Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleepless in Scotland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 204 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 1

„Няма нищо по-лошо от мъж, който си мисли, че винаги е прав, освен жена убедена в същото.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Забранявам ти да тръгваш — въпреки че бе само на двадесет години, Уилям Хърст си мислеше, че е отговорен за цялата енория Уитбърн, когато баща му го нямаше. — Предупреждавам те, Кат — добави той с плътния си глас. — Ще направя всичко по силите си, за да прекратя тази лудост!

По-голямата му сестра дори не го погледна, докато измъкваше протрит куфар от гардероба си. Катриона — наричана Кат от семейството — сложи куфара на леглото си, отвори го рязко и започна да го пълни.

— Чу ли ме? — заяви по-високо Уилям. — Забранявам…

— Какво? О, да, чух те. Но някой трябва да отиде в Лондон и да вразуми Кейтлин.

— Да, но…

— След като майка и татко ще са на гости на чичо Тревър още две седмици, а ти си по средата на подготовката за изпитите си, този някой ще бъда аз.

Уилям се намръщи. Беше красив млад мъж, с доста висок ръст и привличаше вниманието на околните. Всеки друг би отстъпил пред него, освен собственото му семейство, дори когато бе облечен в синьото си палто с висока яка и шалче завързано по впечатляващ начин.

— Ти не си пазач на Кейтлин.

— Но съм й сестра-близначка и на мен се пада да й помогна да се измъкне от тази бъркотия.

— Уилям, остави Кат на мира — осемнадесетгодишният Робърт стоеше до вратата с дебела книга в ръце и се хилеше самодоволно на най-големия си брат. — Татко и без това каза, че тя отговоря за нас, когато тръгваше. Чух го.

Уилям се намръщи.

— Но не е имал предвид да хукне към Лондон. След като съм най-възрастният мъж тук, това би трябвало да е моя работа.

Кат намести очилата върху носа си и се засмя.

— О, виждам, че не искаш да изпуснеш веселбата. Е, обещавам да не се застоявам толкова дълго, че да ми остане време да се забавлявам — кръстоса пръсти, вдигна ги и продължи тържествено: — Обещанието си е обещание.

Уилям въздъхна.

— Нямах предвид, че ще се забавляваш. Само не искам да попаднеш в опасна ситуация. А жена…

— … която е на двадесет и три години…

— … пътуваща сама…

— Дойката ще дойде с мен.

— … към най-безнравствения град на света, свърталище на беззаконие и поквара…

— О, колко добре го каза! — сестра му го изгледа отдолу нагоре с възхищение. — Това не е ли от една от книгите с проповеди на татко?

Уилям не можа да сдържи смутената си усмивка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, и обещавам да бъда внимателна, но Кейтлин ще послуша единствено мен, така че аз трябва да отида.

— Да, но…

— Уилям! — седемнадесетгодишната Мери хвърли плетивото си с раздразнение. — Ситуацията наистина е критична! Кейтлин се държи толкова лошо, че бедната леля Лавиния се е принудила да ни пише за помощ! — устните й потрепнаха. — След всичко това, никога повече няма да покани някой от нас при себе си за сезона!

Уилям въздъхна.

— Не казвам, че не трябва да спасим Кейтлин, в каквато и неприятност да се е забъркала. Само искам да попитаме татко, как да го направим.

— Не, не — заяви рязко Майкъл от мястото си до камината, където стоеше увит с одеяло, за да се предпази от хладния въздух в стаята. Слаб и блед, с болнави гърди, той притежаваше твърде остър, за своите петнадесет години, ум. Треската, която бе попречила на Кат да придружи Кейтлин в Лондон за сезона, повали и него. Все още не се бе възстановил; неестествена червенина покриваше слабите му бузи, а проклетата кашлица го измъчваше.

— Татко е последният човек, когото трябва да уведомяваме. Ако научи колко лошо се е държала Кейтлин, никога няма да разреши на никой от нас да отиде на гости при леля Лавиния.

Мери с готовност го подкрепи.

— Минаха месеци, докато се съгласи Кейтлин и Кат да отидат, а когато Кат се разболя и не можеше да тръгне, той се опита да отмени цялото пътуване и ако майка не се беше намесила…

— Знам! — заяви Уилям с явно раздразнение. — И аз бях тук.

— Тогава трябва да ти е ясно, че ще е огромна грешка да кажем нещо такова на татко.

Майкъл кимна.

