Мишел Рио
Погрешна стъпка (2)

Кварталът, който се състоеше от големи имения, а най-скромното заемаше не по-малко от три хектара, напълно изолирани едно от друго с успоредни или перпендикулярни улици спрямо централния булевард, озеленен с толкова дървета, че приличаше на безкрайно дълга гора и създаваше впечатление за спокойствие и пари. Непознатият спря колата в пуста улица между високия зид на едно от най-просторните частни владения и изкусно изработената желязна врата на обществена градина. Отвъд зида стърчаха гигантски дъбове, клоните им бяха силно осветени отдолу от горещите лъчи на невидими прожектори, разположени по цялата дължина на парка. Това силно индиректно осветление контрастираше с меката жълта светлина на уличните лампи и в прозрачната юнска нощ създаваше усещане за зноен, концентриран в кръг, ден. Съвсем близо до мястото, където беше паркирал колата си, непознатият забеляза едва видима драскотина на стената. Отвори багажника и свали ръкавиците си, пардесюто, сакото, вратовръзката, ризата и обущата, които прибра вътре. Извади дебел черен пуловер и чифт тъмни кецове. Облече пуловера, обу кецовете и отново надяна ръкавиците. От багажника взе и метални тръби, набързо ги сглоби една с друга и те се превърнаха в лека стълба, която опря на зида до мястото, където беше знакът. Извади от левия джоб на пардесюто пистолета на убития в градината мъж, после заглушителя, който завинти на дулото, и резервния пълнител, който пъхна в джоба на панталона си. Заключи багажника. Провери дали в пълнителя на взетия пистолет има патрони, огледа за миг улицата и в двете посоки, после се качи по стълбата докато подаде глава малко над ръба на зида. Широка пясъчна алея, ярко осветена от мощни прожектори, разположени на еднакво разстояние от двете страни, отделяше зида от първата редица дървета. Непознатият се прицели в камерата, която бе закачена на един ствол, и скрита от листата на провисналите клони, почти не се виждаше от тази височина. Стреля. Камерата подскочи, обективът й се счупи. Непознатият изкачи последните стъпала, възседна зида, вдигна стълбата и я прехвърли от другата страна. Слезе на алеята, взе стълбата и се скри зад едно дърво.

 

 

Пред командното табло за наблюдение в стаята за охраната на резиденцията седеше мъж. На стената срещу него дванайсет монитора показваха всички отрязъци на алеята при зида, опасващ четирите хектара на парка зад сградата.

— Втора камера не работи — обяви той. — Петдесет метра вече не се контролират. Трябва да я проверите.

Говореше на двама мъже, които играеха на карти на малка масичка зад него. Единият гард стана и се насочи към вратата, Мина през хол, в дъното на който широко стълбище водеше към горните етажи, и излезе на каменна тераса над покрит с чакъл двор, където беше паркирана лимузина. Оттатък двора широки тревни площи, засадени с редки видове растения и осветени от рефлектори, които придаваха на ниската гъста трева млечнобял оттенък, ограждаха централната алея, водеща до масивен портал, с две дъбови крила, обковани с желязо. На терасата удобно разположен във фотьойл седеше на хладина мъж в шофьорска ливрея, който пиеше и пушеше.

— Какво става? — попита той.

— Една камера не работи.

Гардът слезе на двора и тръгна по алеята, която минаваше покрай фасадата, после завиваше към парка, отделяйки гората от тревните площи, и стигаше под прав ъгъл до периферната алея при зида. В момента, когато шофьорът го видя да се скрива зад близките дървета, той бе навлязъл в обсега на първа камера. Наблюдаващият видя как мъжът прекосява екрана, после го изгуби от поглед. Гардът се спря пред дъба, на който бе закачена счупената камера.

— Подпри се с протегнати ръце на дървото — заповяда непознатият, изникнал от мрака.

Гардът се стресна и подскочи от изненада, поколеба се за миг, после се подчини. Непознатият му отне пистолета и уоки-токито.

— Къде е колегата ти от охраната?

— Остана там.

— Нарушил е заповедта. Няма значение. Ще се обадиш в стаята за наблюдение и ще кажеш следното: „Не мога да открия повредата. Изпратете ми резервна камера. Оставам тук да пазя за всеки случай.“ Ако прибавиш дори една сричка, ще те убия.

И му подаде уоки-токито. Гардът изпълни нареждането. Непознатият отново взе апарата.

— Можеш да пушиш. За да дойдеш малко на себе си.

Мъжът запали. Беше се посъвзел от изненадата и донякъде си бе възвърнал самообладанието.

— Нямате никакъв шанс — проговори той. — Ако тръгнете по алеята, веднага ще ви забележат на мониторите. Ако счупите друга камера, ще реагират. Една повреда може да се приеме, но две са много. А тръгнете ли през гората, алармената инсталация ще се включи преди още да сте изминали десетина метра. Електронните капани са повече от дърветата. Пък и целият терен е открит. Казвам ви, нямате никакъв шанс.

