Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (2)

Втора глава

Разстроена от грозните клюки, Кийра реши да разсее тревогите си като се разходи през парка на път за събирането, вместо да използва карета. Все още бе неприлично рано, а денят бе прохладен, в небето се рееха облаци и вероятността да се натъкне на някой, който да я разпознае, бе нищожна.

И какво значение би имало дали някой ще отправи злонамерен коментар? Една неприятна дума повече, едва ли би могла да причини по-голяма вреда.

Кийра зави по една от страничните пътеки и ускори крачка. Почти стъпваше по тревата, за да остане под дълбоката сянка на дърветата. Вглъбена в мислите си, не усети, че има компания, докато не чу пронизителен смях.

— Хайде Анабел, след като ни довлече на такова усамотено място, просто трябва да ни разкажеш всичко за онзи великолепен звяр, който отведе в леглото си.

Кийра се стресна и вдигна поглед. През воалетката си успя да разпознае лейди Анабел Мертън, известна светска красавица, която се разхождаше бавно по настланата с чакъл пътека, хванала под ръка лейди Каролин Гилфърд и лейди Мери Хърлбът.

Тя замръзна, като се молеше тъмните й дрехи да се слеят със сянката и да остане незабелязана.

Мили Боже, не им позволявай да се огледат наоколо.

Трите дами бяха твърде заети с разговора, за да забележат, че не са сами.

— Да, сподели и всички пикантни подробности — дочу се шумен кикот. — Хадли наистина ли е толкова добър любовник, колкото твърдят слуховете?

Хадли. Кийра се намръщи. Мъжът явно бе в устата на всички тази сутрин.

Лейди Мертън нави около пръста си перото на изисканото си боне.

— Божествен е, Каро — измърка. — Виждали сте широките му рамене и изваяните бедра. Уверявам ви, че всички други части на тялото му са също толкова внушителни.

— Наистина ли е надарен като жребец и има издръжливостта на състезателен кон? — попита лейди Хърлбът нетърпеливо.

— Нека просто да кажем, че графът е в състояние да заведе една дама на доста буйна езда.

Докато триото се отдалечаваше смеейки се компетентно, Кийра реши, че моментът е удобен да се оттегли и да тръгне по друга пътека. Но дамите спряха изведнъж, скупчиха се още по-близо и тя не посмя да мръдне.

— Представя се отлично, дори и след няколко обиколки по трасето — продължи лейди Мертън. — Заклевам се, че може да продължи от здрач до зори, без да забави темпото — добави и размаха облечената си в ръкавица длан. — Но скъпи мои, Хадли не се грижи само за собственото си удоволствие. Графът вярва, че както обязденото животно, така и ездачът трябва да се насладят на галопа.

Да се насладят? Кийра бе убедена, че не е дочула добре. Според нейния опит, сексът не бе нищо повече от грубо и болезнено действие, което жената трябваше да изтърпи, но не и да му се наслади.

И въпреки това лейди Гилфърд въздъхна силно.

— Ти си най-щастливата дама в цял Лондон.

— Чувала съм, че някои развратници имат много сръчни пръсти — подчерта лейди Хърлбът.

— Ммм, Хадли има доста надарени ръце — отвърна лейди Мертън. — Но порочната му, чувствена уста е тази, която прави такива възхитителни неща с най-интимните части на една дама.

— Искаш да кажеш… Венериния хълм? — попита лейди Хърлбът.

Лейди Гилфърд ахна.

— Не е възможно. Не и там долу.

— Точно така. Сочни и нежни близвания, възбуждащи гризвания…

Кийра никога през живота си не бе чувала толкова шокиращо откровен разговор. Ушите й горяха, и въпреки че ненавиждаше клюките, усети, че се напряга, за да долови още. Просто научно любопитство, оправда се тя. Подробностите обаче бяха заглушени от звука на приближаваща се карета.

— Като заговорихме за вълка… — измърмори лейди Гилфърд.

