Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (16)

Глава 15

„Ако искате да дадете нещо, направете го с открито сърце и разтворени ръце. Всеки друг начин би бил жалък.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Кат затвори очи и отпусна главата си на ръба на огромната, дълбока медна вана. Тази, която имаха в Уитбърн, бе четири пъти по-малка и в нея можеше само да стоиш прав. Веднъж, преди няколко години, Мери бе опитала да седне и се бе заклещила. Кат, Кейтлин и майка им бяха опитали всичко, за да я измъкнат. Накрая я покриха с един чаршаф и извикаха Уилям да я издърпа.

Кат се усмихна при този спомен.

Мери би се влюбила в тази вана. Кат се замисли дали да не покани сестра си да остане тук известно време. Баба им й го бе предложила преди няколко дни и идеята изглеждаше добра. Размърда се във ваната и потрепна. Никога не бе изпитвала такива болки, но си струваше. Не само защото щеше да е още нещо, което да споделя с МакЛийн, но и можеше да й помогне да преодолее пропастта между себе си и момичетата.

Тази сутрин ги бе забелязала на прозореца на горния етаж да се смеят до припадък, когато направи някаква грешка при ежедневния си урок с Фъргюсън.

Усмихна се. Беше сигурна, че чувстваха превъзходство и намираха неспособността й да язди за повод за подигравки, което дори можеше да се окаже нещо добро. Трудно е да се сърдиш на човек, когото смяташ за по-неспособен от себе си. Присмехът бе съвсем ниска цена, ако разрушеше бариерите, които Хю и момичетата бяха изградили.

Общо взето, смяташе, че има голям напредък, особено след номера с овчарския пай. Тази сутрин дори бе успяла да накара Аги да се разсмее и бе изненадана от искрената усмивка на Кристина. Девън бе най-подозрителна и резервирана към нея. Кат смяташе, че точно това качество бе наследила от баща си. МакЛийн имаше много положителни черти, но доверието не бе едно от тях.

Въпреки че ставаха много бавно Кат чувстваше, че нещата се подобряват. Бяха минали само няколко седмици, все пак. Въздъхна и потърси сапуна под дебелия слой пяна по повърхността на водата. Лавандуловият сапун на мисис Уолис бе чудесен и се пенеше…

Вратата внезапно се отвори и Кат се обърна.

Хю влезе в стаята и затвори след себе си. Изглеждаше опустошително красив в дрехите за езда, с черни ботуши до коленете и бричове, изпънати от мускулестите му бедра. Семплото облекло подчертаваше силата и мъжествеността му.

Когато зелените му очи се спряха върху нея, тя вложи цялата си воля, за да не се покрие. Това бе нейният съпруг и й беше приятно, когато го гледаше. Как можеше да го лиши от същата възможност?

За да се избави от чувството на неудобство, насапуниса кърпата си и погледна часовника над камината.

— Изненадана съм да те видя. Момичетата сигурно очакват ежедневната си езда.

— Днес няма да ги изведа.

— О, ще бъдат много разочаровани.

— Ще им се отрази добре. Може би ще я ценят повече, когато се върна.

Сърце й се сви.

— Когато се върнеш?

— Налага се да отсъствам един-два дни. Една от кобилите изчезна и мисля, че ще роди всеки момент, ако вече не се е случило.

Въпреки изненадващото разочарование, тя успя да каже:

— Разбирам. Дали ще се оправи?

— Най-вероятно, макар че имам лошо предчувствие.

Тя го погледна с любопитство.

— Още една от дарбите на МакЛийн?

Усмивка докосна очите му.

— Мисля, че вече познаваш повечето от тях.

Бузите й запламтяха от образите, които извикаха думите му и изведнъж й стана горещо, потрепери и изпита безпокойство, едновременно.