— Мери е права. Татко ще… — думите му заглъхнаха от дълга мъчителна кашлица, която разтресе цялото му тяло.

Кат спря да сгъва обшития си със сребристи нишки шал и го погледна притеснено. Домът на свещеника на Уитбърн представляваше паянтова сграда, която мистериозно проскърцваше, а през стените на някои места духаше и течеше. Стълбите бяха неравни и наклонени на една страна, и никакво количество пирони не можеше да изправи кривите дъски по пода. Студеният порив на вятъра разтърсваше прозорците и вратите и не позволяваше на влажните места по ъглите да изсъхнат напълно.

Тя се намръщи на по-малкия си брат.

— Изпи ли си лекарството?

Майкъл се нацупи.

— Не — отговори и още преди да му се е скарала добави: — Прави ме твърде сънлив.

— За теб е добре да поспиш.

— Да спя, е единственото, което правя. Вече си починах достатъчно.

Уилям се намръщи.

— Не ми казвай, че снощи си спал добре, защото те чух как кашляше призори.

Кат посочи шишето до лакътя на Майкъл.

— Изпий го.

— Но…

Тя сложи ръце на кръста си.

— Майкъл Джон Хърст, не ме принуждавай да запея.

Уилям се обърна към брат си.

— Майкъл, изпий си лекарството!

— Моля те — помоли го Мери горещо.

Стискайки книгата си в ръка, Робърт посочи шишето.

— Заради всички нас!

Майкъл издаде слаб смях, който се превърна в кашлица. Когато можеше да диша отново, взе шишето и лъжицата.

— Добре, но само защото ми е жал за вас. Аз нямам нищо против Кат да запее.

— Нима? — попита Мери.

Той се ухили.

— От тази треска ушите ми са заглъхнали. Чувам ви така, сякаш сте много далеч.

Кат изчака, за да види дали брат й ще изпие нужното количество и чак след това продължи със събирането на багажа.

— Ако всичко върви добре ще се прибера от Лондон преди татко. И ако успея да придумам леля Лавиния да мълчи, той никога няма да разбере.

Мери засия.

— Тогава може би няма да протестира, в случай, че тя покани някой от нас да й гостува за сезона!

Кат кимна. Ако Мери не ядеше прекалено много пастички със сметана, един ден можеше да съперничи на Кейтлин. А тя бе красавица, каквато трудно можеш да си представиш.

Въпреки че Катриона и Кейтлин бяха близначки и си приличаха донякъде, между тях имаше и доста разлики. Кейтлин беше дребничка и слаба, със златисти коси, скосени тъмнокафяви очи, сърцевидно лице и се движеше толкова грациозно, сякаш не стъпваше по земята, а мъжете наоколо оставаха със зяпнала уста и вперени в нея очи.

Кат бе по-висока и закръглена, с по-скоро кестеняви, отколкото златисти коси, а лешниковите й очи бяха скрити зад очила и им липсваше скосеността, която правеше близначката й толкова привлекателна. Колкото и да се опитваше Кат, не можеше нито да се движи плавно из стаята като нея, нито да намали с няколко сантиметра неугледния си ръст.

Но имаше и нещо повече. Начинът, по който близначката й се смееше, чарът й… Кат не можеше да го определи точно. Както и дузините млади мъже, които полудяваха по Кейтлин, опитваха се да я възпеят в глуповати поеми и не спираха да говорят за нея.

— Преди да е тръгнала Кат, трябва да направим нещо — заяви твърдо Майкъл. — Искам да се закълнем, че няма да казваме на татко за пътуването й. Всеки от нас — и изгледа остро Робърт.

— Да — съгласи се веднага Уилям с очи, вперени в Робърт. — Трябва да се закълнем, че ще държим устите си затворени.

Робърт почервеня целият.

— Няма да се кълна в подобно нещо! Татко не иска да имаме тайни от него.

Той бе спечелил благоразположението на баща им с успехите си в учението, които караха братята и сестрите му да го гледат гневно от местата си край масата, докато самодоволно отговаряше на най-сложните му въпроси на безупречен гръцки или латински.

— Може би не осъзнаваш какво е положението — Кат вдигна писмото от леглото и му го подаде. — Леля Лавиния вече не знае какво да прави. Уважавам добротата и щедростта й, но знаете каква може да бъде Кейтлин понякога.

Мери кимна.

— Никой не може да бъде по-твърдоглав от нея.

— Или импулсивен — говорът на Майкъл бе станал леко завален, лекарството започваше да действа.

Робърт прочете писмото и изсумтя възмутено.