— Млъквай.

Изведнъж непознатият отново се скри в сянката. В дъното на алеята се появи мъж, който носеше кутия и сгъваема стълба.

— Не предприемайте нищо — прошепна непознатият. Вторият гард дойде и остави товара си. Вдигна очи, видя счупената камера и смаяно погледна колегата си. Тутакси мушна ръка под палтото и извади пистолет. Беше прострелян в мига, когато го вдигна, за да се прицели. И умря, преди да рухне на земята. Непознатият ритна настрана пистолета му.

— Съблечи му палтото и го издърпай зад дървото — каза той.

Другият се подчини с припрени и нервни движения. Не можеше да овладее треперенето си.

— Легни по корем на средата на алеята.

Дори в това положение, тялото му продължаваше да се тресе. Непознатият облече палтото.

— Трябва ми да си спокоен — каза той. — Отпусни се. Поплачи, ако искаш.

Мъжът седна и се разплака, като хълцаше, задушаван от неудържими ридания. Постепенно хълцанията му намаляха. Той се успокои.

— Отвращавам се от себе си — каза, бършейки сълзите си.

— Имаш право, но грешиш за причината — отвърна непознатият. — Ще се съвземеш ли?

— Да.

— Демонтирай камерата и я сложи в кутията на новата.

Гардът опря стълбата на дървото и се качи на нея. Свали счупената камера, отвинти подложката и слезе от стълбата с устройството на рамо. Извади от кутията новата камера, а на мястото й постави другата.

— Монтирай я — каза непознатият. — Ще я включиш в последния момент, когато ти кажа.

Докато гардът работеше, непознатият свали дясната си ръкавица, сложи кутията на дясното си рамо, като я придържаше с голата ръка. По този начин, когато тръгнеше към резиденцията, кутията оставаше между камерите и лицето му и го закриваше. Пъхна пистолета в левия джоб на палтото си, без да го изпуска.

— Ще включиш камерата — каза той. — И гледайки в нея, ще кажеш само: „Готово, връщаме се.“ Ти ще носиш стълбата и ще вървиш отпред. Аз ще те следвам.

Подаде му уоки-токито. Мъжът включи камерата, поднесе апарата до устата си и каза: „Готово, връщаме се.“ Прекъсна връзката, слезе от стълбата, сгъна я, сложи я на рамо и тръгна по алеята, без да се обръща.

Наблюдаващият видя двамата мъже да излизат от обсега на втора камера и да навлизат в обхвата на първа. За миг ги виждаше едновременно и на двата монитора, тъй като районите на камерите се застъпваха. После излязоха на открит терен и се скриха от контрола му. Шофьорът на терасата разсеяно ги гледаше как се приближават. В двора първият мъж като че ли се спъна и се просна по цялата си дължина заедно със стълбата, която носеше. Шофьорът избухна в смях и се понадигна от фотьойла. Но на секундата падна мъртъв в него. Непознатият остави кутията, прекоси с няколко скока терасата и хола и влезе в стаята за наблюдение, стреляйки тичешком, почти без да се цели. Наблюдаващият се свлече от стола. Непознатият затвори вратата след себе си и огледа пулта и мониторите. Пристъпи до малката масичка с картите, остави пистолета върху нея, отново надяна ръкавицата си и съблече палтото, което сгъна и метна върху облегалката на един стол. Извади от джоба на панталона си пистолета на първия гард и го хвърли на масата. Взе своя и излезе в хола. Насочи се към една врата вляво от стълбата и я отвори. Беше офисът. Мъж в ливрея и с оръжие под мишницата, нещо средно между прислужник и бодигард, се суетеше пред поднос с напитки. Без дори да вдигне глава попита:

— Да ти сервирам ли нещо? — хвърли бегъл поглед и замръзна.

— Дръпни се от подноса — каза непознатият. — Още.

Стреля веднага, щом мъжът се изтегли на такова разстояние, че да не събори нещо при падането си. И той се строполи върху мраморния под на офиса. Непознатият видя, че на подноса има два шейкъра и две чаши. Провери пълнителя на пистолета си. В него оставаха още три патрона. Смени го с цял пълнител. Излезе в хола и тръгна по стълбището нагоре. На първия етаж дочу отнякъде приглушен говор. Запъти се към близката двукрила врата и се ослуша. Различи два гласа. В единия, който му беше познат, се долавяше тревога, а тонът на другия бе успокоителен. На няколко пъти бе произнесено името на Бремон. Непознатият почука. Чу, че някой каза: „Напитките“ и едното крило се отвори. Стреля от упор и нахълта в стаята, прескачайки падналото тяло. С един поглед обхвана цялата обстановка, насочил оръжието си към седящия в огромен фотьойл мъж. Нямаше никой друг. Мъжът, изискано облечен и добре поддържан застаряващ красавец, имаше все още атлетична фигура и правилни черти, чиято грубост се смекчаваше от започналото затлъстяване. От него лъхаше простащината на парвеню, а това бързо се забелязва при хора, които са били принудени да си изработят добри обноски, но никога не добиват усет за мярка. Под купешката изтънченост на този мъж се долавяше жестокостта, присъща за примитивните натури. Силно пребледнял, той смаяно гледаше непознатия.

