Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleepless in Scotland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 204 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 4

„Вие може и да не притежавате мечешката сила на мъжете, но сте далеч по-умни. А това ви дава много повече предимства, отколкото можете да предположите.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Целувката сякаш продължи вечно и я завладя напълно. Всепоглъщащото усещане нямаше нищо общо с идеализираната, нежна целувка, която си бе представяла. Нищо не бе подготвило Кат за стремителната реакция на тялото й към топлите търсещи устни и ръце на МакЛийн, за начина, по който сърцето й биеше до пръсване. Цялата бе омекнала сякаш го приветстваше. Губеше се в топлината му, опияняваше се от аромата на парфюма му, почти си бе изгубила разума от начина, по който той я притискаше към себе си. Гърдите й настръхнаха, а краката й се напрегнаха от стремеж да се приближи още по-близо до него.

Едва когато горещият език на МакЛийн докосна долната й устна и тя толкова се шокира, че реагира.

Изведнъж мъглата, която я обгръщаше се разпръсна и тя притисна с всички сили ръце в гърдите на МакЛийн. Той неохотно вдигна глава и я пусна.

Кат бързо скочи от скута му и седна на отсрещната седалка, стиснала зъби от болката в коляното си. Тялото й трепереше от гняв и още нещо, нещо толкова могъщо, че дори не се осмеляваше да му даде име.

— Вие не сте джентълмен! — заяви тя с глас, потрепващ от ярост.

Той се засмя, смехът му прозвуча ниско и дрезгаво в мрака.

— Никога не съм твърдял, че съм такъв и ти много ще сгрешиш, ако си мислиш, че искам да бъда.

Тя стисна ръцете си в юмруци.

— Настоявам да приключим с това! Стана ужасна грешка.

— Ако е така, то е защото се опита да измамиш един МакЛийн да се ожени за теб.

Тя преглътна гнева си. Мъжът си мислеше, че е Кейтлин, а с прибързаните си думи и действия, сестра й бе заслужила всичко това.

— Милорд, позволете ми веднъж завинаги да ви се представя. Аз съм Катриона Хърст, сестрата на Кейтлин.

Дълбокият му смях не бе никак приятен.

— Да, удобната мистериозна близначка. Тава наистина ли е най-добрата история, която можа да измислиш.

— Това е истината. Разбирам, че поведението на Кейтлин е ужасно. Аз също бях шокирана, когато разбрах за плана й да ви подмами да…

Той се засмя, смехът му се изсипа върху нея като студена вода.

— Хайде, мис Хърст, и двамата знаем, че не съществува никаква сестра Катриона.

— Това е истината — язвително отвърна тя и стисна ръцете си. — Ако запалите проклетата лампа и сам ще можете да видите!

Той се намести в ъгъла на тресящата се карета като още се смееше.

— Няма нужда от подобни игрички, скъпа. Сега аз владея положението — той се прозя. — Заради глупавия ти план съм спал само един час снощи и станах призори. Можеш да ме забавляваш с разни светлини и лампи, след като се събудя.

Кат скръцна със зъби. Този нещастник се готвеше да спи?

— Вижте, МакЛийн, няма да седя тук, докато вие…

— Нямаш избор — отвърна той и по тона му пролича, че е на ръба на търпението си.

— Не мисля да се съглася, само защото вие…

— Достатъчно.

Гласът му бе станал опасно нисък и равен и охлади бързо раздразнението й. Беше сама в тъмна карета с мъж, за когото знаеше твърде малко, а и то не бе особено обещаващо. Разказите на баба й за буреносния нрав на МакЛийн и думите на леля Лавиния за гордостта на този мъж, й подсказваха, че да го предизвика открито няма да е добро решение.

До известна степен бе беззащитна, въпреки че една интелигентна жена винаги би могла да намери някакъв вид оръжие. Сгъна крака си с мисълта, че може да използва добре върха на ботуша си. Не бе кой знае какво, но я успокои донякъде.

Ако искаше да премине през това малко приключение невредима, трябваше да използва ума си. Щеше да направи своя ход, когато каретата спре и наоколо има други хора — надяваше се, достойни и готови да помогнат на жена в беда.

— Милорд, предлагам да намерим най-близката странноприемница и да спрем там, за да обсъдим тази злощастна ситуация.

— В този участък от пътя няма странноприемници, но смятам да спрем до час. И тъй като съм яздил цял ден и съм изморен, междувременно искам да поспя — гласът му стана по-дълбок, когато добави. — Освен ако не предложиш да ме забавляваш с нещо повече от безсмислено бръщолевене?

— Да ви забавлявам? Но как бих… — изведнъж й стана ясно и я обхвана изгарящ срам. — Предпочитам да ям кал!

Той се засмя, звукът прозвуча по-дълбоко, отколкото бе очаквала.

— Тогава бъди тиха и ме остави да поспя. — Той се намести по-добре в ъгъла, макар че дългите му крака все още заемаха повече от полагащата му се половина от пространството.