Приемаше охотно тези усещания. Дори сега, когато мускулите й бяха схванати и я боляха, усети добре познатия трепет дълбоко в себе си и непрестанната жажда за докосването му. Повдигна кърпата към рамото си и гърбът й бе обхванат от внезапна болка.

Хю сигурно бе забелязал гримасата й, защото издърпа парчето плат от ръката й.

— Позволи ми — каза, съблече палтото си и го хвърли на канапето, след това коленичи до нея и запретна ръкави.

— О, не! Няма нужна да…

Той потопи кърпата във ваната, изцеди я и започна да обтрива ръцете й с бавни кръгообразни движения. В очите му заблестяха горещи искрици.

— Как е?

— Добре е — изписка тя, — въпреки че мога да се измия и сама.

— Знам — нежно я побутна напред, за да може да измие гърба й. — Никога не съм виждал жена, която да се къпе толкова много. — Продължи да я търка още по-бавно, като незабележимо масажираше напрегнатите й мускули.

Беше божествено.

Кат затвори очи, потрепервайки от време на време, когато той напипваше някоя особено болезнена точка, но мускулите й блажено се отпускаха от магическото му докосване.

Тя въздъхна от задоволство.

Хю се засмя ниско и дяволито. След това изтри раменете й, дългите му пръсти, топли и мокри, спряха на врата й.

Тя потрепери при допира му, гърдите й настръхнаха, сякаш и те бяха обект на вниманието му.

Той целуна ухото й и изпрати тръпки по цялото й тяло.

— Облегни се назад — прошепна.

Тя се подчини и потъна в горещата вода до раменете.

Хю насапуниса кърпата отново и я погледна с палаво изражение.

— Знаеш ли, смятам, че в тази вана има достатъчно място за двама ни.

— Предполагам, че ще можем да се поберем.

Очите му проблеснаха.

— Ако не се налагаше да тръгвам скоро, щях да прекарам час-два там вътре, с теб.

— Водата ще изстине.

Той се наведе, а топлият му дъх погали бузата й, когато прошепна:

— Ние можем да сгорещим и най-студената вода.

Лицето на Кат запламтя така, че бе напълно сигурна, че е станала червена като килима.

Хю се изправи и потопи кърпата във водата. След това я погледна в очите и я й прекара по гърдите й, а пръстите му докоснаха голата й кожа.

Кат прехапа устни и потисна един стон.

Хю правеше малки кръгчета с кърпата, дразнеше зърната й и разпръскаше трескаво удоволствие във вените й.

Тя затвори очи и се размърда неспокойно. Усещанията бяха божествени и греховни едновременно.

— Катриона — ниско и дрезгаво каза Хю. — Повдигни крака си на ръба на ваната.

Обикновено би се справила с това лесно, но днес краката я боляха от ездата и трепереха от докосването на МакЛийн. Нуждаеше се от цялата си концентрация, за да се справи с това, което искаше от нея.

Хладеният въздух обхвана мокрия й крак и тя потрепери. Изведнъж осъзна, че пяната е спаднала и с вдигнатия си крак сигурно представлява смущаваща гледка. Понечи да го върне обратно във водата, но МакЛийн я спря.

— Задръж крака си на ръба на ваната.

Намокри кърпата и го замасажира като миеше глезена, после прасеца… премина коляното й… и стигна до бедрото. Всяко докосване бе агония и екстаз. Кат сграбчи ръба на ваната обхваната от възхитително страхопочитание и очакване.

Ръката му продължи напред и малкото парче плат я докосна между бедрата.

Тя възкликна и цялото й тяло затрепери. Неговата дяволита, „накарай-ме-да-спра“, усмивка караше сърцето й да бие лудо.

Хю отново потопи кърпата в топлата вода и я прекара между бедрата й. Кат прехапа устни и той го направи отново. И отново. По-бързо и по-бързо.

В очите му горяха наситенозелени пламъци.

— Позволи ми да ти доставя удоволствие — прошепна той.

Как би могла да го спре, когато не можеше да спре дори себе си?