— Бремон е мъртъв. Вашите хора също.

Александър Алберти се съвзе, опитвайки се да прикрие смущението. До този момент не беше изпадал в положение, което в крайна сметка да не овладее.

— Колко искате? — попита доста хладнокръвно.

— Вече ми платихте.

— Платих, за да убиете. А сега ви плащам, за да не убивате. Колко?

— Добре знаете, че договор не може да се откупи.

— Какво?

— Сключих с Бремон договор за вас.

— Не е вярно. Той никога не би направил това. А и не е имал възможност да ви плати.

— Плати каквото поисках.

— Ще ви дам сума, която не сте в състояние да си представите дори в най-смелите мечти. С която до края на дните си ще живеете в охолство.

Непознатият презрително се усмихна.

— Вашият живот не струва толкова — каза той. — Бях готов да ви убия дори безплатно.

Панически ужас, примесен с недоверие, се появи в очите на Алберти.

— Ще ви направя съдружник в сделките — каза той с усилие. — С равен дял.

— Глупости говорите.

Непознатият го гледаше с кротко презрение. След миг продължи:

— Бремон ме тревожеше. Не се вписваше в логиката ми. Но, вие, вие ме облекчавате.

И стреля. С куршум в челото Алберти се отпусна във фотьойла. Непознатият излезе, затваряйки вратата. Безшумно слезе по стълбата, прекоси хола и терасата. Наоколо беше спокойно. Прибра от двора сгъваемата стълба и я отнесе в офиса. На връщане взе кутията с непотребната камера и тръгна към мястото, откъдето беше проникнал в имението. Когато стигна, огледа улицата и се прехвърли през зида. Разглоби тръбната стълба и я сложи в багажника заедно с камерата, пистолета и пълнителя. Свали ръкавиците и набързо се преоблече, като се оглеждаше наоколо. Накрая пак надяна ръкавиците, затвори багажника, качи се в колата и потегли.

 

 

В градината, обляна от лунна светлина, бе тихо и спокойно. Мъжът край лехата приличаше на заспал, сякаш допреди миг се бе любувал на красивата нощ. Непознатият се приближи до него. Върна пълнителя в джоба, от който го беше извадил, хвана пистолета за дулото и много пъти долепи пръстите на убития около дръжката, по която ръкавиците бяха заличили всякакви отпечатъци. Хвърли поглед към прозорците на библиотеката, излезе на улицата и потегли отново към града.

Пред заспалия хотел, непознатият отвори багажника на колата, сложи в него два големи кожени куфара и го заключи. Седна зад волана и разгледа плана на града. После потегли. Известно време кара из почти пустите улици. „Едгар Алън По“ бе еднопосочна. Спря колата близо до номер 23 и продължи пеша. Пътьом огледа паркираните коли. На предното и на задното стъкло на една от тях, оставена точно пред входа на номер 23, имаше лепенки, на които пишеше „преса“. Непознатият влезе в сградата и погледна пощенските кутии. Прочете: Ксавие Мерло, трети етаж, отдясно. Излезе, Отиде до края на улицата, където тя се сливаше с голям булевард. На стотина метра отляво видя телефонна кабина. Влезе и набра номера на Мерло. Чу пет пъти свободно и едва тогава някой вдигна слушалката:

— Ало?

— Господин Блок?

— Имате грешка.

— Съжалявам. Извинете.

Затвори и набра друг номер. Веднага отговориха:

— Централен комисариат на западното предградие. Слушам.

— Към един и половина, минавайки покрай номер 93 на улица „Виктор Юго“, чух изстрел. Сигурен съм, че не съм се заблудил. Би трябвало да отидете, да видите.

— Кой сте вие, господине?

— Няма значение.

— Защо се обаждате толкова късно? Минали са повече от три часа…

— Дълго се колебах. Не искам да си имам неприятности.

— Но кой сте вие?

— Не настоявайте.

Затвори телефона, излезе от кабината и се върна до жилището на Мерло. Качи се на третия етаж и се опря на стената близо до вратата на десния апартамент. И така, съвършено неподвижен в полумрака на стълбището, зачака.

В апартамента на Мерло телефонът иззвъня. Непознатият слезе по стълбището, излезе от сградата и се качи в колата си. Беше се разсъмнало. По улицата вече се движеха, коли, минаха и неколцина пешеходци, с подпухнали от съня лица, с порозовяла от сутрешното миене кожа. Половин час по-късно Мерло също излезе забързан, качи се в колата с лепенките и веднага потегли. Непознатият го последва от разстояние.