— Леля Лавиния не може да си мисли, че ще накара Кейтлин да се вслуша в думите й като й нарежда. Това само ще я предизвика да направи нещо още по-лошо.

Уилям въздъхна.

— Колкото и лошо да постъпва Кейтлин, ние не разполагаме с пари да отидем до Лондон.

— Само помислете — каза сериозно Мери, — ако Кейтлин се омъжи изгодно, може да ни покани при себе си в Лондон и да ни води по балове, пиеси и други подобни забавления.

Кат се усмихна замечтано и сложи две книги в куфара си.

— Бих искала да посетя Британския музей.

Робърт засия.

— Дявол да го вземе, ще бъде страхотно! Чух, че има изложба на древногръцки мраморни скулптури.

— А аз бих искал да видя къщата за залози на Татърсол.

Както вадеше ботушите си от гардероба, Кат спря и разроши косата на Майкъл.

— Ще бъде чудесно — съгласи се тя.

Очите на Уилям заблестяха.

— Искам да видя и Клуба по бокс на Джаксън, и градините на Воксхол, и…

Кат се разсмя.

— Добре ще е Кейтлин да се омъжи за мъж с много, много голяма къща, за да се поберем всички.

— А тя със сигурност ще иска да останем с нея, защото е много щедра — каза Мери.

— И глупава — добави Робърт. — И импулсивна, и…

Уилям сви ръце в юмруци.

— Такава е! — продължи Робърт, но като забеляза юмруците на по-големия си брат добави бързо: — Но вината не е само нейна. Поведението й е доказателство за лошото влияние на лондонското общество.

— О, моля те — каза Кат, докато сгъваше нощницата си. — Кейтлин си беше точно толкова буйна и лекомислена и тук, в провинцията.

— Но не беше кокетка.

— Беше — със съжаление каза Кат. — Бедният мистър Смайт-Лоутън изпадна в отчаяние, когато тя замина за Лондон, а след това и мистър Линдън, и най-големият мистър Харвършам и… о, дори не мога да ги преброя всичките!

— Бяха дузини — съгласи се Мери със завист. — Татко я предупреди за това няколко пъти. Чух го да казва на майка, че Кейтлин не осъзнава въздействието си над мъжете и въпреки че флиртовете й са съвсем невинни, не спира да се притеснява, че може да й повлияят лошо.

Робърт изсумтя.

— Татко е прекалено снизходителен.

— Ще си помисля дали да не му кажа какви ги говориш — сухо каза Кат.

— Моля те, недей — помоли се Робърт толкова пламенно, че тя се засмя, а той й отвърна с усмивка. — Може аз да се държа малко грубо, но ще се съгласите, че Лондон оказва лошо въздействие върху Кейтлин. Макар и да не се държеше съвсем сдържано тук, никога не би загубила благоприличието си дотам, че да заяви пред пълна бална зала, че ще се омъжи за някого до края на годината, по един или друг начин.

— Да, освен ако не е предизвикана — подчерта Майкъл. — Кейтлин се обижда бързо, така че може би това се дължи на нещо, което Александър МакЛийн е казал или направил.

Кат уви чифт обувки в кафява хартия и ги сложи в куфара.

— Баба винаги ни е говорила за гордостта на МакЛийн. Понякога си мисля, че е по-добре да ни беше предупреждавала за нашата собствена. Гордостта на Хърст също е огромна.

— Мамчето обича да говори за проклятието на МакЛийн — каза Мери и потръпна. — Всеки от семейството е прокълнат да предизвиква бури, винаги когато се ядоса. Само си представете!

Очите на Уилям проблеснаха, той изви пръстите си като нокти, прегърби рамене и заговори като стара жена.

— Не забравяйте, мили мои, МакЛийн са прокълнати! Прокълнати са, казвам ви, от тайнствената Бяла вещица. Сега, когато се ядосат, се разразява буря.

Всички, освен Мери са разсмяха.

— Не бива да се шегуваш с Мамчето. Тя е много мъдра стара жена. Татко казва, че половината хора от селото нямаше да са живи, ако не бяха нейните познания за лечебните билки. Освен това, кой може да каже, че проклятието не съществува?

— Татко, например — каза Робърт. — Той твърди, че това са глупости. И след като Мамчето му е майка, би трябвало да знае.

Майкъл се размърда неспокойно на канапето.

— Каквато и да е истината за МакЛийн, той едва ли е бил щастлив, Кейтлин да му направи такава сцена пред хората.

