Мишел Рио
Погрешна стъпка (3)

Непознатият се бръснеше пред малко огледалце, закрепено над умивалника. От време на време потапяше бръснача в легенчето, където поддържаше водата топла, доливайки от чайника, сложен върху печката, в която пламтеше огън от цепеници. Беше гол. Тялото му говореше за върховна независимост на един безпогрешен животински инстинкт за самосъхранение, както и за механична покорност, изцяло подвластна на волята и духа. То бе като някакъв завършен хибрид на природата и културата.

Непознатият изплакна лицето си и прибра нещата за бръснене в отворения несесер на един стол зад него. Завърза хавлиена кърпа около кръста си, обу кожени сандали, взе тенджерата и един сапун и отиде на помпата в двора. Огледа се, свали кърпата и се насапуниса целия. Изплакна се, като си поливаше с тенджерата, която пълнеше от помпата. Водата бе толкова студена, че той настръхна, въпреки топлината на слънцето, което се беше издигнало вече високо. Чу гласове и отново завърза кърпата. Малко след това Мари Бремон и дъщеричката й минаха по пътя покрай дъсчената ограда. Жената беше облечена в лека рокля, а косите й бяха вдигнати на кок. Детето беше по бански гащета в бяло и червено. Мари изненадано погледна непознатия. Кимна с глава. Той отговори. Малката дръпна майка си за ръка и уж тихо й каза, но се чу:

— Един господин съвсем гол!

И се засмя. После добави малко по-силно:

— Добър ден, господине.

— Добър ден — каза непознатият.

Той ги проследи с очи докато се скриха в една падина по склона надолу. Влезе в къщата, избърса се, облече се и отново излезе. Закрачи бавно по пътя към реката. Спря, когато пред него се появи малкият плаж. Те бяха във водата. Жената беше в черен цял бански костюм, който подчертаваше красивия й силует и белия блясък на кожата й. Не пускаше ръката на детето, което очевидно не знаеше да плува, и го държеше в плиткото до брега, далеч от течението, чиято сила постепенно нарастваше докато станеше неудържима по средата на коритото. Те дълго се къпаха. Накрая излязоха от водата и започнаха да играят на пясъка. Мари си облече роклята. Непознатият им обърна гръб и се върна в къщата. Взе една книга, изнесе стол пред вратата и седна, като сложи книгата на коленете си. Не можеше да чете, когато беше разсеян, пък и искаше да наблюдава пътя. Те скоро се появиха. Малката му махна с ръка. Той се поколеба, после й отговори, малко непохватно, от което се почувства неудобно. Мари го погледна, този път по-продължително. Когато срещна погледа му, не устоя и отклони очи. Двете изчезнаха зад ъгъла на къщата. Едва тогава той отвори книгата.

 

 

Непознатият влезе във водата. Тръгна по стръмното корито и, когато нагази до кръста, усети силата на течението. Хвърли се напред. С няколко замаха стигна до средата на реката, в дълбоката вода. Обърна се срещу течението и заплува мощен бърз кроул, борейки се със силните вълни. Беше отличен плувец, но когато след няколкоминутно упорито плуване вдигна глава, видя, че ни най-малко не е напреднал. Обърна се и се остави на бързото течение да го носи, като правеше движения само колкото да се държи над водата и да следва посоката. Двеста метра по-надолу отново заплува, по диагонал към брега, докато стигна до едно по-ниско място, където можеше да излезе от водата. Тръгна по едва видимата в тревата пътека между крайбрежните върбалаци и се върна на малкия пясъчен плаж, където си беше оставил нещата. Избърса се, облече се и тръгна да се прибира. По пътя нагоре видя да идват насреща му Мари и детето. Този път жената не носеше нищо върху банския костюм и непознатият отбеляза грациозната й походка. Разминаха се, без да си проговорят, леко смутени. Бе изпитал желание да каже нещо незначително, просто няколко думи като предупреждение „внимавайте с течението“ или „водата е прекрасна“, но се оказа неспособен да го стори, защото обикновеният всекидневен разговор, в който топлите намерения имат по-голямо значение от смисъла на думите, му беше напълно чужд и изискваше от него, колкото и парадоксално да е, голямо усилие на волята и въображението. Това го накара да изпита известно раздразнение.