— Добър ден, дами — дълбокият, мъжествен глас, прозвуча леко дрезгаво. Лежерният тон бе последван от появата на джентълмена. Дългата му черна коса, която бе разрошена от вятъра, падаше свободно надолу изпод високия цилиндър и се спускаше по яката на палтото му. Наболата му брада покриваше остро изсечената му челюст, а очите му…

Кийра бързо се скри в сянката между два дъба.

Подчертани от бронзовия му загар, очите му имаха хипнотичен, сапфиреносин нюанс. Прословутият граф от плът и кръв. Усмивката му спря дъха й. Може и да беше негодник, но без съмнение бе греховно красив. Загадъчен и опасен дявол.

— О, Хадли — извика лейди Мертън. — Каква изненада. Сутринта прочетох във вестника, че сте извън града.

— Бях — отвърна той. — Трябваше да се върна заради неотложна работа.

— Надявам се, че не сте настинал, сър — изрече лейди Мертън. — Къпането на открито и влажния среднощен въздух са опасни за здравето.

— Така разправят — ъгълчетата на устните му се извиха нагоре. — За щастие нямаше неприятни последици. Но в бъдеще ще бъда по-разумен. Има още какво да се желае от студената вода — той плъзна бавно погледа си по лейди Мертън. — Доколкото си спомням от един летен следобед в Кент, да се потопиш във вана с пенливо шампанско е далеч по-приятно преживяване.

Двете й приятелки глуповато се изкискаха.

— Кипежът му събужда възхитителен гъдел — намигна им графът, — на места, които не бива да споменавам в изискана компания.

— Немирник! — изсмя се лейди Мертън. — След като се завърнахте, ще очаквам скоро да ме посетите.

— Ще се постарая да не ви разочаровам, мадам — отговори графът. — Дами, извинете ме, но трябва да вървя — поздрави ги наперено и изплющя с камшика си.

Докато отминаваше, очите му сякаш се задържаха за кратко върху сенчестото място между дърветата. Кийра трепна като опарена от огън, макар да знаеше, че едва ли бе възможно да я е забелязал.

— Никога не сте ме разочаровал, Хадли — прошепна лейди Мертън и го проследи с поглед докато не изчезна зад завоя. Въздъхна и се обърна към приятелките си. — Да се отбием през Гюнтер за лимонов сладолед, преди да отидем у дома.

Кийра ги изчака да се оттеглят, измъкна се от скривалището си и забърза.

 

 

Лейди Шарлът Грейсчърч Фенимор сподави едно неприлично за изискана дама изсумтяване.

След като приключиха със задачите за деня, „Грешниците“ наредиха столовете си в кръг около масичката за чай и се заеха да четат последните допълнения на Кийра в „Малката червена книга“.

— Може би трябва да съкратим заглавието на нашия Magnum opus^[1] — продължи Шарлът. — Вместо „Непреходните принципи на мъжката логика — научно изследване, базирано върху емпирични наблюдения“, можем да го наречем: „Мъже — основни напътствия за манипулиране на зверовете“.

— Ха-ха-ха — лейди Ариел Грейсчърч, която бе на шестдесет и пет години, и бе по-младата от двете сестри, надникна иззад рамото на Шарлот. За разлика от сестра си, тя никога не се бе омъжвала. — О, много ми харесва идеята да използваш алено червено за заглавията, Кийра. Да не би целта му е да подчертае егоизма им?

— По-скоро откровената им жестокост — Шарлот затвори журнала. Артритът в коленете започваше да забавя движенията й, но умът й бе все така бърз. — Предполагам, че племенникът на Шефилд те е посетил отново през изминалата седмица.

Кийра кимна леко. Кейт Уудбридж се намръщи.

— Не ми казвай, че се е опитал да изкопчи още пари от теб — въпреки, че бе само на двадесет и две, най-младата от „Грешниците“ компенсираше крехката си възраст с острия си език. — Това нищожно слузесто лигаво, малко влечуго.