 

 

В другия край на улицата, която разполовяваше селото, непознатият видя колата на Мерло да завива надясно, на стотина метра от последните къщи. В града и по магистралата беше лесно да остане незабелязан, поради оживеното движение. Но през последния час се движиха по второстепенен, сравнително рядко използван път, и непознатият бе принуден да увеличи дистанцията, рискувайки да изпусне журналиста от поглед. Мерло излезе от селото и намали преди кръстовището. Беше междуселски път, в началото на който се виждаше знак „път без изход“. Непознатият се върна обратно и паркира колата в началото на селото, между две други коли. После отиде пеша до кръстовището и тръгна по пътя. Той водеше до една усамотена къща. Колата на Мерло беше в двора. Пред площадката той държеше в прегръдките си жена, която неудържимо плачеше. Непознатият ги наблюдаваше, скрит зад едно дърво. Не можеше да види лицето на жената, но разпозна гъстата й коса. Те влязоха в къщата: Малко след това оттам излезе момиченцето от снимката. Поколеба се за миг, после изчезна из съседната поляна. Непознатият тръгна към двора. От един отворен прозорец дочу говор. Спря, когато думите станаха разбираеми, и се заслуша, като същевременно наблюдаваше поляната и вратата на къщата. Гласът на Мерло казваше:

— Във всеки случай трябва да смениш квартирата. Не знам до какви сведения са могли да се доберат убийците на Пиер. Може би това убежище вече е опасно. Преди да тръгна се разбрах с един приятел, който няма никакви връзки с Пиер или с вестника. Даде ми на разположение вилата си. Намира се в Сен-Фирмен, малко градче на сто и петдесет километра на югоизток оттук. Приготви си багажа. Незабавно. А аз ще взема досието.

— И дума да не става. Ще го пазя.

Гласът на жената беше мелодичен, но твърд и малко нисък.

— Много опасно е, Мари. Загадъчната смърт на Александър Алберти не променя нищо. Напротив. Изглежда тя показва, че някои от компрометираните хора са готови на всичко, за да заличат и най-малката следа от разследването на Пиер. Освен това съществува и Рьоне, братът на Александър, който е затънал до шията. Приключването на досието е въпрос на дни. Пиер непрекъснато ме държеше в течение и аз знам точно какво трябва да се направи. Манжен е готов повече от всякога да го публикува, преди да го предаде на полицията. Липсват само няколко счетоводни документи, които Пиер трябваше да получи през следващите дни. Остани настрана от всичко това, докато свърша.

— Твърде късно е. Пиер ми повери досието и ние ще постъпим така, както той беше решил. Моята роля ще бъде изчерпана, когато видя досието на първата страница на вестника по будките. Не по-рано. А дотогава то е изложено на риска да бъде унищожено от хората, които обвинява, или да бъде погребано от властите. Ти завърши разследването. Аз ще задържа досието. Пиер умря за това…

— Мари…

— Остави ме, моля те. Остави ме за малко.

Непознатият бързо се отдалечи и стигна до колата си. Откри на картата градчето Сен-Фирмен и потегли.

