Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (23)

Двадесет и трета глава

Под стъпките им се отрони огромен къс от скалата и полетя надолу, падайки с плясък в бушуващите вълни. Кийра се спъна, беше леко зашеметена от страх, но Лукас бе до нея и я задържа да не падне.

Тя се вкопчи в ръката му, уверена от стабилния захват. Силен. Сигурен. Това не бе егоистичният хаймана, за когото бе прочела във вестника преди седмици. Вече й се струваше толкова отдавна. Решимостта му си личеше по всеки напрегнат мускул. Твърдото му като гранит изражение й напомни за думите на лорд Уудбридж: нейният не дотам благоприличен приятел имаше нужда от предизвикателство, което да извади на показ добрата му страна.

Онази нощ в балната зала сякаш беше преди цяла вечност. Лудата глава Хадли се бе променил до неузнаваемост.

— Дай ръка — Лукас й помогна да прескочи дълбоката пукнатина в скалата. Спря се за момент, после намота полите й и разкъса плата, като скъси дължината с половин стъпка. — Свали си фустата — нареди й той. — Пътят надолу и без това крие доста опасности. Не искам да рискувам да те загубя като се подхлъзнеш.

Тя се подчини веднага.

— Не се тревожи за мен. Сега по-важни са Пери и Иза.

Той я стисна по-здраво.

— Всички сте ми много скъпи. Не възнамерявам да позволя да се случи нещо лошо, с когото и да било — сапфирените му очи проблеснаха смразяващо. Кийра потрепна леко, доволна, че не й беше враг.

— Проклятие — изръмжа той. — Хайде, скъпа, трябва да побързаме.

Тя проследи погледа му и видя прииждащите от запад буреносни облаци. Силният вятър развълнува океана.

— Да — отвърна. Прииска й се да им поникнат крила и да връхлетят отдалечаващите се фигури долу. — Да побързаме.

Политаха и се подхлъзваха, спускайки се по стръмния склон на скалата. Ръцете й бяха изподрани и кървяха. Бодливите храсти драскаха краката й. Разкъсаните й поли плющяха на вятъра.

По-бързо. По-бързо. Струваше й се, че напредват много бавно, а брегът изглеждаше на мили от тях.

— Няма да стигнем на време — задъхваше се тя. Ботите й се препъваха по неравния сипей.

— Дръж се, скъпа. Не е толкова далеч, колкото изглежда — отвърна Лукас категорично. Той заобиколи една пукнатина и я поведе надолу по тесния ръб. — Почти стигнахме.

Краят на оголената скала сякаш бе отсечен и Лукас изчезна от погледа й. Кийра бе готова да извика, когато дочу гласа му отдолу.

— Трябва да скочиш. Ще те хвана.

Тя го стори, без да се колебае. Не беше много високо, а и Лукас бе там, здрав и силен, и я пое в ръцете си. За момент й се прииска да остане така, окрилена от прегръдката му.

— Смело момиче — измърмори той и я целуна леко по разпиляната от вятъра коса. — Няма да успеят да ни избягат — Лукас забеляза пътечка измежду заплетените бодливи храсти. Грабна ръката й и се затича.

Пътят криволичеше през крайбрежни гъсталаци, камъни и преплетени растения, които забавяха напредъка им.

— Не можем ли да вървим по-бързо? — попита тя щом Лукас спря, за да си поеме дъх.

— Не смея да бързам твърде много — отвърна той. — Пътят крие опасности, а и напред има тресавище, където калта може да се окаже опасна. Ако похитителите усетят, че ги преследваме, може да се уплашат и да предприемат необмислени действия.

Обяснението бе разумно, разбира се, но Кийра не спираше да негодува от бавния им ход. Всяка следваща стъпка звучеше като укор за това колко небрежно от нейна страна бе да се отдаде на плътското удоволствие.

— Не трябваше да изоставям Перегрин, като знам, че е в опасност — каза тя. — Може би семейство Шефилд ще се окажат прави в крайна сметка, че съм неспособна майка и себична развратница, която…

Лукас се обърна, хвана я за раменете и я разтърси.