— Внимавай как се изразяваш, мила — напомни й Ариел.

— О, знам много по-мръсни думи от тези — каза Кейт заплашително. Дъщеря на американец, морски капитан — по-педантичните предпочитаха да го наричат пират — и майка англичанка, тя бе прекарала по-голяма част от ранните си години си по екзотични пристанища из целия свят и бе станала експерт по ботаника. Да не споменаваме и лекотата, с която можеше да ругае на доста чужди езици, което би накарало и моряк да се изчерви.

— О, да, убедена съм, че е така. Само запомни, че ако ги изречеш на глас пред изисканото общество, ще си създадеш проблеми.

— Не започвай и ти — Кейт се нацупи. — Негова Светлост вече ме смъмри по въпроса за благоприличните английски маниери.

Кийра въздъхна със съчувствие. Не само тя имаше проблеми с член на семейството. Кейт бе дала обещание на смъртния одър на родителите си, които бяха повалени от треска. Бе принудена да се помири с дядо си по майчина линия. Нещата не вървяха гладко, обаче.

— Хайде да не се тревожим за семейните ми неволи — добави Кейт след кратка пауза. — Кийра е тази, за която сме загрижени.

— О, Артър е безобиден — измърмори Кийра. — Прилича на намусено дете.

— Нима всички не са такива — измърмори Шарлът. Тя бе с благ нрав, но при споменаването на парични проблеми ставаше язвителна. Покойният й съпруг бе прикривал разрушителната си слабост към хазарта, която едва не я остави на улицата.

Въпреки тревогите си, Кийра се усмихна. Тя считаше решението си да посети лекцията в Кралското ботаническо сдружение преди две години, за едно от най-съдбовните решения в живота си. Случайната среща със сестрите прерасна в дълбоко приятелство. Хапливият им хумор я разсмиваше, което бе истинска благословия през мрачните месеци след смъртта на Шефилд. Но наред с това, те показаха и доста сериозната си страна, споделяйки със сърдечна щедрост изстраданата си мъдрост и опит. Сестрите се бяха превърнали в заместител на майчинската фигура за трите млади дами — членове на кръга, помисли си Кийра. Както за нея така и за Кейт и Алесандра…

Шарлот се прокашля.

Кийра осъзна, че приятелките й я чакат да продължи и отговори:

— Майката на Артър е ужасна кавгаджийка — тя никога не бе харесвала сестрата на покойния си съпруг. — Никак не се учудвам, че той прекалява с пиенето.

— Това е най-малкият му недостатък — каза Ариел. — Братовчед ми Арчибалд разправя, че младежът се увлича по vinght-et-un^[2] в една от най-непочтените зали за хазарт в града. Очевидно не може да брои до десет, тъй като е изгубил доста солидна сума през последните три месеца.

— Никак не ме учудва — намеси се Кийра и остави чашата си на масата. — Високите залози са слабост на семейство Шефилд. — наред с множество други отвратителни пороци, макар че не сподели последната информация с останалите. Приятелките й знаеха колко нещастен бе бракът й. Нямаше нужда да разкрива всички срамни подробности.

— Няма опасност да загубиш къщата си в града, нали? — Кейт сбърчи чело. — Или парите си? Все пак си бяха твои по начало.

Кийра поклати глава.

— Моят деловодител ме уверява, че законът е ясен. Наследството, което е оставил дядо ми, не може да бъде пипнато от никого. Така че лейди Батършам не представлява и най-малка заплаха — изрече безгрижно, но усети как пребледнява, при спомена за бележката, която племенникът й бе донесъл. Беше написана от майка му, а наред с това, й бе отправил лукавата си молба за заем. — Въпреки че тя правеше нови намеци за попечителство над Перегрин, което разбира се, включваше и контрол над наследството му.

— Изобщо не подценявай стария прилеп — посъветва я Шарлот. — Жадна е за кръв, като истински вампир. Най-вече за твоята.