— Това ми се струва толкова… неприлично.

Устните му се извиха.

— И точно затова, любов моя, ми харесва.

Любов моя. Макар думите да бяха произнесени несъзнателно, все пак стоплиха сърцето й.

Той целуна ухото й, а ръката му не спираше да я гали. В един момент тя осъзна, че вече не ползва кърпата, а само талантливите си пръсти.

Лекичко захапа ухото й и продължи надолу по шията й. Всяка целувка я караше да избухва от страст.

Ръката му не спираше да я гали и дразни. Тя се изви, подканяйки го да продължи. Беше толкова неприлично да лежи гола във ваната пред облечен мъж, с безсрамно отворени крака и гърди носещи се във водата, докато въздухът се изпълваше със страстните й стонове, а той я отвеждаше към портите на рая.

Всяко докосване я подлудяваше и отговаряше на най-съкровените й нужди. Тя се задъхваше, притискаше се срещу ръката му и повдигаше гърдите си над водата.

Той улови зърното й с устните си и засмука втвърденото връхче, докато Кат не извика името му и не притисна главата му силно към себе си. Изглежда моментът продължи безкрайно, докато тя не можеше да се сдържа повече. Точно когато премина границата той се наведе и плени устните й, сякаш искаше изцяло да погълне страстните й викове.

Кат рухна назад, а МакЛийн я хвана и я задържа до себе си. Цялото й тяло още трепереше, докато тя бавно възвръщаше разума си.

Когато сърцето й възстанови нормалния си ритъм и мозъкът й започна да функционира отново, тя се отдръпна от гърдите му и се изчерви, когато срещна погледа му.

— Аз… аз…

Той се ухили.

— Да?

— Ризата ти е мокра.

— Бричовете ми също и по-голямата част от водата е по пода. — Очите му проблеснаха. — Ще трябва да се преоблека, преди да тръгна.

О, да. Той заминаваше. Сърцето й се сви, но тя не му позволи да го види.

— Благодаря ти за…

— Пак заповядай. Следващият път, когато взема вана, можеш да ми върнеш услугата.

Идеята беше прекрасна!

— За мен ще е удоволствие!

Той се засмя на явния й ентусиазъм.

— Не и колкото за мен.

Когато Хю се изправи, тя видя, че ризата му е прилепнала като втора кожа, а бричовете му са по-тъмни на местата, намокрени от водата.

— Наистина трябва да се преоблечеш.

— Радвам се, че свалих палтото и жилетката си, преди да ти помогна с къпането.

Той извади чиста риза и бричове от гардероба, хвърли ги на канапето и започна да се съблича.

Кат наблюдаваше как сваля ризата си и влажният му стегнат корем и гърди проблясват на светлината, тъмните къдрави косъмчета, с които бяха осеяни се стесняваха в линия към колана му. Обичаше да ги докосва и да проследява тази линия с пръсти, хиляди пъти.

Хю хвърли мократа риза на пода и разкопча бричовете, които скоро я последваха.

Кат не можеше да откъсне поглед от него.

— Това — каза и посочи — никога няма да се побере в бричовете ти.

Той се засмя.

— След като излезе от тях, ще трябва да се побере отново.

Тя се намръщи.

— Няма ли да те боли така?

— Не. Но ако смяташ, че ще помогне, можеш да го целунеш.

Устните й потрепнаха.

— Ще трябва да го доведеш тук. Твърде студено ми се струва, за да дойда.

— При нормални обстоятелства, щях да те вдигна и да се възползвам от прекрасното ти предложение. Но трябва да вървя.

Тя се опита да не издава разочарованието си, но сигурно не успя, защото той добави с топъл тон:

— Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

Тя кимна и продължи да го наблюдава безмълвно, докато се облече, и сложи обикновена вратовръзка, вместо шалчето си. След това откри практичната си плътна вълнена жилетка и я закопча над ризата, преди да сложи палтото си.