— Престани — нареди й. — Не си извършила нищо нередно. Не позволявай лъжите им да отровят живота ти, Кийра.

Тя сподави риданията си.

— Ако изгубя Пери…

— Няма — каза той уверено. — Повярвай ми. Сега се хвани за ръката ми и не вдигай шум, скъпа. Нататък пътеката стига близо до океана, а и пред тях има мочурище, което ще ги забави.

Едва приключил с пояснението, заобиколиха гъстака от прещип и Кийра забеляза децата и похитителите им. Бяха се спрели до брега на широк поток, оформен от течението и изглежда двамата възрастни водеха спор. Въпреки предупреждението на Лукас, тя възкликна доста силно.

— Шшт, трябва да се приближим, преди да са ни усетили — Лукас посочи към свободното пространство между храстите и застана там да наблюдава. — Звукът на прибоя ще прикрие стъпките ни.

Ударите на сърцето й отекваха в плясъка на вълните, но тя кимна, знаейки, че е прав.

Той приклекна ниско и избра пътечка, която се спускаше покрай склона като използваше туфичките солена трева, за да заглушат стъпките им. Завесата от трънливи листа им позволи да се промъкнат незабелязано на един хвърлей от групичката. Кийра успя да долови гневните гласове през шума на водата.

— Идиот! Защо доведе и момичето?

— Не можех да я оставя да се върне и да им каже за нас, нали?

Кийра надникна през клоните и успя да разпознае Артър Батършам. Бе сграбчил и двете деца. Докато говореше, разтърси силно Изабела.

— Малката кучка ме ухапа по ръката. Мисля, че ми потече кръв… — оплакването му завърши с писък, тъй като Перегрин го изрита в пищяла.

— Трябва да си държите езика зад зъбите, братовчеде Артър. Джентълмените не бива да говорят така в присъствието на дами.

Артър го зашлеви вместо отговор.

— Недей да го удряш. Нужен ни е невредим в случай, че вдовицата на Ричард настоява за преговори лице в лице.

Лейди Гризелда Батършам? Сестрата на починалият й съпруг винаги е била зла егоистка, но как бе възможно да е толкова коравосърдечна и жестока, че да нареди да наранят сина на друга жена, когато самата тя бе майка?

Преди да успее да реагира, Лукас сложи ръка на устата й.

— Спокойно, скъпа — прошепна той. — Нека се опитаме да чуем какво са намислили, преди да се намесим.

— Злата вещица няма да е в позиция да диктува условията — отвърна ядно Артър. Този път успя да избегне ботуша на Перегрин и го хвана по-здраво за яката. — Сама го каза, тя ще стори каквото поискаме, само и само да си върне хлапето.

Какво искаха от нея? Това, че не можа да си отговори на въпроса, само засили страха й.

— За Бога, Артър, аз ли трябва да мисля за всичко? — тросна се лейди Батършам. — Напъни малко мозъка си. Разбира се, че лейди Кийра не ни притеснява. Сама няма никакво влияние сред обществото, нито пък подкрепата му. Погрижихме се добре за това. Обаче връзката й с Хадли може да се окаже проблем.

— Това е измама — каза Артър и се изсмя злобно. — Той ще я захвърли веднага след като надникне под полите й.

Въпреки че го държаха здраво за яката, Перегрин намери сили да извика разгорещено.

— Няма да го стори. Хадли не е долен и отвратителен мошеник като теб.

— Винаги съм смятал, че лошата кръв на майка ти е отровила и твоята, братовчеде — озъби се Артър. — Трябва да се срамуваш от себе си, задето заставаш срещу семейството на баща си.

— Баща ми беше пияница и побойник — отвърна Перегрин. — Също като теб.

— Затваряй си устата! — Артър пусна Изабела, за да го удари отново. Момичето моментално се отскубна и побягна към скалите, издигащи се по течението.

— Проклятие — извика Артър.

Лейди Батършам направи една крачка и се спря.

— Остави я. Ще минат часове, преди да намери пътя до имението. Братовчед ни Файндли чака с лодката и ако не побързаме ще изпуснем прилива.

Слава на Бога, че Изабела се освободи от лапите им. Кийра прехапа устни. Сега ако синът й само…

Артър сякаш се присмя на надеждите й, сграбчи Перегрин с две ръце и го разтърси здраво.