— След като Шефилд и следователя по делото не можаха да ме съсипят, смея да заявя, че ще оцелея под атаките на сестра му — отвърна Кийра.

Въпреки изявлението, Ариел изглеждаше притеснена.

— Възхищавам се на смелостта ти, но съм притеснена от развоя на ситуацията. Струва ми се, че атаките на семейство Шефилд се усилват.

Кейт се прокашля.

— Нямах намерение да се намесвам, но тази сутрин попаднах на нова сатирична статия от издание на Гилрей, която стоеше на витрината на един магазин. Тя… е, не беше приятно.

Ариел въздъхна тежко.

— Бих искала да оставя настрана шегите ни и да говоря открито с теб, Кийра.

Да анализираш Cynara cardunculus^[3] под микроскоп беше много по-различно от това да изложиш чувствата си на показ, макар и пред най-близките си приятели и определено не беше от нещата, които Кийра би поощрила. Но въпреки това, тя сведе поглед към останките от чая си и кимна неохотно.

— За разлика от мен ти все още си млада, освен това си не само красива, а и умна — каза Ариел. — Не бих искала да мисля, че напълно си затворила сърцето си за момента, в който ще срещнеш мъж, достоен за уважение. Все още се намират чудесни представители на противоположния пол.

— Ариел има право — промърмори Шарлот. — От чисто практична гледна точка, бракът ще ти осигури известна защита…

— Както би сторил и един дог — прошушна Кийра. — И няма да се налага да го пускам да спи в леглото ми.

— Кийра! — въпреки миниатюрния си ръст, Ариел можеше да крещи като офицер от артилерията.

Кейт се подсмихна.

— Е, добре тогава, съгласна съм, че съществува такава възможност — Кийра спря за момент. — На теория.

— Аз съм напълно сериозна, скъпа. Шарлот е права, не можем да пренебрегнем факта, че семейство Шефилд надига глас напоследък. Опасявам се, че ще забъркат нови проблеми. По мое мнение това ще наложи промяна в стратегията — каза Ариел след кратко мълчание. — Ние, разбира се, ще продължим с научните главоблъсканици по време на седмичните ни срещи. Но освен това ще обединим силите си в името на друг вид обвързване.

Обвързване. Кийра се задави с бисквитката.

— О, великолепна идея, Ариел! Много си права. Кампания за намиране на съпруг на Кийра — Шарлот започна да барабани с пръсти по масата. — Би трябвало да можем да вмъкнем това между писането на опровержение на трактата по химия на Ашертън Треътис и категоризирането на новите доставки на ботанически образци от Ямайка.

— Имате ли идея от къде да започнем да се оглеждаме? — Кийра едва прикриваше саркастичната нотка в гласа си. Очите й се спряха на вестника зад подноса за чай и усети как страните й пламват, като си припомни скорошната случайна среща. — Е, предполагам, че винаги бихме могли да започнем с клюкарската рубрика. Виждам, че името на лорд Х е подчертано… погледнете тук, само три реда под моето.

Шарлот прехапа устни, но Ариел реагира бързо:

— О, дяволски красив е. С тези развети, черни като греха къдрици и пламтящи сапфиреносини очи нищо чудно, че е съблазнил половината дами от висшето общество. Кройката на панталоните му подчертава божествено оформените му мускули — тя спря за малко. — Освен това има чудесно чувство за хумор в допълнение към тези изваяни бедра. Хумористичните петостишия, които рецитира на бала в лейди Уилтън, ме разсмяха до сълзи.

— Мъжът може да е мошеник и вагабонтин, но поне не е скучен — замислено изрече Шарлот.

Веселието надделя над възмущението. Кийра се разсмя.

— Не бих могла да мечтая за по-предани и непоколебими приятелки. Но да си призная, дори и да интересувах от втори брак, а случаят не е такъв — лорд Хадли би бил последния мъж на земята, на когото бих се спряла.

