Мишел Рио
Погрешна стъпка (4)

Седнала до масата, Жюли лакомо ядеше сандвич, като от време на време отпиваше между две хапки по глътка мляко. Погледът й шареше по книгите, подредени пред нея.

— Ти обичаш историите, нали? — попита тя.

— Защо мислиш така? — изненада се непознатият.

— Защото така пише на книгите ти. Знаеш ли, аз чета добре.

— Не е лесно да се отговори на твоя въпрос. Обичам историите, но и не ги обичам.

— Какво значи това?

— Обичам да ги разбирам, но не обичам онова, което разказват.

— А какво разказват те?

— Каквото и твоите приказки. Все едно и също.

— Като „Синята брада“ и „Малечко-Палечко“ ли?

— Да. Приказки за силата и хитростта.

— Аз много харесвам тези приказки.

— А харесва ли ти, когато Синята брада убива жените си, когато родителите на Палечко изоставят децата си в гората, когато малкият Палечко така подрежда нещата, че човекоядецът изяжда собствените си дъщери?

— Не много.

— Тогава какво ти харесва в тези приказки?

— Ами това, че човекоядеца и Синята брада ги убиват. Че лошите са наказани.

— Не мислиш ли, че в приказките главни герои са винаги лошите?

— Да. Защото, ако нямаше лоши, нямаше да има приказки.

— Това е вярно.

— А ако нямаше приказки, щяхме да се отегчаваме. Нямаше да е много интересно.

— Значи, за да бъде интересно, трябва да има лоши, така ли?

Жюли се засмя.

— Да. Така мисля.

— Не се ли плашиш от лошите, а и от героите, които ги убиват, така наречените добри герои?

— Плаша се. Но аз много обичам да се плаша.

— Когато едва не се удави, сигурно много се изплаши.

— Да. Много.

— И това хареса ли ти?

— А не, как може! Но то беше наистина. Аз обичам да се плаша наужким.

— Значи обичаш приказките, защото не са истина, така ли?

— Да.

— А моите приказки са истина. Ето защо не ги обичам. Това са много истински случки, станали с много хора, които са съществували, и всички те, взети заедно, образуват една голяма приказка, история, която винаги разказва едно и също.

— Каквото „Синята брада“ и „Малечко-Палечко“

— Да. И от моите приказки са измислени твоите. Разликата е в начина, по който се разказват и разбират. Точно това ме интересува и затова имам тези книги.

— А твоята голяма приказка добре ли завършва?

— Да. И тъкмо, защото завършва. Един ден се стига до края. Именно това е хубавото.

Жюли го изгледах кротко приятелско неразбиране.

Довърши сандвича си, изпи последната глътка мляко и каза:

— Знам една истинска приказка, която ще ти хареса.

— Коя е тя?

— Както във всяка приказка всичко в нея започва лошо и завършва хубаво. Но накрая добрият не убива лошия, защото няма лош. Не се ли досещаш?

— Не.

— А е толкова лесно. Аз се давя, ти ме спасяваш и ставаме приятели завинаги. Това е приказката. Не ти ли харесва?

— Харесва ми.

— Ето на! Видя ли!

Непознатият извърна очи и замълча за миг. После попита:

— Искаш ли да постреляш още с лъка?

 

 

Мари загаси светлината в стаята на Жюли, излезе и затвори вратата. Непознатият седеше до голямата маса. Мари се приближи до него и полугласно му каза:

— Искаше да ви пожелае лека нощ. Казах й, че сте си отишли.

— Сбъркали сте.

Той стана и влезе в спалнята на детето. Светлината от трапезарията проникна чак до леглото. Жюли се обърна и видя едрия силует в рамката на вратата.

— Не си ли си отишъл?

Той пристъпи напред.

— Върнах се, за да ти кажа лека нощ.

— Днес добре си поиграхме.

— Да.

— Ще си играем ли и утре?

— Стига да искаш. Лека нощ, Жюли.

— Лека нощ.

Той излезе, затвори вратата и отново седна. Мари подхвърли:

— Разказа ми как сте прекарали деня. Беше щастлива.

След кратко колебание добави:

— Тя много ви обича. Не го разбирайте неправилно. Твърде малка е, за да знае, че това не е в реда на нещата. Децата обичат от естествен порив. И не се боят от парадокси.

Той се усмихна. След известно мълчание Мари каза:

— Баща й често и дълго отсъстваше. Бе твърде погълнат от своята работа.

Последва ново мълчание.