— Изглежда и двамата не са се държали добре. За щастие ние не отговаряме за МакЛийн — Кат сложи куфара си до вратата и след това взе пелерината, шала и хубавата си шапка. — Чувам, че каретата е вече пред вратата и предполагам, дойката ме чака.

Майкъл се усмихна сънливо.

— Късмет, Кат. И не забравяй, че татко ще се върне след седмица, считано от петък.

— Ето защо възнамерявам да се прибера у дома поне два дни преди това. Татко никога няма да разбере, ако всички… — тя погледна Робърт — … си държим устите затворени.

— А ако не го направиш — заяви Мери самодоволно, — аз ще му кажа, че разля мляко върху любимата му издание на „Одисея“.

Робърт подскочи стреснато.

— Откъде знаеш…

При веселите искри в очите на Мери, той се изчерви.

— Така че или ще си държиш езика зад зъбите, или ще се изправиш пред гнева на татко — предупреди го тя.

Робърт махна с ръка.

— Добре! Но ако по време на това пътуване се случи нещо лошо, ще му кажа, че съм се опитал да предупредя Кат.

Тя извади чифт стари ръкавици от джоба на пелерината си и ги сложи.

— Робърт, не бъди такъв песимист. Нищо лошо няма да се случи. Освен това, татко каза, че мога да отида в Лондон, след като се върне. Можете да му кажете, че просто съм тръгнала малко по-рано от планираното.

— Той искаше да те придружи.

— И ще го направи — следващия път — тя погледна в огледалото и прибра един немирен кичур от косата си под шапката. — Време е да тръгвам.

Уилям се наведе да вземе куфара й.

— Сигурен съм, че мистър Олсън ще каже на татко, ако пропусна и един урок, иначе щях да дойда с теб.

Кат се усмихна на брат си.

— Сърцето ми се стопля само като знам, че си готов да направиш такава саможертва.

Уилям се ухили.

— Ще е голямо приключение.

Тя се разсмя и след това се обърна към Робърт.

— Престани да се мръщиш и ела да ме прегърнеш за довиждане. Ще ми липсваш!

Мрачното му изражение се смекчи и той се приближи. След него бе Майкъл. Тя се наведе и го прегърна много силно.

— Стой вкъщи и не забравяй да пиеш лекарството, което д-р Фелтър ти остави.

Майкъл сбърчи нос, а кафявите очи изглеждаха огромни на слабото му лице.

— Ако се налага.

— Налага се.

Кат погледна Мери, която я прегърна и прошепна:

— Ще държа Майкъл под око. Не се безпокой за нищо.

— Благодаря ти — усмихна се на по-малката си сестра и каза високо. — Ти отговаряш, Мери. Увери се, че Уилям ходи на уроците си, Майкъл пие лекарството си, Робърт няма да излее мляко върху никоя друга книга и…

През протестите на братята си, Мери се засмя.

— Обещавам!

— Чудесно! Довиждане, милички. Ще се върна веднага след като поохладя страстите на Кейтлин, поне малко.

Тя се спусна по стълбите към долния етаж, а Уилям я последва с куфара й. С усмивка поздрави дойката и продължи към каретата, а умът й вече беше в Лондон. Въпреки че се бе опитала да развесели братята и сестра си, не можеше да спре да се тревожи.

Най-ранните й спомени бяха как гледа Кейтлин, която се опитва да се качи по перилата на стълбището и да се спусне по тях, въпреки че бяха изрично предупредени да не го правят. По-късно, с гипсиран крак, тя бе заявила пред майка им и баща им, че се радва, че го е направила, защото е било много забавно.

Още на пет години Кейтлин беше буйна, а Кат — послушна, и никога не създаваше тревоги на родителите им. Те дори не предполагаха колко често се е намесвала Кат, за да предпази сестра си от неприятности.

Тя по-добре от всеки познаваше близначката си и знаеше как неспокойният й дух копнее за приключения. Малко бяха нещата, които Кейтлин обичаше повече от бъркотиите, а те възникваха магически, където и да се появеше. Не че ги предизвикваше съзнателно, но и рядко се опитваше да направи нещо, за да ги спре.

А Кат ценеше реда повече от всичко. Тъй като беше най-голяма, често й се налагаше да се грижи за братята и сестрите си. Да спаси близначката си сега, не бе нещо ново за нея, но някак си не можеше да се отърси от чувството, че този път нещата ще са различни.

Кейтлин, в какво ли си се забъркала сега?