— Виж, скъпа — бързо се намеси Ариел — никой не допуска сериозно, че от графа би излязъл свестен съпруг. Но трябва да обсъдим принципа на действие все пак. Убедена съм, че ако всички напрегнем главите си, ще измислим списък с по-подходящи кандидати.

— В края на краищата решихме теоремата на Такери за три дни — Кейт, която тихо се бе забавлявала, най-сетне си придаде сериозен вид. — А това уравнение не е никак сложно — едно плюс едно е равно на две.

Нещата невинаги бяха толкова прости, помисли си Кийра.

Тя реши, че няма нищо лошо в това да угоди на приятелките си. Както сатиричното резюме за поведението на мъжете, което пишеха, така и предложеният списък с джентълмени бе само плод на закачлива приумица.

— Алесандра често бива канена на светски събития, заради семейството на майка си — добави Кейт. — И въпреки че посещава само малка част от тях, съм сигурна, че ще има доста интересни идеи.

— Като стана дума за нея, дали тя и децата ще се върнат в града преди следващото ни събиране? — попита Ариел.

— Да, ако всичко протече нормално — Кийра събра записките си от срещата и се изправи, опитвайки се да не мисли за иронията на тези думи. Кога ли са били нормални нещата в живота й? Но след като забеляза как очите на Шарлот се замъглиха от загриженост, тя се насили и се усмихна. — Между другото, чий ред е да вземе „Непреходните принципи на мъжката логика“ за следващата седмица?

— Мой — извика Ариел. — Опасявам се, че съвсем не съм изобретателна колкото останалите от вас. Разполагам само с братовчед си Арчибалд за вдъхновение, а това не е същото като да имаш съпруг.

— Приемам, че не си изпитала пълната гама на мъжкото поведение — каза Шарлот с усмивка — но не се тревожи, убедена съм, че ще схванеш същината.

— Да, но… един учен винаги трябва да се уповава на познания натрупани от личен опит, вместо само на слухове — страните на Ариел се обляха в нежно розово. — Няма да спра да се питам какво ли пропускам.

— Любопитството уби котката… — Кийра изтри язвителната си усмивка, изправи се и прегърна приятелката си набързо. — Не трябва да пренебрегваме народната мъдрост, която се базира на вековен житейски опит.

— Имам друга стара поговорка: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ — Шарлот се приготви да изяде последния сладкиш. — Дръж сестрата на Шефилд под око. Тя е от гнилите.

Не последва остроумен отговор. Вместо това, гърлото на Кийра се стегна.

— А да бъдеш обвинен в убийство не е шега работа…

Кейт изпусна ножа за масло, който издрънча на пода. Лицето й пребледня още повече, щом се наведе да го вдигне.

— Нека да не споменаваме тази дума. Всички знаем, че Кийра е невинна.

— Разбира се. Но истината невинаги изглежда ясна в очите на правосъдието — каза Шарлот. — Просто я предупреждавам да бъде по-внимателна.

Кийра въздъхна тежко. Нямаше да позволи на страха да отрови живота й.

— Благодаря за предупреждението. Но ви уверявам, че съм подготвена да посрещна всички трудности.

 

 

Лукас прокле внезапния порой, свали палтото и захвърли прогизналите си ръкавици на малката масичка.

— Неприятен ден за пътуване, милорд — икономът на чичо му събра захвърлените дрехи с присъщата си тиха експедитивност и попи капките вода от махагоновия фурнир. — Да уведомя ли сър Хенри за пристигането ви?

— Не, благодаря Хигинс. Сам ще го сторя — ботушите на графа оставиха пътека от малки локвички докато прекосяваше шахматно разположените мраморни плочки към библиотеката, изкачвайки по две стъпала наведнъж.

— Лукас! — чичо му вдигна поглед от ръкописа и изнемощялото му лице се озари от нежна усмивка. — Нали беше извън града? Не очаквах да се върнеш поне седмица — възрастният мъж остави писалката, хвана колелата на инвалидния стол и излезе иззад бюрото. — Понамокрил си се — отбеляза той и очите му проблеснаха дяволито.