— Той умря. Убиха го. Една история, свързана с нравствените норми и закона, както казвате вие.

— Понякога глупостта се заплаща.

Тя го погледна с изненада. После гневно възкликна:

— С какво право говорите така? Вие нищо не знаете за него.

Непознатият отвърна хладно, дори с известна жестокост:

— Аз знам следното: когато човек не притежава нищо ценно, животът му няма стойност и затова е без значение дали ще го загуби. Същото е и когато притежава нещо уникално, като това дете, а не си дава сметка, защото неосъзнаването на този факт е равносилно на нищета, без да се спираме на въпроса, че тук става дума за престъпна нищета. В първия случай смъртта е просто логичен край. Във втория е санкция. Което аз бих нарекъл възнаграждение за глупостта.

— За каква глупост говорите?

— За глупостта да спасяваш света, вместо да научиш едно дете да плува.

— Нямате право да го съдите. Вие нищо не знаете.

— Знам това, което ми казахте и което виждам. Всъщност аз нищо не съм искал да ми казвате.

— Да, наистина. Вие нищо не искате от мен. Освен да се любя с вас като някаква блудница.

— Съжалявате ли?

Тя отклони поглед и замълча. После каза със спокоен и малко уморен глас:

— Не. Не вземам обратно нито една от думите, които казах миналата нощ: никога не съм изпитвала такова удоволствие.

— Значи не сте блудница, а жена. Блудниците не изпитват удоволствие.

Тя го изгледа. Стана и тръгна към спалнята си. Той я последва.

 

 

Стрелата полетя към мишената. Върхът й проби картона с мек звук и тя остана забита в първия кръг. Жюли извика:

— Ела да видиш! Ела, ела!

Непознатият, който четеше на един стол недалече, етана, приближи се до мишената и поздрави детето. Изведнъж вдигна глава и се ослуша. Откъм имението се чуваше шум на двигател. Той светкавично се втурна в къщата и след миг излезе с пистолет, затъкнат в колана и скрит под сакото. Моторът заглъхна. Хлопна се врата на кола. Непознатият хвана Жюли за ръка и я въведе вътре, като й каза:

— Стой тука. Няма да излизаш. Изобщо няма да се показваш навън, докато не дойдем да те вземем. Аз или майка ти. Никой друг. Разбра ли?

— Това игра ли е?

— Да. Игра е. Разбра ли добре какво ти казах? Майка ти или аз. Никой друг.

— Добре.

Той излезе и грижливо затвори вратата след себе си.

Вместо да тръгне по пътя, заобиколи къщата, мина през живия плет и хукна през моравата, като се прикриваше зад дърветата. Стигна до южната стена на голямата къща и се прилепи до един от прозорците на трапезарията, който беше отворен. Предпазливо надникна. Видя Мари и Мерло, застанали един срещу друг.

— Не беше лесно — каза журналистът. — Но свърши. Имам всички липсващи документи. Дойдох да взема досието. Сега е вече неопровержимо. Ще бъде истинска бомба. Можеш да си дойдеш веднага. Специалният брой трябва да бъде отпечатан тази нощ. Тръгваш ли с мен?

— Не. Ще дойда по-късно.

Мерло впери очи в нея.

— Всичко ли е наред, Мари?

— Да.

— Какво има?

— Нищо. Отивам да донеса досието.

Тя излезе и скоро се върна с дебела чанта, която постави на масата. Мерло я отвори и пъхна в нея връзката документи, които беше извадил от джоба си.

— Кажи ми какво има — настоя той.

— Нищо. Свърши се. Много добре. Само че просто не мога още да го повярвам. А сега трябва да тръгваш.

Мерло замислено я изгледа. Взе чантата и тръгна към вратата, но когато я отвори, бързо отстъпи назад. В стаята нахълтаха двама мъже, насочили автоматични пистолети срещу него и Мари. Влезе и трети — доста млад, изискан и елегантен — без пистолет. Поздрави любезно.

— Позволете да ви се представя, госпожо. Аз съм Рьоне Алберти. Мисля, че ме познавате, господин Мерло.

Погледът му се спря на чантата, която Мерло продължаваше да държи в ръка.

— И така — поде той, — ето го прословутото досие. При тези думи усмихнато погледна младата жена и журналиста. — Очевидно не се питате защо съм дошъл, а как съм стигнал дотук. С четири коли с радиовръзка не беше много трудно да ви проследим, господин Мерло, без да събудим вашето подозрение.

— Как ме открихте? — с усилие попита Мерло.

