Георги Русафов
Чудодейните подаръци (4)

IV

Дъщерята на говедаря не се излъгала и сега.

Щом стоманената врата на забранената стая хлопнала зад гърба й, вместо да я жарне очакваният огън и жупел, срещу нея лъхнала такава нежна топлина, сякаш изведнъж я били отвели в гора, току-що галната от първите лъчи на изгрева. В същото време — незнайно откъде долетели — край нея и над нея зазвънели възторжените песни на безброй невидими птици, с които крилатите певци от Горната земя посрещат всяко утро появяването на животворното слънце. И сред този сладкогласен птичи хор скоро прозвучал и гласът на бабата:

— Всемогъщи слънчеви лъчи, животворни утринни лъчи, гостенката ми с чудодейната си сила погалете, с омайното си злато от главата до краката я посипете! — зашепнала тя с дълбок, властен шепот. — Нека от днес нататък до сетния си дъх заради златното си сърце това момиче като звезда Зорница да сияе и докато живот живее, с вашата омая да грее!…

Старата жена изрекла повелята си към затворените в стаята утринни лъчи на слънцето три пъти. Едва тогава подръпнала отново ръката на девойката и двете излезли мълчаливо навън.

— Вижте, вижте, нашата мила гостенка от Горната земя станала златна от главата до краката!… — заквакали удивено първи с едното появяване на момичето при тях изумрудените жабки.

— И цялата сияе като звезда… — задавили се от възторг след жабките златните гущерчета.

— И косите й греят като слънцето, когато то слиза в нашата долина… — присъединили тънките си гласчета в радостната врява и сребърните змийки.

По същото време бабата разрешила на девойката да отвори очи. Така момичето самичко видяло това, за което продължавали да писукат удивените изумрудени жабки, златните гущерчета и сребърните змийки… Цялата стая, преди потънала в мек сумрак, сега сияела навред в такава ярка светлина, сякаш вътре бил лумнал пожар. И смаяното момиче тутакси се убедило с разтупкано от вълнение сърце, че тази буйна светлина струела от него, защото старицата наистина го била превърнала в златно девойче…

— Вземи си и вретенцето, момиче! — не оставила бабата младата предачка да се диви дълго на златния си образ, като пъхнала в ръцете й вретеното, заради което тя слязла чак в чудната подземна долина. — Взех го дървено, връщам ти го златно и вълшебно!

— А какво е вълшебството му, бабо?

— Това ще разбереш сама, девойко, когато се върнеш на Горната земя… Постави тогава там вретенцето върху недопредената вълна на търговеца, изречи: „Преди, вретенце, преди, къделите под тебе на тънка прежда превърни!“ — и ще видиш що ще стане. А сега е време да се разделим, баби, ти си иди, откъдето си дошла, а аз ще се върна при утринните лъчи на слънцето, за да ги подготвя за изгрева. Ала ти не се безпокой: докато горе не бъде изпредена и последната къделя, няма да ги пусна да изгреят!…

Макар да чула от подземната баба, че тя нямало да позволи на слънцето да изгрее, преди вретеното да е изпрело до влакънце недопредената вълна при кладенеца, и с цялото си сърце да вярвала на думите й, щом стъпила на сребърната, пътечка, девойката начаса препуснала с все сила към Горната земя. Теглели я нататък родното селце, бащиният дом, мама, татко. Горяла и от нетърпение колкото се може по-скоро, според препоръката на бабата, да опита горе новата, още непозната за нея вълшебна сила на вретенцето си… Ала когато стигнала до спасената от гъсениците ябълка и рекла да я отмине само с едно махване на ръка за сбогом, благодарната фиданка зашумяла буйно с новите си листа, размахала развеселените си клони и спряла спасителката си:

— Хей, девойко, отбий се при мене! — провикнала се тя към забързаната дъщеря на говедаря. — Не ме отминавай, преди да си получила отплатата ми за доброто, което ми стори!

— Не виждаш ли, мила ябълчице, че вашата баба вече ме е наградила от щедро по-щедро за малкото добро, дето направих и на тебе, и на фурната, и на потока? — цъфнало в щастлива усмивка златното лице на момичето, когато спряло при фиданката, върху най-долния клон на която вече руменеел един самотен плод, нейната първа рожба. — Малък ли е нейният дар, та и ти да ме награждаваш с други дарове?

— Виждам, как да не виждам, баба те е направила заслужено цялата златна заради златното ти сърце, ала погледни и ти каква румена рожба си имам благодарение на тебе, девойко… — не отстъпила признателната ябълка. — Мога ли да оставя такава добрина без награда, след като при нас е закон за всяко добро да заплащаме с добро и на всяко зло да връщаме със зло — нима ще ме оставиш само аз да не изпълня този закон?

— Е, щом е такава работата, няма да откажа подаръка ти — не се противила повече дъщерята на говедаря, защото вече едва се сдържала да не полети отново към Горната земя, дето я чакала недовършената вълна.