Преди да влезе в градчето, непознатият спря колата и остана да чака в нея. Поглеждаше често в огледалото към правия път, по който бе пристигнал до Сен-Фирмен. След известно време видя две коли, които се движеха една след друга. Позна предната. Минаха покрай него с намалена скорост. Мерло караше първата, Мари — втората, на задната седалка се раздвижи момиченцето и привлече погледа му. Бегло съзря и деликатния профил на жената. Включи двигателя и тъкмо се накани да потегли, когато двете коли спряха. Изчака. Мерло позвъни на вратата на една къща. Влезе вътре и скоро се върна с връзка ключове в ръка. Колите отново тръгнаха. Непознатият ги последва. Когато стигнаха до кръстовището в центъра на градчето, завиха по страничната перпендикулярна улица и скоро излязоха от селището на шосе, което закриволичи между извисяващите се над него склонове. След един завой непознатият ги видя да спират отляво в алея, която водеше към дълга бяла градинска врата, прекъсваща ограда, образувана от насип, засаден с дървета. Без да намалява скоростта, той отмина и, за да не го видят, паркира по-нататък, на едно разширение откъм задната страна, пред някаква заградена ливада. Върна се пеша до алеята и установи, че вратата е отворена, а колите ги няма. Мина напред и погледна покрай извитата като дъга ограда — Мерло и жената с куфари в ръце, следвани от детето с раничка на гръб, влизаха в огромна къща с един приземен етаж, доста стара, но в отлично състояние, което говореше, че е била възстановена с много обич и старание. Наоколо се простираха добре поддържани морави с дървета, изкусно разпределени по вид, сред които преобладаваха овощните, а покрай целия квадратен парцел продължаваше същата ограда от залесен насип, каквато имаше отпред. Алеята, която тръгваше от шосето и успоредно на оградата навлизаше в имението със завой под прав ъгъл след вратата, стигаше до прага на къщата. От мястото, където тя завиваше, започваше доста широк черен път, който се спускаше към подножието на склона. Засенен от разкошните корони на дърветата по дъговидната ограда, след двеста метра той излизаше на открито — там, където тя завиваше право на запад, за да отбележи южната граница на собствеността. На юг от имението, в центъра на малък съседен парцел, затворен от другите три страни с дъсчена ограда, скована с големи пирони, имаше тясна постройка — ниска къща, зидана от камък, с керемиден покрив и дървена барака отстрани, която приличаше на изоставена. От това място пътят продължаваше по полегатия склон надолу, за да изчезне в кафявия пясък на малък плаж, разположен в естествено заливче. Непознатият слезе до реката. Бързите й води отразяваха с плавни и капризни отблясъци слънчевите лъчи по гребена на течението и безшумно отминаваха, което показваше, че коритото е дълбоко; тишината бе нарушена само от приплискването на водата, когато срещаше съпротива от бреговете, които бавно подмиваше. Покрай реката се нижеха тесни плажове, високи треви, полегнали над вълните, и върбалаци. Известно време непознатият съзерцава този пейзаж, подреден като картина, а после тръгна обратно по пътя. Минавайки покрай дъсчената ограда, която определяше територията на къщичката, и видя, че дървената портичка е залостена с най-обикновено резе. Отвори я и влезе в парцела. Пред вратата на жилището имаше помпа. Натисна няколко пъти ръчката. Помпата заработи кажи-речи веднага и по земята потече кристалночиста вода. Надникна през прозореца в къщата. Беше почти без мебели и напълно оголена от всекидневните принадлежности, което показваше, че е необитавана. Въпреки това беше в добро състояние, а съвършената чистота подсказваше, че редовно се поддържа. Непознатият обиколи постройката. Отиде чак до залесения насип, от който една къса част бележеше северната граница на парцела и разделяше двата имота — богатия и бедния. Изкачи се по склона. Оттам, между дърветата на моравата, се виждаше южната стена на голямата къща с широки и високи прозорци, чиито капаци бяха отворени. Върна се при колата си, обърна и пое към градчето. Спря на площад, където се намираха църквата и кметството, съвсем близо до централното кръстовище и влезе в едно кафене. Там почти нямаше посетители. Погледна часовника си. Беше един часът. Хората си бяха по домовете, довършваха обяда си. Изведнъж усети, че е гладен. Близо двайсет и четири часа не беше ял нищо. Отиде в един бар. Съдържателят, нисък червендалест мъж по риза и жилетка, който във всяко отношение приличаше на множеството си събратя от търговията, сякаш манталитетът и занятието заместваха обикновените закони на генетиката и създаваха един безкрайно повтарящ се феномен, вдигна очи към непознатия и любопитно го огледа.

— Какво обичате, господине?

— Едно кафе, моля.

— С алкохол ли?

— Не.

Съдържателят го обслужи. Непознатият отпи глътка и остави чашката.

— Знаете ли — попита той, — чия е празната къща до реката в югоизточната околност на градчето?

— Имате предвид оная съборетина до голямото имение?

— Да.

— На Максим Льозур.

— Как мога да намеря този господин Льозур?

— Ами лесно. Като излезете оттук, ще тръгнете по първата улица надясно. Той живее в третата къща. Името му е написано на вратата.

— Благодаря. Колко ви дължа?

— Три франка.

Непознатият остави на бара монета от пет франка, кимна и излезе, без да си допие кафето. Спря пред бяла двуетажна къща, прочете името на пощенската кутия и позвъни. Вратата се отвори. В рамката й застана дребен възрастен мъж, сбръчкан и мършав, но доста енергичен, с тяло, съсухрено от физическа работа, ала в добро здраве, обут в панталон от едро рипсено кадифе, с вълнена жилетка върху тъмна карирана риза и по пантофи. Имаше вид на затворен човек, но не беше неприветлив или враждебно настроен. Личеше, че се е занимавал със земеделска работа.

— Господин Максим Льозур? — попита непознатият.

— Да.

— Търся да наема за известно време някоя вила в околностите. Видях една къщурка до реката. Казаха ми, че е ваша. Хареса ми.

— Влезте.

Старият му направи път и го въведе в голяма стая, която служеше за кухня, трапезария и дневна. Въздухът беше спарен и застоял. Обзавеждането — съвсем скромно, без стил, но с практични и солидни мебели, изключително грижливо изработени от занаятчийска ръка, явно от самия собственик. Льозур покани непознатия да седне на пейка до голямата маса и му каза:

— Направил съм кафе. Ще пиете ли?

— Да. Благодаря.

Льозур напълни две чаши, сложи на масата желязна кутия, пълна със захар на бучки, и седна срещу непознатия. Кафето беше силно и хубаво. Непознатият го изпи с удоволствие.