— Студено ли е там, където отиваш?

— Да, конете пасат в планината, в една определена долина, която се намира доста по-високо от тук.

Кат се подпря на ръба на ваната и видя как Хю взе няколко чисти ризи от гардероба и ги сложи под мишницата си като вързоп.

— Няма ли да си вземеш куфар?

— Само чантата за седлото. Тя издържа при всякакво време — прекара пръсти през косата си и се обърна към нея с изражение, което изведнъж, бе станало мрачно. — Катриона, трябва да те помоля за една услуга.

— Искаш да наглеждам момичетата! Разбира се, че ще го направя. Всъщност аз…

— Не. Това няма да е нужно.

Усмивката на Кат избледня.

— Не е нужно? Но…

— Те ще отидат при Дугъл. Казах им, преди да дойда тук.

Тя се намръщи.

— Не е нужно да молиш брат си. Аз ще ги гледам и…

— Не. И това е.

Кат заупорства.

— Защо не?

— Чух ги да говорят тази сутрин. Нещо за зашити крачоли.

— О, това ли? — въздъхна тя. — Ще ти обясня…

— Няма нужда. Те вече ми разказаха всичко и затова си събират багажа да отидат при Дугъл. Точно сега нямам време да преценя добре нещата, но… Катриона, дължа ти извинение. Молбата ми да стоиш далеч от момичетата… Не предполагах, че ще донесе повече проблеми, отколкото полза. Те негодуват срещу теб, смятат те за чужд човек и са си набили в главите, че трябва да те изгонят.

— Знам.

Той се намръщи още повече.

— Държали са се отвратително.

— Хю, те са смели момичета и само се защитават. Нищо друго не мисля за тях — каза тя и се усмихна. — Освен това успях да се справя. Почакай до утре, когато се опитат да си оправят косите.

Устните му се извиха.

— Взела си им фибите?

— Това е за начинаещи. Поръсих четките им с нишесте.

Той се разсмя.

— Даваш им да опитат от собственото си лекарство.

— Да, но… всъщност е много повече от това. Хю, не мога да живея тук и да не стана част от живота им. Мислих за това и… — пое си дълбоко дъх. — Просто не мога да се държа по друг начин. Или ще бъда тук и ще общувам с теб и момичетата, или…

Веселието напълно изчезна от лицето му.

— Или какво? — попита остро.

— Или ще трябва да си тръгна още сега.

Хю стисна зъби и се опита думите му да прозвучат спокойно.

— Твърде рано е — не беше сигурен защо е убеден в това, но беше така.

— Никога не сме мислили да остана повече от месец-два. Още не е минал цял месец, но…

— Не — той погледна часовника. — Нямам време да се занимавам с това точно сега. Ще го обсъдим, когато се върна — събра нещата си и се насочи към вратата със странна празнота в гърдите.

— Хю?

Той спря до вратата.

— Да?

— Моля те, не изпращай момичетата при Дугъл. Остави ги с мен. Ще се грижа за тях. Обещавам.

Въпреки това, което чувстваше, Хю не можеше да не се поддаде при болката в гласа й.

— Катриона, всеки път, когато трябва да замина, оставям децата при Дугъл. Не е заради теб, а заради майка им — забеляза объркването по лицето й и се поколеба. Ако тръгнеше, без да й обясни, тя щеше да си мисли най-лошото. Нямаше никакво желание да изследва чувствата си в момента, но тя заслужаваше да знае защо е толкова загрижен за безопасността на момичетата. Хю въздъхна и отново остави дрехите си на леглото. — Точно преди да тръгна за Лондон, за да спра сестра ти, получих писмо от Клариса.

— Какво пишеше в него?

— Същото, както и във всички останали, че иска момичетата обратно и ще дойде да ги вземе.

— Мислиш ли, че наистина ще го направи?

— Опитвала е вече. Знае какво изпитвам към тях и че ще направя всичко, ще дам всичко, за да ги задържа.