— Дори и не си помисляй да я последваш — предупреди го той. — По-добре се моли майка ти да ни докаже, че има здрав разум — хрипливият му смях стържеше като ръждив метал. — Плаването може да е опасно, особено в тези води. Често се случват злополуки.

Хладен гняв заля Кийра. В момента с удоволствие би предоставила материал на клюкарската колона, като извършеше убийство с голи ръце.

Единствено силната хватка на Лукас я възпираше.

— Нека аз поема нещата от тук нататък.

— Не бързайте толкова — извика Лукас, като излезе от храстите. — Мисля, че стигна твърде далеч, Батършам. Пусни момчето.

Артър се завъртя. Червендалестото лице издаваше шока и страха му.

— Какво, по дяволите…

— Повярвай ми, ще иска да се бе срещнал с Луцифер вместо с мен, ако не пуснеш Пери на секундата.

— Не се бъркай, лорд Хадли — каза лейди Батършам. — Това са семейни въпроси, които не те касаят.

Окуражен от решителните думи на майка си и пистолета, който извади от сакото, Артър отново набра смелост.

— Точно така — намеси се и той. — Ти най-малко имаш право да даваш нареждания.

Лукас премери разстоянието между него и Артър и направи половин стъпка вдясно от мъжа.

— Позволете ми тогава да перифразирам… — обърна се към лейди Батършам и продължи: — Очевидно сте интелигентна жена, лейди Батършам и надявам се достатъчно умна, за да знаете, че не сте в позиция да преговаряте — чу как Кийра се доближи до него, но не я погледна. За щастие, изглежда бе разбрала, че е по-добре да си мълчи. — Ние в крайна сметка сме на път да се оженим. Нека обсъдим ситуацията по-разумно.

Лукас я видя как потрепна и разбра, че полагаше много усилия да сдържа гнева си. Спокойно, спокойно. Този път предупреждаваше себе си. Перегрин изглеждаше ужасно уязвим. И доверчив. Въпреки че лицето му бе бледо, момчето го погледна и се усмихна смело.

— Знаех си, че няма да им позволиш да ни отвлекат, Хадли. Знаех си, че ще дойдеш да ни спасиш.

За Перегрин той не беше Лудата глава Хадли, безразсъдния женкар, пройдохата. Той беше съвсем различен човек в очите на детето. Мъж, който бе достоен за уважение. Гърлото му се сви. Никой не бе очаквал от него да е герой. Най-малко самият той. Но изражението на момчето казваше друго.

— Изабела… — продължи Перегрин.

— Да, ще я намеря — каза тихо той. — Обещавам ти, че скоро ще ви върна всички в къщи. Невредими.

Оръжието проблесна.

— Не бъди толкова сигурен, Хадли.

— Спри да размахваш пистолета насам-натам — каза Лукас. — Може да натиснеш спусъка, без да искаш и наистина да уцелиш нещо.

Лицето на Артър стана мораво от гняв.

— Няма да звучиш толкова нахакано, като прострелям топките ти, Хадли.

— Махни оръжието, Артър — нареди лейди Батършам. — Както каза лорд Хадли, не виждам причина, да не можем да се споразумеем веднъж и завинаги.

— Какво искаш? — Кийра най-сетне отмести поглед от сина си и погледна към възрастната дама. — Пари? Не може да е заради земята, тъй като знаеш, че се наследява по определен ред.

— Би трябвало да принадлежи на мен — изръмжа Артър. — Аз съм истинският наследник на чичо Ричард, а не отрепката му.

— Така е — отвърна Кийра с лек сарказъм, който Артър не усети. — Но животът е несправедлив и трябва да се научим да преживяваме разочарованията.

— Не е задължително — отвърна лейди Батършам и присви очи лукаво. — Понякога природата се намесва… някой може да се разболее, случват се инциденти.

Кийра си пое дълбоко дъх.

— А понякога единодушното съгласие може да предотврати прищевките на съдбата.

— Да разбирам ли, че ще ни кажете какво сте намислили? — намеси се Лукас.