— Огледахте ли я отблизо? — попита Льозур.

— Да.

— Там няма нищо. Нито течаща вода, нито електричество, нито мебели, само един стар шкаф, маса и два стола, които оставих, защото тук нямаше място.

— Това е без значение. Не държа на удобствата. Харесва ми такава, каквато, е. Разположена е сред красива природа.

— Да. Местността е хубава. Никога не съм мислил да я давам под наем. Тя е, така да се каже, лична вещ. Съвсем сам я построих. И тъкмо затова я запазих, когато спрях да обработвам земята и продадох всичко.

Непознатият се питаше дали старият самотник има желание просто да си поприказва или се стреми да повиши цената с това ефикасно за селяните хитруване.

— От кога искате да я наемете? — попита Льозур.

— Веднага.

— И за колко време?

— За около месец. Може би повече, може би по-малко. Във всеки случай, ще ви дам предплата за един месец.

— Малко избързвате. Трябва да поразпитам, за да ви определя справедлив наем. Вижте, ще ви дам ключовете, а вие ще ми оставите малка предплата. После ще видим.

Непознатият извади от джоба си банкнота от петстотин франка.

— Това достатъчно ли е?

— Напълно.

— Добре, ще намина пак след няколко дни.

Льозур стана и отиде да донесе от чекмеджето на един скрин чифт ключове, завързани на връвчица. Подаде ги на непознатия и взе банкнотата от масата.

— Този — каза той — е за къщата. Другият за бараката. В нея има място за кола. В голямата стая има камина, а в малката — печка. И двете теглят много добре. Ще видите цял куп добре изсъхнали цепеници в дъното на бараката. Вземайте всичко, което ви трябва. Има и газена лампа и бидон в кухненския шкаф. Водата от помпата е чиста и добра за пиене. Къщата е хигиенична, няма влага. Искате ли да ви дам едно легло?

— Не, благодаря. Походно легло ми стига. Къде мога да купя нещата, от които имам нужда?

— Всички магазини, които ви трябват, са на площада. Отварят ги след половин час.

— Благодаря. Довиждане.

— Довиждане, господине.

Един час по-късно, непознатият потегли отново към малката ферма. Задната част на колата му беше натъпкана с пакети и пликове. Когато тръгваше, видя колата на Мерло да навлиза в площада, а в нея журналиста, Мари Бремон и момиченцето. Пое по шосето, зави по алеята, мина през отворената врата и продължи по коларския път. Спря до дъсчената ограда, остави мотора да работи и отиде да отвори портичката, широка точно колкото да мине колата, после отключи вратите на къщата и на бараката. Вкара автомобила в двора и го спря пред входа на къщата. Разтовари всички пакети в голямата стая заедно с двата огромни куфара от багажника. Вкара колата в бараката и се върна в къщата, където отвори всички прозорци, макар че въздухът беше сух и не се долавяше дори най-слаба миризма на плесен. В кухнята, освен печката и въпросния шкаф, имаше широка каменна мивка, чиято отводна тръба минаваше през задната стена и се губеше кой знае къде. Непознатият извади от шкафа газената лампа и бидона. После подреди вътре чинии, чаши, прибори, тумбесто шише за вода тирбушон, отварачка, купчина кърпи за бърсане, тенджера, тиган и чайник. Сложи в мивката пластмасов леген, бутилка течен сапун и гъба. Взе лампата и бидона и отиде в стаята. Отвори голям плосък квадратен кашон, от който измъкна сгъваемо легло с метална арматура и брезент и го опъна до стената. От един пакет извади долен чаршаф и дебела пухена завивка, които застла на леглото. Отвори първия куфар. От него взе портативно радио и тридесетина книги. Постави ги на масата. Всички книги бяха по история или близки дисциплини. Имаше класически автори като Флавиус Жозеф, Робер дьо Клари или Ата-Малик Жювени и съвременни — Блок-Бродел, Льороа-Гуран, Вейн, Алкок, Кларк, Гали, Шанг… — сред тях преобладаваха теоретиците, което говореше за повишен интерес към един универсален въпрос на философията, поставен по-скоро пред историята или от историята, отколкото към развитието на фактите или идиосинкразията на цивилизациите и техните творци. После извади бельо, дрехи, кърпи и пълен тоалетен несесер в кожен калъф. Грижливо ги подреди в гардероба. Отвори втория куфар. В него имаше луксозни консерви и изискани вина, дори от прочути изби, които отиде да прибере в кухненския шкаф. След като изпразни куфара, натисна невидим механизъм и дъното от твърда кожа леко отскочи. Повдигна го и се откри неподозирано допълнително пространство между двете напълно еднакви дъна. Там имаше пачки банкноти, автоматичен пистолет, много пълнители, кутия с патрони, заглушител, снимката и писмото, взети от къщата, където се бе укривал Бремон. Погледна снимката, взе пистолета и го пъхна под дрехите в гардероба. Затвори двойното дъно и куфарите, а после ги постави прави в долната част на гардероба. Отиде в плевнята и пренесе до камината и печката различно дебели цепеници и няколко наръча съчки. Взе шишето за вода и го напълни от помпата, като преди това си изми ръцете. Сложи го на масата и отиде да донесе чиния, прибори, две чаши, тирбушона и отварачката за консерви, опакован хляб, една консерва и бутилка червено бургундско вино от престижна марка. Изсипа храната в чинията и напълни чашите. Взе „Апология на историята“, после я остави и разгърна „Как се пише историята“ от Пол Вейн на отбелязано с лентичка място, няколко десетки страници преди края. Започна да чете, като разсеяно ядеше и пиеше, макар че не беше ял двадесет и четири часа. По едно време вдигна глава. В голямото имение току-що беше влязла кола. Моторът спря. Вратите се блъснаха. Непознатият поднови четенето и довърши яденето си. Остана да чете дълго след като се беше нахранил. Четеше бавно, внимателно, с един и същи ритъм, независимо от сериозността и трудността на пасажа. Накрая приключи. Стана, пусна консервната кутия в пластмасов плик, сложи мръсните съдове в легена на мивката и прибра останалите неща. Отиде да си измие зъбите на помпата. Заобиколи къщата и се изкачи по склона, за да огледа съседното имение. На моравата пред южната стена си играеше момиченцето само. Непрекъснато говореше, сядаше, ставаше, тичаше, придаваше си гневен вид, като се заканваше с пръст на някого, избухваше в смях, поздравяваше с широки жестове и гримаси, подскачаше на един крак по някакви невидими, точно очертани загадъчни линии, радостно тананикаше, криеше се зад дърветата. Дългата му руса като бяло злато коса се развяваше на всички страни и сякаш излъчваше светлина, както на снимката. Непознатият, скрит в храстите на склона, не откъсваше поглед от детето.