— Чрез Манжен.

— Лъжете.

— И таз добра, какъв интерес бих имал да ви лъжа? Манжен ми разкри вашата роля, както и ролята на госпожа Бремон. Не го съдете строго. Ние държахме жена му, а има неща, които един мъж не може да гледа, дори когато е много храбър, а Манжен беше наистина храбър.

— Какво сте направили с него?

— Аз казах „беше“, господин Мерло, което по принцип прави въпроса ви излишен. С други думи, той е мъртъв. Жена му също. Съжалявам, но ще се съгласите, че не е от голяма полза да унищожиш едно досие, ако оставиш свидетелите живи. Наблюдавайки всяка ваша стъпка, аз успях да установя всичките ви връзки и да им затворя устата. Твърде много мъртъвци имаше в този случай. За голямо щастие вие ще сте последните. По този повод, госпожо, искам да изкажа радостта си, че дъщеря ви не е тук и искрено си пожелавам да не се появи, преди да сме си отишли. Нейното присъствие би подложило на голямо изпитание съвестта ми.

Мари се разтрепери, без да може да се овладее. Внезапно изтрещяха два изстрела. Двамата придружители на Рьоне Алберти се свлякоха с пръснати черепи и облети в кръв. Младият мъж смаяно се обърна към прозореца и вдигна ръце. Насочил пистолета си към него, непознатият се подпря с една ръка на перваза и скочи в помещението.

— Колко души останаха навън? — попита той.

— Само един — отговори с пресекнал глас Рьоне Алберти.

— Отвори вратата и то повикай. Ще кажеш само „ела“ или „елате всички“. Прибавиш ли само една дума, ще те убия. Ако кажеш „ела“, а се чуе в отговор „кой?“, също ще те убия.

— Двама са — припряно каза Алберти. Непознатият набързо го претърси и установи, че не носи оръжие. Хвана го за ръка и грубо го блъсна към вратата.

— След като ги извикаш, ще се върнеш в средата на стаята и ще застанеш с гръб към вратата и с ръце в джобовете. Хайде!

Алберти отвори вратата, зад която непознатият се скри, и викна:

— Елате всички! — гласът му прозвуча като квакане на жаба. Той пъхна ръце в джобовете си и отиде в центъра на стаята.

Влязоха двама мъже, вторият в шофьорска ливрея. Шофьорът на секундата падна с продупчен тил. Първият се обърна и получи куршум в челото. Стовари се по гръб с разперени ръце. Рьоне Алберти, който подскачаше при всеки изстрел, остана закован на мястото си. Мари и Мерло гледаха с ням ужас. Непознатият надникна навън и огледа наоколо, след което затвори вратата и застана срещу Алберти. Панталонът на младия мъж беше подмокрен и урината се стичаше на паркета. Непознатият стреля. Рьоне Алберти се свлече в собствените си нечистотии. Непознатият каза на Мари:

— Трябва да поискате закрила от полицията. Те са твърде силни за вас.

После се обърна към Мерло, сочейки труповете.

— Скрийте ги. Жюли не бива да ги вижда, когато дойде.

— Но кой сте вие? — изкрещя Мари.

— Това е без значение, сама го казахте. Не помните ли?

— Кой сте вие?

Той излезе и още веднъж огледа околността. После тръгна по пътя надолу и стигна до къщата. Жюли послушно чакаше, седнала на походното легло.

— Връщай се вкъщи, Жюли.

— Играта свърши ли?

— Да.

— Твоята игра не е много забавна. Аз не правих нищо.

— Напротив. Ти направи много. Дори спечели.

Жюли се засмя. Взе лъка и стрелите и си тръгна.

— Вземи и мишената — каза той, подавайки й картона. После се наведе към нея и нежно я целуна по бузите. Тя също го целуна.

— А сега върви.

Жюли тръгна по пътя нагоре, влачейки прекалено големия картон. Непознатият я проследи с очи докато тя се загуби. След това се върна в къщата. Извади куфарите от гардероба. За миг втренчи разсеян поглед в тях, после седна до масата. Остана да седи така, докато вратата се отвори. Тутакси скочи на крака, хванал дръжката на пистолета под сакото. Но това беше чисто рефлекторен жест, погледът му си оставаше празен. Опомни се, едва когато Мари му заговори.

— Не ме интересува кой сте вие и какво правите — каза тя с ясен и спокоен глас. — Аз ви обичам.