— Спи Кейтлин или Катриона, или както там се наричаш. Спи или мълчи.

Разгневена Кат се надяваше нахалникът да е по-сговорчив, след като се наспи. Дръпна одеялата, уви се от главата до петите и се настани в собствения си ъгъл.

В момента, в който стигнеха до мястото с фенер, МакЛийн щеше да осъзнае грешката си и да я изпрати у дома. Дотогава, всичко, което можеше да направи, бе да почива. Бързото пътуване до Лондон и разочарованието, че не е открила Кейтлин, вече на два пъти, я бяха изчерпали. Тялото я болеше и от тръскането. Обърна се към плюшената облегалка, плъзна ръце под бузата си и опита да се отпусне. Откри, че се е заслушала в дълбокото дишане на похитителя си и се чуди печално, къде ли може да е Кейтлин? Дали сестра й не бе променила решението си в последния момент? Или й се бе случило нещо?

Притеснена и за двете, Кат бе толкова изтощена, че не можеше да си почине, затова само се въртеше. Коляното я болеше, тялото й все още пулсираше от целувката на МакЛийн, устните й бяха подути и болезнени. Тя вдигна ръка към устата си и потрепна.

Досега никой не бе дръзвал да я целуне. Строгостта на баща й я бе предпазила от много неща и това бе тъжно, по някакъв начин. Вече бе на двадесет и три години и никога не бе изпитвала вълнение от страст.

Кат се намръщи, когато осъзна, че съжалява, че й липсва опит за неща, от които една морална жената би трябвало да се скандализира. Но въпреки това не успяваше да изпита дори най-малко възмущение.

Целувката беше… интересна. МакЛийн, очевидно, бе умел и опитен — неща, които дори някой напълно неопитен като нея би забелязал. Замисли се, че дори би могла да й се наслади при други обстоятелства. Дори много. В крайна сметка, с какво можеше да й навреди една целувка?

Прозя се. Поклащането на каретата, докато препускаха в нощта, дебелите меки възглавнички, в които бе потънала, и дълбокото дишане на МакЛийн я успокояваха. Скоро сънят я обгърна и я потопи в блажен покой.

 

 

Кат се пробуди и бавно осъзна клатушкането на каретата, скърцащите ремъци над себе си и обгръщащата я невероятна топлина. Размърда се и потърка пръсти в грапавината на възглавницата под бузата си. Намръщи се и след това напипа нещо твърдо. Отвори очи и откри, че се намира в карета, осветена от слабата светлина на мъждукащ фенер, и премигна срещу това, което бяха открили пръстите й.

Беше копче. Перлено копче.

На възглавницата?

Учудена, вдигна очи нагоре и откри още едно копче, широка яка, снежнобяло шалче и още по-нагоре — твърда брадичка, покрита с тъмна набола брада, чувствени устни и две развеселени зелени очи. МакЛийн!

Изпъшка и рязко се изправи, изоставяйки топлата прегръдка, която я бе приютила.

Хю, който се забавляваше от различните изражения, преминаващи по лицето й, се засмя.

— Полека, миличка, ще си удариш главата в тавана.

Смутената му спътничка обви ръце около раменете си, с гневно святкащи очи и със сумтене се премести в най-далечния ъгъл на каретата.

— Какво правите на моята седалка?

Той повдигна рамене като явно се забавляваше от неудобството й.

— Щеше да паднеш, само попречих това да се случи.

Тя смръщи вежди, а очите й проблеснаха раздразнено.

Хю се радваше, че бе запалил лампата, но я бе оставил да свети съвсем слабо, така че да не събуди пленницата му веднага. Слабата мъждукаща светлина подчертаваше преминаващите по лицето й изражения и той успяваше да ги разчете.

Беше много странно, но в малобройните си срещи с Кейтлин Хърст бе пропуснал няколко важни неща за нея — най-вече защото бе решил, че не си струва да й обръща никакво внимание. Не бе разговарял с нея, не я бе поглеждал, дори игнорираше присъствието й. Знаеше, че е наранил честолюбието й и това го радваше извънредно много. Сега разбираше, че по този начин е пропуснал доста.

Първо, погрешно бе сметнал, че е слаба, почти кльощава, но лицето й бе по-меко и по-заоблено, отколкото си спомняше, и го караше да се чуди какво ли се крие под наметката й.

Помнеше гласът й по-висок и писклив. Не бе забелязал, че проклетницата има глас, който се разливаше като топъл мед върху сетивата му.

Не бе осъзнал и физическото привличане, което излъчваше тя и го правеше… неспокоен, нетърпелив да я завладее по някакъв начин. Трябваше да го очаква, нали бе видял реакцията на по-големия си брат към тази съблазнителка. Може би не се бе поддал досега, защото никога не се бе оказвал толкова близо до нея. Сякаш някаква дяволска магия го бе накарала да се плъзне до момичето на седалката, да придърпа главата й на рамото си и реакцията й не го бе разочаровала.