Свечеряваше се. Седнал до масата, непознатият довършваше вечерята си в полумрака, обагрен през прозорците от заревото на залеза и жълтите пламъци на огъня в камината, чиито отблясъци танцуваха по стените. От радиото се носеше приглушена еднообразна музика. Тя спря, последва я малко по-монотонен глас. Непознатият увеличи звука.

„Ето съобщението, дадено за пресата в късния следобед от полицейския комисар Тома, на когото е възложен случаят Алберти. От първите резултати при разследването и съответните лаборатории анализи мога да кажа следното: миналата нощ, между дванайсет и два часа имението на финансиста-милиардер Александър Алберти е било превърнато в същинска касапница. Той и още шестима души от персонала му са били убити само с по един куршум точно в сърцето или главата, всички с едно и също оръжие. С изключение на Алберти, всички са носели пистолети или револвери. Някои са имали време да ги извадят, но нито един не е успял да стреля. Изключително модерната охранителна система е непокътната и е действала при пристигането на полицията. Никой от съседите не е чул или забелязал нещо необичайно. Оръжието, послужило за това тайно избиване, е намерено при трупа на един бодигард на Алберти, в градината на къща в западното предградие. По дръжката има отпечатъци на убития. В къщата са намерени други два трупа — на секретаря на Алберти и на журналиста Пиер Бремон, водещ криминалната хроника и специалист по углавните престъпления във вестник «Льо Тан». До секретаря, с отпечатъци от неговите пръсти, е имало пистолет, с който са били застреляни бодигардът и Бремон. А с намерения до журналиста пистолет с негови отпечатъци е убит секретарят. Бремон е бил повален с един куршум право в сърцето. В околностите е изоставена стара кола от автомобилния парк на Александър Алберти. Пиер Бремон е напуснал жилището си и вестника преди няколко месеца. Семейството му също е изчезнало. Къщата, в която е намерен, принадлежи на негов приятел, живеещ в чужбина.

Това подробно изявление на комисаря, направено с явна, почти маниакална безпристрастност, с желание да разграничи очебийно свързани факти, изглежда има за цел да покаже, че или той подозира нещо в тази очевидност, или се страхува да освети с незащитен пламък един истински барутен погреб. Личностите на двете главни жертви правят случая особено взривоопасен. Убийството на Бремон, който се радваше на голям авторитет заради своя талант, независимост и храброст, накара журналистическия свят да закипи. Александър Алберти, един от най-големите богаташи в Европа, притежаваше империя, която обхващаше всички сектори на стопанската дейност, имаше връзки както във висшите кръгове на страната, така и в чужбина, и то не само във финансовите, но в политическите, административните и съдебните. Той посвещаваше част от времето си на множество филантропични дейности и дори беше създал фондация, която доста щедро субсидираше. Започнал е от нищо, или по-скоро не се знае от какво е започнал. Може би именно в това се крие цялата работа. Неизвестно е дали сдържаността на инспектора е продиктувана от професионална стратегия или от външен натиск. Други лица, които биха могли да хвърлят светлина върху случая, са Андре Манжен, собственик на «Льо Тан», Рьоне Алберти, по-малък брат и наследник на Александър, които Тома е разпитал най-подробно и които са отказали да направят каквито и да било изявления, също така и Мари Бремон, съпругата на журналиста, която полицията спешно издирва.“