Нямаше и намек за укор в шегата на чичо му и въпреки това, напомнянето за неотдавнашната му лудория във фонтана го накара да се почувства като дете.

— Съжалявам — започна той, обръщайки поглед към подредените редове с книги в кожени подвързии.

Усмивката на Хенри изчезна.

— Нямах намерение да те критикувам…

— Да, знам — Лукас прокара пръст по позлатените ръбове на книгите. — Твърде тактичен си, за да ми кажеш, че си разтревожен от липсата ми на интерес към интелектуалните занимания. Фактът, че съм се насочил към по-материални удоволствия, трябва да е… огромно разочарование за теб.

— Едни получават месото, други кокала — чичо му направи иронична гримаса. — Изобщо не съм в позиция да упреквам начина ти на живот, Лукас. А и няма значение какво смятам аз. Важното е ти да си доволен. Прави това, от което се чувстваш щастлив.

— Не се замислям много за тези неща — Лукас се опита да прозвучи равнодушно.

— Е — Хенри го погледна замислено. — Осмелявам се да твърдя, че все някога ще започнеш да го правиш. Установих, че да имаш страст… истинска страст и да си отдаден на нещо, носи голямо удовлетворение в живота.

— Имам предостатъчно страст в живота си. Още малко удовлетворение и може да умра от прекомерното усилие — провлачи Лукас. — Така че за мен нещата са съвършени такива, каквито са.

— Добре тогава, стига с досадните съвети — измърмори Хенри. — Не те помолих да ме посетиш, за да ти чета отегчителни лекции.

Облекчен от приключването на темата, Лукас побърза да отговори:

— Чудех се какъв точно е поводът. Молбата ти прозвуча като много важна и изглеждаше спешна.

— Не е въпрос на живот и смърт, но се надявах, че мога да те помоля за малка услуга.

— Разбира се. Каквото поискаш.

— Още няколко мъдри думи от мен, момчето ми — изсмя се чичо му. — Винаги се оглеждай, преди да скочиш. Не е препоръчително да се ангажираш със задача, преди да знаеш какво те очаква.

— Ще рискувам — усмихна се графът. — Какво си наумил, нещо незаконно? Неморално?

— За съжаление, нищо толкова интригуващо, уви — чичо му изпусна подигравателна въздишка. — По-добре ме избутай до библиотеката, за да ти покажа.

Докато инвалидният стол се носеше по полирания паркет, Лукас забеляза колко лек бе чичо му, сякаш тежеше колкото ангорския шал, наметнат върху крехките му рамене. Имаше и други промени — едва доловими като лекото проскърцване на дърво и желязо — които говореха за неумолимия ход на времето.

— Какво знаеш за епископ Реймънд от Севиля и опита му да съхрани мъдростта на древните гърци?

Графът се замисли за момент, бе чувал името, но за останалото…

— Познанията ми по темата могат да се съберат върху главата на пенис.

Както се бе надявал, шеговитата забележка предизвика бурен смях.

— Твоя или моя? Опасявам се, че разликата е от значение. Мозъкът ми може и да не се свива, но за съжаление, не мога да кажа същото за останалата част от тялото си — Хенри погледна нагоре и без следа от злоба, добави: — Дяволски депресиращо е да остаряваш, Лукас. Щеше да е добре да има някаква отвара — не от бучиниш, — която да направи процеса по-поносим.

Лукас преглътна с мъка. Щеше да му липсва самоиронията и мъдростта на настойника му, когато той си отидеше.

— Шотландците имат ефикасна напитка, наричат я uisage beatha — вода на живота. Мога да потвърдя от опит, че действа и унищожава всяка болест, която се опитва да те повали… поне временно.