— Проста размяна — обясни лейди Батършам. — Лейди Кийра си взима обратно момчето, ако в замяна ни каже за научното й откритие.

— Научно откритие? Н-не разбирам — Кийра звучеше объркано. — Какъв интерес представлява работата ми за вас?

Разнесе се остър, пронизителен смях.

— Фактът, че правителството ще плати за него цяло състояние. Много по-голямо от наследството на сина ти, всъщност.

— Много грешите, ако… — започна Кийра.

— Не се опитвай да ме заблудиш — лейди Батършам размаха бастуна си. — Чухме вече, че Уайтхол е готов да плати огромна сума за патента на лекарството, което ще е от полза на армията.

По дяволите! На Лукас му прилоша като си припомни как се бе перчил за постиженията й пред приятелите си в клуба.

— Мисля, че сумата, за която говорите е леко преувеличена — понечи да обясни той. — Недоразумение…

— И как точно си представяте, че ще се получи? — обади се Кийра. Бе неин ред да бъде прагматична. — Съмнявам се, че някой би повярвал, че ти или който и да е от семейството ти е допринесъл за откритието.

— Така е. Точно за това ще се подпишеш, че преотстъпваш правата на нас, като подарък в чест на покойния ти съпруг, удовлетворявайки желанието му семейството му да бъде обезпечено. Адвокатите ми са подготвили всичко. Трябва само да поставиш подписа, който ще ни позволи да продаваме на Уайтхол.

— И ако го сторя, ще оставите мен и сина ми на мира? — попита Кийра.

Лейди Батършам приглади качулката на наметалото си.

— Няма да имаме повече поводи да се заяждаме с теб.

Това не бе много уверен отговор, помисли си Лукас.

Кийра обаче не показа колебание.

— У вас ли е документът?

— Наблизо е. Ще се срещнем утре, още призори.

Усмивката на вдовицата не бе много убедителна.

— Като, разбира се, ще задържим момчето при нас до размяната.

— В никакъв случай.

Артър се изсмя и размаха оръжието до главата на Перегрин.

— Не забравяй, скъпа лельо, че ти не диктуваш условията.

— Замълчи, Артър — заповяда майка му. — Аз ще се справя с това.

— Не, всъщност аз ще се заема — обяви Лукас. — Ето предложението на лейди Кийра. Тя, разбирайте аз, ще ви плати еднократно сумата от десет хиляди паунда. Няма да получите нищо друго, като съм готов на тази щедрост, единствено за да се сложи край на тази история. Колкото до момчето, то идва с нас веднага и това не подлежи на обсъждане.

— Върви по дяволите — изруга Артър. — Очакваш от нас да приемем подаянието ти, когато сме толкова близо до цяло състояние?

Вдовицата мълчеше.

— Това е предложението ми — каза Лукас. — Имате точно тридесет секунди да решите.

— А след това? — усмихна се презрително Артър. Въпреки заплашителното му поведение, се потеше обилно.

— След това, нещастен торен червей такъв, ще счупя всичките ти кости — каза Лукас спокойно. Той се приближи с още една стъпка към мъжа. Още малко и щеше да е достатъчно близо до него, за да може да избие пистолета от ръката му преди Артър да успее да реагира.

— Какво ни гарантира, че можем да ти вярваме? — настоя лейди Батършам.

Лукас изви устни.

— Трябва да се уповавате на честната ми джентълменска дума.

Вдовицата изглежда сериозно обмисляше ултиматума.

Движенията на Артър ставаха все по-нестабилни.

— Ние имаме надмощие, майко. Не им позволявай да вземат превес!

— Замълчи — излая Батършам. — Нека помисля…

— Няма! — извика Артър. — Омръзна ми винаги да ми нареждат, като че съм дете. Съгласихме се, че планът ни е добър, възнамерявам да поема отговорността и да го доведа до край.

Оръжието бе насочено към сърцето на Лукас. Кийра се опита да застане пред него като щит, но той я отмести настрани.

— Не се тревожи, скъпа. Дори и безмозъчен селяндур като братовчед ти би трябвало да може да осъзнае какви ще са последствията, ако дръпне спусъка — той не снемаше очи от Артър. — Ако пък не може, сигурно майка му ще му обясни. Тя, измежду всички най-добре знае, че убийството се наказва с бесило.