Кат никога не бе виждала толкова мрачен поглед върху лицето на някого. Сърцето я заболя за него.

— Това е изнудване.

— Да. Направих грешка да позволя на Клариса да види колко значат момичетата за мен. Тогава тя реши, че е много забавно. По-късно откри в това начин да забогатее.

— Как е могла да помисли, че чувствата ти са повод за присмех?

— Бях заклет ерген и не се интересувах от деца. Но след това се озовах с момичетата — погледна я твърдо, — с моите момичета и нещата се промениха.

— Започнал си да ги обичаш.

Той кимна.

— Предполагам, че е доста иронично. Клариса предложи да ги остави тук, ако й платя две хиляди паунда.

Възмущението накара кръвта на Кат да закипи.

— Искала ли ти е още пари?

— Няколко пъти. Веднъж й отказах и тя дойде с адвокат, за да претендира за децата — устните му се присвиха. — Струваше ми десет хиляди паунда да я накарам да си иде.

— Трябва да спреш да й плащаш!

— Тя е готова да стигне до съда, а аз не мога да го допусна.

— Като техен баща, имаш повече право над тях от нея. Всеки съд ще те подкрепи.

— Ситуацията е много сложна.

— Защо?

Той взе кърпата.

— Позволи ми да те подсуша.

Тя се изправи и той я уви в кърпата, след това я отнесе на леглото. Преуморените й мускули му бяха благодарни, за това че внимателно я остави върху дюшека и й подаде сухия халат.

— Благодаря ти.

Той й намигна, отвори гардероба и й донесе една от новите рокли.

Тя я взе, но я остави на ръба на леглото, увита в неговия халат.

— И ти искаш момичетата да бъдат с брат ти в случай, че Клариса се върне?

— Да, ще дойде време, когато те ще бъдат достатъчно големи и няма да има значение какво казва тя. Дотогава трябва да бъда внимателен — замълча, а после добави тихо и отчаяно: — Да оставим съда настрана, но може да се опита да ги отвлече. Знае, че бих дал всичко, за да си ги върна.

— Тя няма сърце.

Хю кимна с мрачно изражение.

— Затова момичетата трябва да бъдат наблюдавани. Дугъл е наел хора, които охраняват къщата му, защото се притеснява за София. Тя и баща й са известни комарджии и понякога са имали доста късмет в печалбите.

Кат кимна.

— Разбира се, те трябва да останат с Дугъл. Благодаря ти, че ми разясни нещата.

— Пак заповядай — Хю отново събра дрехите си. — Казах на момичетата, ако Дугъл те покани на вечеря да се държат учтиво с теб. Кажи ми ако не го направят, аз ще се разбера с тях като се върна.

Тя се намръщи.

— Благодаря ти, но ми се иска да не им беше нареждал да бъдат мили с мен. Справям се с нещата по свой начин и се получава. Сега ще се разстроят и ще си помислят, че аз съм те накарала, точно когато имах такъв напредък.

Очите му се присвиха.

— Напредък? След всичко това ще се опиташ да ги спечелиш?

— Ще им дам шанс да ми се доверят — погледът й проблесна от раздразнение.

Значи тя не бе последвала нареждането му да стои далеч от момичетата все пак. Вбесен от неподчинението й, Хю огледа лицето й. Очите й сякаш светеха в наситено лешниково зелено, напръскани със златисти искри и кафяви точици. Косата й, мокра от ваната, бе потъмняла до светлокафяво. Лицето й беше свежо, а очите й изглеждаха огромни върху него.

Изведнъж се сети, че след няколко седмици, тя щеше да си отиде и този момент ще бъде само спомен. Усети болка в гърдите си при тази мисъл и изненадващо осъзна, че ще му липсва.

Тя улови погледа му.

— Никога не бих наранила тези деца.

— Не и умишлено.