 

 

В спалнята си Мари се събличаше. Изведнъж се приближи, почти гола, до прозореца и за миг, сякаш търсейки нещо, се загледа в мрака. Дръпна дългите плътни завеси и пред двете отворени крила — сега вече се виждаше само жълт светъл кръг без блясък. Непознатият напусна поста си за наблюдение и се върна в къщичката.

 

 

Седнал на слънце до вратата, непознатият четеше. По едно време видя момиченцето по бански гащета да тича надолу по коларския път. В далечината чу гласа на Мари, която викаше: „Жюли! Жюли!…“

Той остави книгата, мина през портичката и бързо тръгна към реката. Когато стигна до горната част на падината, откъдето пътят се спускаше към плажа, видя детето да влиза във водата. То политна. От устремното й движение, падна напред и, загубило опора, почти веднага бе повлечено от течението. Непознатият си свали сакото, събу се и хукна надолу. Тичаше бързо, сякаш внезапно бе освободил огромната мощ в тялото си, задържана и обуздавана от пестеливите жестове. Тичаше с почти невероятна скорост. Отклони се от пътя и се насочи към онова място по-долу от плажа, където щеше да се окаже възможно най-близо до момиченцето, което, носено от бързото течение, се бореше сред буйните води по средата на реката. Стигна до брега в момента, когато то потъваше. Без да забавя крачка, той се метна, прелетя няколко метра и се гмурна във водата малко по-надолу от мястото, където бе изчезнало момиченцето. Ръцете му тутакси пресрещнаха тялото на детето, сграбчиха го и го издигнаха нагоре. Като кашляше и повръщаше, то конвулсивно се вкопчи във врата му. Обгърнал с едната ръка момиченцето през кръста, непознатият заплува с другата по диагонал към брега, без да оказва съпротива на течението. Когато стигна, прегърна детето и с двете ръце и излезе от водата. Сега то дишаше свободно, но хълцаше истерично, вкопчено във врата му. Непознатият тръгна нагоре. Малката постепенно се успокои и поразхлаби прегръдката си, но на моменти тялото й се разтърсваше от неконтролирани стенания. Той премести ръцете си, като не знаеше как да държи тялото на детето и се питаше дали не го е стиснал твърде силно, ненавиждайки тази чужда за него непохватност, която се бе прибавила към тревогата. Видя Мари да тича към тях, обезумяла от ужас. Той внимателно се освободи от ръцете на момиченцето и го подаде на майка му, която го прегърна и започна да го обсипва с целувки, като шепнеше „благодаря, благодаря…“ По едно време тя се разплака. Непознатият си тръгна, без да продума нищо. Стигна до пътя, взе си сакото и обувките и се прибра. Избърса се, преоблече се и отново седна да чете, но този път вътре в къщата. Малко трудно успя да съсредоточи вниманието си. Направи го с усилие на волята. Не след дълго книгата го погълна, както обикновено.

На вратата се почука. Непознатият мигновено се озова до гардероба и отвори едното крило. Пистолетът му беше под ръка.

— Кой е?

— Вашата съседка.

Затвори гардероба и отиде до отвори вратата. На прага стоеше Мари. Направи й път да влезе. Беше облечена в леката рокля, която вече беше виждал, придържана от две тънки презрамки, с голи ръце и рамене. Мари огледа стаята, походното легло, книгите на масата и безмълвно впери очи в него. Накрая каза:

— Желаете ли ме?

— Да.

— Елате тази вечер, когато Жюли заспи.

— Защо не сега?

Той я накара да се опре на масата. Застанал зад нея, повдигна роклята й до ханша, свали гащичките й, разкопча се и проникна в нея. Смъкна презрамките на роклята и сграбчи гърдите й в едрите си шепи. Облада я буйно, без да проговори, без дори лицето му да изрази някакво вълнение, наблюдавайки с безцеремонно внимание тялото, което обладаваше, сякаш собственият му дух бе свидетел на акт, от който получаваше отделно удоволствие, извън бруталното ангажиране на плътта. Все пак насладата му бе толкова силна, че за миг се почувства съсипан. Мари сподави един продължителен стон и, крайно изтощена, остана полегнала върху масата. Той се отдели от нея и се приведе_в ред. Тя се изправи. Обърна се с лице към него. По белите й заоблени пълни гърди имаше червени ивици от грубия натиск на силните му нервни пръсти. Все още зашеметена от затихващите тръпки на удоволствието, в една отпадналост, примесена с изненада, Мари бе станала неотразимо красива. На свой ред и тя оправи дрехите си.