Но когато признателното дърво й предложило да си откъсне за подарък не какво да е, а неговия единствен плод, девойката от изумление тозчас се заковала на място:

— Какво говориш ти, мила ябълчице, добре ли те чух? — провикнала се тя, забравила на минутата всичко, което я теглело да бърза към кладенеца. — Как мога да те лиша от първата ти рожба, та ти още не си й се нарадвала както трябва… Не, не, само това не ме карай да направя, сърцето ми не дава да го сторя!

Ала фиданката не я оставила:

— Ако само заради мене отказваш да приемеш подаръка ми, напразно се вълнуваш, момиче — настояла тя. — Ние, ябълките, мила, не раждаме плодовете си да им се радваме сами, а да доставяме с тях радост и наслада на хората, затуй откъсни си с леко сърце първия ми плод, че той е вълшебен… Хайде, послушай ме, няма да сгрешиш, с неговата чудодейна сила на Горната земя ще радваш и зиме, и лете не само себе си, но и безброй други люде — поне за тях го вземи!

И щом девойката отстъпила и откъснала за подарък ябълката, фиданката начаса й разказала какво трябва да стори горе с нея, за да я накара да покаже вълшебната си сила:

— Когато се прибереш в къщи, вземи едно върбово кошче и наближи ли да пропеят първи петли, положи на дъното му моя дар. След туй покрий кошчето със свилена покривка, изтъкана от тебе, простри ръцете си над покривката, па изречи бавно три пъти: „Ябълчице, ябълчице, сама-саменичка те оставям тука в полунощна доба, докато съмне, сто да станете!“ Сетне си легни и погледни в кошчето чак на заранта. Всичко, каквото намериш тогава в него, халал да ти е — от сърце ти е дадено, от сърце го раздай и ти, комуто щеш, само моя първи плод пази като очите си, че без него чудото в кошчето няма да се повтори… А сега щастливо ти завръщане на Горната земя, девойко!

И младата предачка, която през цялото време на разговора стояла сякаш на тръни от тревога за останалите при кладенеца недопредени къдели, хукнала отново по сребърната пътечка към тях. Докато препускала по посоката на следващия завой, девойката все се заричала: „Няма повече да се отбивам никъде; ще спра чак на Горната земя…“ Ала сърцето й, заради което подземната баба я превърнала на златно момиче, не намерило сили да отхвърли нито молбата на фурната, нито настояването на потока, които също не дали дума да се издума да ги отмине, преди да й са се отплатили и те за сторените им от нея добрини. Така тя въпреки заричанията си спряла и при фурната, и при потока.

Фурната й подарила за отплата топка тупнало тесто, завито старателно в едно бяло като сняг похче. И когато видяла с какви недоумяващи очи момичето погледнало тестото, което могло да стигне едва за една курабийка, побързала да му обясни:

— Не се чуди, момиче, че за голямата добрина, която направи на мене и на работниците, които храня, сега ти се отплащам само с тази шепа тесто!… То наистина на очи е нищо и никакво, ала щом се върнеш у дома, сложи го по петляно време в най-дълбоките ви нощви, покрай го с похчето, в което ти го давам, па изречи: „Тесто, тесто, шепа те оставям, до утре нощвите да напълниш!“ — и на заранта ще видиш какво е станало… Същото чудо ще се повтаря, колкото пъти пожелаеш, само ако не загубиш похчето, затуй пази го като зениците на очите си и никога не го оставяй без толкова тесто, колкото сега има в него. Правиш ли това, нито твоето семейство, нито близките ти, докато живот живеете, няма да познаете що е глад — всякога на софрата ви ще има хляб, бял като симид, мек като душа!…

А потокът дарил благодетелката си с кратунка, пълна догоре само с бистра водица, като на свой ред и той не закъснял да й разкрие, че подаръкът му, макар да е скромен наглед, също има чудодейна сила:

— С тази вода, девойко, на Горната земя ти ще можеш да излекуваш от всякакви болести и люде, и животни, като напръскаш болните с по две-три капчици от нея, нищо друго не се иска, за да станат те начаса по-яки от дрян! — избълбукал гордо той, когато момичето поело подаръка му. — Ала запомни едно: водата в кратунката никога няма да се свърши, колкото и да я разливаш, нито пък някога ще загуби вълшебната си сила, само докато в гърдите ти тупка доброто сърце, с което ти дойде в нашата долина. Затуй пази сърцето си като от огън да не го навестят никога зли мисли и лоши желания, та дълго-дълго да ръсиш навсъде в твоя край здраве и радост!… Е, казах ти, момиче, каквото имах да ти казвам, вече можеш да си вървиш при своите!

И потокът забълбукал весело към нивите и градините, доволен, че е успял като всички други в подземната долина да се отплати и той на добродетелката си за доброто й с добро. Не закъсняла да препусне пак с все сили по сребърната пътечка загрижената за недопредените къдели млада предачка. Затуй, щом стигнала дъното на сухия кладенец, девойката веднага започнала да се катери нагоре към изхода му, който за нейна радост продължавал да глъхне още в дълбок нощен мрак…