— Не, по никакъв начин — гласът й бе мек, но силата на емоциите й личеше във всяка дума.

Ако Катриона щеше да му липсва толкова много само след няколко седмици, колко ли щеше да липсва на момичетата? Сърцето му изстина.

— Знам какво е най-добре за децата ми.

Тя му отправи твърд поглед. Разсеяна от спора им бе пуснала халата и не бе забелязала, че се бе разтворил и разкриваше едната й гърда и сладката й порозовяла от ваната кожа.

Изведнъж заминаването бе последното нещо, което Хю искаше и се зачуди дали да не нареди на Фъргюсън да вземе някой от конярите, за да потърсят липсващата кобила. Но не… ако нещо не беше наред с нея, никой не знаеше по-добре от него, как да се погрижи за болен кон.

— Ще се върна скоро — гласът му прозвуча сурово, а възбудата му се бе усилила дотолкова, че не му позволяваше да мисли.

— Отдели колкото време ти е необходимо — изсумтя тя. — Сигурна съм, че ще се справим чудесно и без теб.

— Катриона, трябва да разбереш…

— Не — отвърна тя, загърна халата около себе си и стана. — Ти трябва да разбереш. Аз съм част от този дом, независимо дали ти харесва, или не. Когато се ожени за мен, ти позволи това да се случи. Не можеш да очакваш да се съгласявам покорно с всичко, което кажеш. И аз имам мнение и понякога е по-удачно от твоето.

Той се намръщи.

— Никога не съм очаквал да ми се подчиняваш покорно.

— Така е. Всеки път, когато проговориш, е някаква заповед. Никога не молиш за нищо. А аз се опитвах да бъда любезна и ти позволих да го правиш твърде често. Но повече няма да е така. Не съм едно от децата ти, за да ме плашиш с високомерните си заповеди.

Хю стисна юмруци, а студеният вятър навън се засили и разтресе прозорците.

— Обясних ти позицията си.

— А аз ще ти обясня своята. Не е заради момичета. Заради теб самия е. Не позволяваш на никого да се доближи до теб, нали, МакЛийн? Дори на мен. Всъщност допускаш истински само децата — каза тя тихо. — Радвам се, че поне те не са толкова самотни, колкото мен.

Бе отворил дома си за нея, бе й представил децата си и я бе приел в леглото си. Как смееше да го обвинява, че е самотна?

— Този разговор няма да ни доведе до никъде. Ще поговорим, когато не си толкова разстроена.

Кат издаде брадичката си напред.

— Не, ще говорим сега. Ти, Хю МакЛийн, си най-големият страхливец, когото съм срещала.

Той настръхна.

— Аз не съм страхливец.

— Такъв си, когато въпросът опре до това да се държиш като истински съпруг.

Думите й сякаш издигнаха стена помежду им. Хю не можеше да повярва, че е дръзнала да каже подобно нещо, а като гледаше широко отворените й очи забеляза, че и тя самата е шокирана.

Стисна зъби до болка.

— Не го мислиш наистина — заяви твърдо.

Тя вирна брадичка и го погледна като кралица свой подчинен, сякаш не бе мокро момиче, загърнато с халат три пъти по-голям от нейния размер.

— Напротив. Един истински съпруг приема жена си във всички отношения, не само в спалнята.

— Ако всичко това е заради момичетата, вече сме го обсъждали и ти се съгласи с мен!

В далечината отекна нисък тътен на гръмотевица и прекъсна мислите му.

— Сгрешихме. Не трябваше никога да се съгласявам да стоя далеч от тях. Те знаят, че ще си отида, така че няма да бъдат нито изненадани, нито разстроени.

— Ще бъдат, ако се привържат към теб! — като мен.

Тази мисъл го смрази и шокира повече от думите й. Като през мъгла чуваше гласа й, когато тя продължи.

— Хю, хората идват и си отиват от живота ни, но това не означава, че не се обичат. Децата трябва да разберат, че само защото някой не може да бъде с тях, не означава, че не ги обича.