Той отстъпи назад. Без да откъсва очи от нея, отвори двойното дъно на куфара, извади снимката и писмото и ги хвърли на масата. Мари остана като гръмната.

— Обичате ли ме? — попита непознатият.

Настъпи дълго мълчание. Тя плачеше.

— Да — отговори накрая Мари с въздишка.

Непознатият излезе. Видя на стола, подпрян до стената, книгата, която привършваше да чете. Взе я. Отиде в бараката, качи се в колата и потегли. Когато мина покрай къщата, видя през отворената врата Мари да стои все така неподвижна, на същото място.

 

 

„Да предположим, върви човек по планинска пътека. Подхлъзва се и пада в пропаст. Очевидно това се случва поради нещастно стечение на редица решаващи обстоятелства. Все пак нека се запитаме коя е основната причина? Всеки би отговорил: погрешна стъпка. Обаче това обстоятелство съвсем не е било най-важният фактор за събитието. Много други са имали също толкова важно значение. Но сред всички тях то се отличава с няколко особено фрапиращи белези — появява се последно, било е най-краткотрайно, най-необичайно в общия ред на нещата.“

Непознатият спря да чете и погледна през прозорците на колата. Полянката приличаше на тъмен кладенец, чиито закръглени стени, образувани от високите голи стволове на боровете, се губеха нагоре в гъстите корони към бледата светлина на гаснещия ден.

Излазите на горските пътеки приличаха на пукнатини в тази растителна зидария. Вечерното умиротворение добиваше ритъм от равномерната приглушена песен на далечния прибой. И природата, вглъбена в себе си, разкриваше в мекия здрач скритото великолепие на силата си.

Непознатият сведе очи към книгата, но забеляза, че буквите вече трудно се различават. Запали лампичката в колата и продължи да чете.

„Съществува само психология на ясното съзнание. От някои исторически книги оставаш с впечатление, че човечеството е съставено единствено от здравомислещи индивиди, за които собствената им мотивация винаги е съвършено ясна. Но днешното състояние на научните изследвания върху душевния живот и върху неговите тъмни дълбини е още едно доказателство за вечната трудност, която срещат науките, за да останат в равностойни съотношения при съвременното си развитие. Това означава също така да се повтаря и разширява грешката на старата икономическа теория, въпреки че неведнъж бе посочвана. Нейният homo oeconomicus не беше безплътна сянка, само защото се предполагаше, че е зает изключително със собствените си интереси — най-сериозната заблуда е да си въобразяваме, че той е в състояние да осъзнае достатъчно ясно какви са тези интереси.“

Непознатият дочете книгата и я затвори. Чу се да казва на Бремон: „Искате да разберете нещата до последния миг?“ Правейки връзка между историка и журналиста, дали живота си за една идея, той се запита при какви обстоятелства тази идея, безусловно относителна според думите на първия, е придобила такава стойност, че човек да й се посвети изцяло. И обратно, мислейки за себе си, съвсем отчетливо си представи как загубата на яснота може да доведе до гибел, разяждайки един „здравомислещ индивид“. Взе книгата, откъсна първата бяла страница и започна да пише.

„За Мари Бремон.

Аз продължавам да твърдя, че любовта е аномалия сред строгата природна закономерност. Дори историята, която е постепенно осъзнаване на тази закономерност, приложена към човешкия род, с непрекъснатите си безполезни опити да материализира нейното отричане, също е аномалия, случаен епизод между преходността на живото и вечността на материята, и двете подчинени на естествения ред. Все пак може би материята, живото, правилото и дори случайността намират някакъв смисъл — така да се каже цел в началото и оправдание накрая — във възникването на тази двойна аномалия, лишена от бъдеще, каквато е една любовна история. Дължа ви това обяснение, на вас и на Жюли. Засега не виждам нищо друго. А моето положение, моите постъпки и действия не допускат дори да се преструвам, че изживявам тази абсурдна развръзка, която ми препречва пътя за връщане назад и придобива за мен другото значение на думата край.“

Той препрочете бележката. Замисли се за миг. След това я смачка, сложи я в пепелника и я запали. Няколко секунди погледа как изгаря. После извади пистолета си. Отекна тъп гърмеж. Подплашени, птиците се разпиляха, но не след дълго се върнаха, успокоени от мъртвата тишина, и отново зачуруликаха, прелитайки из клоните. Небесната синева потъмняваше и скоро полянката потъна в мрак. А сред нея през стъклата на колата се процеждаше светлина. И това светло петно, което отначало разтревожи горските обитатели, постепенно започна да ги привлича.