— Ако поддържате поканата си за довечера — каза той, — ще дойда.

— Да — тя излезе.

 

 

Непознатият тръгна по пътя покрай оградата, стигна до алеята, мина по нея и почука на вратата. Мари му отвори. Облечена в черна рокля, семпла, но елегантна, с чорапи и обувки с висок ток. Беше гримирана и с прическа. Непознатият влезе в огромна стая, където разпозна онази част, която бе наблюдавал през трите прозорци на южната стена. На масата бяха сложени два прибора.

— Искате ли да вечеряте? — попита Мари.

— Не знаех, че става дума за вечеря.

— Няма значение…

— Не мисля. Защо ме поканихте?

— Вие знаете.

— Кажете го.

След кратко мълчание тя решително каза:

— За да ме любите.

— Повечето хора имат нужда да хапнат или да поговорят, преди да се любят. Но не и аз. Нищо друго не желая, освен самата вас.

Тя се поколеба за миг. После се насочи към спалнята си. Той я последва. Тя затвори вратата след него. Непознатият седна в един фотьойл и започна да я оглежда. Застанала неподвижно пред него, тя понасяше този оглед без чувство на недоволство. Накрая той каза:

— Съблечете се…

Тя се съблече. Когато остана гола, той отново я заразглежда в продължение на доста време. После разкопча колана си и отпусна ръце върху дръжките на фотьойла. Тя коленичи между краката му. Докато сваляше дрехите му, свеждайки към него лице, с отворени устни, той не я докосна, не пророни дума, не помръдна. Гледаше я.

 

 

Лежаха на леглото. Мари бе затворила очи. От време навреме премалялото й неподвижно тяло потръпваше, сякаш по него пробягваха отслабналите вълни на неотдавнашното удоволствие, което не я напускаше. Обърнат към нея, непознатият неуморно продължаваше да я разглежда. Изведнъж каза:

— Направете онова, което направихте вечерта, когато не бяхте дръпнали завесите.

Тя го погледна с изненада и леко негодувание. После извърна глава, унесена в някакви мисли. Плъзна ръка по тялото си и започна да се гали. Възбудата, породена от докосването, от желанието да се подчини и отдаде на неприличен показ, нарасна до такава степен, че премахна всякакви задръжки и тя изпита по-силен оргазъм пред очите на мъжа, отколкото преди това в безграничната свобода на самотата си. Той я обърна на една страна, с гръб към него, и я облада.

— Не сте ли гладна сега? — попита непознатият.

Мари се усмихна.

— Бях гладна още когато дойдохте.

Станаха, облякоха се и отидоха в голямата стая. Започнаха да ядат с апетит. Ястията бяха превъзходни. Мълчаха почти през цялото време докато се хранеха. Мари скришом наблюдаваше непознатия. Директната бруталност на неговия все пак благовъзпитан език, дивашката му страст и префинена перверзност, с която изискваше и я гледаше, а това според нея опорочаваше с абсолютно безсрамие най-баналното действие и я караше да изпита от самия срам неподозирано удоволствие; невероятната сръчност на движенията му, които не знаеше дали са прочувствени или просто методични дори в насилието и които й доставяха изключителна наслада; първичната сила на енергичното тяло и хладната пасивност на наблюдател, всичко това, прибавено към другите неща, които бе забелязала извън отношението му към нея — мизерната обстановка в къщата, книгите, спасяването на Жюли и начина, по който беше носил детето, внимателно, с почти недодялана нежност, и сега изисканите му, съвсем непринудени маниери на масата — съставляваха загадъчна мозайка, чиито парченца тя не успяваше да подреди.

— Никога ли не обладавате жените отпред? — попита тя накрая.

— Никога.

— Защо?

— Това е двусмислена поза. Смесица от секс и чувство. Както целувката. Пък и виждаш лицето на другия. А не тялото му. Виждаш твърде много, а същевременно съвсем малко. Аз предпочитам да виждам тялото.

— Вие не смесвате ли секса и чувството?

— Не. За мен те си пречат взаимно.

— Не можете да обичате жената, с която се любите?

— Не съм казал такова нещо.

— Не разбирам.

