поразително красива, с черни очи и коси, като баща си, но бе наследила нежната структура на Сара. Когато момичето видя Катлийн, се хвърли към нея и я прегърна, все едно бяха отдавна изгубени приятелки, а след това задъхано поиска да узнае къде е бебето. Смеейки се, тя посочи кошарката и Миси се наведе над Риса, която се беше събудила от поредния си сън.

Джед гледаше сестра си и черните му очи блестяха раздразнено.

— Тя е луда по малките деца — каза бързо той. — Ще ви притеснява всяка вечер с Дерек, просто за да погледа бебето.

После се обърна и каза:

— Здрасти, мамо — и прегърна Сара със силните си ръце.

Очите на Сара се намръщиха, когато погледна към сина си.

— Какво не е наред? Защо си ядосан?

Той твърде много приличаше на баща си, за да сбърка настроението му.

— Някакъв идиот тормози Миси.

— Нищо подобно! — намеси се Миси, докато приближаваше към тях, притиснала Риса към рамото си. — Той не е казал нищо. Само ме покани да излезем заедно.

— Ти искаш ли да отидеш? — спокойно попита Сара.

— Не! — Миси бе отговорила прекалено бързо, което бе в противоречие с небрежната й стойка. — Просто не искам да се прави голям проблем от това, твърде неудобно ми е.

— Ще говоря с Роум — каза Сара.

— О, мамо!

— Мога да се справя — каза Джед с убийствено спокоен глас.

Протегна се и погъделичка Риса по брадичката, след това умело я измъкна от ръцете на сестра си.

— Върни ми я! — горещо запротестира тя.

Те се отправиха към задната стая, като продължиха да спорят, кой има право да държи бебето, и Сара поклати глава:

— Тийнейджъри. Не след дълго — каза тя с усмивка на Катлийн, — и твоят ред ще дойде.

— Джед е настроен много защитнически, нали?

— Той е също като Роум, но не е достатъчно възрастен, за да контролира всичко според силите си.

Десет минути по-късно Миси се върна, като отново бе взела Риса. Джед беше останал в задната стая, да гледа портативния телевизор и да подготвя домашните си едновременно.

— Мамо, моля те, не казвай на татко за това момче — настоятелно помоли Миси. — Знаеш го какъв е. Ти не можеш да го уговориш, да ми разреши да се срещам с някой, а аз съм вече на петнадесет!

— Какво момче? — спокойно попита дълбок глас и всички се обърнаха към новодошлия.

— Дерек! — с облекчение възкликна Миси, като се хвърли в обятията му и моментално завря глава в рамото му.

Катлийн не можеше да каже нищо, просто го гледаше, езикът й беше залепнал за небцето. Уличният вятър бе разрошил черните му коси, а мургавата кожа му предаваше хулигански вид, който буквално спря сърцето й. Широките му рамене бяха обгърнати от яке, което носеше, като единствена защита срещу януарския студ.

Сара го погледна намръщена:

— Защо не звънна звънеца, когато влезе?

— Защото се протегнах и го хванах — отвърна Дерек спокойно, обгърна талията на Катлийн и я притегли към себе си.

Златистите му очи се обърнаха към Миси:

— И така, кое е това момче?

— Някакъв тип продължава да ме притеснява и да настоява да се срещаме — обясни тя. — Джед вечно се прави на мачо, а мама заплашва да каже на татко, но ако го направи, той няма да ми разреши да се срещам с никой.

Дерек повдигна вежди.

— Той много ли е опасен?

Несигурност плъзна по деликатното лице на Миси.

— Не знам — призна с тих глас. — Мислиш ли, че е редно татко да научи?

— Разбира се. Защо трябва да те упреква за нещо, за което не си виновна? Освен, ако не искаш да те обвинява и за това, че си причинила уличните задръствания.

Тя се изчерви, после се засмя.

— Добре. Мисля, че ще ме пусне на училищния бал… ако мога да отида.

— Без приятел? — попита Катлийн, когато най-накрая успя да проговори.

Разговорът с Миси изглеждаше достатъчно безопасен, въпреки че вниманието й бе изцяло погълнато от топлото тяло на Дерек, притиснато до нея.

Миси вдигна рамене.

— Нямам никакви предпочитания. Всички те ми изглеждат еднакво. — С това унищожително обвинение по адрес на връстниците си, тя позволи на Дерек да вземе Риса и после отиде при Джед.

— Ти си свършил по-рано работа.

Катлийн успя най-накрая да му проговори, след като я бе освободил, за да сложи бебето на рамото си.

— На повикване съм. В момента има една жена с болки, започнали три месеца по-рано. Ако не могат да ги спрат, съм длъжен да присъствам на раждането. Реших да си взема почивка, за да мога да видя моите момичета.