Но това, което го учуди, бе неговата собствена реакция. След като я привлече толкова близо до себе си, му костваше невероятни усилия да не я докосне. Само фактът, че бе заспала дълбоко, бе спасил и двамата. Всъщност, едва ли имаше нужда да се притеснява. Тя се държеше неразумно от самото начало и никога не би губила времето си за по-младия син. Много бързо щеше да сложи край на този фарс, може би дори по-рано и от него.

Неочаквано съжаление го изпълни при тази мисъл.

За Бога, трябваше да действа по-внимателно. Тази жена бе фалшива, също като усмивката си. А той вече бе изпитал скритото коварство на женската хитрост и не искаше да страда отново.

Тя дори се бе опитала да го убеди, че е невинна като не отговори на целувката му. Преструваше се много добре на изплашена девойка, помисли си неохотно той. За щастие, знаеше отлично коя е и каква е, и че невинността няма нищо общо с нея.

Погледът й внезапно се съсредоточи във фенера и тя се обърна към него.

— Сега можете да видите лицето ми!

Той повдигна вежди. Комплименти ли търсеше?

— Е, и?

— Сега можете да видите, че не съм Кейтлин! — каза нетърпеливо.

Очите му преминаха по меднозлатистите й коси и той се загледа в къдриците обкръжаващи сърцевидното й лице.

— Все още ли се опитваш да ме правиш на глупак, мис Хърст?

Тя стисна ръцете си.

— Проклятие! Вие, милорд, правите грешка.

— Не толкова голяма, колкото теб.

Каретата намали своя ход и когато МакЛийн се обърна и повдигна ъгъла на завеската, тя ахна.

Той я погледна и откри, че се взира в косата му.

— Вие… вие не сте Александър МакЛийн! Вие сте брат му Хю! — каза тя със заекване.

Кат се загледа в белия кичур над челото му — спомен от мрачни времена, за който той дори не искаше да си спомня.

— Спри да ме правиш на глупак, не ти отива. Много добре знаеш кой съм аз!

— О! — тя стисна силно юмруците си ги притисна към очите си за миг, преди да ги отпусне обратно в скута си. — Ще ме подлудите! Не вярвате на нито една моя дума и… — устните й изтъняха, очите й се присвиха и той почти виждаше мислите, които преминаваха през ума й.

Велики Зевсе, никога досега не бе виждал толкова изразително лице.

Устните й се отпуснаха и по тях затрептя слаба усмивка, след като очите й проследиха белия кичур до слепоочието му.

— Няма нищо забавно в тази ситуация.

Тя повдигна вежди, а в очите й искреше искрено веселие.

— О, има. Аз мислех, че сте някой друг, а сега вие ме смятате за друга — тя се засмя, а смехът й бе сладък като сметана. — Ситуацията може и да е невъзможна, но иронията в нея е възхитителна.

Но не колкото теб.

Хю се намръщи стреснат от собствените си мисли.

— Престани с тези глупости — каза той нетърпеливо. — Отказвам да… — каретата забави, после започна да завива. — А, странноприемница. Точно навреме.

Очите й големи и тъмни заблестяха весело в полумрака.

— Когато ме видите на по-силна светлина ще разберете грешката си — смехът й се изля свободно и тя го погледна толкова весело, че Хю почти се изкуши да отвърне на усмивката й.

Почти.

Най-накрая разбираше защо Александър се бе увлякъл по нея, дори и да е бил наясно с опасността. Имаше нещо невероятно пленително в извивките на бузите й, в начина, по който гъстите мъгли засенчваха големите й очи и в откритото й лице, което така изразително отразяваше чувствата й.

Беше адски жалко, че е увита в толкова дрехи и не може да види фигурата й. Знаеше какво да очаква, но тя изглеждаше по-закръглена сега и някак… по-висока, може би?

Хлад премина през Хю.

Мили Боже, дали бе виждал само това, което бе искал? Само това, което очакваше? Със сигурност не може да е бил толкова…

Каретата се раздруса при спирането си, но Хю чу вика на кочияша и шума от друга карета, някак отдалеч.

Тогава вратата се отвори и той се обърна, само за да срещне юмрукът, който се заби в брадичката му. Ударът не бе много силен и го зашемети само за миг. Хю разтърка челюстта си и погледна нападателя си — възнисък възрастен мъж, облечен в модерно късо палто.

— Лорд Галоуей — едва каза той.

— Негодник! — лицето на Галоуей приличаше на яростна маска.

Спътничката на Хю се хвърли в ръцете на мъжа.

— Чичо Бедфорд! — извика тя. — Толкова се радвам да те видя!

— Ето, ето, скъпа — каза лорд Галоуей и изгледа Хю с ледена строгост. — Всичко вече свърши, Катриона.

Катриона, не Кейтлин. Сърцето на Хю почти спря да бие и той затвори очи, изправен пред лицето на истината. Бог да му е на помощ, бе сгрешил жената.