— Бих могъл да обичам една жена и да спя с нея, но не едновременно.

— Защо?

— Защото любовното чувство е пречка за безсрамието, следователно за удоволствието. Но може би е интересно да се редува обичта към една жена с превръщането й във вещ. И не мисля, че само мъжът има полза от това редуване на противоположностите.

— Любов и уважение… Секс и безсрамие… Сякаш това са разсъждения на покварен, но верен на своя морал пуритан.

— Чисто и просто едно удобство, с цел да се увеличи насладата.

— Което ще рече, да виждаш в любовта само удобна възможност за опорочаване, да признаваш на нравствените норми едно-единствено полезно качество: възможността да бъдат нарушени.

— Не смесвайте нормите с всичко това.

— Защо не? По принцип те включват уважението към другия, следователно форма на любов или алтруизъм…

— Смесвате понятията. От една страна съществуват човешките кодекси — на правото, морала, философията, религията, основани действително на алтруизма и винаги нарушавани, защото не са нищо друго, освен утопични заблуди. А от друга страна съществува единственият закон — законът на природата. И точно този закон се разглежда от нравствения кодекс като нещо отвратително, тоест като преследването, господството, смъртта. Любовта е аномалия на господството, аномалия, напразно издигната в норма.

— Ако допуснем, че това е вярно, съжалявате ли, че е така?

— За мен е без значение. Аз не съм творец на закона. Достатъчно ми е да не се преструвам, че го пренебрегвам. Да речем, приспособявам се. И да изказва човек възмущения по този въпрос, значи да си хвърля думите на вятъра.

Той говореше учтиво, безпристрастно, почти без убеждение, сякаш казваше очевидни истини.

— Това невинаги са само думи — каза Мари. — Някои действат, за да наложат кодекса на мястото на закона. И понякога умират за тази кауза.

— Предполагам, че виждат в нея някакъв свой интерес.

— Защо спасихте Жюли?

— Може би, защото открих в това своя собствен интерес.

Тя го погледна замислено.

— Кой сте вие?

— Има ли някакво значение?

— Никакво. Прав сте. Извинете.

Довършиха вечерята си мълчаливо. Той стана, приближи се до нея, взе от масата салфетката си и я опъна пред устата й.

— Захапете.

— Какво правите?

— Не трябва да будим Жюли. Захапете.

Тя се подчини. Той завърза салфетката на тила й. Накара я да се изправи и свали роклята й. Наплюнчи пръсти, раздалечи задните й части и с точни и постепенни движения я разтвори. После проникна в нея. Тя нададе заглушен от салфетката вик и се опита да се измъкне. Но той я държеше здраво за хълбоците. Постепенно Мари се отпусна и се наведе напред, полегнала върху масата, за да улесни проникването. Стенеше глухо. Когато всичко свърши, той развърза салфетката и й подаде роклята. Тя каза, без да го гледа:

— Не знаех, че мога да изпитам такава наслада.

Мари дремеше, капнала от умората и удоволствието. Непознатият стана, облече се, отвори вратата и загаси светлината. Сънен глас го сподири в мрака:

— Никога не съм изпитвала такава наслада.

Той излезе и затвори вратата след себе си. Минавайки през голямата, слабо осветена от прозорците стая, той се насочи към изхода. После промени намерението си и тръгна към спалнята на Жюли. Внимателно отвори вратата. Момиченцето спеше, потънало в средата на голямото легло и осветено в мрака от лунен лъч, проникнал през стъклото, за да разсее бледата си светлина върху тази възхитителна гледка точно в момента, когато по щастливо стечение на обстоятелствата в стаята бе влязъл някой, за да й се полюбува. Жюли спеше по гръб, с полуотворена уста, с коси разпиляни по възглавницата, отпуснала едната си ръка върху чаршафа, а другата на гърдите. Спеше дълбоко, с безгрижния, щастлив сън на децата, сигурни, че ги обичат, и на котките, добре нахранени, легнали на топло. Непознатият усети, че го завладява същото вълнение, което бе изпитал следобеда, когато носеше детето на ръце. Но този път не се опита да го потисне, защото знаеше, че бе отворил вратата с единствената цел отново да изпита същото чувство, което го бе хвърлило в тревога.