Хю стисна ръцете си в юмруци, кръвта му кипеше, а сърцето го болеше. Изпълваха го безброй чувства и не знаеше как да се справи с тях. Не беше сигурен как да се отнася към емоциите, които бе предизвикала у него мисълта за заминаването й. Дразнеше се, че трябва да тръгне скоро и не можеше да й разясни напълно аргументите си. Беше истински вбесен от това, че бе дръзнала да постави под въпрос решенията, засягащи собствените му дъщери. Стисна зъби и тътенът на гръмотевица отекна по-близо.

Тя хвърли поглед към прозореца и след това върна очи върху него със смръщени вежди.

— Не ме плаши с бурите си. Ти си единственият, на когото се налага да пътува в това време, не аз.

— Напълно съм наясно с този факт — рязко отвърна той. — Ще ти бъда благодарен, ако не говориш такива глупости, които ме карат да губя търпение!

Очите на Кат заблестяха от гняв, а пухкавите й устни се изопнаха в тънка линия.

— Ако думите ми те изкарват от търпение, това е ясен знак, че говоря истината и ти го знаеш.

Гневът забушува в него, но тя продължи:

— Пазиш чувствата си като скъперник и се страхуваш от любовта. Прекарал си целия си живот в страхове. Не е достатъчно МакЛийн. Момичетата и аз заслужаваме повече.

Очите на Хю се замъглиха от пламтяща ярост. Огънят в камината лумна и стаята се изпълни с дим. Прозорците заскърцаха и застенаха и изведнъж нахлу такъв студ, сякаш всичко наоколо бе покрито с невидим слой лед.

Катриона продължаваше да се взира в очите му с пребледняло лице. Цялото й тяло трепереше, докато вървеше към него. Спря, когато пръстите на краката й допряха неговите.

— Е? Какво ще кажеш в своя защита?

— Не поставяй любовта ми към момичетата под въпрос. Никога!

Тя повдигна брадичка и каза през зъби, които бяха започнали да тракат.

— М-може и да ги о-обичаш, но това не з-значи, че си им дал н-нещо от себе си. Това са две съвсем р-различни неща.

— Те имат всичко, от което се нуждаят.

Тя не отмести очи и той стисна зъби. Погледът му се сведе към ръката й, която стискаше халата. Съсредоточи се върху нея и си представи вятър, който отвява халата й. Подгъвът му бавно започна да се надига. После вятърът се усили и го изду по-силно. Навън, грохотът на гръмотевиците не стихваше, а дъждът плющеше по покрива на къщата.

Болката в главата на Хю се усили и с едно щракване на пръстите си освободи вятър, който зафуча из къщата.

Сърцето на Кат заби силно, когато яростния порив я блъсна и тя едва се задържа на краката си. Присви колене и хвана здраво халата си, а студът щипеше кожата й.

Устните на Хю се изопнаха, дълбоки бръчки се появиха от двете страни на устата му, а косата му бе разрошена и шибаше лицето му.

Следващият порив профуча през стаята и леденият вятър изтръгна халата от пръстите й и изкара въздуха от дробовете й. Кат се задъха, за да си поеме въздух и се обгърна с ръце, за да се предпази от ледения полъх, а зъбите й затракаха неконтролируемо.

По пода се стелеше гъста мъгла и въздухът стана влажен и студен. Дъските под босите й крака станаха леденостудени и една прекрасна ваза се разби в пода. Цял ред книги полетяха от рафта, сякаш нечия ръка ги бутна. Един от столовете до камината се преобърна, а канапето застана под невероятен ъгъл.

Кат се обгърна още по-силно с ръце и отпусна глава срещу вятъра. Но той продължаваше да духа и да я блъска, докато не се спъна и падна върху леглото.