— Мислех по-скоро за нещо, което стимулира разумната мисъл, а не забравата — отвърна чичо му, с горчива въздишка. — Както и да е, докато умът ми все още работи, бих искал да го използвам по-добре — кимна към остъклената беседка, с гледка към градината. Тънък сноп хартия, вързан с червена панделка, лежеше на средата на малка масичка.

— Открих този ръкопис скрит в подвързията на една библия, която купих от имението на лорд Фанертън — вълнението съживи гласа му. — Арабският ми е много елементарен, но успях да разчета името на Хипократ и заглавието на есето. Ако не греша, е творба, която от векове е изгубена за западните учени. Имаш ли представа какво означава това?

— Не бих казал, че вечер стоя до късно, размишлявайки върху мистериите на древния свят. Имам други теми за размисъл — сви рамене Лукас.

Хенри се усмихна, което сякаш смекчи изражението му, но не притъпи острият му поглед. След миг отново насочи вниманието си към оръфания пергамент.

— Ако предположим, че предчувствието ми е правилно, стойността му е безценна не само за сериозните учени. Направих някои записки, но сложността на данните надхвърля знанията ми в областта. И още нещо, голяма част от писанията са кодирани, за да могат да прикрият радикалните научни идеи от религиозните цензори. Като се вземе всичко това предвид, подозирам, че става дума за огромно медицинско откритие.

— Не думай — измърмори Лукас. Трудно можеше да се развълнува заради къс прашен пергамент, но беше доволен да види как ентусиазмът възвръща цвета по бузите на Хенри.

— От това, което успях да разбера от въведението, преписвачът загатва, че ръкописът съдържа информация за чудодеен лек за рани — заключи Хенри. — Интригуващо, нали?

— Да, може да се каже — кимна Лукас.

— Така смята и приятелят ми лорд Линсли, който, както ти е известно е помощник на военния министър — продължи Хенри. — Доста се заинтересува, когато му споменах и се съгласи, че трябва да го дам на експерти в областта за подробен анализ. В крайна сметка такова откритие би било от огромно значение за армията — той пъхна ръкописа в една кожена папка и пристегна връвта й. — Тъй като лорд Линсли би искал засега да съм дискретен относно откритието, не бих поверил транспортирането на такова съкровище на никой друг, освен теб.

— Това ли е всичко? — Лукас не беше сигурен дали му олекна или се разочарова от незначителната молба. — Ако трябва да бъда откровен, очаквах по-голямо предизвикателство от една кратка екскурзия до Оксфорд.

— О, няма да се наложи да отидеш по-далеч от Понт стрийт. Съдейки по всичко, което съм прочел в научните издания, знанията на нито един оксфордски преподавател не могат да се сравнят с тези на лейди Шефилд.

— Вещицата, която отрови съпруга си? Шегувате се, нали?

— Цинични слухове — каза Хенри и преметна връвта още веднъж през безценния си пакет. — Точно ти би трябвало да знаеш най-добре как вестниците изопачават фактите. Получих уверения от достоверни източници, включително и от лорд Линсли, че вдовицата е блестящ учен.

Значи дамата не само бе убийца, ами и интелектуалка до мозъка на костите си.

Лукас не бе сигурен кое бе по-малкото зло. Затвори очи и си представи кожа с цвят на лепило за хартия, кафеникава миша коса, опъната в кок, кокалести прегърбени рамене и тънки устни, присвити в неизменно неодобрение. Очилата със сигурност допълваха картината. И определено беше кривогледа. Може би дори имаше и една-две брадавици.

Не би могъл да си представи жена, с която би имал по-малко желание да се срещне.

— Именно Линсли ми предложи да се обърна към нея за помощ. Той щеше сам да занесе ръкописа, но се наложи да напусне града, поради неотложен правителствен ангажимент — Хенри се поколеба. — Както и да е, ако не искаш…

— Не, не — не го караха да се изправи срещу огнедишащ дракон, или Медуза, чийто поглед можеше да те превърне в камък. Беше лека задача. Дребно наказание, с което да изкупи небрежността си.

Той протегна ръце за ръкописа.