— Артър! — изпищя лейди Батършам. — Не бъди глупав.

— Глупав, така ли?! — предпазителят щракна застрашително. — Ще накарам всички ви да ме уважавате!

Лукас се наведе, завъртя се и изблъска Кийра далеч от мушка. Движението му отне по-малко от секунда, но се надяваше, че рефлексите на Артър са бавни колкото и мисълта му. Видя как метала проблесна докато Артър го насочваше към гърдите му. По дяволите, налагаше се да поеме риска и да се опита да сграбчи пистолета.

Прас!

Изневиделица профуча кръгъл снаряд, удари треперещото оръжие и го изби от ръката на Артър. Полетя във въздуха и цопна във водата.

— Чудесен удар, Иза! — извика Перегрин. — Сега го удари между очите!

Лукас се извърна. Изабела запокити друг камък.

— Беше специалното подаване със завъртане, сър! — извика малкото момиче. — Направих го точно както ми показахте.

— Справи се чудесно, мила. Но…

Артър се клатушкаше, като все още държеше Перегрин. Подхлъзна се на обраслите с мъх камъни, което му помогна да избегне втория удар на косъм.

— Кажи й да спре, кажи й да спре! — крещеше той.

— Стига толкова, скъпа — каза Лукас, вдигна момиченцето и я прегърна силно. — Нека не рискуваме. Може да удариш Пери.

— Не се целех в Пери — отвърна Изабела, подсмърчайки.

— Малка пакостница! Без съмнение снаха ми те е научила да си толкова вироглава — лейди Батършам размаха бастуна си насреща им. — И двете сте ужасно своенравни. Чудовищно! До сега не бях виждала нищо подобно в живота си!

— Нито пък аз — отвърна Лукас с усмивка. — Моите дами са смели и безстрашни като Боудика^[1], но сега ако обичате… — той подаде момичето на Кийра. — Бих искал да надяна доспехите си и да вляза в ролята на благородния рицар.

В очите й имаше странен блясък, който не идваше от непролетите сълзи, а от нещо много по-дълбоко в нея.

— Пери — прошепна тя. Лукас докосна треперещите й устни с пръсти, преди да се обърне към Артър.

— Хайде, Батършам, свали картите. Точно като в игралната зала е. Изигра ръката си добре, но късметът не беше на твоя страна. Време е да се признаеш за победен и да приемеш условията ни — колкото и да му се искаше да се нахвърли върху мъжа и да го пребие от бой, трябваше да внимава да не го тласне към отчаяни действия. — Все още съм съгласен да ти платя някаква сума. Само пусни момчето.

Артър се оглеждаше наоколо с див поглед. Небето бе посивяло като барут. Наближаваше буря. Отекна гръм, чийто трясък се сля с шума на разбиващите се в скалите вълни.

— Няма къде да избягаш — добави Лукас тихо.

Може би думата „избягаш“ даде идея на Пери, който се извърна и се опита да се измъкне. Артър успя да го задържи и стовари тлъстия си юмрук върху момчето.

— Да сваля картите си? Точно сега, когато държа асото? — той вдигна замаяния Перегрин и прокара показалец по гърлото му. — Отстъпи назад, освен ако не искаш да го прережа.

Лукас погледна към лейди Батършам.

— Налейте малко разум в главата на сина си — изръмжа той. — Вслушай се в прибоя на океана. На лодката ще й се е наложило да пусне котва, а след прииждането на прилива, нямаш друг изход от залива.

— Артър…

Но Батършам вече се завъртя с Пери в ръцете си и побягна по хлъзгавата каменна пътека, която прекосяваше потока. Спря се за кратко на отсрещния бряг, само за да запрати последната си ругатня.

— Върви по дяволите! — промуши се през процепа в скалата и изчезна.

Изпълненият с мъка вик на Кийра бе ехо на проклятието на Артър.

— Бъди смела, скъпа — каза Лукас. — Нямаме избор. Трябва да останеш с Иза и да ми позволиш да се погрижа за Пери.