 

 

С прилежност, нарушавана понякога от изблици смях, Жюли се опитваше да плува бруст в слабото крайбрежно течение на реката. Непознатият я поддържаше с едната ръка, а с другата насочваше движенията й. Скоро прекъсна урока, защото не искаше да я обезсърчи, но всъщност тя проявяваше забележителни наклонности. Премеждието не бе породило у нея никакъв страх от водата и, учуден от това, непознатият не я изпускаше от очи, за да предотврати евентуално неблагоразумие. Когато момиченцето се отдалечаваше от брега, той внимателно, с известна свенливост го хващаше за ръка и отново го връщаше до брега. То протестираше и настояваше, че не се страхува. Накрая той му каза:

— Водата е опасна. Нормално е човек да се страхува, когато знае за нея само това, че тя може да убива. Пък и ти сега се учиш да плуваш. Учиш се да я познаваш, да я побеждаваш и същевременно да побеждаваш страха. Когато постигнеш това, ала не по-рано, ще можеш да рискуваш. Но ако не се страхуваш от водата, значи, че не я познаваш, а щом не я познаваш, тя ще те победи.

— А ти страхуваш ли се?

— Не много. Но аз я познавам добре.

— Ако бях сама, може би щях да се страхувам, но с теб не ме е страх.

Момиченцето го гледаше с абсолютно доверие, с някаква спокойна убеденост. За него това бе необичайна игра, която всъщност не се играе, в която думите означават просто това, което се казва, игра без тактика, без стратегия и дори без задни мисли, но в която несъмнено има все пак победител и победен.

— Ще ме разходиш ли по реката върху гърба си? — попита Жюли.

Той се потопи до раменете и тя обви ръце около врата му. Стараейки се да остане напълно стабилен и в хоризонтално положение, той се отритна от дъното и плавно се плъзна към средата на реката. Там заплува по течението с широки енергични движения не толкова, за да се оттласква, колкото да държи на повърхността горната част на тялото си и детето. Двамата се носеха в прозрачната вода, заприличала на поток от разтопено сребро и злато от играта на слънчевите лъчи с вълните. Бреговете се движеха и променяха.

Минаваха редици дървета с дълги ниски клони, които, приведени от собствената си тежест, къпеха в бягащата вода почернели и задушени листа и с краищата на голите вейки чертаеха бразди, които тутакси се заглаждаха; тесни и отвесни блокове жълтеникавокафява земя, подкопана и издълбана, обрасла с гъста трева, която висеше надолу като коса, боядисана от най-ярко зелено до мъртвешки бледо; щръкнали подводни скали, които принуждаваха течението шумно да ги заобикаля; устиета на поточета, полускрити от крайбрежната растителност; дъговидни наноси по външния край на завоите, където центробежните прииждания бяха изхвърлили тиня, сега засъхнала и напукана, камъни, чакъл и пясък, които образуваха мънички плажове при брега и правеха склона му полегат.

Чуваше се само непрестанната едногласна песен на водата, която ту се засилваше между скалите, ту кротко се лееше при разширяването на реката, ту съсредоточено ехтеше при среща с преграда. Мъжът и момиченцето се носеха по течението сред това спокойно великолепие. На едно място, където две огромни скали от двете страни на реката навлизаха във водата и тя недоволно ги заливаше с пяна, Жюли се притисна силно до непознатия и затаи дъх. Минаха с шеметна бързина по средата на стесненото и ускорено течение. После детето се отпусна и се засмя от възхищение. Малко след това реката се разля нашироко и стана толкова ленива, че течението престана да ги носи. Непознатият заплува и стигна до брега. Тръгнаха да се връщат през крайбрежните поля. Вървяха доста време, защото реката ги беше отнесла твърде надалече. В началото Жюли припкаше напред. После закрачи до непознатия, като го държеше за ръка. Накрая, уморена, с подбити ходила от неравния път, едва-едва пристъпваше. Непознатият я вдигна на раменете си, като продължи пътя с широка отмерена крачка и скоро стигна на плажа, откъдето бяха тръгнали. Облякоха се.

— Хубаво беше — каза Жюли. — Следващия път ще идем ли по-надалече?

— Стига да искаш.

— А докъде можем да отидем?

— Реката отива чак до морето.

— Ние ще отидем ли?

— Много е далече.

— Ще отидем.

Поеха по пътя нагоре. Непознатият се, спря пред портичката.

— Няма ли да дойдеш у дома? — попита Жюли.