Непознатият изключи радиото. Беше преценил начина, по който бяха изложени фактите. Все пак обявяването на резултатите в обратния ред на действителното разследване разкриваше под безпристрастното изреждане на конкретните данни една аналитична логика, зародиш на обяснение, което следваше замисъла на неговата инсценировка. Но може би това е временна официална версия. Съмняваше се, че Тома е в състояние да открие по абстрактен път неговото съществуване. Но дори в случай, че успееше, това щеше да бъде само едно морално удовлетворение, а на практика — задънена улица.

Непознатият разчисти масата и излезе. Заобиколи къщата и се изкачи по склона. Всички прозорци в южната част на сградата бяха осветени и правоъгълните светлини пронизваха здрача, който къпеше моравите наоколо, докато небето на запад бе ясно и синьо, сякаш нощта извираше от земята и атакуваше все още живия във висините ден. Това многообразие на светлината придаваше на цялото пространство вълнуващо и странно великолепие. Създаваше се впечатление за заситеност, неизмерим покой и приятно удовлетворение от съвършената красота на нещата, която педантична случайност бе съчетала. Имаше седем прозорци. Капаците не бяха затворени и никакви завеси или пердета не пречеха да се наблюдава лесно и почти изцяло тази част на жилището. През двата прозореца отляво погледът проникваше в спалня, мебелирана с голямо легло, старинен скрин, тоалетка и няколко фотьойла. Следващите три прозорци позволяваха да се види огромно помещение, вероятно използвано за трапезария и всекидневна. На преден план се виждаше краят на дълга масивна маса с остатъци от вечеря. Двата крайни прозореца отдясно бяха на друга спалня, в която се движеха силуети. Непознатият се спусна по насипа и навлезе в имението. Приближи се до къщата и застана неподвижно под прикритието на едно дърво с дебел ствол и провиснали клони. В дясната спалня момиченцето по нощница подскачаше със събрани крака върху леглото. Мерло го целуна, след което отиде в трапезарията и седна до масата. Мари Бремон сложи детето да легне и остана малко при него, като му говореше нещо и го галеше по лицето. После на свой ред излезе от спалнята. Двата прозореца угаснаха. Жената и Мерло поговориха известно време. Журналистът стана. Облече шлифер. Прегърна Мари Бремон и я притисна до гърдите си. Най-сетне се отдели от нея и изчезна навътре в стаята. Чу се шум от затваряне на входната врата, после на автомобила. Моторът забръмча, шумът му се усили, след което постепенно заглъхна и настъпи тишина. Жената отвори вратата на спалнята на детето. Осветена в гръб, тя пристъпи, наведе се над леглото, изправи се и излезе. Загаси лампите в трапезарията и влезе в лявата спалня. Приседна на ръба на леглото с отсъстващ вид. Запали цигара, стана и закрачи напред-назад. След миг я загаси, тръшна се на леглото и тялото й се сви на кълбо, сякаш да се предпази, да се превърне в едно цяло срещу страха или болката. Скоро тя се отпусна и задълго даде воля на сълзите си, като се разтресе неудържимо. Постепенно се успокои, стана и излезе от стаята. Върна се доста по-късно, пристегнала около гърдите си хавлиена кърпа, която не покриваше дългите й крака и раменете, с мокри, полепнали по гърба коси, които очертаваха съвършения овал на лицето й. Носеше дрехите си в ръка и ги метна върху един фотьойл. Разхлаби кърпата, която падна на пода. Тялото й беше тънко и стройно, стегнато и с пищни форми. Имаше някаква студена изящност и почти прекомерна чувственост в пропорциите и движенията, сякаш един-единствен щрих, естетически контур, едновременно отчетлив и нематериален, включваше цялата същност на плътта. Тя се изтегна на леглото. Отпусна ръка между бедрата си. Погали се, отначало разсеяно, после движенията й станаха по-точни и настойчиви. Изглежда жадуваше за удоволствие, затъркаля се по леглото и тялото й отново се разтресе от ридания. Накрая стана, отиде до вратата и светлината в прозорците угасна. Жилището беше тъмно и мъртво. Навън нощта бе вече приключила битката си с деня. Непознатият напусна убежището си, мина през насипа и се върна в къщичката. Догарящият в камината огън хвърляше в мрака синкави и златисти отблясъци. Запали газената лампа, която постави до леглото заедно с пистолета и една книга. Пъхна се в завивките и зачете. Много по-късно духна лампата. Червеното сияние на жаравата озаряваше краищата на огнището. Зад стъклата на прозорците в морско синята нощ се издигаше кръгла луна.