Тя усети спазъм при мисълта, че нямаше да може да спи тази нощ с него, дори изпита малко ревност, че бе сгушил Риса толкова любвеобилно на широкото си рамо. Е, той бе дал ясно да се разбере от самото начало, че иска само Риса. Защо трябваше да изпитва ревност? Нима очакваше, Дерек да изисква от нея повече отколкото можеше да му даде? Или просто искаше, той да претендира, за това, което тя знаеше, че може да му даде?

— В колко часа свършваш работа? — попита той, докато поглеждаше часовника си.

Катлийн погледна Сара, те дори не бяха говорили за часа. Това повече приличаше на визита при приятелка, отколкото на работа.

— Хайде — каза Сара, с усмивка. Днес стоя достатъчно дълго време на крака, а и децата са тук, за да ми помогнат. Ще се видим утре сутринта в девет. Чакай да ти донеса ключ.

Тя й даде резервен ключ, който измъкна от касовия апарат и Катлийн го пусна в чантата си.

Дерек беше взел одеялото и чантата с пелените от детската кошарка и уви Риса плътно. Когато покри личицето на момиченцето, то започна да шава и той се ухили.

— Трябва да вървим — каза на Сара, и съпроводи Катлийн до вратата. — Като й покрием лицето, изпада в ярост.

Бързо занесе детето до колата и го настани на мястото му. Риса се успокои, когато махнаха одеялото от лицето й. Тогава се обърна към Катлийн и се наведе, за да я целуне.

— Бъди внимателна на път за вкъщи — каза и отново я целуна. — Ще донеса храна за вечеря. Каква харесваш? Китайска? Мексиканска?

Никога не бе яла китайска храна, но обичаше „Такос“

— Мексиканска?

Той се изправи.

— Ще взема храната и ще дойда направо у дома.

След това затвори вратата и се отправи към джипа, без да се обърне назад.

Докато подкарваше колата, Катлийн облиза устни, наслаждавайки се на вкуса на целувката му. Почувства непознато стягане вътре в себе си и гърдите я заболяха. Погледна към Риса.

— Не си ли гладна?

Малкото й юмруче се размахваше напред-назад, защото се опитваше да го напъха в устата си. Тя беше абсолютно равнодушна към вълненията на майка си.

Дерек се прибра половин час по-късно, но едва бяха седнали да хапнат от пикантната храна, когато пейджърът му запищя. Без колебание отиде до телефона и позвъни в болницата.

— Добре. На път съм.

Спря само да вземе якето си.

— Не ме чакай — каза й през рамо и затвори вратата след себе си.

Катлийн остана седнала на масата с пържения боб, който изведнъж почувства съвсем безвкусен в устата й.

Времето се точеше бавно, докато го чакаше да се прибере в къщи. Нахрани детето и го сложи да спи, после се опита да гледа телевизия. Когато и това не помогна, седна да чете. Накрая се ядоса на себе си. Беше свикнала да живее сама и това никога не й бе пречило. Толкова ли беше станала зависима от Дерек, че не можеше да съществува без присъствието му? Най-накрая, отвратена от себе си, отиде да спи. Тялото й бе достатъчно уморено, за да можеше да заспи, въпреки неспокойните си мисли. Когато първите гладни викове на Риса я събудиха, другата половина на леглото беше все още празна.

Но щом влезе в детската стая, подскочи от изненада. Дерек бе седнал в люлеещия се стол, държеше ревящото бебе на ръце и разтриваше малкото му гръбче. Имаше толкова огромна пустота в очите му, че я заболя, но усети, че той се успокоява от докосването до Риса.

— Бебето умря — каза глухо Дерек. — Направих всичко, което можах, но то не издържа. Нямаше да има шанс, дори и да се бе родило навреме, сърцето му беше безнадеждно деформирано. По дяволите, бях длъжен да опитам всичко.

Катлийн докосна рамото му.

— Знам — прошепна тя.

Дерек погледна надолу към раздразненото бебе, след това хвана за китката Катлийн и я привлече в скута си. Наклони я към себе си, разтвори нощницата и оголи гърдите й. После й подаде детето и насочи зърното към устичката му.

Възмутените вопли веднага престанаха. Той погледна към енергично сучещото бебе, притегли по-близо до себе си майката и детето, облегна главата си назад и затвори очи.

Катлийн постави глава на рамото му, затвори очи и пое топлината и близостта му. Той се нуждаеше от нея. За първи път се нуждаеше от нея. Знаеше, че което и да е топло тяло би направило същото за него, но засега това тяло бе нейното и тя щеше да бъде до него, докато нейната близост му даваше утеха. Или може би Риса, беше тази, която му носеше утеха. Риса, която не можеше да пусне от ръцете си. Сега тя беше здраво, енергично бебе, което всеки ден наддаваше на тегло. Той бе видял смъртта, и сега имаше нужда да види живота, скъпоценния живот на бебето, на което бе помогнал да дойде на този свят.

Катлийн прехапа устните си. Защо, той не бе дошъл в леглото? При нея? Защо тя не му бе необходима?