— Не.

— Може ли следобеда да дойда при тебе?

— Разбира се.

Тя си тръгна тичешком.

 

 

Жюли влезе в двора. Непознатият, седнал да почете на слънце, стана и каза:

— Имам нещо за тебе.

Влезе в къщата и почти веднага се върна с малък лък, стрели и мишена, които сам бе измайсторил. Лъкът беше от жилава лешникова пръчка, оставена с кората, за да не изсъхне бързо и да не загуби еластичността си. Беше стегнат със здрава найлонова връвчица, взета от покупките, направени в селото. Мястото, за което трябваше да се държи, беше уплътнено с тиксо. Имаше пет стрели — тънки, прави пръчици, обелени и гладки по средата, чиито върхове бяха леко заоблени, за да не се нарани детето, но това не им пречеше да се забиват в мишената, а за тежест беше намотана тел. За стабилизатори им служеха парченца картон, стегнато завързани с конци. Големият кашон от походното легло бе пригоден за мишена, на която бяха начертани седем концентрични кръга. Повърхнината на най-малкия, в центъра, беше съвсем черна. Жюли взе лъка и стрелите и ги разгледа.

— Благодаря — каза тя. — Страхотен е. Ще ми покажеш ли как се стреля?

Непознатият отиде да подпре мишената до стената на къщата. Взе лъка и стрелите, които в ръцете му изглеждаха миниатюрни, но това не му пречеше ловко да борави с тях.

— Ти деснячка ли си или левачка? — попита той.

— Какво значи това?

— Ръката, с която си служиш, тази ли е или онази?

— Тази — каза Жюли, като вдигна дясната си ръка.

— Добре. Ще държиш лъка с другата, по-малко добрата ръка, с нея ще хванеш тука, на това място. Ще държиш здраво, но без да стискаш прекалено силно. Оръжието е като диво животно. Ако много го стискаш, ще го удушиш. Ако не го стискаш достатъчно, ще избяга. Опираш стрелата на палеца и придържаш средата й с показалеца, ето така. С добрата ръка поставяш тетивата на лъка в улейчето на стрелата. Поставяш крайчето със стабилизатора между палеца и свития показалец. С добрата ръка дърпаш тетивата заедно със стрелата, а с другата, изпъната напред, буташ лъка. Издигаш стрелата на височината на окото, което е от страната, на: добрата ти ръка, за да се прицелиш. От това разстояние можеш да се целиш точно в центъра на мишената, защото стрелата няма да има отклонение. Ако си по-надалече, трябва да се целиш малко над точката, която искаш да улучиш, защото, изминавайки по-дълъг път, стрелата ще се смъкне малко надолу. Когато се прицелиш добре, махаш показалеца, с който придържаш стрелата към дървото на лъка, така че тя да се плъзне свободно над палеца ти. И пускаш тетивата.

Той дръпна. Стрелата се заби точно в центъра на мишената. Жюли се развика, като подскачаше на място:

— Браво! Нека сега аз! Нека сега аз!

Непознатият отиде в къщата и донесе копринен шал, уви с него лявата ръка на детето, от китката нагоре, за да го предпази от връщането на тетивата, която можеше да му ожули кожата. Жюли взе лъка и сложи една стрела както й беше показал. Непознатият коригира малко стойката й. Тя стреля. Стрелата се удари в стената, отстрани на картона, без да се счупи, защото връхчето й бе заздравено от телчицата, навита около него за тежест. Жюли повтори опита много пъти. Бързо се научи правилно да борави с лъка, но й беше трудно да се прицелва. Непознатият й даваше наставления, като я насърчаваше. Накрая тя успя да улучи картона. Стрелата се заби в най-крайния кръг. Жюли нададе тържествуващ вик.

— Много добре — каза непознатият. — Но той е само ранен. За да бъде убит, трябва да се уцели черното кръгче, в средата, или вторият кръг.

— Защо говориш така. Това е картон.

— Приемаме, че е враг. Това е игра.

— Предпочитам да бъде картон.

За секунда непознатият безмълвно се вторачи в нея.

— Съгласен съм — каза той. — Нека бъде картон. Можеш да направиш в него колкото си искаш дупки. Все му е едно.

— Добре.

Тя опъна лъка и стреля. Стрелата се заби в картона, този път малко по-близо до центъра.