Из цялата къща се чуваха звуци от счупване на вази и преобръщане на столове. Навън проблясваха светкавици и гърмяха гръмотевици. Някой извика приглушено и след това…

Така внезапно както бе започнало, всичко приключи. Единственото, което се чуваше бе равномерният ритъм на дъжда по покрива на къщата.

Очите на Хю блестяха странно, а устните му бяха почти бели. Напрежение личеше във всяка черта на лицето му.

— Н-надявам се с-сега да си щ-щастлив — каза Кат през тракащите си зъби, разгневена и премръзнала. Халатът й се бе увил около една от колоните на леглото и тя се пресегна през завивките, за да го вземе. Облече го и погледна гневно към МакЛийн.

Той потърка намръщеното си чело, а от носа до устата му се спускаха дълбоки бръчки.

— Катриона… не знам защо го направих. Никога не ми се е случвало преди и… — прекара разтреперана ръка по лицето си, което изглеждаше напълно ужасено.

— Върви си!

Той пристъпи към нея, но тя се отдръпна бързо. Нещо проблесна дълбоко в очите му.

— Съжалявам.

Тя не отговори, не беше в състояние да изрази с думи всички чувствата, които изпитваше — болка, разочарование, гняв и страх. Те я изпълваха и в същото време не изпитваше нищо друго, освен студенина. Всички тези емоции не бяха достатъчни, за да я стоплят.

— Катриона, аз…

Тя само поклати глава, отпусна се на леглото и прегърна една възглавница.

Накрая, с лице изразяващо болка, Хю напусна стаята.

Кат слушаше как се отдалечават стъпките му, докато заглъхнаха напълно. Тогава зарови лице в една от възглавниците и заплака.

 

 

Хю спря в подножието на стълбището и започна да свива и отпуска юмруци. Какво, по дяволите, беше сторил? Никога не бе губил самообладание така. Не и след като в младостта му най-малкият им брат бе убит и той бе позволил на гнева да вземе връх над него. Този път не само бе изгубил самообладание, но и бе управлявал вятъра. Сега като свидетелство за усилията му бе останало само ужасното главоболие и чувството за празнота в гърдите.

Огледа се из фоайето, където портретите бяха паднали, а завесите разкъсани. Голямата ваза в ъгъла бе разбита. Още по-лошо бе, че Ангъс и Лиъм се взираха в него невярващо. Униформите им бяха раздърпани от бурята, която бе предизвикал в къщата.

Съжалението, което изпита го задуши.

— Лиъм, вземи момичетата и багажа им. Те ще останат с брат ми за няколко дни.

— Веднага, милорд.

Лиъм се втурна по стълбите, като ги вземеше по две наведнъж, очевидно зарадван от възможността да се махне.

Ангъс стоеше сковано и не помръдваше.

— Ще трябва да докараш каретата наблизо.

— Да, милорд — съгласи се той и се втурна навън, сякаш едва чакаше да излезе.

Хю усети гадене, главата му пулсираше, като че ли се бе въртял в кръг прекалено дълго. Щеше да е така няколко дни, може и повече, ако не си починеше.

Не искаше да се ядоса. Беше се вбесил, когато Катриона го обвини, че не е способен да даде част от себе си на дъщерите си. Любовта му към Кристина, Девън и Аги беше безгранична. Как смееше Катриона да му задава такива въпроси!

Но го беше направила. Осмелила се бе да го попита, точно както бе дръзнала да даде на момичетата да опитат от собствените си номера. Напълно изтощен, погледна нагоре към стълбището и се зачуди, какво ли прави тя сега? Изглеждаше ужасена. Дали не трябваше да отиде при нея? Да поговори с нея?

За какво? Дори не беше наясно със собствените си чувства. Поклати глава и излезе да чака момичетата навън.

Нуждаеше се от известно време и пространство, за да подреди бъркотията от страст и емоции, която Катриона бе предизвикала. От много време и пространство.

И слава Богу, знаеше къде да ги намери.